В тази статия споделям личните си впечатления от пътуването ми през март 2026. И макар че не успях да разгледам всички забележителности на Маракеш по време на краткия си престой, градът ме грабна още в момента, когато стъпих на централния му площад с маймунките, змиите, акробатите, музикантите и… джебчиите. Но преди да посетите северноафриканската дестинация е добре да имате предвид следното:

Кога да посетите Маракеш?

За да се насладите пълноценно на забележителностите на Маракеш, изберете периода февруари – юни. Това е активният сезон, когато температурите са нормални. Ние бяхме в началото на месец март – беше слънчево, приятно, градусите стигаха до 18-20. Тогава градът е залят от туристи – предимно англичани, французи и италианци. Ще чуете доста често и българска реч. Информацията е актуална към март 2026 г.

През лятото е ужасна жега, която продължава до края на септември. Следва октомври, който е мек и приветлив и се препоръчва за посещения, но веднага след това иде ноември – считан за най-дъждовния месец в Мароко. А след него настъпва африканската зима – това е слабият им сезон, хладничко е (6 – 8 градуса), мрачно е, а и част от хотелите им не се отопляват зиме.

Гледайте видео репортажа

Понякога думите не достигат, за да опишат хаоса и красотата на Маракеш. Преди да продължим с подробностите, ви каня на една кратка визуална разходка из тесните улици на Медината до синьото спокойствие на градините „Мажорел“.

Колко време ви е нужно в Маракеш?

Един дълъг уикенд е напълно достатъчен, за да опознаете града и да попиете от атмосферата му. Моят съвет обаче е да останете поне за 4-5 дни. Така ще имате време да посетите и околните малки градчета, пустинята или величествените Атласки планини. А напоследък много българи си резервират хотел за 7 дни и обикалят с организирани на място екскурзии.

Лично аз, като сама пътуваща жена, реших че е прекалено рисковано да бродя самоорганизирано из пустинята и посетих Мароко с български туроператор за 7 дни. В Маракеш бяхме само два дни, след което потеглихме към мистичните и притихнали сред пясъците на Сахара оазиси (за тях ще ви разкажа в отделна статия), като нощувахме почти всяка вечер на различно място. Добрата новина е, че много от тези кътчета могат да се посетят и чрез еднодневни или тридневни турове директно от Маракеш, като повечето компании дори ще ви вземат и върнат до вратата на вашия хотел.

НЕ правете тези неща!

Пъстро, шумно и вълшебно – моите топ забележителности на Маракеш

Площадът Джемаа ел Фна – той не се описва, а се преживява!

Всички пътеводители ще ви изпратят първо тук — на площад Джемаа Ел Фна – пулсиращото сърце на Маракеш. Това е най-оживеното и откачено място в града!  Населено е с всякакви персонажи – от дресьори на маймунки, укротители на змии, лечители, музиканти и акробати, до майсторки на рисунки с къна, джебчии и мошеници всякакви. Отваряйте си очите на четири!! Носете раницата си отпред, внимавайте с кого се заговаряте.

Снимка с маймунка или змия може да ви излезе 20 евро. На мен ми беше жал за опърпаните стресирани животинчета. Особена напаст са жените с къна – те са царици на измамата. Докато се разхождате, някоя от тях ще се хвърли да ви дърпа ръката, за да ви рисува „само за проба“. И после ще се опита да ви измъкне тройно по-висока сума от договорената. Много от тях използват т.нар. черна къна с вредни химикали.

И една любопитна подробност – „Джемаа Ел Фна“ в превод означава „Събрание на мъртвите“ . Векове наред тук са се извършвали публичните екзекуции, а отсечените глави са се излагали на показ като предупреждение. Днес площадът е запазил тази особена първичност и неукротимост.

Неслучайно е под егидата на ЮНЕСКО за нематериално културно наследство.  Това е едно от малкото места в света, където средновековните традиции са живи и до днес. Тук ще видите и легендарните марокански разказвачи на приказки (hekayati), които пренасят фолклора от поколение на поколение само чрез думи и жестове. От близо 1000 години площадът е истински културен котел от присъствия и влияния всякакви. Лично аз много се забавлявах.

Джамията Кутубия – пътеводната звезда на Маракеш

И докато чешити всякакви сновяха сред туристите на Джемаа ел Фнаа в опит да изкрънкат пари, над ниските червеникави постройки и тесните улички се понесе напевният глас на мюезина от джамията Кутубия – гордостта на местните . Въпросната сграда, построена през 12 век,   безспорно е сред най-разпознаваемите забележителности на Маракеш. Това е и най-добрият ви ориентир в града.  Нейното 77-метрово минаре се вижда от километри, тъй като местните закони забраняват строежа на по-високи сгради.

Тук бързам да вметна, че джамиите в Мароко не са достъпни за туристически посещения. Така че ние подробно я разгледахме, но отвън. Името й означава „джамия на книжарите“, защото на това място в средновековието е имало пазар за ръкописи. Има и интересни легенди. Според една от тях трите топки на върха са направени от претопеното злато на съпругата на султан Якуб ал-Мансур – за наказание, че нарушила поста по време на Рамазан. Според друго предание в хоросана на минарето били смесени огромни количества мускус, за да може сградата да ухае под горещото слънце. Е, аз не усетих чак такива аромати да се носят, но може би защото слънцето през март не е толкоз жарко?

Медината на Маракеш – лабиринтът, в който си струва да се изгубиш

Двадесет километра охрени стени, издигнати преди повече от хиляда години, ограждат един от най-добре запазените средновековни градове в света. А вътре попаднахме на изумителен лабиринт от над 3 000 тесни улички, пазари, джамии, хамами и занаятчийски работилници, непроменени от векове. Тук GPS-ът умира и вероятността тутакси да се изгубите е голяма. Уличките са тесни, шумни, пренаселени, хвърчат мотори, покрай сергиите се промушват натоварени магарета и т.н.

Струва си човек да отдели повече време на Медината и дори да се изгуби – все някак си ще се ориентирате по Кутубията как да излезете!  Защото Медината на Маракеш е като портал към миналото – тук нищо не се е променило от последните 1000 години. За жалост ние трябваше да се движим бързичко под строй, защото, както споменах, пътувах организирано с група и екскурзовод. (За полезни инструкции как да оцелеете в Медината върнете се в отдел .“НЕ правете тези неща“).

