А какво да кажем за колоритните берберски тъкани и хаоса на медините, където нищо не се променя от векове ? Мароко е всичко това. Но не само! Ако се чудите какво да видите в Мароко, ще се окаже, че списъкът е доста дълъг и се разминава с разпространените клишета за африканската държава. Накратко – Мароко е олицетворение на Ориента и на представите ми за екзотика.

Гледайте видео репортажа

Последвайте ме на едно екзотично пътешествие от Маракеш и Фес до Атласките планини и знойните пясъци на Сахара – мистика, ориенталски хаос и изненади

<

Най-силно впечатление ми направиха контрастите от гледки и преживявания. В един и същи ден зъзнах от студ в подножието на заснежените Атлази, после се движих сред горещите простори на пустинята, а вечерта спах в оазис и се радвах на обсипания със звезди небосвод.  Всъщност пустинята бе основната причина да посетя Мароко. Исках да се рея сред пясъчната пустош, като малка песъчинка във Вселената ! А също – да се пренеса в декора на някои от любимите ми романи (няма да ги изреждам тук) далеч от нашия непредвидим 21 век.

Оказва се, че за нас, българите, Мароко вече не е далечна, скъпа и труднодостъпна дестинация. Благодарение на нискобюджетните полети, всеки може сам да организира пътешествието си до екзотичната държава, за да се потопи в един коренно различен свят, отстоящ на светлинни години от нашия.

Самостоятелно или с туроператор в Мароко

Полетът София – Маракеш продължава около 4 часа, а летището е на по-малко от половин час от града. Можете предварително да букнете трансфер от летището до хотела . Също така можете спокойно да си резервирате местен хотел или риад и да използвате града като изходен пункт към някои от най-красивите кътчета в страната. Така сами ще решавате какво да видите в Мароко и колко време да отделите на всяко място. Най-често туристите избират екскурзиите на местни агенции и остават доволни или на GetYourGuide (Вижте тук колко би ви струва примерна екскурзия от Маракеш)

В повечето случаи ви взимат от хотела и вечерта ви връщат обратно там. Така може да ви излезе по-изгодно, отколкото ако си закупите туристически пакет от България.  А и ще сте свободни да опознаете страната със своя собствен ритъм.

Общественият транспорт в Мароко не е така организиран като в Европа, тъй че по-добре да не рискувате. За местните услуги на rent-a-car нямам информация, но пък пътната им мрежа е в добро състояние, въпреки че повечето им табели са на арабски. Лично аз, като сама пътуваща жена в арабска държава, избрах сигурността пред авантюристичните преходи, и посетих Мароко с български туроператор, което имаше своите плюсове и минуси. Тук обаче няма да се разпростирам върху тях. Само ще кажа, че планирам второ пътешествие до тази вълшебна държава – но този път самоорганизирано, тъй като останаха много интересни градчета и природни забележителности, до които не стигнахме.

Визи и документи

Българските граждани не се нуждаят от виза за туристически пътувания до Мароко стига да не надвишават 90 дни в рамките на една година. Важното е паспортът ви да е валиден поне половин година след датата на влизане.  Уверете се, че са ви били печат на влизане в случай че ви го поискат на излизане.

Кога да посетите Мароко

Ако се чудите какво да видите в Мароко, има значение и кога ще пътувате. Климатът е мек през зимата и парещо жарък през лятото – това е Африка все пак! Златният сезон за пътешествия е ранната пролет от февруари до април и есента от септември до ноември. Тогава температурите са приятни – между 20 и 28 градуса – идеалното време за преходи в Сахара. Но ако сте фен на градския туризъм, си струва да посетите Мароко и през зимата, когато температурите се движат между 18 и 20 градуса и във всички случаи е по-слънчево от Европа.

Да не забравяме, че Мароко е най-посещаваната държава в Африка и вече сериозно страда от свръхтуризъм. През 2025 г. кралството счупи рекордите, посрещайки близо 20 милиона туристи!  Така че ако искате да избегнете тълпите посетете страната извън пиковия сезон, за да усетите истинския й дух .

Хотел или риад – къде да отседнете в Мароко

Златното правило при избор на хотел тук е просто – всеки път наум изваждайте по една звезда от категорията. Примерно ако пише че хотелът е 4- звезден, очаквайте 3 звезди, а 5-звездният  реално си е четиризвезден. Просто техните представи за чистота и комфорт са малко по-различни от нашите. Затова се насочете поне към 4 звезди, за да сте спокойни. Разбира се няма 100% гаранция и тогава, че всичко ще е наред.

Мароко е прочуто със своите риади – това са традиционни къщи с вътрешни дворове, с фонтани и типичната ориенталска подредба. Да отседнеш в риад е невероятно изживяване. Но внимание ! Някои от тези риади  са доста захабени и мърляви. В това отношение хотелът често е по-сигурната опция.  И преди да резервирате, задължително прегледайте отзивите на гостите.

Интернет в Мароко: как да не платите излишно

Най-лесният начин да си осигурите интернет по време на престоя ви в кралството е да си закупите  местна физическа SIM карта още при кацане на летище Маракеш. Гишетата на основните им оператори Maroc Telecom (IAM), Orange Maroc или inwi са на изхода на терминала. Служителите на място ви инсталират картата. По принцип това е най-нискобюджетната опция, защото има възможност да закупите малки и евтини пакети, които да ползвате по време на краткия си престой. Но внимание ! Местните ловко се възползват от суматохата и от объркването на току що кацналите пътници, за да им пробутат най-скъпите пакети. Обикновено ти обясняват, че има само една опция – най-скъпата. Така се озовах с  неограничен достъп до интернет за един месец на стойност 20 евро, което в крайна сметка не беше толкова зле, нито чак толкова скъпо.

Другата опция е да се снабдите предварително с eSIM (виртуална SIM карта) от платформи като Airalo, Holafly, Ubigi .
Роумингът е най-скъпият и неудачен вариант за Мароко и определено не го препоръчвам.

Дирхами – как да обмените парите си

Относно дирхамите – можете да си обмените марокански пари още от България или на чейндж бюрото на Терминала на летището в Маракеш.  Добре е да знаете , че нямате право да изнасяте големи количества дирхами от Мароко. Затова си ги изхарчете на място с чиста съвест. Другата опция е на тръгване да обмените  останалите ви дирхами в чейндж бюрото на терминала на летище Маракеш .

8 важни „НЕ“-та в Мароко

Какво да видите в Мароко – местата, които ме впечатлиха най-много

Както споменах в началото , исках максимално или доколкото е възможно с организирана група, да се отдалеча от пренаселените градове и да опозная по-малките и колоритни кътчета на Мароко.  Разбира се, това далеч не е пълен списък на всички забележителности в страната. Но това са местата, които аз успях да посетя и които оставиха най-силен отпечатък у мен.

От хаоса на Маракеш до ледените върхове на Атлас

В Маракеш прекарахме два дни – предостатъчно за да опознаем екзотичната африканска перла. (Подробна информация и впечатления от първо лице за Червения град ще откриете в статията ми ТУК ).След което поехме с автобус на Югоизток към старинното селище Айт Бен Хадду.

Пред очите ни пейзажът постепенно се промени – от зелени долини (през март още избуяват разни храсти и стръкове в пустинята) към  гола, безжизнена пустош.

Асфалтовата лента криволичи все по-нагоре и нагоре по гръбнака на Атласките планини, пресичайки Тизи н’Тичка – най-високият проход в цяла Северна Африка ( 2 260 м. н. височина), разкривайки зрелищни панорами. Леден вятър пронизваше тънките ни якета, докато снимахме възторжено отсрещните заснежени върхове. През това време нашият марокански гид подробно ни обясняваше, как съвсем наблизо се извисява 4167 метровият Тубкал – вторият по височина връх в цяла Африка след Килиманджаро.

Глиненото селище Айт Бен Хаду 

Намира са на около 200 км. от Маракеш. До него стигнахме за около 4 часа с автобус от Маракеш. Укрепеното берберско селище (или ксар) е възникнало още през 11 век, но в настоящия си вид датира от 17 век. и е под егидата на ЮНЕСКО.  Глинените къщи на Айт Бен Хаду са накацали по скалисто възвишение насред палми и десетки малки дюкянчета , занаятчийски работилници и сергии с местни сувенири и вездесъщите в тази част на Мароко берберски шалове.

Въпреки туристическото нашествие, селището е запазило автентичния си чар и е придобило статут на емблематична филмова локация.  Тук са заснети „Гладиатор“, „Мумията“ и „Игра на тронове“ и още цяла плеяда любими филми.

Уарзазат – Холивуд обожава това място

Градчето Уарзазат отстои на около 30-на км. от Айт Бен Хаду и е известно с това, че е дом на „Атлас студиос“ – едно от най-големите филмови студиа в света. Нищо чудно че тук са заснети едни от най- известните холивудски продукции – от исторически и приключенски филми до научно-фантастични заглавия. Вижте колко би ви струвала полудневна екскурзия от Маракеш до Уарзазат, Атлас студиос и близкото Айт Бен Хаду.  

Нямахме време да посетим студиото, но се разходихме набързо в старата част на Уарзазат. Градът наброява 71 хиляди жители, но си има недокосната от цивилизацията казба.

Казба е старинен укрепен квартал с типичните къщи от глина и слама, с тесни улички и малки магазинчета, където животът не се е променил от 300 години.

Каньонът Тодра – природно чудо в Атласките планини

Докато пресичахме Атлазите в Източната част на Мароко се натъкнахме на невероятно природно явление – дълбок каньон, издълбан в розовия гранит от пълноводна река. Скалите от двете й страни достигат до 150-200 метра височина, а най-тесният участък между тях е широк не повече от 10-на метра.

Най-хубавото е че това място е лесно достъпно с автомобил или автобус, благодарение на което се е наложило като любимо кътче за разходки, скално катерене и разхлаждане в студените води на река Тодра.

Но ако се чудите какво да видите в Мароко, ако разполагате с ограничено време, бих ви препоръчала да не пропускате пътешествие в пустинята.

Мерзуга и Ерг Шеби – сред пясъците на Сахара

Недалеч от границата с Алжир, попадаме в оазиса Мерзуга. Селището е изходен пункт за джип сафарита и преходи на гърба на камила сред просторите на Ерг Шеби – така наричат тази част на Сахара. Мястото се радва на голяма популярност сред туристите. Настаниха ни в прекрасен хотел насред пустинята.

Привечер се качихме на джипове и направихме екстремен дрифтинг по най-стръмните сахарски възвишения, докато денят линееше, а пясъците наоколо се обагряха в циклама. След което посетихме нещо като импровизиран туристически берберски лагер и пихме чай от мента в типична шатра. Местните разчитат на туризма ,за да свържат двата края, а подобни атракции са печеливша индустрия за целия регион.

На сутринта станахме още в 5 часа , за да посрещнем изгрева. През нощта беше преваляло, духаше леден вятър, а камилите проснати в пясъка, търпеливо ни чакаха в сумрака досами хотела. И друг път съм се качвала на камила и бях подготвена за изпитанието. Номерът е да изпънеш ръце и да се хванеш много здраво за юздите, тъй като животното първо се изправя на задните си крака и ти увисваш почти с главата надолу.

Ураганният вятър, мракът и нестабилното клатушкане докато животните се изкачваха и слизаха по дюните определено повишава адреналина, а изгревът над пясъчната шир е незабравима гледка, навяваща  меланхолия и философски размисли . Вижте колко би ви струвало 3- дневно пътешествие в пустинята Ерг Шеби от Маракеш .

