Read in English |
Lire en Français

Това е градът на огнените залези, на лодкарите и рибарите и едно от най-магнетичните места по българското поречие на Дунав. Фотографите го обичат заради гледките към реката, особено привечер, когато слънцето обагря водата във всички нюанси на червено и охра. Тутраканци отдават почит на слънцето и реката със специален летен фестивал под наслов „Огненият Дунав“, както и с традиционния рок фест „Джулай морнинг“, когато хиляди се събират на брега, за да посрещнат първия юлски изгрев.

Но жителите на „огнения град“ имат още с какво да се гордеят. Не става дума само за миналото, когато Тутракан е бил балкански шампион по риболов и лодкостроене, но и за настоящето.

Гледайте видео репортажа

Това е моето филмче за Тутракан и неговите забележителности, както и срещите ми със сладкодумната Анка Монева от рибарската махала, майстора на мрежи Румен Тросков и гостоприемния Милен, който ни изпържи риба в 100-годишен тиган.

 Ето 6 причини да посетите Тутракан :

1. Старата рибарска махала

Това е единственото място у нас където можете да попаднете в рибарска махала от 18-19 век и да се запознаете с житието и битието на някогашните дунавски рибари и лодкари.  Срутените рибарски къщички по крайречната улица бяха възстановени по европейски проект и днес посрещат туристи от страната и чужбина.  В двора на работилницата за мрежи се заговарям с Румен Тросков – последният майстор на мрежи и на дървени лодки в града. Наследил е занаята  от дядо  си, а сега синът му поема щафетата.

„Ето, виждате ли тази мрежа? Аз съм я плел. Отне ми цели 4 години. Дали ние, рибарите сме търпеливи хора? Вие как мислите, че се плете това нещо на ръка? Трябва много спокойствие. Започна ли да плета, забравям всичко, успокоявам се.“- разказва бай Румен. Прашната уличка на рибарската махала завършва на малко пристанище, известно като рибната борса. Оттук можете да си купите пресен, току що уловен шаран, сом и други дунавски риби. Както и да направите чудесни снимки на прибиращите се от риболов местни рибари.

Що е то тутраканка ?

Гордостта на местните е т.нар. тутраканка. Този стар модел лодки е конструиран така, че да пори вълните с необичайна скорост, благодарение на перфектната си хидродинамика.

В рибарската махала е имало 7 работилници за производство тутраканка. Майсторите не са смогвали с поръчки както от страната, така и от чужбина , научаваме от сладкодумната Анка Монева – аниматор в архитектурния комплекс „Рибарска махала“, която с удоволствие ни разведе из къщите-музеи.

2. Тутракан – рибарско селище със славно минало

В Тутракан годишно са спирали около 400 кораба. Те са идвали от Австрия и Унгария . Доставяли са стоки от цяла Европа, а местните са изнасяли риба и зърнени храни. Хиляди тонове риба, уловена от тутраканските рибари, са стигали до европейските пазари и чак до Русия и Париж! „Реката – това е един мост към други народи и култури. Някога тутраканчани много са пътували. Затова Тутракан е бил рибарско селище от градски тип“ –  твърди Анка. В това се убедихме, докато разглеждахме експозициите в етнографския музей, съдържащи красиви и модерни за времето предмети на бита и дрехи по последна парижка мода.

И една интересна подробност, която аниматорката на комплекса ни разказа – До  1954 г. Дунав е замръзвал с дебелината на леда метър и половина.  Хората спокойно преминавали от единия до другия бряг, дори играели … хокей. Защото водата била чиста и лесно е замръзвала. През зимата по леда от отсрещния румънски бряг идвали музиканти, т.нар. лаудари и в рибарската махала, е ставало много весело и оживено. Мъжете се завръщали от сезонния риболов и така студените месеци преминавали в плетене на мрежи, в поправка на лодките, на бъчвите с вино и с музиката на румънските лаудари. / Още за славното минало и настояще на Тутракан, вижте тук !  /

3. Архитектура в европейски стил

Докато се разхождахме в центъра на Тутракан, не спряхме да се възхищаваме на красивите фасади на сградите, повлияни силно от европейската архитектура от средата на 19 век. Особено красива е сградата на историческия музей, който проследява хилядолетната история и бойната слава на града. На централния площад се намира бившата прогимназия или т.нар.

Обреден дом с красивата реставрирана фасада.  От 19 век  датира и трикуполният катедрален храм „Свети Никола“, който посреща минувачите в началото на рибарската махала. Сред тутраканските архитектурни шедьоври в европейски стил е и обявената за паметник на културата сграда на

4. Единственият Музей на дунавския риболов и лодкостроенe

Това е най-известната местна забележителност. Още от входа ви посреща лодка тутраканка, превърнала се в символ на града.  Богатата експозиция е подредена в 7 просторни зали, които представят автентични риболовни уреди от дълбока древност до началото на 20 век.

И разбира се, специално място е отредено на лодкостроенето, което се развива още от римско време по тези земи. Музеят е включен в Стоте национални обекти  и е единствен по поречието на Дунав.

5. Огнените залези и крайдунавският парк

Всеки дунавски град има своя красив крайречен парк. Тутракан може да се похвали с една от най-атрактивните крайдунавски алеи. Летен амфитеатър, скулптури, детски площадки, както и един позавехнал торпеден катер, поставен на постамент по време на соца в знак на „нерушимата вечна дружба между НРБ и СССР“. На алеята са монтирани и пейки от които да съзерцавате огнените залези до насита.

Понеже Тутракан е известен като града с най-красивите дунавски залези, е добре да се въоръжите с фотоапарати и всякаква снимачна техника и да се позиционирате на алеята. Яркото зрелище, което се спуска над реката в края на деня е неповторимо. С други думи – простор, тишина, синева и стрелкащи се ниско над водата птичи ята или просто романтика безкрай.

6. Тутраканска рибена чорба и други глезотии

Тутраканци знаят 1001 начин да ловят, да осоляват, да съхраняват и да готвят риба. В тукашните заведения се приготвят най-вкусните рибни чорби и всякакви сладководни рибни шедьоври. Ние избрахме едно симпатично ресторантче в рибарската махала.

Поръчахме си нещо по-семпло – пържен шаран и сом. Собственикът Милен ни ги приготви за нула време в над 100 годишен тиган – така ставали по-вкусни. И наистина това беше истинска радост за небцата ни.

Вместо заключение:

Тутракан е разположен на хълмист терен с лице към реката. Това е малък, топъл , уютен град, който те кара да забавиш крачка и да се насладиш на мига и на малките неща в живота. Тук, зад всеки площад, зад почти всяко кръстовище или уличка, ти намигват сребристите отблясъци на Дунава, а от рибарската махала долита мирис на пържена риба.  Едно от най-вълшебните, неповторими и все още непознати кътчета на България!

Още идеи за крайдунавски приключения вижте тук!

Ако статията ви е допаднала, подкрепете ме като се абонирае за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми до скритите кътчета на България и не само Последвайте линка    @VenetaNikolova

The post Огненият Тутракан или да се влюбиш в града на залезите appeared first on Пътешествия без край.

Кой от нас не се е редил на  ГКПП Калотина на път за странство или поне до Пирот за кратка разходка. Малцина обаче се сещат да отскочат до самото село Калотина, разположено встрани от натоварената пътна артерия, смълчано на ръба на България.

В околностите му се намира истински бисер на средновековното църковно изкуство, обявен за паметник на културата, за който  обаче никой не си спомня – храмът „Свети Николай“ в Дивина махала, близо до река Нишава.

Гледайте видео репортажа

Стигаме до самата граница, за да ви покажа старата църква „Св. Николай“ . Заснех чезнещите ликове на светците  и дълбоките пукнатини по стените, в опит да запазя спомена за тези безценни стенописи , преди безхаберието да ги е заличило напълно.

