„Стоб лежи на левия бряг на река Рила. Над селото на върха се виждат развалини от стара крепост, от която е останал още един къс от кула с прозорец; тази кула от някои се наричаше Петрова кула – така Константин Иречек описва видяното по време на обиколките си по тези земи в края на XIX век.
Днес следите от някогашната крепост са почти неразличими, а от кулата не е останало нищо. Затова пък село Стоб стои от векове на мястото си, сгушено в нозете на живописните пясъчни пирамиди в западното подножие на Рила планина.
В миналото на това място се е простирал град Стоби
Предполага се, че името му е още от римско време, когато тук имало крепост, наричана Стобион. Според други, обаче названието е със старобългарски корен и означава „ограда от стълбове“.
Жителите на заобиколения от скалисти стълбове град били заможни и горделиви. Според една легенда те натрупали несметни богатства, но и … големи грехове. За да ги накаже Господ им изпратил наводнение, което заличило града.
Тази библейска притча изненадващо съвпада с изследванията на летописците. Според тях Стоби достига разцвета си през IX век, но вероятно е бил разрушен през XII век., като не става ясно как и защо.Но със сигурност Стоб е съществувало по време на Втората българска държава.
Стоб е вписано в грамота на цар Иван Шишман
В нея той изрично нарежда: „Градът Стоб да няма власт над манастирските люде, нито над техните владетели”. Това ще да рече, че по същото време Стоб е бил толкова силен, че е можел да притиска дори Рилския манастир, който бил втора по икономическа мощ административна единица след държавата. Документът е бил предоставен на манастира през 1378 г..
Горе – долу по това време в местността Църквището високо над селото бил изградена голям храм, който се откроявал на фона на пясъчните пирамиди, извисявайки се над цялото Рилско корито. Нарекли го на Свети Прокопйи – покровител на младоженците и пчелите и го осветили през 1393г..
Но през османското владичество, църквата се превърнала в трън в очите на турците. Те недоволствали, че при сватби, кръщенета и други църковни ритуали, българите надничали отвисоко в техните дворове, за да оглеждат жените им. Това бил идеален повод да съборят храма до основи.
Наложило се трима жители на Стоб да ходят чак до Цариград, за да искат разрешение да пренесат църквицата си в ниската част на селото. Когато го получили мъжете от селото пренесли камък по камък стария храм и го издигнали на днешното му място.
Осветили църквата през 1860 г., а в един от зидовете вградили пренесен от старата църква каменен кръст с надпис 1393 г.-годината на освещаването му. Твърди се, че първото дете, кръстено в новата черква живяло 100 години.
В началото на месец юли е храмовият празник на „Св. Прокопйи“.
Тогава се забъркват няколко казана с фасул и се раздават на хората, стекли се от околията. Местните пък си носят ракийка и други домашни специалитети, с които да почетат светеца на раздумка в приятна компания. И ако полюбопитствате от какво го правят това тяхно питие, може да ви връчат бутилка люта ракия за дегустация и повдигне на тонуса преди да поемете нагоре по стръмната пътека към Стобските пирамиди.
Разходка по пясъчните склонове на Стобските пирамиди
Природното творение е резултат от топящите се ледници, които преди милиони години покривали магнетичната Рила планина. На тяхно място изникнали днешните фантастични пирамиди. Пясъчните образувания обаче постоянно търпят промени, брулени от ветровете и изсушавани от безмилостното слънце.
В началото на пътеката се издига висок железен кръст поставен, за да маркира предишното местоположение на селската църква. Изкачването продължава около 45 минути. Но гледката, която се разгръща пред изненадания пътешественически поглед е божествена !
Самата пътека е обезопасена с дървени парапети. Има пейки за почивка и за съзерцание на каменните гъбки и различните картини, които въображението рисува. Десетки легенди витаят около тези изваяни от природата фигури. И всичките са за нещастна любов, прокълнати младоженци, плачещи девойки, похотливи кумове, вкаменени во веки веков сватбари и т.н.
За да се насладите пълноценно на тази феерия от скални дантели, зелени планински извивки и синьо небе е добре да си отделите поне 2 часа.
Както и да се екипирате с удобни обувки. Моите, незнайно как, се разпаднаха на краката ми още в началото на пътеката. Но реших да продължа боса, за което горко съжалих. Към края на прехода краката ми се разраниха, нажеженият от слънцето скалист терен буквално изпече стъпалата ми. Едва докуцуках обратно към колата. Затова пък пътят към върха се превърна в туристическо подобие на Via Dolorosa. А покоряването на природния обект – в мистично преживяване, което няма скоро да забравя !
Кликнете върху снимка по-долу, за да влезете в галерия
/ За да излезете от галерията кликнете върху бутона Esc на вашата клавиатура/
Пътешествия без край . Венета Николова