Ерфуд – градът на фурмите и кирпичените къщи

Това е последната спирка преди големите дюни на Сахара. Селището е заобиколено от обширни гори с финикови палми . Пазарите му преливат от специализирани магазинчета за фурми. Неслучайно наричат Ерфуд  „Столицата на фурмите“. В района се отглеждат над 80 вида и навсякъде ни примамваха с безплатни дегустации, за да направим покупка.

Но лично мен ме впечатли повече старата част на градчето с типичните постройки от кирпич, с тесните улички и усещането че си попаднал в паралелен свят. Малко преди да дойдем селището претърпяло бедствие . За първи път от много години ги сполетяла буря с обилен дъжд. Голямо наводнение разрушило част от къщите и улиците . Докато бяхме там течеше реконструкция.

Буквално на метри от последните къщи започва горичка с финикови палми. Местните се прехранват като събират фурми и ги продават на туристите. Тук животът е семпъл и предвидим от десетки поколения назад.

Маймуни в снега – неочакваната среща в Средните Атлази

Във високите части на Средните Атлази зимата идва по-рано и си тръгва по-късно.  Заскрежени долини, сняг, лед и студ –  не съм очаквала това от Африка!  Докато пъплехме с автобуса  нагоре по склоновете, сухата пустинна пустош отстъпваше пред някаква неопределена растителност – анемични храсти, бодили, стръкове трева и рехави дръвчета, а пясъкът се превръщаше в … сняг.  Изкачихме се във високата част на планината и пред нас се ширнаха заснежени кедрови гори.

И ненадейно, на фона на снега и дърветата, се откроиха пухкави и бързо подвижни същества  – колония берберски макаци. Маймунките са свикнали с туристите и обикновено ги изчакват край пътя, за да си изпросят я някой банан или солета.

Въпросните макаци са застрашен вид – останали са не повече от 8 хил. индивида, а кедровите гори в тази част на Мароко са едно от последните им убежища. Мъжките се грижат за малките, защото женските са твърде заети да се чифтосват с когото им падне в групата. Никой не знае кое маймунче на кой баща е , тъй че всички бебета са ообща грижа на мъжете. От Фес организират еднодневни разходки до Средните Атласи, маймунките и Ифран

Ифран или „Мароканската Швейцария“

Това беше една от най-големите ми изненади в Мароко . Оказва се, че държава която  сме свикнали да свързваме предимно с пустиня и знойни жеги, си има ски курорт за чудо и приказ. Намира се в Средните Атлази на 1665 н.м. височина. Когато за първи път видиш потъналите в сняг островърхи хижи и хотели тип швейцарско шале, се питаш „В Мароко ли съм или … в Боровец ? „.

Бил е построен от французите през 1929 година с идеята да предоставя убежище на колонизаторите от непоносимите марокански жеги. В наши дни Ифран разполага с 5 ски писти и три лифта и посреща предимно мароканския хай лайф. А също и много туристи, които недоумяват как само на час и нещо от нажежените пясъци могат да зъзнат от студ и да се замерят със снежни топки.

Когато планирате какво да видите в Мароко, Фес задължително трябва да бъде сред първите места в списъка ви.

Фес – в лабиринта на времето

 Най-старият от четирите имперски градове на Мароко заслужава да му отделите специално внимание. Заради типичния ориенталски хаос, тесните дюкянчета, целия взрив от цветове, аромати, шумове, кирпичените сгради по на няколко века и усещането че си попаднал в машина на времето. Тук се намира най-старият университет в света – Ал-Карауин, основан още през 859 г.. Както и най-голямата в света запазена медина  – Медината Фес  ел-Бали датираща от 11 век. Представлява главозамайващ лабиринт от над 9 000 клаустрофобично тесни улички. Тук нищо не се е променило от хилядолетие . Освен че са тесни, повечето от улиците са като подземни тунели и не се вижда небе.

Медина извън времето и пространството

Зоната е недостъпна за автомобили, стоките се пренасят само с магарета или от яки, прегърбени мъже с набръчкани от слънцето лица, способни да пренесат на плещите си огромни товари. Тук има от пиле мляко –  стоки, които са се предлагали преди близо 1000 години та до наши дни. Почти не видях китайски артикули и пластмасови изделия. Иначе по куките в месарските дюкяни висят трупове на кози и камили в облак от жужащи мухи. Видях и цели овчи и камилски глави, от които все още капе кръв. Сигурно приготвят някакви ястия от тях …

Ковачи чукат и ваят истински дантели върху предмети от бита, тъкачи плетат на станове, подобни на нашите по селата, търговци крещят с цяло гърло… По едно време изпаднах в паника, че съм изостанала от групата и съм се изгубила. Всъщност, не препоръчвам на никого сам да се разхожда из медината. Малкото чужденци които видях бяха придружени от местен гид.

 Chouara Tannery – палитрата на Фес

И  разбира се – задължителна спирка е най-старата фабриката за кожи в света – Chouara Tannery , превърнала се във визитната картичка на Фес. И това не е възстановка щото да радва туриста, а традиция с 1000 годишна история, която не е прекъсвала и до днес. 

Погледнати от терасите отгоре, множеството каменни кладенци пълни с багрила, приличат на пъстър калеидоскоп или палитра на художник. До ден днешен местните използват природни бои. Целият процес се осъществява на ръка, и е мръсен и миризлив. Кожите се обработват по технологии от средновековието.

И понеже смрадта която се носи навред е доста неприятна, на входа ни връчиха по стрък прясна мента, в който тутакси забих носа си. Жалко че екскурзоводката ни пришпори бързо да се изнасяме, защото въпреки лошите изпарения, мястото е уникално и ми се искаше да направя хубави снимки, но не би! Ако се притеснявате, че можете да се изгубите докато се лутате сами в медината, вижте тук: 

Но какво да видите в Мароко, ако искате да надникнете и в по-модерното лице на страната?

Рабат и бившата пиратска република

Столицата на Мароко е разположена на Атлантическия бряг и е един от четирите имперски града на кралството. За разлика от Маракеш или Фес, Рабат изглежда доста по-лъскав, подреден и дори с европейски дух. В началото на 20-ти век французите го превърнали в административен център на протектората и оттогава е останал столица на Мароко.

Първото нещо което бие на очи е кулата „Мохамед VI“ – 55 етажна сграда, която стърчи в небето над града и се вижда от 50 км.. Небостъргачът е вторият по височина в Африка и е обявен за инженерно чудо.Отсреща се откроява още един архитектурен шедьовър – сградата на операта, замислена като застинала вълна. Наричат я  „африканската сестра на операта в Сидни“. Тук от край време  всичко се прави със замах и стратегия.

Като например Кулата Хасан – недовършено 44-метрово минаре от XII век. То е трябвало да бъде част от най-голямата джамия в Северна Африка. Но строежът бил прекратен при смъртта на султана. Отсреща се намира друг свещен за мароканците обект – Мавзолеят на Мохамед V. Там са погребани дядото и бащата на сегашния крал. Нестандартна идея за опознаване на забележителностите на Рабат с т.нар.tuk-tuk 

Касба Удайя – бялата лястовица край океана

Но най-романтичното място в Рабат е старият квартал Касба Удайя. Той е кацнал като бяла лястовица на брега на океана. Представлява ефирна плетеница от тесни улички, преливащи с екзотични цветя. Навсякъде се редуват бели стени и сини врати.

През XVII век те били част от една от най-необичайните държави в историята – Пиратската република Сале. Нейните поданици тероризирали корабите в тази част на океана и всявали ужас навред.

Вместо заключение 

Мароко е много повече от клишираните ни представи, свързани с арабския свят, Исляма, бедност, пустиня, изпепеляващи жеги и неудържими мигрантски вълни. Това е една от най-колоритните и богати африкански държави ! Мароко притежава невероятно културно-историческо наследство, красива природа и неповторим ориенталски чар. В крайна сметка какво да видите в Мароко зависи от това какво търсите.

Дали предпочитате древни градове, пустинни пейзажи, планини, оазиси или просто искате да избягате от сивото си ежедневие в по – екзотична реалност. В Мароко или се влюбваш от пръв поглед или ти се иска тутакси да избягаш от този донякъде непонятен за нас свят. Но на мен именно това ми допада. От хаоса на  медините и до безмълвието на Ерг Шеби – Мароко ме спечели завинаги.

Ако статията ви е допаднала, подкрепете ме, като се абонирате за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми по света и у нас. Последвайте линка    @VenetaNikolova

The post Какво да видите в Мароко – държава, която не прилича на никоя друга appeared first on Пътешествия без край.

Някои грешки в Париж могат да ви развалят мечтаната ваканция ако не внимавате.

Париж – Градът на светлините, на изкуствата, на елегантните сгради в стил бел епок, на романтичните разходки край Сена, тесните кафенета с аромат на прясно изпечени кроасани… Кой не мечтае да посети поне веднъж в живота си френската столица, превърнала се в синоним на любов, мода, култура и гастрономия! Но зад блясъка дебнат капани – невъзможни опашки пред музеите, скъп транспорт, човешка гмеж,  лято без климатик, съмнителни квартали с джебчии и агресивни клошари.

Има хора (най-често от Азия и САЩ) при които суровата парижка реалност брутално се разминава с романтичните им представи от Инстаграм, като сблъсъкът  завършва с психическо разстройство, известно в психиатрията като „парижки синдром“. Засегнатите изпадат в тежък шок, придружен с „букет“ от симптоми като тревожност, делюзии, халюцинации, тахикардия…  но спирам дотук!    Защото  ние, българите сме обръгнали на всякакви изпитания и знаем 2 и 200, така че подобна опасност не ни грози.

И все пак е добре да сте наясно с някои разминавания, които ви очакват. В тази статия споделям 10 грешки в Париж , които да избегнете без особени усилия.

 Посещавате Париж през лятото 

Това е най-туристическият град на планетата ! През 2025 Париж е посрещнал 18 милиона чужди гости. За справка – 20-те му района (arrondissements) наброяват към 2 милиона постоянни жители, т.е. туристите са девет пъти повече от местните. Тълпите са навсякъде, на практика рядко ще срещнете „истински французи“. Въпреки това, местните са приветливи и любезни, готови винаги да упътят объркания пришълец и да помогнат с каквото могат.

Лично аз избирам да посетя подобни свръхтуристически дестинации извън сезона – или през зимата или в ранната пролет. Март и април в Париж са идеални – тогава времето започва да се затопля, тревата става яркозелена, а туристите все още не са нахлули масово. Още повече, че в тези географски ширини пролетта идва малко по-рано, денят е с около 20 минути по-дълъг, но за сметка на това често вали. Затова винаги носете чадър и не пропускайте един лек шал против влагата край Сена.

За последно посетих френската столица в средата на април 2026 – по улиците имаше приятно, ненатрапчиво оживление. Останах до края на май и вече тълпите щурмуваха площади и улици, точеха се на безкрайни опашки пред музеите и дори пред ресторантите, а в метрото не можеше да се диша от хора. Обиковено пикът е през месеците юни ,юли и август, когато живакът рязко скача и става мъчително да се опитваш да се движиш из града.

И още едно неудобство през лятото,

способно да отблъсне и най-ентусиазирания почитател на Града на любовта – липсата на климатици. Да, повечето сгради в Париж и голяма част от хотелите , по ред причини, НЯМАТ климатици !!!  А летата тук, сред широките булеварди, бетона и красивите каменни фасади, са доста жарки.

Препускате „като за Световно“ 

 Искате да изръшкате максимално много забележителности в Париж за краткия си престой. Разбираемо – времето ви е ограничено, а желанието да видите всичко е огромно. Но така рискувате да хлътнете в капана на масовия туризъм. Когато човек разполага с 2-3 дни  и препуска от локация на локация, няма как да не се плъзне по повърхността и да изпусне най-същественото – истинската душа на града. Това ми се е случвало неведнъж и после винаги съм съжалявала. Съветът ми е – разгледайте по-малко места, но по-обстойно. Така ще научите и запомните повече .