Църквата на село Калотина е на почти 700 години

Както обикновено при средновековните ни храмове, ценното са стенописите, не архитектурата. Като нищо можете да подминете постройка от грубо дялан камък, разположена на хълмистия терен. Но прекрачите ли прага й ви обзема смесено чувство на възхита и …тъга. Защото стените са целите покрити с красиви изображения на светци и библейски сцени, ала от тях е останало твърде малко. На места още личат фрагменти от ярки рисунки, от които те гледат измъчени ликове с избодени очи, сякаш плачещи и молещи да бъдат спасени от унищожение. Сравнително добре е запазена сцена от страшния съд, както и образа на Христос над вратата на наоса. Стенописната украса е в два живописни слоя. Предполага се, че първият е от  30-те години на 14 век, когато е била построена църквата, а вторият е от XV век.

Нищо не може да се сравни с усещането да се изправиш пред недокоснати от нашия свят изображения, такива каквито са излезли изпод четката на незнаен зограф преди 7 века. Сякаш долавяш емоциите и мислите на твореца,  докато ги е рисувал. Оттогава църквата не е пипната. Нито е била опожарявана, нито е била реставрирана.

Легендата за самотния храм „Свети Николай“

Съдейки по изчезнал ктиторски надпис на южната фасада, „Свети Николай“ датира от времето на цар Иван Александър (1331-1371 г.). Нещо повече – именно тук, мълви легендата, е била венчавката на  българския владетел с втората му съпруга и голямата му любов – красивата еврейка Сара, която се преименувала на Теодора. От този брак се ражда Иван Шишман – последният български цар. А дъщеря им Кера Тамара бива омъжена за турския султан Мурад.

Днес църквата на село Калотина неумолимо се руши, отнасяйки със себе си безценни свидетелства за залеза на Втората българска държава. Дълбоки пукнатини пълзят по стените й, а вратата с разбития катинар, зее отворена и всеки може да прекрачи прага й за да й се възхити или да й навреди.  Хубавото поне, е че местни хора се грижат за храма. Електрифицирали са го, украсили са го с иконки, поставили са свещник, столове, та дори и кутия с бонбони за Бог да прости …

За надеждата и светлината

Църквата на село Калотина успява да оцелее непокътната от набезите на османския завоевател до Освобождението. Ала скоро след това, против всякаква логика, тя бива изоставена от вече освободените от ислямски ботуш жители на Калотина.  Цели 10 години „Св. Никоай“  е без покрив. Лете и зиме, дъжд и сняг рушели  беззащитните стенописи. В даден момент все пак се смилили над него, построили му покрив. Но течовете продължили. Твърди се, че някои стенописи са свалени и отнесени за съхранение в Археологическия музей в София.

В полумрака търся следите от един изгубен свят. Но ето че през малък отвор прониква ярък лъч светлина. Той  плъзва по стените и съживява чезнещите фигури, които, като че ли оживяват. Може би това не е краят, все някой ще ги спаси от гибел ! Като например общината, Министерството на културата, Институтът за недвижимо културно наследство, а защо не щедър дарител ? Или кой ? И кога ?

И за някои ангели хранители 

Вярвам, че всеки храм си има своя ангел хранител, който го пази  от попълзновенията не само на недоброжелатели, но и на напористи пътешественички, решени твърдо да разгадаят тайните му, за да ги разкажат на всички.

Без да му трепне крилото, ангел пазителят на „Св. Николай“ ми изтри от смартфона най-хубавите кадри от църквата, т.е. половината от снимките ми, след което тутакси предупреди неговия побратим, пазител на старата църква на съседното село Беренде, че се насочваме натам, за да я снимаме и да се ровим в миналото й. Така че и от Беренде ми изчезнаха кадри. Храмът на Беренде има по-щастлива участ, там тече реставрация. Но има ли надежда за църквата на село Калотина?

Вместо заключение или глас в пустиня:

Недоумявам как този уникален паметник на културата, свързан с важни моменти от българската история, е захвърлен на произвола на природните стихии и човешкото безхаберие. Малкото, което е останало от стенописите бързо се руши и плаче за спешна реставрация.  Гледах снимки от фреските от 60-те години , дори от преди 10-на години – били са в много по-добро състояние. След някоя друга година те безвъзвратно ще изчезнат.

Ретро албум на фотографа Димитър Карадимчев от 1962 година на „Свети Николай„. Снимките са от сайта на Проект Byzart и са публикувани във ФБ  групата България: изумителна и загадъчна.

Днес обяснения от сорта „ нéма  пáри за реставрация“ не важат. Особено в момент, като настоящия с ковид кризата, при който се угажда и се раздават милиони за всеки по-креслив сектор, но не и за култура, т.е.  пáри има. И да, църквата на Калотина не е единственият рушащ се средновековен паметник у нас!  Жалко, защото тези чезнещи реликви,  които с такава лекота и  примирение пренебрегваме, са важна част от нашата памет и национална идентичност.  И се питам какво ще завещаем на бъдещето?

Ако статията ви е допаднала, подкрепете ме, като се абонирате за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми до скритите кътчета на България и не само Последвайте линка    @VenetaNikolova

Вижте други православни храмове наблизо:
Храмът на село Беренде пази 700 вековна тайна
 Разбоишкият манастир не е място за разбойници

Вижте как да стигнете до църквата на село Калотина от София:

The post Старата църква на село Калотина – мистична, самотна, забравена appeared first on Пътешествия без край.

Гледайте видео репортажа

В това видео ще разберете защо село Чавдар често е наричано ‘европейското лице на българското село’. Последвайте ме на една разходка из неговите подредени улици и неолитни жилища – идеалното място за един спокоен и вдъхновяващ семеен уикенд сред природата и историята.

Центърът на село Чавдар

Той е без аналог в България!  Предлагаме ви да започнете от него. Алпинеум, дървени мостчета, фонтани, беседки,  хотел, та дори и мини амфитеатър…

Напомня ми малко на Дисниленд или на Леголенд. Децата ще останат очаровани, докато тичат по претрупания с конструкции площад. Няма как да го подминете, защото подбалканският път минава точно през централната част на селото. И докато сте още в центъра на Чавдар , можете да заведете питомците в

новия фолклорен център,

Там те ще се запознаят с местните традиции и обичаи, ще видят как се правят шевици, ще отгатват гатанки, т.е. с тях ще се заемат аниматори и така малко да си отдъхнете от сладките им гласчета и безброй щуротии и въпроси с които всеки миг ви бомбардират…  Центърът работи и през почивните дни.  Но най-популярната атракция на село Чавдар  е

археологическият парк „Тополница“

Като машина на времето, той връща посетителите назад в епохата на неолита. Възстановеното неолитно селище е разположено в красивата местност „Света Петка“ над селото и през последните години се превърна в истински туристически хит. За целта са пресъздадени 5 къщички, както и работилници за каменни оръдия, керамични съдове и обработване на кожи. Към парка има и малък музей, представящ ценните находки в района. Наречен е археологически  парк „Тополница“, защото на брега на близката река Тополница са открити следи от  неолитно селище отпреди 7 хил. години. Къщите са направени по реплика, така както биха изглеждали преди 6-7 хил. години пр. Хр.

Стопаните на парка се помислили и за търсачите на нестандартни преживявания. Те могат да наемат една от неолитните къщички, за да се запознаят по-добре с бита на далечните ни предци, да си направят огън и да преживят незабравима неолитна нощ. Наемът на една къщичка е 50 лева на вечер, като в нея могат да спят 4 души. Идеално за едно 4 -членно семейство или група приятели.  Съвсем близо, на живописно възвишение, което доминира цялата местност, се издига

новият параклис „Света Петка“

Преди 120 години на това място е поставен камък, в знак на почит към Света Петка, покровителка на жителите на село Чавдар. Затова тук, през 2008, израства  параклис, който посреща хора от цялата страна. От хълма се вижда цялата Златишко-Пирдопска котловина, включително и блещукащите извивки на река Тополница.

Край оградата на храма е обособена приятна беседка със спираща дъха гледка към околностите. Ако сте дошли с децата със сигурност ще ги пуснете да се забавляват във

въжения парк за малки и големи

Намира се в непосредствена близост до археологически парк  „Тополница“  и разполага със всякакви люлки, въртележки, препятствия и прочие забавления за малчуганите, както и висока стена за катерене с площадка за наблюдение на околността.

Една от стените е с повишена трудност и е предназначена само за опитни катерачи. В комплекса има и набор от ресторанти, така че не е необходимо да си носите храна и вода за деня.