Дворецът Бахия – дантели от кедрово дърво и изящни мозайки

Това е една от най-посещаваните забележителности на Маракеш. Намира се в рамките на еврейския квартал в Медината, близо до колоритния пазар на подправките. Самият дворец е построен през 19 век на принципа на риадите – с поредица от вътрешни дворове-градини, застлани с италиански мрамор и обградени от фини колонади и портокалови дръвчета. Таваните са като дантели, изваяни от кедрово дърво и нито една мозайка в общо над 150-те стаи не се повтаря. „Бахия“ означава блясък и е името на любимата жена на везира, който общо имал 4 съпруги и 24 наложници.

Всяка от тях се ширела в своя собствен суперлуксозна апартамент, заедно с многобройната челяд. Дворецът е едноетажен, защото везирът бил прекалено дебел, за да се качва по стълби. А когато сдал Богу духа, жените му били сред първите, които разграбили двореца. За жалост и тук свръхтуризмът си казва думата – в двореца кънти човешка гмеж и всеки се бута селфи да си прави, където ли не. В резултат на което не успях да се пренеса назад във времето и да се потопя в атмосферата на 1001 нощ!

Цени: Входът е около 10 евро. Елате възможно най-рано сутринта — за по-малко туристи, по-добра светлина за снимки.
Можете да закупите предварително онлайн билети от официалния им сайт ТУК

Градините на Мажорел – вашата синя мечта насред Червения град

Едно от  най-сниманите и най-фотогеничните места не само в Маракеш, но и в цяло Мароко! Истинска визуална изненада, от която лъха и неочаквана прохлада. Попадате в екзотична ароматна градина с над 300 вида цветя, дървета и кактуси, огласена от птича песен на 15 вида пернати. Градината е създадена от френския художник Жак Мажорел през 1920 г..

След смъртта му,  мястото е спасено от разруха и възстановено от самия Ив Сен Лоран. На фона на тропическата растителност се откроява специфичното, наситено кобалтово синьо – виждаме го по беседки, саксии, мозайки и пр. Цветът е създаден и патентован от Жак Мажорел и носи неговото име bleu Majorelle. В центъра на градината се намира сградата на някогашното му ателие – и тя сияе в синьо Мажорел. В наши дни тук се помещава Музеят на берберското изкуство.

Цени: Билетите се закупуват предварително само от официалния сайт на градините. Не купувайте билети от други източници, защото там цените са завишени. Към март 2026 комбинираният билет за Градините (в т.ч. и за Музея на берберското изкуство) и Музея на Ив Сен Лоран в съседство струва 17 евро. Можете да закупите билети ТУК

Изберете възможно най-ранния час, за да не снимате гърбовете на туристите и да се редите на опашка за всяка алея и беседка.

Музеят на Ив Сен Лоран— мода, страст и елегантност

Точно срещу градините Мажорел се намира — Musée Yves Saint Laurent Marrakech. Открит е през 2017 г. и е посветен на творчеството на един от най-влиятелните модни дизайнери на 20-ти век. Той обожавал Маракеш и пожелал след смъртта му да разпръснат праха му именно тук, в Градините, където днес е издигнат и неговият мемориал. Музеят на Ив Сен Лоран проследява неговия живот и творчество, представени са и някои от най-известните му колекции.

За мен това беше приятна изненада. Маракеш, с неговите багри, екзотика, подправки,  с геометрията на мозайките и пр. е оставил дълбоки следи в творчеството на френския дизайнер, което е видимо  от експонатите в музея. Горещо го препоръчвам.

Посещение на традиционните аптеки – кое е течното злато на Мароко

Тези старинни аптеки са сред търсените забележителности на Маракеш. Причината – освен че предлагат всякакви местни мазила и етерични масла, ви правят забавна демонстрация на техните продукти, черпят ви с чай, предлагат ви бързи масажи на място за 1-2 евро и ви запознават с интересни практики от мароканската традиционна медицина и козметика.

А звездата на тези старинни аптеки е аргановото масло – предлага се във всякакви разфасовки и комбинации. Защото Мароко произвежда над 95% от световното му количество. Извличането на маслото е изцяло ръчен процес, извършва се от жените на берберски племена. Един литър масло отнема около 15 часа труд. Можете да се сдобиете с прекрасно арганово масло и от местните пазари и сукове на многократно по-ниска цена, което и направих! И не съжалих, защото съм много доволна от качеството.

Кои забележителности на Маракеш останаха за следващия път

Вместо заключение:

Маракеш е учудващо чист и спретнат град – никъде не видяхме разпилени боклуци. Като изключим тесните хаотични улички на Медината, в останалата част на града цари спокойствие и ред. Автомобилите се движат по широки булеварди, обрамчени изцяло със симетрично подстригани дръвчета. И почти не видяхме светофари — разчита се на кръгово движение с посредата малки спретнати градинки, нямаше и задръствания. Неслучайно наричат Мароко Швейцария на Африка! А до началото на XX век в много езици (в т.ч. персийски и арабски) държавата е била известна просто като Кралство Маракеш.

Причината – градът е бил столица на велики империи и е олицетворявал цялата власт в очите на чуждоземците. Твърди се, че и името „Мароко“ е латинизираната версия на „Маракеш“.  Испанските и португалските мореплаватели пренесли името на града върху цялата територия (Marrakech -> Morocco). И в наши дни градът продължава да е точно това – място, където историята не е в музеите, а по улиците, пренаселените площади и гъмжащата като пчелен кошер медина.  Със сигурност ще се завърна!

Питат ме често  Мароко или Тунис?    Макар че посетих Тунис преди време, спомените ми са все така живи. Докато сте на вълна арабска екзотика, вижте какво ме впечатли в тази магична страна от Северна Африка  

Ако статията ви е допаднала, подкрепете ме, като се абонирате за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми по света и у нас. Последвайте линка    @VenetaNikolova

The post ТОП забележителности на Маракеш и грешките, които ще ви струват скъпо appeared first on Пътешествия без край.

Read in English | Lire en Français

Няма посетител, който да не ахне пред чара на недокоснатото от времето кътче на Родопите. Само че през летните уикенди и по празници тук става прекалено оживено.