Спестявате от хотела и после се разкайвате 

Почти никога не съм резервирала хотел в Париж – най-често съм отсядала при близки. Затова няма да ви препоръчвам хотели от първа ръка. Но мога да ви кажа кои райони да избягвате . Това са зоните около гарите Гар дю Нор (Gare du Nord)  и Гар дьо л’ Ест (Gare de l’Est ), разположени в 10-и район, както и северните квартали – Порт дьо ла Шапел (Porte de la Chapelle) и Порт дьо Клинянкур (Porte de Clignancourt ) в 18- и район. Там вечер е доста напрегнато – дребни престъпления, агресивни клошари … т.е. не е ОК да се прибирате по тъмно в хотела си оттам. Една от честите грешки в Париж е да отседнете в тези квартали, само защото са по-евтини. Просто не си струва –  сигурността няма цена.

А моите любими райони са 13-и и 14-и. Защо ли? Защото са добре свързани с центъра.  С метрото или с RER влакчето стигах за нула време навсякъде, а същевременно си почивах далеч от туристическата дандания.  И има зеленина – там се намира любимият ми парк „Монсури“  , наоколо е пълно с красиви улички, местни кафенета, без тълпи от снимащи туристи. За мен това е истинският Париж – спокоен, автентичен и лесно достъпен.

 Купувате си билетче за метрото … и после още едно и още едно…

Тук бързам да подчертая, че транспортът в Париж е перфектно организиран, но е скъп, много скъп !!  Еднократният еднопосочен билет (от 2026 г. вече е електронен) струва  2,55 евро за метрото и RER (регионалния влак). За автобуса или трамвая билетът струва 2,05 евро (или 2,50 евро ако го закупите в самото превозното средство). А ако решите да се придвижвате с градския транспорт от или до летищата – Аéroport Charles de Gaulle (CDG) и Aéroport Paris-Orly, ще трябва да броите 14 евро.  Така че една от скъпите грешки в Париж е да купувате всеки път билети.

Другото решение е да си вземете еднодневна карта на Navigo от 12,30 евро. Но ако сте отседнали за повече от 3 дни в Париж , по-добрата  опция е да се снабдите със седмична карта Navigo Découverte. Тя дава достъп до неограничени пътувания с всички обществени превозни средства във всички зони на града. Струва 32,40 евро към юни 2026 г.. С нея можете да стигнете чак до Версай, в т.ч. и до някои близки до Париж градчета чрез бързите влакчета RER.

Но внимание, има уловка! Картата Navigo важи от понеделник до неделя. Ако примерно пристигнете в сряда – тя ще важи само до края на седмицата. И ако пребивавате да речем до другата сряда – ще трябва още една карта да закупите. Но хубавото е, че с нея можете да стигнете от и до летищата.

Като бюджетен турист за мен Hop-on Hop-off автобусите никога не са били опция . И понеже последния път отседнах в Cite Universitaire в 14 район, с удоволствие ползвах автобусна линия 21. Тя преминава през почти всички основно парижки забележителности и никога не е претъпкана с народ.

Движите се под земята и изпускате истинския Париж

 Париж е голям град и макар че значителна част от забележителностите му са съсредоточени в центъра, много от по-интересните обекти са разпръснати в по-отдалечените райони. И всички те са леснодостъпни с градския транспорт. Но не превръщайте метрото, колкото и да е удобно, в единствения ви начин на придвижване. Градът е много удобен за пешеходците. Единствено така ще успеете да откриете скрити кътчета, само за вас.

Ползвайте обществения транспорт, но за дълги разстояния. Ако разстоянието обаче е на три спирки – просто вървете пеш и ще стигнете. И не забравяйте – носете си здрави и удобни обувки, по възможност два чифта ! И още нещо – французите обожават да стачкуват, в резултат на което транспортът им, наземен или въздушен, е непредвидим! Никога не знаеш кой синдикат защо и кога ще стачкува. Затова се информирайте добре за ситуацията преди полет или при по-далечен преход с метрото.

Качвате се на колело под наем и попадате в хаоса

Някои ентусиасти правят опити да се придвижват с колела под наем, подмамени от наличието на велоалеи. Градската управа се хвали че е изградила над 1000 км трасета за велосипедисти. Но повечето са обособени „на парче“ и са лишени от всякаква логика – започват и свършват в нищото. Внезапно велоалеята изчезва и неориентираният турист се озовава ошашавен и беззащитен насред градския трафик – една от онези грешки в Париж, за които никой не ги е предупредил.

 Настроили сте се за селфи, но се сблъсквате с …

 … грозна гледка ! Да, защото в Париж непрекъснато текат ремонти и реконструкции. Все нещо е недостъпно за туристите, оградено е с козирки или е скрито зад скелета. Това е неизбежно ! За разлика от нас, французите не щадят средства и усилия, за да поддържат уникалното си културно-историческо наследство. Но не е приятно, когато неочаквано пред теб изниква покритата с платно фасада на Опера Гарние.

Или пък най-атрактивната част на Гран Пале е затворена, защото от началото на годината реставрират стъкления му покрив. Е, най-сетне отвориха Нотр Дам след опустошителния пожар през 2019-а. Но пък Националният център за изкуство и култура „Жорж Помпиду“ в сърцето на Париж от месеци се обновява. А  210 – метровата кула Монпарнас от която се открива уникална гледка, бе затворена за посетители още през март т.г. и ремонтът и ще продължи чак до 2030 г. и т.н. и т.н.

 Не проверявате кога музеите са затворени 

Много музеи във Франция са затворени или в понеделник, или във вторник. Задължително проверете, за да не загубите безценно време и да не се изправите пред затворена врата – горчив опит, който не е за подценяване. Всъщност това е класическа грешка в Париж – да не проверяваш работното време на музеите и галериите предварително.

Препоръчително е също така, да си купите билетите онлайн. В Париж има над 100 музея, а опашките пред тях са скандално дълги. И докато чакате с часове под дъжда или в жегата, за да влезете, край вас ще се прокрадват самодоволни туристи с дигитален билет и с право за незабавен достъп. И една добра новина ! Повечето музеи в Париж са безплатни в първата неделя на месеца. Но имайте предвид, че за тях се изисква предварителна онлайн резервация.

Поръчвате си вода в бутилка като турист

 Когато седнете в кафене или ресторант, не правете една от типичните туристически грешки в Париж – да си поискате вода в бутилка. Освен че ще ви струва солено (6-8 евро), нищо не го налага. По закон френските заведения са длъжни да ви предоставят безплатна чешмяна вода. За целта  просто кажете „une carafe d’eau, s’il vous plaît“ и ще ви донесат тутакси кана с вода. Дори и да не си поръчате нищо друго в заведението, те пак са длъжни да ви напоят безвъзмездно с чешмяна вода.

За тоалетните обаче са непреклонни – пускат само ако си клиент на заведението. А ако ожаднеете на улицата нямате проблем – Париж разполага с над 1200 обществени чешми с прекрасна питейна вода . Има и около 15 чешми с газирана вода. В  някои метростанции също има чешми с питейна вода, така че проблемът с водата през жегите въобще не е на дневен ред!.

 Държите се намусено по „стар български обичай“

Париж е мултиетничен град – невероятен калеидоскоп от националности, раси и култури. Но въпреки това разнообразие, хората изцяло са възприели френския пиетет към добрите маниери –  всички са възпитани и държат на обноските. Поздравът и благодарността тук са механично ежедневие, неписан закон.  Когато пътник се качва в автобус от предната врата, обикновено поздравява шофьора с „Bonjour“, а той му отвръща любезно. Същото е и при слизане – чува се „merci, au revoir Monsieur“.

Млади и стари, бели и черни – всички поздравяват. Ако на касата в магазина не кажете „Bonjour“, следва леко отдръпване и свъсени вежди. Случвало ми се е да забравя, по български модел, и да срещна възмутени погледи. Затова – винаги „Bonjour/ Bonsoir Madame“ или „Bonjour /Bonsoir Monsieur“ при влизане, и „Merci, bonne journée“ при излизане. За нас българите, това е една от най-честите грешки в Париж и после коментираме, че французите били надменни.

 Робувате на клишета и слушате другите вместо душата си

Приятелите настояват – „Непременно се качи на Айфеловата кула“, „Трябва да посетиш Лувъра и да видиш Джокондата“, „Отиди във  Версай“, “ Яж в еди-кой-си ресторант“, „Снимай се еди-къде си“… Но какво налага всичко това ?

Вие сте в Париж, по дяволите ! Ще правите когато и каквото си искате, а не онова, което познати и социални мрежи ви натякват.

Щом ненавиждате тълпите или големите височини – пропуснете Айфеловата кула. Прекарайте деня в скитане из тихия квартал Butte-aux-Cailles, например . Ако пък изкуството не ви докосва – не сте длъжни да висите с часове на опашка пред Лувъра само защото „трябва“. Вместо това посетете някой от колоритните парижки битпазари или си купете сандвич и вино, направете си пикник край Сена и се насладете на живота. Другото може да почака !!!

Има спомени, които не можеш да затвориш в куфар –  те остават в сърцето и в …  снимките.  Вижте един мой фоторепортаж от Париж от едно по-далечно и носталгично минало. Надявам се да ви отведе там, където бях аз. Кликнете върху иконката

Ако статията ви е допаднала, подкрепете ме, като се абонирате за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми по света и у нас. Последвайте линка    @VenetaNikolova

The post 10 грешки в Париж – как да НЕ преживеете „парижкия синдром“ appeared first on Пътешествия без край.

Още за Шабленския фар и за неговата тайна вижте ТУК

Далеч от тълпите и бетона на големите курорти, мястото е пропито с мирис на сол и с … история. Препоръчвам да го посетите в ранната пролет или наесен – сезонът на смокините, когато ще се потопите изцяло в автентичния му дух.

СЛУШАЙТЕ ПОДКАСТА

В този епизод на подкаста „Пътешествия без край“ ви отвеждам до едно от най-автентичните кътчета по нашето Черноморие — рибарското селище Кария. Заедно с кмета на община Шабла, Мариан Жечев, който е дългогодишен познавач на района, ви разказваме за магията на дивия Северен бряг. Ако не ви се слуша, продължете да четете надолу.

 

Пътешествия без край · Отвъд Шабла: Защо рибарското селище Кария е най-автентичното място по нашето крайбрежие?

Какво да очаквате, когато посетите рибарското селище Кария

Морето, старото пристанище, рибарите с колоритните им хижи, тесните улички, ароматните смокинови дръвчета на фона на вълните и разбира се – вкусната рибена чорба и пресните морски продукти – Кария е райско кътче извън времето и пространството!! А аз се влюбих в това място от пръв поглед. И всеки път се заричам да остана за няколко дни тук, далеч от стреса и сивотата, но все не успявам …

Още повече, че в селцето се отдават под наем вили и стаи за настаняване, където човек може да прекара няколко дни със семейството или с приятели и да заживее с бита на местните и плисъка на вълните , а сутрин да се буди от запалването на корабните мотори и оживлението около първия улов на пресен калкан.

В разговора ни за Шабла, кметът Мариан Жечев ми сподели, че районът се налага все повече като предпочитана туристическа дестинация. И още :“ Няма как да се отделите от шума на лодката в 6 сутринта. Емблематични са тези шумове – леката вълна, викът на чайките и пърпорещата лодка. Има възможност да наемете лодка или някои от местните рибари да ви разведе на риболов или да ви покаже района. А край Шабла има какво да се види, особено в по-южната част, където започват скалните формирования, които продължават до Калиакра със съответните пещерни образувания. Красиво е, заслужава си да се види „.