Разходка до водопада „Казаните“

От неолитното селище се организират джип сафарита до водопада „Казаните“. Местността е разположена в подножието на Стара планина и е достъпна чрез черен коларски път. На нас не ни стигна времето и го отложихме за друг път. Офроуд разходката в едната посока е около половин час и предлага незабравимо преживяване. Билетите се закупуват от касата на археологическия парк и струват  20 лв. на човек. Иначе от покрайнините на село Чавдар има пешеходна пътека,  която отвежда до природната забележителност.

Еленската базилика

На около 20 км. от центъра на село Чавдар, в района на Пирдоп, се намира уникален паметник на културата, който няма как да ви остави равнодушни. На фона на накачулените с бели шапки върхове на Стара планина , се открояват червените зидове на един от най-добре запазените раннохристиянски храмове по нашите  земи – Еленската базилика.

Тя е с хилядолетна история. Предполага се, че е построена в края на 4 в. върху останките на тракийско светилище. През Средновековието тук е основан манастирът „Свети Илия“, който се превръща във важно книжовно средище. Но през 17  век е унищожен от турците. Днес Еленската базилика е включена в списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО . Намира се близо до една приказна брезова горичка. Има и хижа , където можете да отседнете и да похапнете на чист въздух.

Ако статията ви е допаднала, подкрепете ме като се абонирате за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми до скритите кътчета на България и не само Последвайте линка    @VenetaNikolova

The post 7 идеи за семеeн уикенд в село Чавдар и наоколо appeared first on Пътешествия без край.

Read  in English |
  Lire en Français

Гледайте видео репортажа

Нагледен разказ за разходката ни в Глухите камъни, когато в най-големите августовски жеги , потънахме в прохладната прегръдка на омагьосаната праисторическа гора и дори успяхме да се изгубим.

Истината е, че на много места с големи каменни струпвания по нашите земи, са открити следи от предшествениците ни. Траките обожавали да дълбаят в скалите загадъчните си символи и да дялат щерни, улеи, стъпала и какво ли още не!

От изсечените в скалите светилища те отправяли своите молитви към боговете, като възливали вино и от време на време им поднасяли някое друго жертвоприношение / може би и човешко ? /.

Такива мисли ме занимаваха докато крачехме бодро по сенчестата двукилометрова пътека, отвеждаща до началото на Глухите камъни. Подобно на стотици подобни места в Родопите, и тук откриваме безброй необясними, издялани в скалите на най-невъзможните места, трапецовидни  ниши. Кой, защо и по какъв начин е създал тези удивителни скални творения преди повече от 3 хилядолетия , си остава загадка, която не дава мира на изследователи и археолози до ден днешен!

Теории и предположения за скалните ниши на Глухите камъни

Над 500 изваяни в камъка кухини разпалват фантазията на посетителите. Приличат ми на пчелни пити или … на праисторически жилищни блокове.  Преобладават трапецовидните форми, но има и правоъгълни и всякакви. ..

Никой не знае за какво са служили. Най-разпространената теория е, че в тях съхранявали урните на мъртвите. Някои твърдят, че изсичането на нишите на труднодостъпни места било свързано с ритуал за възмъжаване. А има теория, според която траките пресъздавали съзвездията с идеята да се доближат до боговете и отвъдното. И т.н. и т.н.

Петроглифът е сред най-ценните находки в Глухите камъни.

Това е типичен тракийски соларен символ, изобразяващ слънчева ладия, твърдят историците. Скалния знак е разположен в самото начало на Глухите камъни, дори е поставена указателна табела.

И още една загадка възпламенява въображението на хората. Наричат ги Глухите камъни, защото няма ехо. Но никой не може да обясни научно това явления. Правени са експерименти с изстрел на пистолет, който заглъхвал на 50 метра. Но  според мен си има съвсем елементарно обяснение. Просто камъкът в района е шуплест, а шуплите поглъщат звуковите вълни и т.н..

Да се изгубиш в праисторическата гора

Както винаги, поехме в грешна посока и се … изгубихме.  Причината е, че има два маршрута. Още в началото на комплекса е поставена табела, която сочи надясно към до т.нар. лабиринт с пещерата. Другата пътека към основния мегалит с гробницата и останките от църквата, обаче не беше обозначена, незнайно защо!

Тръгнахме надясно и надолу по тесни стръмни чукари. Пътеката на места се губеше. Нямаше жива душа. До нас долиташе само безмълвният шепот на времето. А изсечените в камънаците кухини, забулени зад дивата растителност, ни наблюдаваха подобно на десетки очи от отвъдното. Така, за нула време успяхме да се изгубим в омагьосаната праисторическа гора. Докато се лутахме насам-натам, се озовахме пред входа на малка проходна пещера оборудвана с паянтова стълба. Накрая се върнахме назад и поехме по правилната пътека. Така стигнахме  до най-високата част на комплекса, увенчана със

забележителната гранитна скала, изваяна от човешка ръка преди 3 хилядолетия

В основата й са били издълбани две по-големи  помещения.  В древността те служели за гробници, а в ранното средновековие били използвани като баптистерий. Разкопките разкриват, че Глухите камъни били част от град с улици, сгради и храмове, достигнал разцвета си през I-во хилядолетие пр. Хр..

Близо до мегалита са открити следи от трикорабна църква от 5-6 век. Твърди се, че е била част от голям, заличен от времето манастирски комплекс. В района археолози попадат и на останки от мраморни олтарни прегради, на изсечен в скалата кръст, църковни предмети, изящна византийска керамика, монети от ХІ-ХІІ в. и други следи, които доказват, че  светилището е било обитавано от зората на човечеството до средновековието.

Успях да надвия страха си от височините

и да се изкача по стръмните, издяланите от нечия древна тракийска ръка 33 стъпала. Те отвеждат до хилядолетна площадка с улеи и кладенци. А оттам пред зашеметения ми поглед, се разкри безбрежна гледка към родопските била и блещукащия на фона язовир Ивайловград.

Ако статията ви е допаднала, подкрепете ме, като се абонирате за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми до скритите кътчета на България и не само Последвайте линка    @VenetaNikolova

Вижте на картата как да стигнете до Глухите камъни:

The post Глухите камъни или безмълвният шепот на времето appeared first on Пътешествия без край.

Казва се „Въведение Богордично“  и е една от двете действащи скални църкви у нас, заедно с тази на Бесарбовския манастир…   Може би именно фактът , че мястото е отдалечено от известните туристически забележителности, го спасява от свистенето на гуми по асфалт, цвърченето на кюфтета на скара и потоците шумни туристи по джапанки.

Гледайте видео репортажа

Моето филмче за скалната църква, вкопчена в небето над р. Нишава. Водя ви по призрачните жп релси до тази светиня, пропита с легенди за отшелници и комити.

Как да стигнете до манастира

Намира се в околностите на гр. Годеч близо до границата ни със Сърбия в Долината на река Нишава, която извира от вр. Ком. Спираме автомобила в края на село  Разбоище на малка поляна и поемаме надолу по дерето. Няма как да се изгубите. Маршрутът е много добре обозначен с продължителност около  20 мин. И ето че стигаме до леко стръмен наклон, а след него –  кратък преход с повишено внимание по призрачни ж.п. релси. Някога тук е имало пътническа спирка. В наши дни трасето обслужва товарни влакчета. Два пъти на ден те огласят околността с веселите си подсвирквания.

Съвсем близо до релсите, се мъдри Разбоишкият манастир с варосаните му в бяло стени.  От 2019 г. за него се грижи от сестра Агнеса, която любезно посреща гостите, кани ги да разгледат магерницата с одаята, след което ги напътства как да минат по мостчето над реката, за да стигнат до скалната църква отсреща.

Разбоишкият манастир често приютявал Левски и неговите съратници

На тяхно разположение била малката килия с тайник, откъдето, подгонят ли ги заптиета, бунтовниците се спускали към бойниците на стобора и оттам – към пещерите.  Това обяснява защо дървените вътрешни врати на килията, по-ниски от човешки бой, имат по три резета.