Кога да посетите Ковачевица на спокойствие

За да усетите магията на селото без шума на големите групи, моята гореща препоръка е:

• През делнични дни: Ако имате възможност, посетете Ковачевица от вторник до четвъртък. Тогава калдъръмът е само за вас, а тишината е почти осезаема. А и нощувките са по евтини.
• Късна есен или ранна пролет: Когато мъглите се спускат над тиклените покриви, а туристическата гмеж секне, селцето разкрива истинското си, малко меланхолично лице.
• Зимата: Посещавала съм го и през зимата, когато селцето е притихнало под белия си юрган – пушещи комини, сняг върху каменните дувари, топлина и уют край камината на чаша вино. Какво друго му трябва на човека !

  

  Атмосферата на архитектурния резерват

Още с първите стъпки по стръмните калдъръмени улички усещате как градският шум отстъпва място на тишината. Тук-там изникват самотни рушащи се дувари, но повечето къщи са възстановени с  любов и почит към миналото. Обявяването на селото за архитектурен резерват го е спасило от бетона и масовия кич, превръщайки го в артистично средище за ценители.

Днес е престижно да имаш къща в Ковачевица. Режисьори, общественици и интелектуалци превърнаха старите сгради в домове, където вечер край камината пекат агнета и си разказват истории. Но въпреки, че се е превърнало в магнит за „хайлайфа“, селото не е станало снобско. То остава недокоснато и уютно.

Къде да отседнете и какво да хапнете

В Ковачевица няма да намерите огромни хотелски комплекси, за разлика от съседното Лещен. Има едва няколко къщи за гости и семейни хотели, но отвън те изглеждат по нищо не се отличават от съседите си от XVIII век. Вътре обаче няма да ви липсва нищо – санитарни възли, Wi-Fi и сателитна телевизия са стандарт.

Мебелите обикновено са дървени, масивни, както навремето. Собствениците се надпреварват кой ще подреди по-автентични тъкани, по-стари ракли, по-интересни предмети от бита. Тук няма лукс в лъскавия смисъл на думата, но има уют. А какво да кажем за храната? Родопските ястия са неустоими, а в  селото има 2  ресторанта, където можете да опитате автентичен качамак, боб в гърне и вкусни домашни суджуци.

Слушайте подкаста

В този епизод на подкаста „Пътешествия без край“ ще чуете разговора ми с младия уредник на Музея на Ковачевица Тома Желев за съхраняването на архитектурния резерват, за традициите, които се предават през поколенията, и защо селото е запазило духа си непроменен и до днес.

 

Топ преживявания в Ковачевица

• Архитектурна магия – Потопете се в атмосферата на високите каменни къщи, устояли на времето повече от 200 години.
• Църквата „Св. Никола“ –  Впечатляващият храм, увенчан с уникална камбанария, е съхранил вярата на селото през вековете.
• По стъпките на филмовите легенди – Разходете се по тесните улички, послужили за декор на едни от най-обичаните български филми като „Мера според мера“, „Мъжки времена“, „За къде пътувате“ и т.н
• Боровинково вълшебство – Опитайте автентично домашно сладко от боровинки и ароматни билкови чайове, събрани от околните  родопски поляни .
• Съвършена тишина – Насладете се на рядко срещаното планинско спокойствие, далеч от хаоса и стреса на 21 век.

Отбийте се в Музея на селото

В началото на Ковачевица се намира някогашното училище, построено през 1892 г. от дарителя Йордже Димитров. Днес сградата е реставрирана и превърната в музей, а на първия етаж са подредени творби на съвременни български художници. Вътре са запазени оригиналните чинове, черната дъска и основните греди. Има цяла класна стая с мастилници, перодръжки, тетрадки, учебници, пергели, триъгълници, карти. В отделна стая е представен битът на хората от онова време, както и тъкаческа стая със стан на около 200 години.

Музеят пази също и експозиция, свързана с Македоно-одринското революционно движение, включително сбирка от стари оръжия. С други думи това е среща с паметта на  Ковачевица – село, оцеляло  през превратностите на историята и запазило достойнството си.

500 години безотказна инфраструктура – къщите-крепости на Ковачевица

Основана още през XV век от християнски преселници от днешна Албания (т.нар. арнаути), село Ковачевица е растяло и просперирало благодарение на своите майстори, които се славели навред  като легендарни строители. През лятото мъжете ходели на гурбет в Италия, Испания и Франция, а през  зимата се прибирали у дома и строели къщи – напук на виелиците и студа.

Резултатът? Масивни, високи постройки на три и четири етажа, които сякаш са накацали една над друга. Най-впечатляващото е, че още преди столетия всяка къща е имала сложна инфраструктура с вътрешна тоалетна, мивка („водник“) и пещ. Представете си – тази 500-годишна канализация работи безотказно и до днес!

Покривите, направени от тежки каменни тикли (тежащи по 30 тона!), пазят зидария от камък, кал и дърво, която е устояла на вековете.  В Ковачевица не е имало османска власт, защото местните били много заможни.

През 1877-ма, една година след Баташкото клане , турците затварят цялото мъжко население на Ковачевица в църквата „Св. Никола“, която и до днес функционира, и по същия начин, като в Батак, се готвели да ги избият. Тогава останалата част от жителите на Ковачевица събира пари и ги дава на владетеля на Неврокопския окръг и той издава заповед хората да бъдат пощадени

Как да стигнете до Ковачевица

• Маршрут от София: Пътува се по магистрала „Струма“, след което се отбива към Банско и Гоце Делчев.

• Време за пътуване: Около 3 часа и 30 минути (приблизително 210 км).

• Пътят и гледките: Пътят е поддържан и изключително живописен. Преди да стигнете до финалната цел, ще преминете край минералните извори на Огняново и приказното село Лещен. Спрете за кратко, за да се насладите на панорамите към Пирин и Родопите.Важно: Последните километри след Гърмен са по-тесни и със завои, затова шофирайте внимателно.

• Важно: Последните километри след Гърмен са по-тесни и със завои, затова шофирайте внимателно.

• 

  Разгледайте наблизо : 9 забележителности около село Огняново – среща с миналото в югозападните Родопи

  Ако статията ви е допаднала, подкрепете ме, като се абонирате за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми до скритите кътчета на България.  Последвайте линка    @VenetaNikolova

  И една галерия с носталгични снимки от една моя разходка в приказното селце, но преди много, много години ….