Къде да хапнем в рибарското селище Кария

А какво да кажем за изкушенията на небцето? В Кария има две рибни ресторантчета, които предлагат автентична морска кухня. Тук рибата от мрежите направо „цопва“ в чинията – прясна, вкусна и приготвена по стари рецепти, уверява ме Мариан Жечев. За жалост, съм посещавала рибарското селище Кария само извън сезона, така че не съм опитвала на място морските им изкушения.

Емблемата тук е калканът. Предлагат се и попчета,  сафрид, лефтер, чернокоп… Шабленските рибари били експерти в улова на черноморска акула. Има възможност и за риболов от езерата наблизо, така че понякога се предлага и сладководна риба. Тя също е прясна и много добра като качество, както и всички останали продукти, свързани с рибата, като хайвер или пък характерните за района миди.  И разбира се, задължителни за всяко едно рибно ястие, са т.нар. саламурика или подлютени подправки, научавам от кмета на Шабла.

Минерални бани край морето – уникално изживяване

Рибарското селище Кария крие и друга изненада – собствен извор с минерална вода, която притежава безспорни лечебни свойства. Природният феномен е свързан с геоложките особености на региона, известен с находищата на нефт. Оказва се, че първият български нефт е бил открит в близкото Тюленово. Така че в околностите има доста сондажи, свързани не само с нефт, а въобще с изследване на морските дълбини. И един от тях функционира именно в Кария. Минералната му вода е с постоянен дебит в около 20 литра в секунда. Температурата е перфектна за къпане – 37 градуса и целогодично функционира. Водата е с високо съдържание на сяра. Местните я препоръчват за лечение на кожни болести, в т.ч. и псориазис.

И малко история за рибарското селище Кария

Районът е населяван от хилядолетия, за което говорят редица археологически останки.Първото селище, което дава името на сегашното място датира от първото хилядолетие пр. н.е. . Основано е от древните карийци, които обитавали Мала Азия и имали градове и колонии на западния бряг на Черно море. Една от тези колонии била Кария, отбелязана в картите като Порт-Оскария или днешното селце Кария.

А селцето Кария, каквото го знаем днес, се появява чак в края на 19 век. С времето тукашните рибари се организирали в кооперация. Те ловяли както в морето, така и в близкото сладководно шабленско езеро. След 9 септември кооперацията им се присъединява към бившите ТКЗС. А по-късно всеки започва да лови самостоятелно с малки лодки с по двама-трима в екипаж.

Именно по това време селцето придобива днешния си облик – с типичните  рибарски колиби и малките хижи. Всъщност някои от най-старите рибарски колиби в Кария са на половин век.

А накрая, съвет от мен:

Рибарското селище Кария се намира до Шабленския фар. Всяка година в Деня на морските фарове – 18 август, съоръжението отваря врати за посетители. А между фара и селицето попадаме на зелена площ и интересни конструкции с неизвестно предназначение. В момента се довършва кеят, замислен като туристическа атракция, защото хората ще могат да се разходят по него и от друга гледна точка да разгледат Кария и фара. Кеят ще бъде най-най- източната точка на България, вдадена дълбоко навътре в морската синева.

Ако статията ви е допаднала, подкрепете ме, като се абонирате за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми по света и у нас. Последвайте линка    @VenetaNikolova

The post Рибарското селище Кария край Шабла – чорба, калкан и минерални бани appeared first on Пътешествия без край.

В тази статия споделям личните си впечатления от пътуването ми през март 2026. И макар че не успях да разгледам всички забележителности на Маракеш по време на краткия си престой, градът ме грабна още в момента, когато стъпих на централния му площад с маймунките, змиите, акробатите, музикантите и… джебчиите. Но преди да посетите северноафриканската дестинация е добре да имате предвид следното:

Кога да посетите Маракеш?

За да се насладите пълноценно на забележителностите на Маракеш, изберете периода февруари – юни. Това е активният сезон, когато температурите са нормални. Ние бяхме в началото на месец март – беше слънчево, приятно, градусите стигаха до 18-20. Тогава градът е залят от туристи – предимно англичани, французи и италианци. Ще чуете доста често и българска реч. Информацията е актуална към март 2026 г.

През лятото е ужасна жега, която продължава до края на септември. Следва октомври, който е мек и приветлив и се препоръчва за посещения, но веднага след това иде ноември – считан за най-дъждовния месец в Мароко. А след него настъпва африканската зима – това е слабият им сезон, хладничко е (6 – 8 градуса), мрачно е, а и част от хотелите им не се отопляват зиме.

Гледайте видео репортажа

Понякога думите не достигат, за да опишат хаоса и красотата на Маракеш. Преди да продължим с подробностите, ви каня на една кратка визуална разходка из тесните улици на Медината до синьото спокойствие на градините „Мажорел“.

Колко време ви е нужно в Маракеш?

Един дълъг уикенд е напълно достатъчен, за да опознаете града и да попиете от атмосферата му. Моят съвет обаче е да останете поне за 4-5 дни. Така ще имате време да посетите и околните малки градчета, пустинята или величествените Атласки планини. А напоследък много българи си резервират хотел за 7 дни и обикалят с организирани на място екскурзии.

Лично аз, като сама пътуваща жена, реших че е прекалено рисковано да бродя самоорганизирано из пустинята и посетих Мароко с български туроператор за 7 дни. В Маракеш бяхме само два дни, след което потеглихме към мистичните и притихнали сред пясъците на Сахара оазиси (за тях ще ви разкажа в отделна статия), като нощувахме почти всяка вечер на различно място. Добрата новина е, че много от тези кътчета могат да се посетят и чрез еднодневни или тридневни турове директно от Маракеш, като повечето компании дори ще ви вземат и върнат до вратата на вашия хотел.

НЕ правете тези неща!

Пъстро, шумно и вълшебно – моите топ забележителности на Маракеш

Площадът Джемаа ел Фна – той не се описва, а се преживява!

Всички пътеводители ще ви изпратят първо тук — на площад Джемаа Ел Фна – пулсиращото сърце на Маракеш. Това е най-оживеното и откачено място в града!  Населено е с всякакви персонажи – от дресьори на маймунки, укротители на змии, лечители, музиканти и акробати, до майсторки на рисунки с къна, джебчии и мошеници всякакви. Отваряйте си очите на четири!! Носете раницата си отпред, внимавайте с кого се заговаряте.

Снимка с маймунка или змия може да ви излезе 20 евро. На мен ми беше жал за опърпаните стресирани животинчета. Особена напаст са жените с къна – те са царици на измамата. Докато се разхождате, някоя от тях ще се хвърли да ви дърпа ръката, за да ви рисува „само за проба“. И после ще се опита да ви измъкне тройно по-висока сума от договорената. Много от тях използват т.нар. черна къна с вредни химикали.

И една любопитна подробност – „Джемаа Ел Фна“ в превод означава „Събрание на мъртвите“ . Векове наред тук са се извършвали публичните екзекуции, а отсечените глави са се излагали на показ като предупреждение. Днес площадът е запазил тази особена първичност и неукротимост.

Неслучайно е под егидата на ЮНЕСКО за нематериално културно наследство.  Това е едно от малкото места в света, където средновековните традиции са живи и до днес. Тук ще видите и легендарните марокански разказвачи на приказки (hekayati), които пренасят фолклора от поколение на поколение само чрез думи и жестове. От близо 1000 години площадът е истински културен котел от присъствия и влияния всякакви. Лично аз много се забавлявах.

Джамията Кутубия – пътеводната звезда на Маракеш

И докато чешити всякакви сновяха сред туристите на Джемаа ел Фнаа в опит да изкрънкат пари, над ниските червеникави постройки и тесните улички се понесе напевният глас на мюезина от джамията Кутубия – гордостта на местните . Въпросната сграда, построена през 12 век,   безспорно е сред най-разпознаваемите забележителности на Маракеш. Това е и най-добрият ви ориентир в града.  Нейното 77-метрово минаре се вижда от километри, тъй като местните закони забраняват строежа на по-високи сгради.

Тук бързам да вметна, че джамиите в Мароко не са достъпни за туристически посещения. Така че ние подробно я разгледахме, но отвън. Името й означава „джамия на книжарите“, защото на това място в средновековието е имало пазар за ръкописи. Има и интересни легенди. Според една от тях трите топки на върха са направени от претопеното злато на съпругата на султан Якуб ал-Мансур – за наказание, че нарушила поста по време на Рамазан. Според друго предание в хоросана на минарето били смесени огромни количества мускус, за да може сградата да ухае под горещото слънце. Е, аз не усетих чак такива аромати да се носят, но може би защото слънцето през март не е толкоз жарко?

Медината на Маракеш – лабиринтът, в който си струва да се изгубиш

Двадесет километра охрени стени, издигнати преди повече от хиляда години, ограждат един от най-добре запазените средновековни градове в света. А вътре попаднахме на изумителен лабиринт от над 3 000 тесни улички, пазари, джамии, хамами и занаятчийски работилници, непроменени от векове. Тук GPS-ът умира и вероятността тутакси да се изгубите е голяма. Уличките са тесни, шумни, пренаселени, хвърчат мотори, покрай сергиите се промушват натоварени магарета и т.н.

Струва си човек да отдели повече време на Медината и дори да се изгуби – все някак си ще се ориентирате по Кутубията как да излезете!  Защото Медината на Маракеш е като портал към миналото – тук нищо не се е променило от последните 1000 години. За жалост ние трябваше да се движим бързичко под строй, защото, както споменах, пътувах организирано с група и екскурзовод. (За полезни инструкции как да оцелеете в Медината върнете се в отдел .“НЕ правете тези неща“).

Дворецът Бахия – дантели от кедрово дърво и изящни мозайки

Това е една от най-посещаваните забележителности на Маракеш. Намира се в рамките на еврейския квартал в Медината, близо до колоритния пазар на подправките. Самият дворец е построен през 19 век на принципа на риадите – с поредица от вътрешни дворове-градини, застлани с италиански мрамор и обградени от фини колонади и портокалови дръвчета. Таваните са като дантели, изваяни от кедрово дърво и нито една мозайка в общо над 150-те стаи не се повтаря. „Бахия“ означава блясък и е името на любимата жена на везира, който общо имал 4 съпруги и 24 наложници.

Всяка от тях се ширела в своя собствен суперлуксозна апартамент, заедно с многобройната челяд. Дворецът е едноетажен, защото везирът бил прекалено дебел, за да се качва по стълби. А когато сдал Богу духа, жените му били сред първите, които разграбили двореца. За жалост и тук свръхтуризмът си казва думата – в двореца кънти човешка гмеж и всеки се бута селфи да си прави, където ли не. В резултат на което не успях да се пренеса назад във времето и да се потопя в атмосферата на 1001 нощ!

Цени: Входът е около 10 евро. Елате възможно най-рано сутринта — за по-малко туристи, по-добра светлина за снимки.
Можете да закупите предварително онлайн билети от официалния им сайт ТУК

Градините на Мажорел – вашата синя мечта насред Червения град

Едно от  най-сниманите и най-фотогеничните места не само в Маракеш, но и в цяло Мароко! Истинска визуална изненада, от която лъха и неочаквана прохлада. Попадате в екзотична ароматна градина с над 300 вида цветя, дървета и кактуси, огласена от птича песен на 15 вида пернати. Градината е създадена от френския художник Жак Мажорел през 1920 г..