Разказват как в скалните ниши край църквата, Дяконът и Матей Преображенски приготвяли барута за опълчението от 1876 г. Не щеш ли веднъж се случила авария – гръмнал барутът,  пострадали няколко монаси.  А пещерата и до днес се  чернее от взрива. От тези размирни времена идва и името на манастира – Разбоишки. А комитите – монаси в черни раса и с пищови на кръста, били наричани от турците „черните разбойници”.

Но по време на турското робство Разбоишкият манастир бил  поне три пъти плячкосван и опожаряван, заедно със скалната му църквица.

Твърди се също, че при последното нападение 40 монаси били изклани от турците, а манастирът- сринат до основи.

Какво знаем за скалната църква „Въведение Богордично“

Точни сведения за възникването на църквата не са запазени. Но се знае ,че още от ранното средновековие пещерите в околността стават убежище на отшелници.

Сред тях бил и Свети Сава. Та тръгнал той веднъж на път за Божи гроб. Ала не щеш ли, именно тук, в околностите на днешното с. Разбоище, го заварили Великите пости.

Решил Свети Сава да се установи в малка пещера, разположена на 50-на метра в скалите над р. Нишава и тук прекарва 40 дни в постене и молитви. Оттогава лековита вода бликнала от скалата. По-късно, върху площадката пред нишата изникнал скален скит. Монасите просто зазидали входа с грубо обработени камъни, споени с хоросан и така обособили малък параклис в скалата. В подножието му пък спретнали манастир.

За стенописите на църквата

В наши дни са запазени следи от много красиви стенописи върху външната фасада  със сцени от страшния съд. Затова пък вътрешните стенописи са напълно унищожени. Едната версия е, че те са така от турското робство. Знаем, че последователите на исляма открай време имали навика да дращят по икони и човешки изображения. Ала по-вероятна е другата версия – по време на ремонт нашенски „сръчни майстори – умници“ се престарали, като добре изчегъртали уникалните културно-исторически ценности, та да „фане мазилката“.

Вместо заключение :

Разбоишкият манастир е идеалната дестинация за еднодневна разходка през почивните дни. Още едно кътче в България, духовно, уютно, което ще те приласкае в обятията си и ще те дари с хармония и покой.

Наблизо се намира и още един обвеян в мистика храм  Вижте : „Храмът на село Беренде пази 7-вековна тайна“

Ако статията ви е допаднала, подкрепете ме, като се абонирате за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми до скритите кътчета на България и не само Последвайте линка    @VenetaNikolova

Кликнете върху снимка по-долу, за да влезете в галерия и да прочетете репортажа !

галерията е от месец април 2016 г.

The post Разбоишкият манастир не е място за разбойници appeared first on Пътешествия без край.

Чудноватите конструкции се намират в района на град Луковит, известен с карстовите си образувания и проломите на реките Искър и Златна Панега, които рисуват изумителни природни картини.

Не веднъж сме се разхождали в околностите, най-вече заради скалните манастири и  приятните пътеки край реките. Но този път решихме да наблегнем на архитектурата и по-точно на каменните къщички. Дъждът и лошата светлина не ми позволиха да направя снимките, които това място заслужава, но пък нямаше жива душа и можехме спокойно да му се насладим.

Гледайте видео репортажа

Докоснете се до причудливата атмосфера на това каменно градче край река Златна Панега – място, което ще ви накара да повярвате в чудеса.

Някои ги наричат къщите на Флинстоун,  други – хобитските къщички и т.н. Тези приказни постройки се сливат в едно с природата, излъчвайки ведрина и покой. Групирани са на две места.

„Златният парк„ – оазис на хармонията край града

Това място е сравнително ново и затова не е много известно сред туристите. Причината е, че липсват указателни табели, вероятно защото още не е завършено. Намира се почти в самия град Луковит в местността „Синдиката“. Тук, до малък язовир, образуван от река Златна Панега, изниква симпатичен парк. Всичко в него е в съзвучие с околната среда. На всяка крачка окото среща красив детайл – каменна скулптура на малка фея с ефирни крилца, старинна каручка на брега на язовира, чешма във форма тана гъбка,  парапет с очи , за да ни напомни за близката пещера „Проходна“ и т.н. Тук всичко се прави с любов и с усет за хармония, така че да вдъхва радост и доброта.

Каменните къщички са съществена част от тази идилия. Едната прилича на хобитски дом и доколкото разбрах, е там от доста време. Другата, която е надвесена над водата, още не е завършена. Въпреки това тя отсега впечатлява с необичайната си осанка и най-вече с каменните цветя. Те са като живи и сякаш се готвят да затанцуват, подобно на  андерсеновите цветя на малката Ида.

А какво да кажем за плаващата мини къщичка в язовира!

Имаш чувството, че от нея всеки момент ще се подаде заоблената муцунка на Муминтрол от поредицата на Туве Янсон.  В язовира са посадени водни лилии, докарани чак от река Ропотамо! В съседство пък има изкуствено езерце с плаваща още по-миниатюрна дървена къщурка … може би дом на пчеличката Мая ?

Някой може да каже, че тези постройки са кичозни или че нямат нищо общо с българската възрожденска архитектура. Но ако имаш усет за красота, не можеш да ги подминеш с безразличие.

„Златният парк“ е частен имот. Тези къщи не са хотели или заведения, нито се отдават под наем. Но собствениците им са ги създали с една единствена цел – да ги споделят с хората. Затова всеки може да дойде, да се разходи по алеята, която отвежда до брега на язовира, да поседне на пейката с гледка към плаващата къщичка и да усети хармонията с природата.

Каменните къщички в района на Карлуково

На десетина километра от Луковит, в района на село Карлуково, попадаме на още един ансамбъл от необичайни каменни постройки, които са далеч по-популярни от „Златния парк“.  Намират се близо до пещерата „Проходна“ и са обозначени с артистични табели, така че лесно ще ги откриете.

През уикендите тук се стичат много хора, за да се насладят на тази приказка. Под навеса на едната къщурка дори е поставена книга за впечатления, която е изпълнена с възторжени отзиви и благодарности.

Каменните къщички, включително и тези в „Златният парк“ , са собственост на Андриан Йорданов –  Ачо родом от Луковит.  Пещерняк и природолюбител,  той сам си ги проектира и строи. И не само тях! Заедно с негови съмишленици, Ачо е облагородил целия район около Луковит с табели, каменни скулптури и дървени беседки. Поддържа пътеките и туристическата маркировка, пещерата „Проходна“, възстановил е скалните манастири и т.н.

С една дума – човек щедър, трудолюбив и с широко сърце.

Ачо с удоволствие посреща хора в двора си, кани ги на чай и може с часове да си говори с тях. Но не иска да дава интервюта и да се изтъква защо и какво прави в ползу роду! Попитах го какво го вдъхновява докато създава тези фантастични къщи ? На този въпрос се съгласи да ми отговори така:

„Това са съществуващи сгради, ние сме ги облекли с камък. Те са стари,  от едно време, четвъртити са, със старото излъчване. Сега сме ги префасонирали“ – каза Ачо.  Той строи само с естествени материали. А на покрива на една от къщите е засадил трева. „Явно по такъв начин ти усещаш природата, природните форми и движение. Ето, например камъкът си е естествен материал, той е жив. Един камък можеш да го завъртиш на 100 различни страни и всяко едно завъртане трябва да бъде в синхрон с другия камък„- казва Ачо. Да, наистина тук всичко е така обмислено, че да синхронизира едно с друго и да създава усещане за симбиоза и покой .

уникалният феномен  „Проврътеника“ 

От двора на Ачо се открива чудна гледка към – „Проврътеника“. Скалният феномен с широката халка се извисява над останалите каменни грамади и привлича вниманието отдалеч.  Не случайно се е превърнал в знаменитост. Ще го откриете по магнити, картички, чаши и всякакви местни туристически сувенири.

Предполага се, че е бил използван от траките като астрономическа обсерватория. Всяка година по време на  Слънцестоенето  слънчевите лъчи „пронизват“ халката и осветяват … познайте какво?  Малко парченце от двора на каменните къщички на Ачо.

Разгледайте още една забележителност наблизо. Вижте : Да погледнеш в очите на Бога – пещерата „Проходна“ и скалните манастири край Карлуково

Ако статията ви е допаднала, подкрепете ме като се абонирате за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми до скритите кътчета на България и не само Последвайте линка    @VenetaNikolova

The post Каменните къщички край Луковит – добре дошли във вълшебната долина! appeared first on Пътешествия без край.