The post Ковачевица без тълпи – наръчник за автентично преживяване appeared first on Пътешествия без край.

Тези кротки и топлолюбиви животни, характерни за субтропическите райони, се чувствали превъзходно сред сухия и мек климат на Източните Родопи и Сакар планина, а стопаните им развили доходен бизнес.

СЛУШАЙТЕ ПОДКАСТА

В този епизод на подкаста „Пътешествия без край“ ще чуете разговора ми с Веселин Кълвачев, директор на Историческия музей в Тополовград, който разказва за тези златни години. Ако не ви се слуша продължете надолу.

Планирайте вашето пътуване до Сакар

^{Ако решите да отскочите до Тополовград и региона, за да разгледате музея с архивите за камиларите или самия район на Сакар планина, ето малко практическа информация:}

^{Какво да видите в района}

• ^{Общински исторически музей: Мястото с уникалните снимки на емблематичните камилари в Сакар.}

• ^{Църква „Св. Богородица“: Внушителен храм, изграден с помощта на камилските кервани.}

• ^{Мегалити и вино: Сакар е известен с долмените си и превъзходните винарски изби.
  Вижте още за  Долмените на Сакар Тук}

^{Къде да отседнете Районът на Тополовград предлага автентично гостоприемство, макар че повечето опции са в околните населени места.}  

^{Как да стигнете до Тополовград}

• ^{С автомобил: Градът е достъпен по път 76 (през Харманли или Елхово). Пътищата са живописни и в добро състояние.}

• ^{С обществен транспорт: Ежедневни автобуси от Хасково, Ямбол и София. Автогарата е в самия център.}

Бежанците от Тракия и превръщането на камиларството в поминък

 Камилите пристигат в Кавакли (днешен Тополовград) от Беломорска и Източна Тракия заедно със стопаните си – тракийските българи, прокудени от родните им села след Ньойския договор.

Така през 1923-1925 година успешното камиларство в Сакар пуска корени, превръщайки се в печеливш поминък. По това време местните камилари били известни като „„джевджии“ или „деведжии“ – поминък, който се ползвал с огромен престиж и висок социален статус в обществото. Над 1000 камили кръстосвали региона, а местните камилари в Сакар работели също толкова безотказно, колкото днешните спедиторски фирми.

Дори през 30-те години, когато в България навлиза машинният транспорт, камилата запазва предимството си да достига места без никакви пътища. Издръжливите животни разнасяли хляб, дървени въглища, сол и строителни материали. Любопитен факт е, че те участвали активно в градежа на църквата „Св. Богородица“, Халите и Тютюневия монопол в Тополовград.

Животът на последните камилари в Сакар: От строителни обекти до борби с животни

Една здрава камила е можела да носи между 300 и 400 килограма пясък, камъни или цимент. Животните били впрегнати дори в обработката на земята, а от тях не се изхвърляло нищо – вълната им била ценена за изключително топли одеяла и черги, а торта им била незаменима за местните тютюнопроизводители.

В бита на града камилите били и източник на зрелища. Старите хора още помнят борбите между мъжки животни с намордници, които се хвърляли в епични битки под ритъма на тъпаните. През 1934 г. в Тополовград е имало над 300 камили, но Втората световна война и новите пътища постепенно ги изместили. Опитните камилари в Сакар започнали масово да разпродават животните си. Тъжният край на керваните идва през 1974 година, когато последните 40 камили, пренасяли руда в Маджарово, били продадени на …. касапи в Хасково.

Камилите като артисти и туристическа атракция

Когато работата им приключила, започнала тяхната „артистична“ кариера. Тополовградските камили били наети за снимките на филма „Хитър Петър“ през 1960 г., а по-късно се включили в туристическата индустрия. Последните легендарни камилари в Сакар – Кръстьо Карпезанов и Димитър Гадаков – всяко лято разкарвали животните си из курортите Несебър, Созопол и Свети Влас, където летовниците се снимали с тях за спомен.

Приказката приключва окончателно през 1980 г., когато дядо Димитър продава последните си животни на зоопарка в Кюстендил. Но и до ден днешен камилата остава емблема на Тополовград, а споменът за нея се пази в Историческия музей и в стария прякор на местните жители, които навсякъде наричали просто „камиларите“.

Снимки:  Общински исторически музей в Тополовград

The post Камилари в Сакар – когато Тополовград беше екзотичен като Сахара appeared first on Пътешествия без край.

В района на Тополовград има особено голяма концентрация на съоръжения, които датират от зората на човечеството. Сред тях преобладават т.нар. долмени – каменни плочи, тежащи по няколко тона, закрепени хоризонтално над земята върху каменни опори или скали. Тези монолитни „къщички“ са били подредени с необяснима лекота от човешка ръка. Гробници, астрономически обсерватории, светилища… Не се знае със сигурност за какво са служили.

СЛУШАЙТЕ ПОДКАСТА

В този епизод на подкаста „Пътешествия без край“ разговарям с Веселин Кълвачев, директор на музея в Тополовград, за мегалитните загадки на Сакар. Ще чуете неговата  теория за произхода на долмените и защо те вълнуват въображението ни и до днес. Ако не ви се слуша, продължете надолу в текста!

По-известни долмени в района на Тополовград :

Начови чаири

Този долмен впечатлява не само с размера си, но и с начина, по който са подредени камъните – всичко е почти перфектно. Достъпът до него е лесен – на около 2 км. западно от село Хлябово, по пътя за село Българска поляна. Има отбивка с малък паркинг и табела, която те насочва към пътечка настлана с каменни блокове и с парапети – удобна дори за хора с физически затруднения.

Долменът има две камери, като в него били открити следи от погребален ритуал и части от скелет. Сред находките има бронзов пръстен, фрагменти от бронзова гривна, части от обеци и керамика. Първоначално целият долмен бил покрит със земен насип, така че днес гледката разкрива само част от древната му магия.

Царският долмен

За него се твърди че е един от най-големите и най-добре запазените. Датира от ранножелязната епоха (XII–VI в. пр. Хр.) и впечатлява с масивните каменни плочи и ясно оформената си камера.

Намира се сред красива дъбова гора, на около 4 км южно от село Хлябово и 9 км югозападно от Тополовград. До него се стига по черен път от Хлябово, който е проходим с лек автомобил при сухо време, след което има кратък пешеходен преход. Пътеката не е маркирана, теренът е пресечен и без ориентири, така че най-сигурно е да се свържете с местен човек, който добре познава района.