След смъртта му,  мястото е спасено от разруха и възстановено от самия Ив Сен Лоран. На фона на тропическата растителност се откроява специфичното, наситено кобалтово синьо – виждаме го по беседки, саксии, мозайки и пр. Цветът е създаден и патентован от Жак Мажорел и носи неговото име bleu Majorelle. В центъра на градината се намира сградата на някогашното му ателие – и тя сияе в синьо Мажорел. В наши дни тук се помещава Музеят на берберското изкуство.

Цени: Билетите се закупуват предварително само от официалния сайт на градините. Не купувайте билети от други източници, защото там цените са завишени. Към март 2026 комбинираният билет за Градините (в т.ч. и за Музея на берберското изкуство) и Музея на Ив Сен Лоран в съседство струва 17 евро. Можете да закупите билети ТУК

Изберете възможно най-ранния час, за да не снимате гърбовете на туристите и да се редите на опашка за всяка алея и беседка.

Музеят на Ив Сен Лоран— мода, страст и елегантност

Точно срещу градините Мажорел се намира — Musée Yves Saint Laurent Marrakech. Открит е през 2017 г. и е посветен на творчеството на един от най-влиятелните модни дизайнери на 20-ти век. Той обожавал Маракеш и пожелал след смъртта му да разпръснат праха му именно тук, в Градините, където днес е издигнат и неговият мемориал. Музеят на Ив Сен Лоран проследява неговия живот и творчество, представени са и някои от най-известните му колекции.

За мен това беше приятна изненада. Маракеш, с неговите багри, екзотика, подправки,  с геометрията на мозайките и пр. е оставил дълбоки следи в творчеството на френския дизайнер, което е видимо  от експонатите в музея. Горещо го препоръчвам.

Посещение на традиционните аптеки – кое е течното злато на Мароко

Тези старинни аптеки са сред търсените забележителности на Маракеш. Причината – освен че предлагат всякакви местни мазила и етерични масла, ви правят забавна демонстрация на техните продукти, черпят ви с чай, предлагат ви бързи масажи на място за 1-2 евро и ви запознават с интересни практики от мароканската традиционна медицина и козметика.

А звездата на тези старинни аптеки е аргановото масло – предлага се във всякакви разфасовки и комбинации. Защото Мароко произвежда над 95% от световното му количество. Извличането на маслото е изцяло ръчен процес, извършва се от жените на берберски племена. Един литър масло отнема около 15 часа труд. Можете да се сдобиете с прекрасно арганово масло и от местните пазари и сукове на многократно по-ниска цена, което и направих! И не съжалих, защото съм много доволна от качеството.

Кои забележителности на Маракеш останаха за следващия път

Вместо заключение:

Маракеш е учудващо чист и спретнат град – никъде не видяхме разпилени боклуци. Като изключим тесните хаотични улички на Медината, в останалата част на града цари спокойствие и ред. Автомобилите се движат по широки булеварди, обрамчени изцяло със симетрично подстригани дръвчета. И почти не видяхме светофари — разчита се на кръгово движение с посредата малки спретнати градинки, нямаше и задръствания. Неслучайно наричат Мароко Швейцария на Африка! А до началото на XX век в много езици (в т.ч. персийски и арабски) държавата е била известна просто като Кралство Маракеш.

Причината – градът е бил столица на велики империи и е олицетворявал цялата власт в очите на чуждоземците. Твърди се, че и името „Мароко“ е латинизираната версия на „Маракеш“.  Испанските и португалските мореплаватели пренесли името на града върху цялата територия (Marrakech -> Morocco). И в наши дни градът продължава да е точно това – място, където историята не е в музеите, а по улиците, пренаселените площади и гъмжащата като пчелен кошер медина.  Със сигурност ще се завърна!

Питат ме често  Мароко или Тунис?    Макар че посетих Тунис преди време, спомените ми са все така живи. Докато сте на вълна арабска екзотика, вижте какво ме впечатли в тази магична страна от Северна Африка  

Ако статията ви е допаднала, подкрепете ме, като се абонирате за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми по света и у нас. Последвайте линка    @VenetaNikolova

The post ТОП забележителности на Маракеш и грешките, които ще ви струват скъпо appeared first on Пътешествия без край.

Read in English | Lire en Français

Няма посетител, който да не ахне пред чара на недокоснатото от времето кътче на Родопите. Само че през летните уикенди и по празници тук става прекалено оживено.

Кога да посетите Ковачевица на спокойствие

За да усетите магията на селото без шума на големите групи, моята гореща препоръка е:

• През делнични дни: Ако имате възможност, посетете Ковачевица от вторник до четвъртък. Тогава калдъръмът е само за вас, а тишината е почти осезаема. А и нощувките са по евтини.
• Късна есен или ранна пролет: Когато мъглите се спускат над тиклените покриви, а туристическата гмеж секне, селцето разкрива истинското си, малко меланхолично лице.
• Зимата: Посещавала съм го и през зимата, когато селцето е притихнало под белия си юрган – пушещи комини, сняг върху каменните дувари, топлина и уют край камината на чаша вино. Какво друго му трябва на човека !

  

  Атмосферата на архитектурния резерват

Още с първите стъпки по стръмните калдъръмени улички усещате как градският шум отстъпва място на тишината. Тук-там изникват самотни рушащи се дувари, но повечето къщи са възстановени с  любов и почит към миналото. Обявяването на селото за архитектурен резерват го е спасило от бетона и масовия кич, превръщайки го в артистично средище за ценители.

Днес е престижно да имаш къща в Ковачевица. Режисьори, общественици и интелектуалци превърнаха старите сгради в домове, където вечер край камината пекат агнета и си разказват истории. Но въпреки, че се е превърнало в магнит за „хайлайфа“, селото не е станало снобско. То остава недокоснато и уютно.

Къде да отседнете и какво да хапнете

В Ковачевица няма да намерите огромни хотелски комплекси, за разлика от съседното Лещен. Има едва няколко къщи за гости и семейни хотели, но отвън те изглеждат по нищо не се отличават от съседите си от XVIII век. Вътре обаче няма да ви липсва нищо – санитарни възли, Wi-Fi и сателитна телевизия са стандарт.

Мебелите обикновено са дървени, масивни, както навремето. Собствениците се надпреварват кой ще подреди по-автентични тъкани, по-стари ракли, по-интересни предмети от бита. Тук няма лукс в лъскавия смисъл на думата, но има уют. А какво да кажем за храната? Родопските ястия са неустоими, а в  селото има 2  ресторанта, където можете да опитате автентичен качамак, боб в гърне и вкусни домашни суджуци.

Слушайте подкаста

В този епизод на подкаста „Пътешествия без край“ ще чуете разговора ми с младия уредник на Музея на Ковачевица Тома Желев за съхраняването на архитектурния резерват, за традициите, които се предават през поколенията, и защо селото е запазило духа си непроменен и до днес.

 

Топ преживявания в Ковачевица

• Архитектурна магия – Потопете се в атмосферата на високите каменни къщи, устояли на времето повече от 200 години.
• Църквата „Св. Никола“ –  Впечатляващият храм, увенчан с уникална камбанария, е съхранил вярата на селото през вековете.
• По стъпките на филмовите легенди – Разходете се по тесните улички, послужили за декор на едни от най-обичаните български филми като „Мера според мера“, „Мъжки времена“, „За къде пътувате“ и т.н
• Боровинково вълшебство – Опитайте автентично домашно сладко от боровинки и ароматни билкови чайове, събрани от околните  родопски поляни .
• Съвършена тишина – Насладете се на рядко срещаното планинско спокойствие, далеч от хаоса и стреса на 21 век.

Отбийте се в Музея на селото

В началото на Ковачевица се намира някогашното училище, построено през 1892 г. от дарителя Йордже Димитров. Днес сградата е реставрирана и превърната в музей, а на първия етаж са подредени творби на съвременни български художници. Вътре са запазени оригиналните чинове, черната дъска и основните греди. Има цяла класна стая с мастилници, перодръжки, тетрадки, учебници, пергели, триъгълници, карти. В отделна стая е представен битът на хората от онова време, както и тъкаческа стая със стан на около 200 години.

Музеят пази също и експозиция, свързана с Македоно-одринското революционно движение, включително сбирка от стари оръжия. С други думи това е среща с паметта на  Ковачевица – село, оцеляло  през превратностите на историята и запазило достойнството си.

500 години безотказна инфраструктура – къщите-крепости на Ковачевица

Основана още през XV век от християнски преселници от днешна Албания (т.нар. арнаути), село Ковачевица е растяло и просперирало благодарение на своите майстори, които се славели навред  като легендарни строители. През лятото мъжете ходели на гурбет в Италия, Испания и Франция, а през  зимата се прибирали у дома и строели къщи – напук на виелиците и студа.

Резултатът? Масивни, високи постройки на три и четири етажа, които сякаш са накацали една над друга. Най-впечатляващото е, че още преди столетия всяка къща е имала сложна инфраструктура с вътрешна тоалетна, мивка („водник“) и пещ. Представете си – тази 500-годишна канализация работи безотказно и до днес!

Покривите, направени от тежки каменни тикли (тежащи по 30 тона!), пазят зидария от камък, кал и дърво, която е устояла на вековете.  В Ковачевица не е имало османска власт, защото местните били много заможни.

През 1877-ма, една година след Баташкото клане , турците затварят цялото мъжко население на Ковачевица в църквата „Св. Никола“, която и до днес функционира, и по същия начин, като в Батак, се готвели да ги избият. Тогава останалата част от жителите на Ковачевица събира пари и ги дава на владетеля на Неврокопския окръг и той издава заповед хората да бъдат пощадени

Как да стигнете до Ковачевица

• Маршрут от София: Пътува се по магистрала „Струма“, след което се отбива към Банско и Гоце Делчев.

• Време за пътуване: Около 3 часа и 30 минути (приблизително 210 км).

• Пътят и гледките: Пътят е поддържан и изключително живописен. Преди да стигнете до финалната цел, ще преминете край минералните извори на Огняново и приказното село Лещен. Спрете за кратко, за да се насладите на панорамите към Пирин и Родопите.Важно: Последните километри след Гърмен са по-тесни и със завои, затова шофирайте внимателно.

• Важно: Последните километри след Гърмен са по-тесни и със завои, затова шофирайте внимателно.

• 

  Разгледайте наблизо : 9 забележителности около село Огняново – среща с миналото в югозападните Родопи

  Ако статията ви е допаднала, подкрепете ме, като се абонирате за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми до скритите кътчета на България.  Последвайте линка    @VenetaNikolova

  И една галерия с носталгични снимки от една моя разходка в приказното селце, но преди много, много години ….

The post Ковачевица без тълпи – наръчник за автентично преживяване appeared first on Пътешествия без край.

Тези кротки и топлолюбиви животни, характерни за субтропическите райони, се чувствали превъзходно сред сухия и мек климат на Източните Родопи и Сакар планина, а стопаните им развили доходен бизнес.

СЛУШАЙТЕ ПОДКАСТА

В този епизод на подкаста „Пътешествия без край“ ще чуете разговора ми с Веселин Кълвачев, директор на Историческия музей в Тополовград, който разказва за тези златни години. Ако не ви се слуша продължете надолу.

Планирайте вашето пътуване до Сакар

^{Ако решите да отскочите до Тополовград и региона, за да разгледате музея с архивите за камиларите или самия район на Сакар планина, ето малко практическа информация:}

^{Какво да видите в района}

• ^{Общински исторически музей: Мястото с уникалните снимки на емблематичните камилари в Сакар.}

• ^{Църква „Св. Богородица“: Внушителен храм, изграден с помощта на камилските кервани.}

• ^{Мегалити и вино: Сакар е известен с долмените си и превъзходните винарски изби.
  Вижте още за  Долмените на Сакар Тук}

^{Къде да отседнете Районът на Тополовград предлага автентично гостоприемство, макар че повечето опции са в околните населени места.}  

^{Как да стигнете до Тополовград}

• ^{С автомобил: Градът е достъпен по път 76 (през Харманли или Елхово). Пътищата са живописни и в добро състояние.}

• ^{С обществен транспорт: Ежедневни автобуси от Хасково, Ямбол и София. Автогарата е в самия център.}

Бежанците от Тракия и превръщането на камиларството в поминък

 Камилите пристигат в Кавакли (днешен Тополовград) от Беломорска и Източна Тракия заедно със стопаните си – тракийските българи, прокудени от родните им села след Ньойския договор.