И още нещо –  малкото публикации за пирамидите на Банище, на които се натъкнах, настойчиво призовават към повишено внимание. Причината –  местната ловна дружинка била супер активна и редовно ловувала в района и най-вече през уикендите, било то в ловния сезон, било то извън него … Подобни предупреждения са способни да охладят ентусиазма и на най-запаления приключенец, нали?

Гледайте видео репортажа

Представям ви едно малко познато, но изумително място в Краището. Запознайте се с причудливите пясъчни форми на земните пирамиди край село Банище и тишината на старата средновековна църква „Св. Йоан Богослов“, която пази духа на миналото далеч от шумните пътища

Мина повече от половин година преди да се наканим да „рискуваме живота си“ в името на приятния излет сред природата. Междувременно разбрах, че село Банище си имало още една атракция – старата църква „Св. Йоан Богослов“, за която почти нищо не се знае. Това допълнително разпали фантазията ми. И в една топла, пъстра октомврийска неделя се отправихме към Краището с живописните му хълмисти извивки. Някъде там, далеч от туристическото любопитство, е притихнало световно неизвестното селце Банище.

Как да стигнете до земните пирамиди на Банище

Село Банище се намира на около 70 км. от София и на 22 км. от град Брезник. За да стигнем до него, трябваше да минем през град Перник и после да продължим към Брезник. Ала както често се случва при нас, успяхме да се заблудим още след излизането от София, въпреки двата вида навигационни системи, с които се бяхме въоръжили, и да отпрашим … в противоположна посока.

Но към обед вече се намирахме на площада на Банище и разпитвахме местните. Първият ми въпрос, разбира се, бе за ловците – дали няма да стрелят по нас ?  „ А, спокойно, днес ловуват на отсрещния хълм. При пирамидите ще е спокойно!“. Добре, отдъхнахме си ! А как да стигнем до пирамидите?

Посъветваха ни да се върнем назад в началото на селото и да оставим автомобила на шосето. Близо до табелката на Банище има черен път, който отвежда до отстоящата на 1 км. природна забележителност. Минавало се край някакъв стадион, после се продължавало нагоре. Ние обаче решихме, за по-бързо, да минем в права линия през полето. Не беше доброто решение, както винаги! Оплетохме се в трънаците, а и отново се поизгубихме. Но, все пак, за около 20-на минути стигнахме до въпросните природни чудеса.

Какво знаем за пирамидите 

Отговорът е – почти нищо, освен че местните им викат „Ровините“. Дори не са им измислили легенда!!  Красивите природни творения са били оформени преди 40 милиона години от слънцето, водата и вятъра. „Ровините“  се намират в малка, закътана в гората долина.  Като нищо можехме да я подминем. Причудливите им силуети надничаха между дърветата, обагрени в есенна украса и наподобяваха приказни замъци с нащърбени бойни кули.

Пирамидите много лесно се рушат, затова не трябва да стъпвате или да се катерите по тях. Полу-отъпкана пътечка минава над тясната долина, откъдето можете да им се наслаждавате. Успяхме да се разходим и в подножието на самите образувания. Е, по мащаби не могат да се сравняват с Мелнишките или със Стобските, но пък са не по-малко красиви! Истинска феерия!! А и нищо не може да се сравнява с гледките към живописните очертания на Краището отсреща.

На връщане не успяхме да открием отъпканата пътека и отново трябваше да минем през нивите, прескачайки трънаци и буреняци. В последствие разбрахме, че от центъра на селото си имало удобна пешеходна пътека, която отвеждала за нула време право до обекта. Ала кой да ни каже!

Църквата „Св. Йоан Богослов“ на Банище

Както споменах в началото, нашето есенно пътешествие имаше още една цел – възстановената старинна селска църква на края на Банище. Но както повечето църкви у нас – и тя е заключена ! Бай Димитър, който държи ключовете, се съгласи да ни я отключи. Храмът е красиво изрисуван отвън. Има и каменни пластики, сред които открихме и двуглав орел – символ на Цариградската патриаршия.

Но вместо с обичайния кръст, „Св. Йоан Богослов“ е  увенчан с подобие на …. звезда или на нещо като снежинка, оформена от сочещи в кръг кръстчета – стрелки. Честно казано не съм виждала подобна православна ….символика… От Историческия музей в Брезник не можаха да ми дадат еднозначно обяснение, освен че този символ се срещал на много места в района – по оброчища и гробища. Да не забравяме, че в древността кръстът е бил соларен символ, а кръгът може би е отзвук от езически времена, но това са вече мои размишления …

Какво знаем за църквата на село Банище

По време на Второто българско царство на това място имало голям и много богат манастир. Ала, както често се случвало в онези времена,  османският нашественик го опожарява и избива монасите до крак в красивата местност Калугерица.

След време върху руините хората издигнали малка паянтова църквица, но  и тя рухнала. Затова през 1875  тук изниква нова, трета църква. Същата, която виждаме и днес.  По-късно към нея построяват красива магерница, както и килийно училище – първото в целия регион.

Храмът „Св. Йоан Богослов“  е еднокорабна базилика. Стенописи откриваме само в олтарната му част. До наши дни са запазени изключително ярки и въздействащи изображения със сцени от евангелието. Ала техният автор е неизвестен.

Камбанарията е  същата,  каквато е била преди 150 години. По време на големи празници камбаненият й звън отеква из цялата долина, за да призовава хората да дойдат и да запалят свещичка. Църквата е ремонтирана в началото на хилядолетието от местен бизнесмен.

Вместо заключение:

Тръгваме си от село Банище заредени с красота и покой. И си обещаваме, че отново ще се върнем тук, в брезнишко, където багрите са по-ярки, а времето е забавило крачка, сякаш не иска да си тръгне оттук.

За още едни пирамиди , разположени до интересна църква, вижте в :  Село стоб и Стобските пирамиди – истории за минало и настояще

Ако статията ви е допаднала, подкрепете ме като се абонирате за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми до скритите кътчета на България и не само Последвайте линка    @VenetaNikolova

The post Земните пирамиди на Банище и старата църква – разходка в Краището appeared first on Пътешествия без край.

Къде се намира Улпия Ескус

Ако на картата България е оприличавана на полегнал лъв, древният римски град се намира леко на запад от средата на гърба му, очертан от река Дунав. . От София Улпия Ескус отстои на по-малко от 200 км., като ние взехме разстоянието за около 3 часа. Пътят дотам е съвсем приличен. Малко преди село Гиген има няколко табели, които настоятелно подканват да завиете наляво. Но веднъж стигнали дотам, вероятно и вие ще изпитате леко разочарование. Защото мястото е занемарено и изоставено, а е толкова красиво… Едва една трета от някогашния град е разкрита, а останалата е оставена под земята с идеята да се консервира за идните поколения археолози.

Гледайте видео репортажа

Пренасяме се сред руините на античния Улпия Ескус за да се докоснем до величието на императорските колони и тишината на римския форум край брега на Дунав. Вижте мащаба на този някогашен бляскав град , който днес се крие сред бурените.

Какво знаем за името на Улпия Ескус

Градът възниква през  I век на мястото на военен лагер, който пък е издигнат върху останки от тракийско селище. Получава статут на колония след победоносната победа на император Марк Улпий Траян (98 г. – 117 г.) над тракийското племе даки, обитавали отсрещните брегове на Дунава. Така Улпия Ескус е обявен за град със собствено управление. А Ескус идва от тракийското име на река Искър, който се промъква съвсем наблизо, за да се влее в Дунав.

Истории за възход и разруха

Някога това е била най-важната колония на римската провинция Долна Мизия. Импозантни храмове, красиви сгради и широки булеварди с магазини, оживени по всяко време от минувачи и търговци на стоки, внесени от всички краища на империята …. Жителите на Улпия Ескус били заможни и културни, а животът им не се е отличавал особено от този на столичани в Рим.