Гайдаров долап ( Гайдарова пещера)

Този двукамерен долмен е сред по-малко известните древни съоръжения на Сакар. Покривните му камъни вече липсват, но остава впечатлението за добре конструирана и стабилна структура. Нямам лични впечатления от него, но местните ми обясниха, че теренът наоколо е леко пресечен, и е по- достъпен от Царския долмен, така че може да се достигне по -лесно.

Има  още  десетки  по-малко известни долмени, притаени сред чукарите на Сакар. Струва си човек да отдели поне един уикенд за да се докосне до мистиката на тези древни загадки и да се почувства като откривател на един изгубен свят. Още инфо за тези обекти и как да стигнете до тях ще откриете тук  

Долмените на Сакар като енергийни центрове ?

Директорът на Общинския исторически музей в Тополовград Веселин Кълвачев има своя теория за произхода им. Той твърди, че  това са енергийни центрове. Предците ни са ги издигали тук заради огромните залежи от гранитен плутон и най-вече заради кварцовите жили, които излъчват топлинна енергия.

Археолози, които проучват долмените, казват, че това са най-ранните монументални сгради и че са били гробници на траките, твърди Кърпачев. Според него траките са използвали част от тях за погребални камери, но това е станало в по-късен етап. Преди това най-вероятно долмените са били използвани за медитация, за астрономически наблюдения. Най-разпространената теза е, че долмените в Сакар датират от 12-6 век пр. н.е. Всъщност, от този период са откритите в тях артефакти от тракийски погребения. Но дали самите обекти са строени тогава или по-рано от друга, по-стара цивилизация, никой не може да каже, твърди събеседникът ми.

Долмените като „змейови дупки“ или „змейови къщи“

Някога хората вярвали, че в тях живеели змейове, които олицетворявали мъжката сила. В Сакар има много песни и легенди за кражби на девойки от змейове със златни криле, които обитавали тези каменни къщи. Според едно местно поверие, долмените притежават лечебни сили, затова жените, които не можели да заченат, минавали през отвора на каменните дупки с надеждата, че ще се сдобият с рожба.

Някога хората са усещали земната енергия, те са разбирали силата на Космоса . Усещали са силата на природните дадености на гранита, кварца и са ги използвали, смята Веселин Кълвачев. В тези мегалитни структури предшествениците ни  са медитирали, лекували са се там. И са търсили връзка с боговете. Това са изключително древни, неразгадани конструкции, които притежават много голяма и полезна сила.

Долмени и орли: Сакар отвътре

Районът е златна мина за любителите на еко туризма. Малко хора знаят, че Сакар е земята на царския орел – емблематичен вид с много здрава популация, свързана с фермерския начин на живот. Наблюдението на тази достолепна птица е незабравимо изживяване. Но за целта се изискват гидове с познания и опит.

Засега две фирми предлагат такива наблюдения. Те ще ви намерят птицата, ще ви покаже откъде може да се наблюдава и как да не я притеснявате. Това не е просто разходка, а среща с едно от най-редките същества в българската природа. 

В района няма масов поток от хора, няма големи курорти. Но има нещо по-ценно – усещане за пространство, за тишина, за история. Както и възможности за активна почивка – излети сред природата по следите на тайнствените долмени, вело преходи до недокоснати от бетона кътчета и разбира се, приключения за небцето, тъй като Сакар планина е известна със неустоимата си гастрономия.

Вижте още : Мегалити, менхири, долмени, змейови дупки
 Глухите камъни или безмълвният шепот на времето

Ако статията ви е допаднала, подкрепете ме, като се абонирате за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми по света и у нас. Последвайте линка    @VenetaNikolova

The post Долмени в Сакар – пътуване сред камъни и легенди appeared first on Пътешествия без край.

На картата на съвременен Китай Пекин е като една Москва – суровият, организиран център на властта, намиращ се на североизток. А Кунмин, обратно, е като една Сицилия – южен, топъл, цветен и артистичен, с темпо, което като че ли диша по-леко в противоположния югозападен край. Кунмин е красивата столица на Юнан, който пък е една от най бързо развиващите се китайски провинции, най-вече в областта на туризма и земеделието. Този азиатски мегаполис наброява над 8,5 милиона души – тоест повече от цяла България, събрана на едно място.

Гледайте видео репортажа

Потопете се в атмосферата на Китай чрез кадрите, които заснех по време на моето пътуване. Видеото ще ви покаже мащабите на Кунмин и екзотиката на провинция Юнан от първо лице.

И да, Китай е необятна, многолика и в много отношения непонятна за нас, европейците, държава. Но когато имаш шанса да посетиш този азиатски мегаполис – на около четири часа полет от Пекин, в почти противоположния й край – можеш да добиеш поне бегла представа за нейните мащаби и огромните различия. Стига да пътуваш с широко отворени очи и без предубеждения.

Кунмин – цветната столица на провинция Юнан

Китайците обичат поетичните метафори затова кръстили слънчевата югозападна провинция – Юнан или в превод  „На юг от облаците“.  Районът граничи с Виетнам, Лаос и Мианмар и се слави с уникалното си етническото многообразие и пъстри носии. А столицата Кунмин е известна сред китайците като „Градът на вечната пролет“ . Определян е и като „Швейцарията на Китай“. Това е един от най екологичните градове на Китай. Заради липсата на тежка индустрия и близостта на планината, тук въздухът е чист, водата – бистра, почти на всяка крачка природата, макар и опитомена, напомня за себе си.

Още първия ден, докато пътувахме от летището по широките булеварди, заобиколени от внушителни небостъргачи, цялата тази зеленина ме удиви. На фона на високите до небесата стъклени сгради се открояват екзотични дървета  – палми, камфор, южни магнолии и пр. които хвърлят мека зелена сянка. Между тях надничат всякакви цветя, подредени в стройни редици, като орхидеи, гербери…

Да не говорим за градските кръстовища, превърнати в градинки с езерца, лотоси и по някоя друга интересна скулптура. А най красивата част е т.нар. “ Зеленото езеро“ в центъра на Кунмин с прозрачна вода и с островчета, свързани с дървени мостчета и цъфтящи лотоси. Истинска идилия!