Така през 1923-1925 година успешното камиларство в Сакар пуска корени, превръщайки се в печеливш поминък. По това време местните камилари били известни като „„джевджии“ или „деведжии“ – поминък, който се ползвал с огромен престиж и висок социален статус в обществото. Над 1000 камили кръстосвали региона, а местните камилари в Сакар работели също толкова безотказно, колкото днешните спедиторски фирми.

Дори през 30-те години, когато в България навлиза машинният транспорт, камилата запазва предимството си да достига места без никакви пътища. Издръжливите животни разнасяли хляб, дървени въглища, сол и строителни материали. Любопитен факт е, че те участвали активно в градежа на църквата „Св. Богородица“, Халите и Тютюневия монопол в Тополовград.

Животът на последните камилари в Сакар: От строителни обекти до борби с животни

Една здрава камила е можела да носи между 300 и 400 килограма пясък, камъни или цимент. Животните били впрегнати дори в обработката на земята, а от тях не се изхвърляло нищо – вълната им била ценена за изключително топли одеяла и черги, а торта им била незаменима за местните тютюнопроизводители.

В бита на града камилите били и източник на зрелища. Старите хора още помнят борбите между мъжки животни с намордници, които се хвърляли в епични битки под ритъма на тъпаните. През 1934 г. в Тополовград е имало над 300 камили, но Втората световна война и новите пътища постепенно ги изместили. Опитните камилари в Сакар започнали масово да разпродават животните си. Тъжният край на керваните идва през 1974 година, когато последните 40 камили, пренасяли руда в Маджарово, били продадени на …. касапи в Хасково.

Камилите като артисти и туристическа атракция

Когато работата им приключила, започнала тяхната „артистична“ кариера. Тополовградските камили били наети за снимките на филма „Хитър Петър“ през 1960 г., а по-късно се включили в туристическата индустрия. Последните легендарни камилари в Сакар – Кръстьо Карпезанов и Димитър Гадаков – всяко лято разкарвали животните си из курортите Несебър, Созопол и Свети Влас, където летовниците се снимали с тях за спомен.

Приказката приключва окончателно през 1980 г., когато дядо Димитър продава последните си животни на зоопарка в Кюстендил. Но и до ден днешен камилата остава емблема на Тополовград, а споменът за нея се пази в Историческия музей и в стария прякор на местните жители, които навсякъде наричали просто „камиларите“.

Снимки:  Общински исторически музей в Тополовград

The post Камилари в Сакар – когато Тополовград беше екзотичен като Сахара appeared first on Пътешествия без край.

В района на Тополовград има особено голяма концентрация на съоръжения, които датират от зората на човечеството. Сред тях преобладават т.нар. долмени – каменни плочи, тежащи по няколко тона, закрепени хоризонтално над земята върху каменни опори или скали. Тези монолитни „къщички“ са били подредени с необяснима лекота от човешка ръка. Гробници, астрономически обсерватории, светилища… Не се знае със сигурност за какво са служили.

СЛУШАЙТЕ ПОДКАСТА

В този епизод на подкаста „Пътешествия без край“ разговарям с Веселин Кълвачев, директор на музея в Тополовград, за мегалитните загадки на Сакар. Ще чуете неговата  теория за произхода на долмените и защо те вълнуват въображението ни и до днес. Ако не ви се слуша, продължете надолу в текста!

По-известни долмени в района на Тополовград :

Начови чаири

Този долмен впечатлява не само с размера си, но и с начина, по който са подредени камъните – всичко е почти перфектно. Достъпът до него е лесен – на около 2 км. западно от село Хлябово, по пътя за село Българска поляна. Има отбивка с малък паркинг и табела, която те насочва към пътечка настлана с каменни блокове и с парапети – удобна дори за хора с физически затруднения.

Долменът има две камери, като в него били открити следи от погребален ритуал и части от скелет. Сред находките има бронзов пръстен, фрагменти от бронзова гривна, части от обеци и керамика. Първоначално целият долмен бил покрит със земен насип, така че днес гледката разкрива само част от древната му магия.

Царският долмен

За него се твърди че е един от най-големите и най-добре запазените. Датира от ранножелязната епоха (XII–VI в. пр. Хр.) и впечатлява с масивните каменни плочи и ясно оформената си камера.

Намира се сред красива дъбова гора, на около 4 км южно от село Хлябово и 9 км югозападно от Тополовград. До него се стига по черен път от Хлябово, който е проходим с лек автомобил при сухо време, след което има кратък пешеходен преход. Пътеката не е маркирана, теренът е пресечен и без ориентири, така че най-сигурно е да се свържете с местен човек, който добре познава района.

Гайдаров долап ( Гайдарова пещера)

Този двукамерен долмен е сред по-малко известните древни съоръжения на Сакар. Покривните му камъни вече липсват, но остава впечатлението за добре конструирана и стабилна структура. Нямам лични впечатления от него, но местните ми обясниха, че теренът наоколо е леко пресечен, и е по- достъпен от Царския долмен, така че може да се достигне по -лесно.

Има  още  десетки  по-малко известни долмени, притаени сред чукарите на Сакар. Струва си човек да отдели поне един уикенд за да се докосне до мистиката на тези древни загадки и да се почувства като откривател на един изгубен свят. Още инфо за тези обекти и как да стигнете до тях ще откриете тук  

Долмените на Сакар като енергийни центрове ?

Директорът на Общинския исторически музей в Тополовград Веселин Кълвачев има своя теория за произхода им. Той твърди, че  това са енергийни центрове. Предците ни са ги издигали тук заради огромните залежи от гранитен плутон и най-вече заради кварцовите жили, които излъчват топлинна енергия.

Археолози, които проучват долмените, казват, че това са най-ранните монументални сгради и че са били гробници на траките, твърди Кърпачев. Според него траките са използвали част от тях за погребални камери, но това е станало в по-късен етап. Преди това най-вероятно долмените са били използвани за медитация, за астрономически наблюдения. Най-разпространената теза е, че долмените в Сакар датират от 12-6 век пр. н.е. Всъщност, от този период са откритите в тях артефакти от тракийски погребения. Но дали самите обекти са строени тогава или по-рано от друга, по-стара цивилизация, никой не може да каже, твърди събеседникът ми.

Долмените като „змейови дупки“ или „змейови къщи“

Някога хората вярвали, че в тях живеели змейове, които олицетворявали мъжката сила. В Сакар има много песни и легенди за кражби на девойки от змейове със златни криле, които обитавали тези каменни къщи. Според едно местно поверие, долмените притежават лечебни сили, затова жените, които не можели да заченат, минавали през отвора на каменните дупки с надеждата, че ще се сдобият с рожба.

Някога хората са усещали земната енергия, те са разбирали силата на Космоса . Усещали са силата на природните дадености на гранита, кварца и са ги използвали, смята Веселин Кълвачев. В тези мегалитни структури предшествениците ни  са медитирали, лекували са се там. И са търсили връзка с боговете. Това са изключително древни, неразгадани конструкции, които притежават много голяма и полезна сила.

Долмени и орли: Сакар отвътре

Районът е златна мина за любителите на еко туризма. Малко хора знаят, че Сакар е земята на царския орел – емблематичен вид с много здрава популация, свързана с фермерския начин на живот. Наблюдението на тази достолепна птица е незабравимо изживяване. Но за целта се изискват гидове с познания и опит.

Засега две фирми предлагат такива наблюдения. Те ще ви намерят птицата, ще ви покаже откъде може да се наблюдава и как да не я притеснявате. Това не е просто разходка, а среща с едно от най-редките същества в българската природа. 

В района няма масов поток от хора, няма големи курорти. Но има нещо по-ценно – усещане за пространство, за тишина, за история. Както и възможности за активна почивка – излети сред природата по следите на тайнствените долмени, вело преходи до недокоснати от бетона кътчета и разбира се, приключения за небцето, тъй като Сакар планина е известна със неустоимата си гастрономия.

Вижте още : Мегалити, менхири, долмени, змейови дупки
 Глухите камъни или безмълвният шепот на времето

Ако статията ви е допаднала, подкрепете ме, като се абонирате за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми по света и у нас. Последвайте линка    @VenetaNikolova

The post Долмени в Сакар – пътуване сред камъни и легенди appeared first on Пътешествия без край.

На картата на съвременен Китай Пекин е като една Москва – суровият, организиран център на властта, намиращ се на североизток. А Кунмин, обратно, е като една Сицилия – южен, топъл, цветен и артистичен, с темпо, което като че ли диша по-леко в противоположния югозападен край. Кунмин е красивата столица на Юнан, който пък е една от най бързо развиващите се китайски провинции, най-вече в областта на туризма и земеделието. Този азиатски мегаполис наброява над 8,5 милиона души – тоест повече от цяла България, събрана на едно място.

Гледайте видео репортажа

Потопете се в атмосферата на Китай чрез кадрите, които заснех по време на моето пътуване. Видеото ще ви покаже мащабите на Кунмин и екзотиката на провинция Юнан от първо лице.

И да, Китай е необятна, многолика и в много отношения непонятна за нас, европейците, държава. Но когато имаш шанса да посетиш този азиатски мегаполис – на около четири часа полет от Пекин, в почти противоположния й край – можеш да добиеш поне бегла представа за нейните мащаби и огромните различия. Стига да пътуваш с широко отворени очи и без предубеждения.

Кунмин – цветната столица на провинция Юнан

Китайците обичат поетичните метафори затова кръстили слънчевата югозападна провинция – Юнан или в превод  „На юг от облаците“.  Районът граничи с Виетнам, Лаос и Мианмар и се слави с уникалното си етническото многообразие и пъстри носии. А столицата Кунмин е известна сред китайците като „Градът на вечната пролет“ . Определян е и като „Швейцарията на Китай“. Това е един от най екологичните градове на Китай. Заради липсата на тежка индустрия и близостта на планината, тук въздухът е чист, водата – бистра, почти на всяка крачка природата, макар и опитомена, напомня за себе си.

Още първия ден, докато пътувахме от летището по широките булеварди, заобиколени от внушителни небостъргачи, цялата тази зеленина ме удиви. На фона на високите до небесата стъклени сгради се открояват екзотични дървета  – палми, камфор, южни магнолии и пр. които хвърлят мека зелена сянка. Между тях надничат всякакви цветя, подредени в стройни редици, като орхидеи, гербери…

Да не говорим за градските кръстовища, превърнати в градинки с езерца, лотоси и по някоя друга интересна скулптура. А най красивата част е т.нар. “ Зеленото езеро“ в центъра на Кунмин с прозрачна вода и с островчета, свързани с дървени мостчета и цъфтящи лотоси. Истинска идилия!

Камерите — невидимите стопани на Кунмин

Посетих Кунмин не като турист, а като участник в медиен семинар, организиран от Института за проучване и изследване на Китайското радио и телевизия. Нашите домакини ни настаниха в един от най елитните градски 5-звездни хотели в центъра на града в супер луксозни условия.