Формата на града е един петоъгълник, заграден с много дебели крепостни стени, с порти, с  кули… Въобще внушителна гледка е представлявал античният Ескус! – научавам от  Владимир Найденов – археолог в Плевенския исторически музей. Улпия Ескус се намирал близо до Дунав, който в течение на времето мести коритото си. Наблизо се провира път и река Искър, който навремето също е бил много пълноводен. Най-вероятно край Ескус е имало и пристанище. В околностите са съществували прилежащи селища, където са живеели занаятчии, търговци. Имало  е и няколко некропола.

Малката Сердика на брега на Дунав 

Пресичащи се под прав ъгъл улици в посока Север – Юг и  Изток – Запад оформяли градските квартали. Част от сградите били построени със зелен мрамор, внесен чак от района на днешния град Бреша / Италия/. Улпия Ескус разполагал с две чудесно оборудвани терми. Там народът релаксирал и обсъждал важни дела. Но сърцето на града бил Форумът –  около него врял и кипял общественият и политически живот. Археолози попадат на следи от гражданска базилика с необичайно големи размери /100 м. на 25 м./.  Там е ставала търговията, съдопроизводството и правораздаването в античната колония.

Улпия Ескус се гордеел със своите два храма. Единият е бил нат.нар.  Капитолийската Троица и представлявал комплекс от три отделни храма, посветени на Юпитер, Юнона и Минерва. Другият  е храмът на Фортуна – покровителка на колонията. В него е открита красива женска статуя на богинята,  която е изложена в Националния исторически музей в София.

При проучвания на т.нар. сграда на Менандър, археолози попадат на една от най-изящните многоцветни подови мозайки от античността по нашите земи. На тях е изобразена сцена от комедията „Ахейци” на  древния атински писател Менандър. Предполага се, че самата сграда е била резиденция. През 2018 в нея бе открита глава от скулптура, най-вероятно на висш чиновник и администратор.

Звездният миг на Улпия Ескус

Колонията преживява своя звезден миг при управлението на император  Константин Велики през 4 век, когато столица на римската империя става Константинопол. Последният отблясък на Ескус е посещението на император  Константин . Това се случва на 5 юли 328 г..

А поводът е официалното откриване на моста над Дунав, свързващ Ескус и град Сучидава – на отсрещния бряг, разположен на територията на днешна Румъния. Мостът е бил дървен, но с каменни основи и с дължина над 1 километър –  истинско чудо на проектантската и инженерна мисъл в античността!

Краят на една легенда

Но малко след това започва постепенният разпад на бляскавата колония. В края на 4 век тя става жертва на готски набези, по-късно е нападана многократно от хуни, а след края на 6 -ти век и от авари, и не по-малко свирепи българи и славяни. Постепенно бляскавата Улпия Ескус се превръща в западнала провинциална колония. И дори Фортуна, неговата покровителка, не успява да го спаси от трагичната му гибел!  В края на 6 век, тази част на Балканите е разлюляна от опустошително земетресение.  Това е краят на една легенда, за която днес никой не си спомня!

Ако статията ви е допаднала, подкрепете ме, като се абонирате за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми до скритите кътчета на България и не само Последвайте линка    @VenetaNikolova

Вижте още: 10 чудни идеи за разходки край Дунав – от Видин до Никопол

The post Улпия Ескус – забравеният град край Дунав appeared first on Пътешествия без край.

От стари селища, разпръснати по стръмния бряг, скални църкви и антични крепости, до потънали в зеленина острови и закътани пясъчни плажове – българското поречие на Дунав е идеалната дестинация за хора с приключенски дух и „широко отворени очи“.

Гледайте видео репортажа

В края на лятото решихме да прекараме 3 незабравими дни, като пропътувахме отрязъка от Видин до Никопол следвайки пътя край Дунав. За видяното и преживяното – вижте в моя видеоразказ или продължете надолу в текста.

Няколко любопитни щриха за тихия бял Дунав

Траките нарекли реката Истрос /предполага се, че произхожда от глагола „струя“/. Древните гърци пък вярвали, че е брат на Нил.  Дунав – втората по дължина река в Европа  /след Волга/ пресича 9 държави и 4 столици. Разстоянието , което тя изминава на територията на България от устието на р. Тимок до град Силистра, е 471 км. Тези плодородни земи са били заселени от дълбока древност.

В античността т.нар. Дунавски лимес е очертавал външната граница на Римската империя. Затова днес цялото ни поречие е осеяно със следи от фортификационни съоръжения. Част от тях са били използвани от българската държава през средновековието, а по- късно и от османския нашественик. Така че целият район изобилства с исторически паметници от различни епохи, както и със следи от решителни за съдбините ни битки.

^{Гостуваме на крайдунавските села Сребърна и Гиген , където ви срещам със стопаните на прекрасни старинни къщи за гости, реставрирни и подредени като етнографски музеи.}

Видин – дунавски град с европейски облик

Резервирах нощувка в малък хотел край Дунав в центъра на Видин . Останахме очаровани от града.  Излъсканият център с приятната пешеходна алея, която стига до реката,  множеството ретро фенери, зелената крайбрежна градина, приятните заведения, чистотата и усмихнатите лица на хората, промениха представите ми за бедния северозападен град, захвърлен накрая на Европа. Нищо подобно !

Явно през последните години Видин е направил огромна крачка напред с помощта на еврофондове, в което лошо няма! А туристите определено има как да се забавляват и какво да видят тук. Струва си да разгледате градските музеи, крепостната порта Пазар капия в центъра, къщата с куклите и руините на  Синагогата. В града се организират полети с балон, разходки с лодки по поречието и пр. Освен това оттук минава трансевропейския маршрут ЕвроВело 6 , т.е. има добри възможности и за велопреходи.
Разбира се, и ние отделихме специално внимание на емблемата на Видин –

крепостта Баба Вида

Един от най-добре запазените ни средновековни замъци е издигнат на най-големия завой на р. Дунав на мястото на  римската крепост Бонония. Настоящият й облик е от времето на цар Иван Срацимир през 14 век. В наши дни Баба Вида е сцена на зрелищни възстановки. Тук има летен театър, изложбена площ, а отскоро крепостта е домакин и на исторически куест игри. Да не говорим за приятната гледка към реката!

Античният град-крепост Рациария край село Арчар

Не очаквайте указателни табелки за културно-историческите обекти в тази част на поречието. Всичко става с питане. Така стигнахме и до Рациария.  Някога тук се издигала  бляскавата столица на римската провинция Крайбрежна Дакия. Днес руините й са разпилени в околностите на село Арчар. Основан е през I – ви век като пристанищен град. През  V век градът е превзет и опожарен от хуните, но през 5 век е построен отново.

В развалините археолози попадат на уникална находка – съкровище със златни накити с изящна изработка от III до V век.  Градът край Дунав продължава да се проучва, като  част от находките му са консервирани, т.е. опаковани в найлони. Въпреки това иманярите от години върлуват тук, ровейки като термити сред руините му . И една любопитна подробност : според експерти до 90 процента от античните монети, продавани по аукционите в света, са от България, а почти половината от тях са изровени от руините на  Рациария. Жалко!

Корабът „Радецки“ ви очаква на козлодуйския бряг

Той  достолепно се клатушка на козлодуйския бряг, където на 17 май 1876 г. акостира отвлеченият от Ботев австрийски параход. Развълнувани, бунтовниците коленичат, целуват българската земя и се отправят към Врачанския балкан, а „Радецки“ се превръща в символ на гордия български дух. Само че днешният кораб не е автентичният параход, влезнал в аналите на историята ни, а неговото копие.

През 60-те години на 20 век с даренията на над 1 милион български дечица, се построява възстановка на „Радецки“. Днес, в салона първа класа, се съхраняват някои ценни реликви от Ботев. Понякога корабът прави кратки преходи до близките населени места за развлечение на туристите.

Но да си призная … не успях да усетя полъха от миналото. Днешният „Радецки“  с нищо не се отличава на съвременните туристически увеселителни корабчета, липсва ми патината на времето… Иначе около копието на „Радецки“ е обособен чуден просторен крайречен парк с възможности за пикник и разходки.

 Оряхово – най-високият бряг на българското поречие и крепостта „Камъка“

За разлика от румънския бряг, нашият е висок, а част от селищата ни са разположени амфитеатрално на 100 – 150 м. над тихите речни води. В района на град Оряхово брегът достига най-високата си точка – 226 м. Самият град, с разпилените по склоновете къщи и виещите се нагоре-надолу улички, предлага чудни гледки към синята лента на Дунава. Централният площад е наскоро ремонтиран, а някои от къщите по нещо ми напомнят на … Португалия.