Камерите — невидимите стопани на Кунмин

Посетих Кунмин не като турист, а като участник в медиен семинар, организиран от Института за проучване и изследване на Китайското радио и телевизия. Нашите домакини ни настаниха в един от най елитните градски 5-звездни хотели в центъра на града в супер луксозни условия.

Около нас беше пълно с ресторанти, магазини и гигантски лъскави молове, които бъкаха от народ – предимно млади семейства с деца и тийнейджъри. Улиците и булевардите са широки и без дупки. Всичко е подредено, чисто, спокойно. Западни туристи почти не видях. Местните сноват между  кафенетата и футуристичните небостъргачи, усмихнати и приветливи, готови да ти помогнат ако се изгубиш, ала безуспешно. Причината – тук никой не говори английски, въпреки че уж езикът се изучавал в училище.

Но над това привидно спокойствие бди  невидима армия от камери. На всяко градско кръстовище, във всеки подлез, в моловете, по улиците – Big Brother и по-точно  Китайската комунистическа партия ( ККП) те наблюдава и дори не се крие. И точно това създава усещане за пълна сигурност. Няма кражби, няма улични ексцесии, няма бездомници, няма хаос.

Нощем се разхождах сама в квартала около хотела, дори по неосветените улички без да ми мигне окото. Защото всичко е под контрол. Буквално. Имаш правила, имаш ред, имаш безопасност – но нямаш свобода в западния смисъл.  В какво обаче се изразяват нашите представи за свобода и разминават ли се те с техните е друга тема…

Сърцето на държавната медийна машина

В Кунмин посетихме Радио-телевизионния център на провинция Юнан. Както може да се очаква, въпросният супер технологичен медиен комплекс работи под пълен контрол на ККП. Оказа се, че всяка китайска провинция има абсолютно същия тип централен държавен телевизионен център със студиа, оборудвани по последния писък на технологиите.

Идеята е всичко да е уеднаквено, идеално организирано и под контрол. Китайските медии са официалният говорител на партията – основният канал и инструмент за оформяне на общественото мнение. В Кунмин работят осем радио станции, осем телевизионни канала, онлайн радио и  телевизия, собствен вестник и дори има Музей на радиото и телевизията.

Успяхме да влезем в информационния бюлетин на местните медии. Това са кадри от репортажи на Юнанската телевизия, посветени на посещението на групата ни в провинция Юнан. Нямам си представа какво гласят надписите на екрана. Ако някой може да ги разчете, да пише!  

Юнанската сателитна телевизия, излъчвана от Кунмин покрива над 1.255 милиардна аудитория и има 100% присъствие в националната IPTV мрежа (цифрова телевизия през интернет ). В чужбина я гледат над 1 милион души. Ползвателите на техния IPTV само в провинция Юнан надхвърлят 11 милиона. Имат и международен канал за страните от региона – Тайланд, Лаос, Камбоджа и Мианмар – който достига до над 45 милиона души. А приложението им „Colorful Cloud“ е сваляно повече от 47 милиона пъти. Мащаби, които трудно се побират в нашите български представи за медийно развитие.

Пъстър  хаос с китайска ефективност

Благодарение на южняшкия си климат, Кунмин и по-точно провинция Юнан, се слави с невероятно красивата си природа и плодородните почви. Неслучайно е провъзгласен за световен първенец по отглеждане на цветя, билки и плодове.

В града се намира вторият по големина пазар на цветя в света след Холандия. А цветната борса в Доунан е не просто тържище, а гигантска индустрия, обединяваща логистика, онлайн търговия и селекция в реално време. Докато хиляди търговци и брокери преговарят чрез дигитални платформи, милиони рози, гербери, орхидеи и прочие потеглят към различни точки на Азия.

Цветята от борсата в Кунмин се изнасят за над 40 държави, в т.ч. Южна Корея, Япония, Сингапур, та чак в Русия! Като провинция Юнан предлага уникални условия за отглеждането им през цялата година.

Държавната компания, която управлява въпросната борса, разработва над 3 000 собствени сорта и съхранява целия им генетичен материал, разделен в 40 основни категории. Част от това богатство е представено в малка експозиционна сбирка на предприятието.

Какво да хапнете в Кунмин

Като столицата на провинция Юнан, която се слави с етническото си многообразие и развито земеделие, Кунмин се е утвърдил като водеща кулинарна дестинация, съчетаваща китайските кулинарни традиции плюс каквото готвят етническите групи в райожна. Затова и кухнята им е шарена и трудно може да се определи. Често наблягат на лютото, на почит са и гъбите. Освен това, местните с удоволствие добавят в ястията всякакви водорасли и дори цветя. Да не говорим, че никак не се притесняват да хапват насекоми, най вече пържени – които не се осмелих да пробвам.

Твърди се, че китайската кухня няма нищо общо с тази, която се предлага у нас. Но понеже не съм кой знае какъв познавач, лично аз не успях да усетя разликата. Честно казано през цялото време ми липсваха  млечните продукти. Оказва се, че повечето китайци нямат нужните ензими, за да разграждат лактозата, поради което млякото и производните му им създават непоносимост. Наблягат на ориза, зеленчуците и месото – по възможност пърженко. И не си падат особено по сладкото. А ако случайно попаднеш на някой десерт се оказва, че в него почти липсва захар. За шоколада да не говорим –  само в супермаркетите и то само една вносна марка, щото да радва чужденците (не че ги има много…).!

Също се твърди, че имат хубава бира, но тези, които опитах бяха почти като безалкохолни напитки. Въпреки това, храната им беше вкусни и се прибрах в България с две – три килца отгоре но без капка угризения.

Ин и Ян между билките и секса

На около половин час с кола от центъра на Кунмин, в Yunnan University of Traditional Chinese Medicine, попаднахме на Музея на традиционната китайска медицина. Разположен е в красива градина с типичния китайски ландшафт и пагоди.

С любопитство разгледахме всякакви колекции – от сушени корени и странни треволяци до рецепти, гравирани върху бамбук на 500 години и някаква трева, която дъвчели по време на ковида и били доволни от ефекта. А едно от най големите постижения на китайската традиционна медицина е акупунктурата, която се прилага и до днес.

Екскурзоводите подробно ни разказаха как първите форми на акупунктура започнали преди хиляди години с остри камъни и кости, използвани  от китайците за убождания и натиск върху определени точки на тялото, така че да облекчат болката и да подпомогнат възстановяването.