Около нас беше пълно с ресторанти, магазини и гигантски лъскави молове, които бъкаха от народ – предимно млади семейства с деца и тийнейджъри. Улиците и булевардите са широки и без дупки. Всичко е подредено, чисто, спокойно. Западни туристи почти не видях. Местните сноват между  кафенетата и футуристичните небостъргачи, усмихнати и приветливи, готови да ти помогнат ако се изгубиш, ала безуспешно. Причината – тук никой не говори английски, въпреки че уж езикът се изучавал в училище.

Но над това привидно спокойствие бди  невидима армия от камери. На всяко градско кръстовище, във всеки подлез, в моловете, по улиците – Big Brother и по-точно  Китайската комунистическа партия ( ККП) те наблюдава и дори не се крие. И точно това създава усещане за пълна сигурност. Няма кражби, няма улични ексцесии, няма бездомници, няма хаос.

Нощем се разхождах сама в квартала около хотела, дори по неосветените улички без да ми мигне окото. Защото всичко е под контрол. Буквално. Имаш правила, имаш ред, имаш безопасност – но нямаш свобода в западния смисъл.  В какво обаче се изразяват нашите представи за свобода и разминават ли се те с техните е друга тема…

Сърцето на държавната медийна машина

В Кунмин посетихме Радио-телевизионния център на провинция Юнан. Както може да се очаква, въпросният супер технологичен медиен комплекс работи под пълен контрол на ККП. Оказа се, че всяка китайска провинция има абсолютно същия тип централен държавен телевизионен център със студиа, оборудвани по последния писък на технологиите.

Идеята е всичко да е уеднаквено, идеално организирано и под контрол. Китайските медии са официалният говорител на партията – основният канал и инструмент за оформяне на общественото мнение. В Кунмин работят осем радио станции, осем телевизионни канала, онлайн радио и  телевизия, собствен вестник и дори има Музей на радиото и телевизията.

Успяхме да влезем в информационния бюлетин на местните медии. Това са кадри от репортажи на Юнанската телевизия, посветени на посещението на групата ни в провинция Юнан. Нямам си представа какво гласят надписите на екрана. Ако някой може да ги разчете, да пише!  

Юнанската сателитна телевизия, излъчвана от Кунмин покрива над 1.255 милиардна аудитория и има 100% присъствие в националната IPTV мрежа (цифрова телевизия през интернет ). В чужбина я гледат над 1 милион души. Ползвателите на техния IPTV само в провинция Юнан надхвърлят 11 милиона. Имат и международен канал за страните от региона – Тайланд, Лаос, Камбоджа и Мианмар – който достига до над 45 милиона души. А приложението им „Colorful Cloud“ е сваляно повече от 47 милиона пъти. Мащаби, които трудно се побират в нашите български представи за медийно развитие.

Пъстър  хаос с китайска ефективност

Благодарение на южняшкия си климат, Кунмин и по-точно провинция Юнан, се слави с невероятно красивата си природа и плодородните почви. Неслучайно е провъзгласен за световен първенец по отглеждане на цветя, билки и плодове.

В града се намира вторият по големина пазар на цветя в света след Холандия. А цветната борса в Доунан е не просто тържище, а гигантска индустрия, обединяваща логистика, онлайн търговия и селекция в реално време. Докато хиляди търговци и брокери преговарят чрез дигитални платформи, милиони рози, гербери, орхидеи и прочие потеглят към различни точки на Азия.

Цветята от борсата в Кунмин се изнасят за над 40 държави, в т.ч. Южна Корея, Япония, Сингапур, та чак в Русия! Като провинция Юнан предлага уникални условия за отглеждането им през цялата година.

Държавната компания, която управлява въпросната борса, разработва над 3 000 собствени сорта и съхранява целия им генетичен материал, разделен в 40 основни категории. Част от това богатство е представено в малка експозиционна сбирка на предприятието.

Какво да хапнете в Кунмин

Като столицата на провинция Юнан, която се слави с етническото си многообразие и развито земеделие, Кунмин се е утвърдил като водеща кулинарна дестинация, съчетаваща китайските кулинарни традиции плюс каквото готвят етническите групи в райожна. Затова и кухнята им е шарена и трудно може да се определи. Често наблягат на лютото, на почит са и гъбите. Освен това, местните с удоволствие добавят в ястията всякакви водорасли и дори цветя. Да не говорим, че никак не се притесняват да хапват насекоми, най вече пържени – които не се осмелих да пробвам.

Твърди се, че китайската кухня няма нищо общо с тази, която се предлага у нас. Но понеже не съм кой знае какъв познавач, лично аз не успях да усетя разликата. Честно казано през цялото време ми липсваха  млечните продукти. Оказва се, че повечето китайци нямат нужните ензими, за да разграждат лактозата, поради което млякото и производните му им създават непоносимост. Наблягат на ориза, зеленчуците и месото – по възможност пърженко. И не си падат особено по сладкото. А ако случайно попаднеш на някой десерт се оказва, че в него почти липсва захар. За шоколада да не говорим –  само в супермаркетите и то само една вносна марка, щото да радва чужденците (не че ги има много…).!

Също се твърди, че имат хубава бира, но тези, които опитах бяха почти като безалкохолни напитки. Въпреки това, храната им беше вкусни и се прибрах в България с две – три килца отгоре но без капка угризения.

Ин и Ян между билките и секса

На около половин час с кола от центъра на Кунмин, в Yunnan University of Traditional Chinese Medicine, попаднахме на Музея на традиционната китайска медицина. Разположен е в красива градина с типичния китайски ландшафт и пагоди.

С любопитство разгледахме всякакви колекции – от сушени корени и странни треволяци до рецепти, гравирани върху бамбук на 500 години и някаква трева, която дъвчели по време на ковида и били доволни от ефекта. А едно от най големите постижения на китайската традиционна медицина е акупунктурата, която се прилага и до днес.

Екскурзоводите подробно ни разказаха как първите форми на акупунктура започнали преди хиляди години с остри камъни и кости, използвани  от китайците за убождания и натиск върху определени точки на тялото, така че да облекчат болката и да подпомогнат възстановяването.

Но китайската медицина не лекува само болестите, а цели хармония и баланс между Ин и Ян, които пък се свързват с мъжкото и женското начало. Затова тяхната култура отдава голямо значение на секса, като му приписва безспорни лечебни свойства. В този контекст, музеят включва атрактивна секция, посветена на секса – или по-точно, как той се използва за хармонизиране на ин и ян-а между мъжа и жената.

Каменната гора, където природата се прави на скулптор

Китай може да се похвали с невероятно красива, разнообразна и добре запазена природа. Едно такова докоснато от свише кътче, където времето е спряло е Каменната гора, която е част от световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО.

На около 100-на км. югоизточно от Кунмин посетихме причудлив карстов ландшафт. Варовиковите образувания наподобяват вкаменени дървета и се простират на 350 кв. км. , като едни своеобразни Белоградчишки скали, макар и в далеч по големи мащаби.

Подобно на нашите скали, и тези в провинция Юнан си имат легенда за някоя си девойка на име Ашима, вкаменена заради невъзможна любов и т.н., която е на особена почит сред местните.

В началото на парка погледът ни се спира на  огромна скала с надпис на китайски „Шилин“, което пък означава „каменна гора“. В природния парк са начертани три пешеходни  маршрута, като един от тях стига до красива пещера. Но понеже нямахме време, ни разведоха набързо с туристическо влакче сред скалите.

Пътуване в Китай сред багрите на 24 етноса

Китайската държава признава 56 официални етноса. 24 от тях са представени в разположеното в околностите на Кунмин т.нар. Yunnan Ethnic Village. Комплексът е нещо като мини етноверсия на провинция Юнан. Изградени са възстановки на малки селца, където можеш да гостуваш на различните етнически групи в района.

Годишно селището посреща 5 млн туристи, твърдят организаторите. Всяка група  демонстира своите традиции, танци, музика и занаяти. Цял следобед не ни стигна, за да обиколим всичко . Навсякъде ни посрещаха облечени в традиционни носии китайци с различен цвят на кожата.

Накрая ни изнесоха зрелищен спектакъл с пищни костюми в стил американско вечерно ТВ шоу. Беше интересно!

Вместо заключение :

От древната медицина до модерните небостъргачи, от невидимия Big Brother до хармоничните ин и ян, от езерните лотоси до мегамоловете … в Кунмин осъзнаваш колко относително е всичко и че светът живее най-добре в своите противоречия и парадокси.

Полезна информация за Китай ще откриете в : Пътуване в Китай – Пекин, парадокси и пъзел от впечатления

Ако статията ви е допаднала, подкрепете ме, като се абонирате за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми по света и у нас. Последвайте линка    @VenetaNikolova

The post Кунмин в Китай – между небостъргачи, лотоси и строг контрол appeared first on Пътешествия без край.

Кърпачево е с едва 70 постоянни жители, но разполага с около 10 къщи за гости с общо 120 легла. Заедно с още осем околни селца, местата за настаняване в района достигат близо 60. Стопаните им посрещат туристи с високи изисквания, базата им е целогодишно заета, а по празници е почти невъзможно да намериш свободни места.

Гледайте видео репортажа

В това кратко видео ще ви отведа отвъд популярните водопади, за да ви покажа истинското сърце на Кърпачево – старинните къщи с душа, Старата мелница и природата, която тук все още диктува правилата.

Посетих Кърпачево по покана на сдружение  “ Деветашко плато „,  което обединява ентусиасти от общо 9 села в три общини – Летница, Ловеч и Севлиево. Идеята е да се подкрепи устойчивото развитие на региона и утвърждаването му като елитна дестинация за еко и селски туризъм.

Къде се намира

Село Кърпачево се намира в Северна България – на около 200 км от София и едва 30 км северозападно от Ловеч, в самото сърце на Деветашкото плато. Пътуването дотам ни отне около три часа, но времето мина неусетно – пътят е живописен, с плавни завои и гледки, които те карат да спираш за снимка. Районът е истинско природно богатство – дом на редки растения и животни, поради което е част от европейската екологична мрежа Натура 2000.

В края на статията ще откриете карта на Google, която показва точното местоположение на Кърпачево и забележителностите на платото .

Препоръчвам да посетите :

Старата Мелница в Кърпачево – история, изкуство и събития в едно 

Някога тя е била воденица и то в съседното село Крушуна. Но двама братя от Крушуна я разглобяват камък по камък, пренасят я с волски каруци и я сглобяват отново в Кърпачево.

На новото място нямало течаща вода, затова превърнали сградата в електрическа мелница. С годините мелницата запустяла, но преди време ентусиастите от сдружение „Деветашко плато“ я възстановяват и сградата вече е културен и образователен център, научавам от Ива Таралежкова, председател на сдружението. Мелницата, изградена от бигорен камък,  е сърцето и душата на селото. Тук се провеждат празници, концерти, тиймбилдинги и т.н. Ние попаднахме на интересна фотографска изложба на Христофор Ташев с кадри в близък план на лица на хора от различни раси и  възрасти.

Къде да отседнете на Деветашкото плато

Кърпачево, Крамолин, Горско Сливово и съседните села са оазиси на гостоприемство и автентичност. Всяко хотелче е малък шедьовър – старинно отвън, луксозно отвътре. Запазило духа на селото, но без да се жертва нито грам от комфорта – с вкус, финес и истинско усещане за място.

Ние отседнахме в най-новата къща за гости в селото, собственост на Силвия Аврамова, която от дълги години живее в САЩ, но се влюбва в Кърпачево и решава да възстанови стара къща, за да посреща туристи. Ето какво разказва Силвия:  „Kупихме я преди около 3 години. Просто бяхме изумени от самия район, от красотата на камъка, който е навсякъде тук. Градили са с него стени, правели са тези дувари. Всичко е толкова стабилно и добре направено! Дворовете са огромни – това ни привлече да се установим в Кърпачево, както някои го наричат – центъра на Вселената. Харесахме чистата природа и усещането за простор. Тази среда повлия и на дизайна ни – искахме място с необикновена атмосфера, която носи спокойствие, вдъхновява и предразполага към творчество. Затова заложихме на естествени материали – дърво за топлина и уют, интересни плочки за артистичен акцент и меки, заоблени форми с южен дух, които обединяват цялото пространство.“.