Основната туристическа забележителност на Оряхово, обаче е неговата стара крепост „Камъка“, увенчала едно от възвишенията край Дунав. Строена е през 9 век, като част от отбранителната система на Първата българска държава. Била е разрушена от турците, после – възстановена, а през 1395 е временно превзета не от кого да е, а от небезизвестния граф Влад Цепеш, прототипът на Дракула !!!!  В непосредствена близост се намират още едни руини – тези на ресторант от соца, от който са останали само скелето и бетонените отливки.

От „Камъка“ се открива километрична панорама към Дунава и към един остров, който не е ясно как се казва…

 Селски туризъм в село Гиген

Исках да отседна в някое селце на брега на Дунав, но се оказа, че в района семейните хотели са рядкост. Дълго се рових в интернет докато накрая открих някаква къща в невзрачно село, за което не бях и чувала. Село Гиген се намира близо до устието на река Искър. Пътят е ремонтиран, а повечето къщи са добре поддържани, навсякъде е чисто и спретнато. Селцето дори си има 2 магазина за хранителни стоки, та и ресторант дори!

А къщата за гости ? Тя се оказа приказно кътче за почивка!  С потъналия в цветя селски двор под сянката на асмата, зеленчуковата градина, курника с кокошки и гъски, работилничката със инструменти от преди 100 години. Собственикът, чичко Величко, обича все нещо да майстори. Сега се е захванал с някаква над 100 годишна рибарска лодка – иска да я поправи, за да я показва на гостите си.

Гордостта на чичко Величко е частният етнографски музей, който е заформил в двора на къщата си. В продължение на години той събира стари носии, бакърени съдове, шевни машини, тъкани и всякакви предмети от бита от близките дунавски села. Сега тези реликви оживяват в пъстра експозиция.

Да хапнеш вкусни домашни гозби на чист въздух с домашна ракийка и после да заспиш като къпано бебе в уютната селска къща. На сутринта не ни се тръгваше от Гиген !

 Улпия Ескус, великолепният !

Гиген си има уникална забележителност, с която се гордее – Улпия Ескус или градът на Улпий Траян на Искър – Ескус.

Основан през I век, той процъфтява с внушителните си сгради, украсени целите със зелен мрамор, докаран чак от Бреша /на територията на днешна Италия/ и с бели изваяни колони. Днес руините му са разпилени на по-малко от 2 км. от Гиген, близо до устието на р. Искър и далеч от туристическите погледи.

Според археолозите 85 процента от оригиналните камъни на повечето сгради са тук и могат да бъдат възстановени. Дори имало такава идея, но едва ли скоро ще се осъществи. Докато се разхождахме сред останките бяхме силно впечатлени от тяхната мащабност и от изящните архитектурни фрагменти.

Разхвърлените от времето и земетресенията конзоли и капители свидетелстват за пищната украса на сградите. Това било един от най-красивите и богати градове на римската провинция Мизия. По времето на император Константин Велики /4 век/ тук бил построен и удобен мост през Дунава. Ала в края на 6 в. авари и славяни превземат Улпия Ескус и напълно го сриват до земята.

 Да посрещнеш залеза в село Байкал

Дунав предлага закътани местенца с изглед към тихите му води и дивия румънски бряг отсреща. Като например село Байкал, кацнало върху плавните крайбрежни възвишения. Няколко рибарски лодки се клатушкаха на селското пристанище,  докато денят бавно се оттегляше зад равнините на отсрещна Румъния.

Изведнъж всичко притихна, речните води пламнаха в охра и червено. Докато тичах нагоре надолу с фотоапарата, в стремежа  да уловя най-красивия миг, стигнах до т.нар. паметник на Септемврийци, кацнал на малко възвишение.  Чудесно местенце да изпратиш наситения с красиви спомени ден!

Село Байкал си има рибарска хижа-ресторант в тиролски архитектурен стил, 2-3 туристически бунгала, които ми се сториха сносни, както и нелеп хотел, строен – недостроен и залостен, курдисан до самото пристанище. С други думи – тук местните яко са решили туризъм да развиват.

Най-панорамната гледка – село Сомовит

Нашият домакин в село Гиген ни посъветва да се отбием в близкото село Сомовит, от което се открива 180 – градусова гледка към Дунав. Речено сторено.  На влизане в селото попитахме един местен как да стигнем до най-високата панорамна точка. „Вървете след мен, ще ви заведа“ , каза той и яхна моторетката си. Слез 3 минути се озовахме на малко възвишение край пътя, от където пред нас, като на длан, се ширна Дунав, обрамчен от пустеещите брегове, от едната страна, и българския хълмист терен с накацалите по него къщурки – от другата.

А що се отнася до името на село Сомовит, с него е свързано следното предание.  В миналото местните обичали да ловят риба в река Вит /която се влива в Дунав край селото/. И се прославили с улова си на огромни сомове, които продавали из цялата страна. От там произлязло и името на село Сомовит. Иначе, подобно на всички населени места край Дунав, и Сомовит е с древна история. Според археолозите има свидетелства за човешко присъствие още от 3-4 в. пр. Хр.

Никопол или началото на края

В ранната септемврийска утрин посетихме захвърления на ръба на България невзрачен градец.  Докато се шляехме безцелно и разпитвахме как да стигнем до Калето, жена на средна възраст плахо се доближи с думите: „Благодаря ви, че се интересувате от нас! “.  Че то явно Никопол отдавна е забравен от света, а май и от… Бога! За някогашния процъвтяващ град, разположен амфитеатрално край Дунав, рядко се споменава в медиите ни, а и туристите го заобикалят. Напълно неоснователно ! Защото Никопол е град с богата история, освен това притежава някакъв … меланхоличен чар.

Най-малкият ни крайдунавски град е със славно минало и … тъжно настояще. Основан е още от римляните, а през 1059 г. получава името Никополис – град на победите. По време на т.нар. Османско владичество е един от най-важните военно-административни центрове по течението на Дунав. При соца е активен пристанищен град с бурен културен и икономически живот. Ала в наши дни няма и помен от всичко това…

Отправихме се към емблемата му – Никополската крепост

В края на 14 век тя се превръща в сцена на отчаяната и храбра съпротива срещу османските завоеватели. Тук цар Иван Шишман прекарва последните си дни преди да бъде заловен и посечен от турците. Всъщност Никополската крепост е едно от последните късчета свободна българска земя, преди България окончателно да падне под турски ботуш. Днес тази светиня е забравена. От нея са оцелели няколко буренясали камъка, реставрирани с помощта на еврофондове. Най-добре запазената част от крепостта е огромната старинна порта, но тя е от по-късен период. Крепостта е затворена за туристите, но ние успяхме да избутаме тежката порта и да се изкачим на върха, от който се вижда отсрещния румънски град Ту̀рну Мъгурѐле.

 Скалната църква „Свети Стефан“ – най-добре пазената тайна на дунавското ни поречие

Има още една причина да посетите град Никопол. Това е скалната църква „Свети Стефан“, разположена край Дунав едва на километър  от града. И това място е забравено дори от местните хора. Църквата е изсечена в отвесните варовикови скали високо над брега.

Движейки се между скалните отвеси и водата  изведнъж незнайно защо, в спомените ми изплува последната доста злокобна сцена от филма „Планетата на маймуните“ /1968г./, където главните герои, подгонени от горилите, попаднаха в затрупаните от атомен взрив останки на Ню Йорк на брега на океана. Същото апокалиптично усещане те обзема,  докато се шляеш по пустеещия бряг на фона на отсрещните индустриални структури на румънския град Турну Магуреле …

До самите скални ниши стигнахме по стръмна, хлъзгава и необезопасена пътека. Толкова варовик има в тези скали, че побеляхме, като оваляни в тебешир !  Но си струваше усилията и риска. Отгоре, през скалните отвори, ни посрещна синята усмивка на Дунава. Предполага се, че църквата е от 3-4 век – това са първите векове на християнството. Според преданията апостол Андрей, един от Христовите ученици, е служил в тази скална църква по пътя си към Черно море.