Но китайската медицина не лекува само болестите, а цели хармония и баланс между Ин и Ян, които пък се свързват с мъжкото и женското начало. Затова тяхната култура отдава голямо значение на секса, като му приписва безспорни лечебни свойства. В този контекст, музеят включва атрактивна секция, посветена на секса – или по-точно, как той се използва за хармонизиране на ин и ян-а между мъжа и жената.

Каменната гора, където природата се прави на скулптор

Китай може да се похвали с невероятно красива, разнообразна и добре запазена природа. Едно такова докоснато от свише кътче, където времето е спряло е Каменната гора, която е част от световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО.

На около 100-на км. югоизточно от Кунмин посетихме причудлив карстов ландшафт. Варовиковите образувания наподобяват вкаменени дървета и се простират на 350 кв. км. , като едни своеобразни Белоградчишки скали, макар и в далеч по големи мащаби.

Подобно на нашите скали, и тези в провинция Юнан си имат легенда за някоя си девойка на име Ашима, вкаменена заради невъзможна любов и т.н., която е на особена почит сред местните.

В началото на парка погледът ни се спира на  огромна скала с надпис на китайски „Шилин“, което пък означава „каменна гора“. В природния парк са начертани три пешеходни  маршрута, като един от тях стига до красива пещера. Но понеже нямахме време, ни разведоха набързо с туристическо влакче сред скалите.

Пътуване в Китай сред багрите на 24 етноса

Китайската държава признава 56 официални етноса. 24 от тях са представени в разположеното в околностите на Кунмин т.нар. Yunnan Ethnic Village. Комплексът е нещо като мини етноверсия на провинция Юнан. Изградени са възстановки на малки селца, където можеш да гостуваш на различните етнически групи в района.

Годишно селището посреща 5 млн туристи, твърдят организаторите. Всяка група  демонстира своите традиции, танци, музика и занаяти. Цял следобед не ни стигна, за да обиколим всичко . Навсякъде ни посрещаха облечени в традиционни носии китайци с различен цвят на кожата.

Накрая ни изнесоха зрелищен спектакъл с пищни костюми в стил американско вечерно ТВ шоу. Беше интересно!

Вместо заключение :

От древната медицина до модерните небостъргачи, от невидимия Big Brother до хармоничните ин и ян, от езерните лотоси до мегамоловете … в Кунмин осъзнаваш колко относително е всичко и че светът живее най-добре в своите противоречия и парадокси.

Полезна информация за Китай ще откриете в : Пътуване в Китай – Пекин, парадокси и пъзел от впечатления

Ако статията ви е допаднала, подкрепете ме, като се абонирате за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми по света и у нас. Последвайте линка    @VenetaNikolova

The post Кунмин в Китай – между небостъргачи, лотоси и строг контрол appeared first on Пътешествия без край.

Кърпачево е с едва 70 постоянни жители, но разполага с около 10 къщи за гости с общо 120 легла. Заедно с още осем околни селца, местата за настаняване в района достигат близо 60. Стопаните им посрещат туристи с високи изисквания, базата им е целогодишно заета, а по празници е почти невъзможно да намериш свободни места.

Гледайте видео репортажа

В това кратко видео ще ви отведа отвъд популярните водопади, за да ви покажа истинското сърце на Кърпачево – старинните къщи с душа, Старата мелница и природата, която тук все още диктува правилата.

Посетих Кърпачево по покана на сдружение  “ Деветашко плато „,  което обединява ентусиасти от общо 9 села в три общини – Летница, Ловеч и Севлиево. Идеята е да се подкрепи устойчивото развитие на региона и утвърждаването му като елитна дестинация за еко и селски туризъм.

Къде се намира

Село Кърпачево се намира в Северна България – на около 200 км от София и едва 30 км северозападно от Ловеч, в самото сърце на Деветашкото плато. Пътуването дотам ни отне около три часа, но времето мина неусетно – пътят е живописен, с плавни завои и гледки, които те карат да спираш за снимка. Районът е истинско природно богатство – дом на редки растения и животни, поради което е част от европейската екологична мрежа Натура 2000.

В края на статията ще откриете карта на Google, която показва точното местоположение на Кърпачево и забележителностите на платото .

Препоръчвам да посетите :

Старата Мелница в Кърпачево – история, изкуство и събития в едно 

Някога тя е била воденица и то в съседното село Крушуна. Но двама братя от Крушуна я разглобяват камък по камък, пренасят я с волски каруци и я сглобяват отново в Кърпачево.

На новото място нямало течаща вода, затова превърнали сградата в електрическа мелница. С годините мелницата запустяла, но преди време ентусиастите от сдружение „Деветашко плато“ я възстановяват и сградата вече е културен и образователен център, научавам от Ива Таралежкова, председател на сдружението. Мелницата, изградена от бигорен камък,  е сърцето и душата на селото. Тук се провеждат празници, концерти, тиймбилдинги и т.н. Ние попаднахме на интересна фотографска изложба на Христофор Ташев с кадри в близък план на лица на хора от различни раси и  възрасти.

Къде да отседнете на Деветашкото плато

Кърпачево, Крамолин, Горско Сливово и съседните села са оазиси на гостоприемство и автентичност. Всяко хотелче е малък шедьовър – старинно отвън, луксозно отвътре. Запазило духа на селото, но без да се жертва нито грам от комфорта – с вкус, финес и истинско усещане за място.

Ние отседнахме в най-новата къща за гости в селото, собственост на Силвия Аврамова, която от дълги години живее в САЩ, но се влюбва в Кърпачево и решава да възстанови стара къща, за да посреща туристи. Ето какво разказва Силвия:  „Kупихме я преди около 3 години. Просто бяхме изумени от самия район, от красотата на камъка, който е навсякъде тук. Градили са с него стени, правели са тези дувари. Всичко е толкова стабилно и добре направено! Дворовете са огромни – това ни привлече да се установим в Кърпачево, както някои го наричат – центъра на Вселената. Харесахме чистата природа и усещането за простор. Тази среда повлия и на дизайна ни – искахме място с необикновена атмосфера, която носи спокойствие, вдъхновява и предразполага към творчество. Затова заложихме на естествени материали – дърво за топлина и уют, интересни плочки за артистичен акцент и меки, заоблени форми с южен дух, които обединяват цялото пространство.“.