Закритото и пустеещо старо училище в центъра на Кърпачево днес е получило втори живот. Сега то посреща туристи като къща за гости с басейн и ресторант. Всяка класна стая е превърната в стая за почивка, а местните се шегуват, че „Който не е спал в час, сега е моментът да навакса !“

А какво да кажем за друго нестандартно решение в селото – някогашна плевня, преобразена в семеен хотел с четири дизайнерски стаи за гости. Къщата е със зелен покрив, засаден с 12 вида сукуленти.

Прекрасни условия за почивка ще откриете и в съседните села. Вижте къде можете да отседнете в района !

Но истинската причина да посетите Деветашкото плато са :

Впечатляващите картини, които майстор Природа рисува

Каньони и дълбоки пропасти, водопади, които се спускат по варовикови скали, тъмни пещери с подземни реки … Деветашкото плато има какво да предложи на всеки приключенец или фотограф. А най-знаковата забележителност е природният шедьовър :

Деветашката пещера – под сводовете на вечността

Посещавала съм я неведнъж и всеки път притаявам дъх под огромния й свод със зеещите към небето седем отвора, през които слънчевите лъчи си прокрадват път.

Наистина тук се чувстваш като безпомощна микро прашинка пред вечността. Животът ври и кипи в дълбините на пещерата, обитавана от всякакви мраколюбиви същества и най-вече прилепи – десетки хиляди от тях. През 2011 в пещерата бяха заснети сцени от холивудската продукция  „Непобедимите“ 2  с участието на Силвестър Сталоун. Но екшънът определено не се отрази добре на крилатата популация която впоследствие силно намаля.

Освен това, за да може снимачният екип да се придвижва по-комфортно, пред входа на пещерата изникна и бетонен мост – съвсем истински, не декор. Добрата новина е че през последните години прилепите са започнали да се завръщат в пещерата. И още една любопитна подробност – тук археолозите открили следи от човешко присъствие още от каменната ера, т.е. от преди около 70 хиляди години !!!

Достъпът до пещерата от 1 юни до 31 юли е забранен –  тогава е размножителния период на прилепите.

Близо до село Горско сливово посетихме още едно, не по-малко величествено природно чудо:

Пещера Гарваница – височина и тръпка

Главозамайваща 60-метрова бездна. Всеки може да се спусне на дъното ѝ по метална стълба, за да усети ледения дъх на подземния свят.

Проникването в нея ще ви повиши адреналина, особено ако страдате  като мен от страх от височини и тесни пространства. Посетих я през месец октомври. Предишните дни имаше обилни дъждове и не можахме да се разходим долу, защото беше истинска кална баня.

Най- оживено е през лятото, когато на поляната край Гарваница се провежда  ежегодният фестивал Jazz под звездите с участието на известни български и чужди изпълнители.

А на няколко километра оттук попадаме на истински спектакъл. И тук природата не се шегува :

Крушунските водопади – мъхове, мостчета и магия

Феерия от каскади, зелени мъхове и синтрови езерца ! Водата струи, пее и навява страхопочитание.

Няколко пешеходни маршрута позволяват да се разгледат водопадите отблизо и от различни гледни точки, а мостчетата и беседките предлагат удобни места за почивка и фотография. Това са най-красивите водопади в България и смятам, че всеки българин трябва да ги посети поне веднъж в живота си. По възможност напролет или  след напоителни дъждове, за да се наслади на пълния им „капацитет“. В случая извадих късмет благодарение на наводненията предишната седмица.

Някога скалите над това чудо на природата са служели за килии на исихастите , които търсели уединение и молитва.  А това долу е старата тепавица, известна сред местните като „Перилото“. Намира се съвсем близо до водопадите.

Гледка от ръба – Погледалото или Каньонът  

Едно от най атрактивните места за снимки и съзерцание на Деветашкото плато. Намира се на пътя, свързващ селата  Крушуна и Кърпачево.

От едната страна на един голям завой на шосето се открива дълбоко дефиле, където гнездят скални орли, а в небето прелита двойка черни щъркели.

Като зелено море, чак до хоризонта се разстила Дунавската равнина, ако застанете от другата страна на завоя. Там има леко уширение на пътя, където да паркирате автомобила си.

От Деветашкото плато до музея Гети

Симпатична скулптура на еленче посреща и изпраща туристите в центъра на село Агатово. Представлява дървеното копие на много древна бронзова фигурка от 7 век пр.н.е., която била открита в нивите край селото през 50-те години на 20 в. Оригиналната фигурка е ценна не само заради възрастта си и фината изработка — тя въплъщава естетиката на древните траки и свидетелства за хилядолетното им присъствие на платото. Еленчето е изложено в залите на НАИМ в София.

През 2024 г. изяшното създание гостува на музея Жан Пол Гети в Лос Анджелис като част от голямата изложба „ Древна Тракия и античният свят“. Ала  фигурката с хилядолетна история отдавна не е просто музейна находка. Тя се е превърнала в разпознаваемо туристическо лого на Деветашкото плато. Стилизираната й реплика ни намигва от информационни табели, брошури и сувенири, като своеобразна визитка на целия регион.

И още :

В центъра на Кърпачево има пивоварна с пивница където опитахме местната крафт бира. В селото има и школа по конна езда. Освен това в околностите му се намират още две пещери, но за тях – някой друг път.
Може да разгледате следите от средновековната крепост край село Крамолин, да посетите ферма за зайци в село Деветаки или да дегустирате оригинални вина made in село Върбовка. Един уикенд няма да ви стигне, за да се запознаете с всички атракции на Деветашкото плато. И винаги ще има повод да се завръщате отново и отново в това благословено от природата късче българска земя.

Ако статията ви е допаднала, подкрепете ме, като се абонирате за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми до скритите кътчета на България . Последвайте линка    @VenetaNikolova

The post Село Кърпачево е врата към Деветашкото плато – какво да видите и къде да отседнете appeared first on Пътешествия без край.

Иглика наброява не повече от 4- ма постоянни жители, макар че напоследък се усеща леко оживление, покрай виладжиите и наследници на имоти, които се завръщат за да се спасят от градския шум и стреса. Името на селото се свързва с легендата на българското кино Невена Коканова, която прекарва последните години от живота си именно тук, в една от каменните къщи на това незасегнато от хорската суета кътче на Балкана.

Гледайте видео репортажа

Потопете се в тишината на Габровския Балкан и магията на ‘каменното гнездо’. Видеото ще ви преведе през сенчестите дворове и каменни улици на Иглика, където още броди споменът за Невена Коканова

Когато камъкът се превръща в дом – тайната на майсторите дюлгери

Известно до 1952 година със старото си име Чумаците,  Иглика е от онези места, които те зареждат с усещане за непреходност. По всичко личи , че някогашните му жители били изкусни дюлгери. Тези каменни къщи с циклени покриви са издигнати с невероятна прецизност и внимание към детайла.  Основният строителен метод тук е бил каменната зидария с калова спойка.

Това е смес от глинена пръст и вода, която е служела за свързване на камъните. Тази техника се е използвала изключително за жилищни сгради. За дуварите и стопанските постройки като плевните се е прилагала чиста зидария без добавка на кал, научавам от Кирил Андреев, собственик на стара къща в селото.

Преди да започнат строежа, майсторите събирали материалите в продължение на 4-5 години. Първо започвали с камъните. Те не ги дялали, а внимателно ги подбирали и нареждали така, че ъглите да са абсолютно остри и прецизни. Хората казват, че са толкова остри, че буквално човек може да се пореже на тях.  След това добавяли дървените греди и каменните плочи или т.нар. „цигли“ .

Днес тези уникални постройки напомят за една изчезнала строителна традиция, тъй като вече няма майстори, които да владеят напълно техниката на редене на цигли и на недялани камъни .

Сянката на Невена Коканова още броди из селото 

В село Иглика са заснети българските филми  „Вампир“ и „Вечери в Антимовския хан“ с участието на Невена Коканова. А през 1984 г. актрисата превръща планинското селце в свое духовно убежище, като купува стара къща и се заселва тук до кончината й през 2000 г., когато губи битката с рака. В наши дни за някогашния й дом се грижи нейната дъщеря Теодора.

Според близки и познати на Невена Коканова, тя наистина се е чувствала щастлива в Иглика. Понеже много обичала животните, актрисата дори се грижела за козички в селото. Кинолегендата  използвала връзките си, като уредила да прокарат водопроводна мрежа в изгубеното сред  планинските хребети селце.

Читалище сред тишината на Балкана –  изкуство и килими под открито небе

И въпреки че има само няколко жители, селото притежава читалище, покрай което тук кипи културен живот. Изложби, концерти, литературни четения и други инициативи привличат многобройна публика. Реставрираната каменна сграда на читалището се е превърнала в емблема на село Иглика.

Построена през 1952-1953 година като общински дом с доброволен труд на местните хора, някога тя е приютявала концерти и самодейни театрални представления. След дълъг период на забрава, читалището оживява отново преди време, благодарение на усилията на местни жители и новодошли ентусиасти. Стените са украсени с произведения от последния фотопленер миналото лято.

През август 2025, по инициатива на читалището и с подкрепата на община Габрово,  селото стана домакин на невероятен празник под открито небе. В рамките на първия Иглика Килим Фест, близките поляни засияха с багрите на около 1000 нашенски ръчно тъкани килима от XVIII, XIX и XX век. Колекцията на холандеца Якоб ван Бейлен превърна селото в живия музей на българското наследство, привличайки гости от цялата страна и чужбина.

Актрисата, която рисуваше спомени

Но най – ценните експонати, които красят стените на местното читалище са авторските графики на Невена Коканова, която е и негов патрон. Творбите й, създадени с прецизност и чувство за детайл, разкриват неизвестна страна от нейната сложна творческа натура – наблюдателен художник с интимен и лиричен поглед към света.

Кирил Андреев ни показва и други експонати, свързани с паметта на голямата актриса. В читалището се пази личната библиотека на Невена Коканова, дарена от дъщеря ѝ. Стотици  томове са подредени и разпределени по теми – от историческа, през музикална, до руска литература и др..

Много от книгите на Невена носят автографи и лични посвещения на актрисата. Сред тях изпъква един екземпляр – стихосбирката „Есенни къпини“ на Радой Ралин, илюстрирана с рисунки на самата Невена Коканова. Книжката е с посвещение от Ралин. Аз трудно разчитам подчерка му. Но ето какво пише : „На Венчето с благодарност за неподозираните рисунки, за нейното вдъхновение, за нашата телепатия. Радой, 10.01.1973 “

Екопътеката край село Иглика

И както подобава, село Иглика си има и екопътека. Маршрутът започва от табелката на селото и е дълъг към 4 км. , като отвежда до следите на старинна крепост. Нямам лични впечатления от пътеката. Но отзивите са, че е лесна, с добра маркировка и от нея се откриват красиви панорами. От самото село пък се отваря безбрежна гледка към върховете на Стара планина и чинията на вр. Бузлуджа. Към февруари 2026 година селото все още пази своята неподправена тишина !! :)))

Ако статията ви е допаднала, подкрепете ме, като се абонирате за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми до скритите кътчета на България . Последвайте линка    @VenetaNikolova

The post Каменното село Иглика – духовното убежише на Невена Коканова appeared first on Пътешествия без край.