През 10 – 11 век „Свети Стефан“ става част от голям манастирски комплекс,  но от него нищо не е останало. И въобще – почти нищо не се знае за това място. Жалко!

 Вместо заключение:

През цялото време докато се движехме край Дунав по пътя, свързващ Видин с Никопол , си задавах един въпрос. Защо ние българите не умеем да ценим своите богатства ? Хилядолетия наред реката е била търговски коридор и проводник на различни културни влияния от Запада. Целият ни бряг е осеян със следи от антични крепости и разкошни римски градове, пропит е с история и предания, природата и гледките към реката са смайващи ! Да не говорим за ремонтирания асфалтов път, свързващ населените места. Само на няколко места попаднахме на разбита пътна настилка.  Красивата архитектура на старите сгради, военните паметници, чистосърдечността на хората, местната кухня … всичко това придава особен колорит на този недокоснат от масовия туризъм край – чудесна дестинация за приключенци и хора в търсене на автентични преживявания.

Вижте още : Пътешествия по бреговете на Дунав 

Ако статията ви е допаднала, подкрепете ме като се абонирате за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми до скритите кътчета на България и не само Последвайте линка    @VenetaNikolova

The post 10 чудни идеи за разходки край Дунав – от Видин до Никопол appeared first on Пътешествия без край.

Магнетична и тайнствена е Сакар планина. В района на Свиленград, съвсем близо до Турция, човек се чувства на края на света. През соца това е била забранена  крайгранична зона. Затова се е съхранила непокътната от времето.

Пътят в тази част на Сакар е надупчен като след бомбардировки. Това е една от причините районът да се отбягва от масовия туризъм, но не и от приключенци и хора с „широко отворени очи“.

Гледайте видео репортажа

Пътешествие до самия край на света по разбитите пътища на Сакар. Стигаме до две скални църкви, обвеяни с мистика и до самотната кула на Букелон – място, застинало в миналото сред легенди за императори и змии-пазителки.

Движехме се бавно по разбитото шосе край безлюдни махали и изоставени вишки близо до граничната бразда с Турция. Необходим ни беше повече от час, за да преодолеем 38-те км. от Свиленград до село Маточина. По пътя няма жива душа.  Не щеш ли,  точно на входа на селото изскочи автомобил на гранична полиция. Като разбраха, че сме безобидни туристи, граничарите тутакси ни предложиха да ни заведат до

Скалната църква на село Маточина

Наричат я още “Свети дух“. Намира се на по-малко от километър от селото.  От главното шосе вдясно има отбивка. Нашият автомобил е сравнително висок, въпреки това едва успяхме да последваме джипа на граничарите по неравния коларския път. Те паркираха пред входа на скалната църква, а ние  – около 200 метра по-надолу.

През 10 век монаси отшелници  издълбали църквата в скалата. Оформили я като правоъгълно помещение със свод. Стената над олтара е облепена цялата с парички. От край време хората допирали монети до камъка с молитва за изцеление и благоденствие. И до днес тези парички блещукат в полумрака , все така залепени за стената – най-вероятно от влагата и восъка по нея.

Храмът бил използван чак до 20-ти век

До 1935 г. скалната църква край Маточина обслужвал вярващите от 3 околни села.  Хората се молели тук в продължение на столетия. И чак когато построили нова църква в центъра на Маточина изоставили храма.

Граничарите ни разказаха, че на около 3 км. оттук, на турска територия имало подобен скален храм от същия период. Тесен тунел, свързвал и двата. Но го зазидали, защото деца влизали в него. Подът на скалната църква край Маточина е надупчен целият от иманяри. Според мълвата тук било скрито имането на Вълчан войвода, който се подвизавал по тези краища.  Вляво от входа са изсечени стъпала.  Те отвеждат до обширно плато. И … невероятно! Оттук в далечината видяхме град Одрин. И тънките като иглички минаретата на Селимие джамия! Но заради маранята, обективът ми така и не можа да ги улови!  Благодарихме на нашите гидове от гранична полиция и продължихме към следващия обект, набелязан в програмата

Крепостта Букелон, която не се предава на времето

В далечина изплува призрачният силует на Букелон – самотната кула. Обвеяна от ветрове и митове, кацнала на върха на платото. А в нозете й – селото със старата църква „Свети Константин и Елена“, безмълвна, забравена от хората.

В миналото в селото е имало туристически център. Но днес сградата пустее. Изоставена е подобно на съседната църква и притихналия в околностите скален храм. А кулата на Букелон ? Тя се вижда от цялата долина.

Калоян разгромява Балдуин Фландърски тук

Някога крепостта е била част от команден пункт на българското царство срещу Византия – свидетел на обсади, съдбоносни сражения, победи и разруха. Край Букелон, през 1205 година българските войски, предвождани от цар Калоян, се сражават с рицарите от Четвъртия кръстоносен поход. Кръстоносците са сразени, а техният предводител, император Балдуин IX Фландърски, е пленен и отведен в крепостта. Там той прекарва първата си нощ като затворник. След което е отведен в Търновград.

Днес от някогашното величие на Букелон е оцеляла единствено  3-етажната му кула, същата която доминира долината.  Руините й се извисяват на цели 18 м. височина. А крепостната стена ? Тя отдавна е съборена. Но пък ако обърнете внимание на къщите в Маточина ще видите, че в  тях са вградени камъни от близката крепост. В течение на столетия хората ги използвали като строителен материал за жилищата си.

Предполага се, че основите на крепостта са поставени още през римско време. Някога тя е охранявала периметъра на Адрианопол или днешен Одрин.

Чудодейната скална църква край село Михалич 

Селото се намира на около 10-на км. от Маточина в посока Свиленград. Разклонението към храма се пада вдясно от главния път. До него стигнахме за около 10 мин. пеш, след като паркирахме автомобила близо до указателната табела.

Предупредиха ни, че църквата си имала две змии пазителки. Дойде ли някой с недобри помисли, усойниците тутакси го нападали. Затова внимавахме да не нарушим покоя им.

„Свети Панталеймон“ – така се казва скалната църква, издълбана преди повече от хиляда години в подножието на малко плато в Сакар планина. Всъщност тя е съвременник на съседния храм в село Маточина и също е дело на монаси отшелници. 14 стъпала отвеждат надолу във вътрешността й . „Свети Пантелеймон“ е трикорабна, отвътре по нищо не личи, че е изваяна в камъка.

Защото майсторите са се постарали да изглежда така сякаш са използвали строителен материал. Истинска подземна катедрала!! Църквата претърпява земетресение, в следствие на което са се получили цепнатини в стените, но те са били запълнени с ломен камък.

Наричат я още Айпандо

на името на варовиковия масив, в който е издълбана. Местните са убедени, че Айпандо има магически сили и че ги пази от беди. А влагата, която се стича по стените й е чудотворна.

В полумрака откривам издълбан в стената кръст, който много ми прилича на малтийски кръст. Нищо чудно оттук да са минавали и тамплиерите от Малтийския орден.

В по-ново време скалната църква край село Михалич, както и нейната посестрима в съседното Маточина, били използвани като складове за боеприпаси. Причината е, че се намират в размирна гранична зона, осеяна с бункери, траншеи, окопи и т.н..

В непосредствена близост до Айпандо видяхме изоставена траншея, издълбана в терена и скрита във високите треволяци. Но не посмяхме да отскочим до нея, заради сновящите наоколо защитнички с раздвоен език.

Вместо заключение:

Крепостта Букелон и скалните църкви край Маточина и Михалич са най-добре пазената тайна на българския Югоизток . Защото Сакар е загадъчна планина, пропита с поезия, белязана от историята. Опитах се да запечатам в спомените си този съвършен миг на хармония. И си обещах, че отново ще се завърна тук, на края на света, за да усетя полъха на вечността.

Вижте и още скални църкви в Източна България

Ако статията ви е допаднала, абонирайте се за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми до скритите кътчета на България и не само Последвайте линка    @VenetaNikolova

Вижте къде как да стигндо ете скалните църкви и крепостта от Свиленград

The post Букелон и скалните църкви край Маточина и Михалич – чудесата на Сакар appeared first on Пътешествия без край.