Закритото и пустеещо старо училище в центъра на Кърпачево днес е получило втори живот. Сега то посреща туристи като къща за гости с басейн и ресторант. Всяка класна стая е превърната в стая за почивка, а местните се шегуват, че „Който не е спал в час, сега е моментът да навакса !“

А какво да кажем за друго нестандартно решение в селото – някогашна плевня, преобразена в семеен хотел с четири дизайнерски стаи за гости. Къщата е със зелен покрив, засаден с 12 вида сукуленти.

Прекрасни условия за почивка ще откриете и в съседните села. Вижте къде можете да отседнете в района !

Но истинската причина да посетите Деветашкото плато са :

Впечатляващите картини, които майстор Природа рисува

Каньони и дълбоки пропасти, водопади, които се спускат по варовикови скали, тъмни пещери с подземни реки … Деветашкото плато има какво да предложи на всеки приключенец или фотограф. А най-знаковата забележителност е природният шедьовър :

Деветашката пещера – под сводовете на вечността

Посещавала съм я неведнъж и всеки път притаявам дъх под огромния й свод със зеещите към небето седем отвора, през които слънчевите лъчи си прокрадват път.

Наистина тук се чувстваш като безпомощна микро прашинка пред вечността. Животът ври и кипи в дълбините на пещерата, обитавана от всякакви мраколюбиви същества и най-вече прилепи – десетки хиляди от тях. През 2011 в пещерата бяха заснети сцени от холивудската продукция  „Непобедимите“ 2  с участието на Силвестър Сталоун. Но екшънът определено не се отрази добре на крилатата популация която впоследствие силно намаля.

Освен това, за да може снимачният екип да се придвижва по-комфортно, пред входа на пещерата изникна и бетонен мост – съвсем истински, не декор. Добрата новина е че през последните години прилепите са започнали да се завръщат в пещерата. И още една любопитна подробност – тук археолозите открили следи от човешко присъствие още от каменната ера, т.е. от преди около 70 хиляди години !!!

Достъпът до пещерата от 1 юни до 31 юли е забранен –  тогава е размножителния период на прилепите.

Близо до село Горско сливово посетихме още едно, не по-малко величествено природно чудо:

Пещера Гарваница – височина и тръпка

Главозамайваща 60-метрова бездна. Всеки може да се спусне на дъното ѝ по метална стълба, за да усети ледения дъх на подземния свят.

Проникването в нея ще ви повиши адреналина, особено ако страдате  като мен от страх от височини и тесни пространства. Посетих я през месец октомври. Предишните дни имаше обилни дъждове и не можахме да се разходим долу, защото беше истинска кална баня.

Най- оживено е през лятото, когато на поляната край Гарваница се провежда  ежегодният фестивал Jazz под звездите с участието на известни български и чужди изпълнители.

А на няколко километра оттук попадаме на истински спектакъл. И тук природата не се шегува :

Крушунските водопади – мъхове, мостчета и магия

Феерия от каскади, зелени мъхове и синтрови езерца ! Водата струи, пее и навява страхопочитание.

Няколко пешеходни маршрута позволяват да се разгледат водопадите отблизо и от различни гледни точки, а мостчетата и беседките предлагат удобни места за почивка и фотография. Това са най-красивите водопади в България и смятам, че всеки българин трябва да ги посети поне веднъж в живота си. По възможност напролет или  след напоителни дъждове, за да се наслади на пълния им „капацитет“. В случая извадих късмет благодарение на наводненията предишната седмица.

Някога скалите над това чудо на природата са служели за килии на исихастите , които търсели уединение и молитва.  А това долу е старата тепавица, известна сред местните като „Перилото“. Намира се съвсем близо до водопадите.

Гледка от ръба – Погледалото или Каньонът  

Едно от най атрактивните места за снимки и съзерцание на Деветашкото плато. Намира се на пътя, свързващ селата  Крушуна и Кърпачево.

От едната страна на един голям завой на шосето се открива дълбоко дефиле, където гнездят скални орли, а в небето прелита двойка черни щъркели.

Като зелено море, чак до хоризонта се разстила Дунавската равнина, ако застанете от другата страна на завоя. Там има леко уширение на пътя, където да паркирате автомобила си.

От Деветашкото плато до музея Гети

Симпатична скулптура на еленче посреща и изпраща туристите в центъра на село Агатово. Представлява дървеното копие на много древна бронзова фигурка от 7 век пр.н.е., която била открита в нивите край селото през 50-те години на 20 в. Оригиналната фигурка е ценна не само заради възрастта си и фината изработка — тя въплъщава естетиката на древните траки и свидетелства за хилядолетното им присъствие на платото. Еленчето е изложено в залите на НАИМ в София.

През 2024 г. изяшното създание гостува на музея Жан Пол Гети в Лос Анджелис като част от голямата изложба „ Древна Тракия и античният свят“. Ала  фигурката с хилядолетна история отдавна не е просто музейна находка. Тя се е превърнала в разпознаваемо туристическо лого на Деветашкото плато. Стилизираната й реплика ни намигва от информационни табели, брошури и сувенири, като своеобразна визитка на целия регион.

И още :

В центъра на Кърпачево има пивоварна с пивница където опитахме местната крафт бира. В селото има и школа по конна езда. Освен това в околностите му се намират още две пещери, но за тях – някой друг път.
Може да разгледате следите от средновековната крепост край село Крамолин, да посетите ферма за зайци в село Деветаки или да дегустирате оригинални вина made in село Върбовка. Един уикенд няма да ви стигне, за да се запознаете с всички атракции на Деветашкото плато. И винаги ще има повод да се завръщате отново и отново в това благословено от природата късче българска земя.

Ако статията ви е допаднала, подкрепете ме, като се абонирате за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми до скритите кътчета на България . Последвайте линка    @VenetaNikolova

The post Село Кърпачево е врата към Деветашкото плато – какво да видите и къде да отседнете appeared first on Пътешествия без край.

Иглика наброява не повече от 4- ма постоянни жители, макар че напоследък се усеща леко оживление, покрай виладжиите и наследници на имоти, които се завръщат за да се спасят от градския шум и стреса. Името на селото се свързва с легендата на българското кино Невена Коканова, която прекарва последните години от живота си именно тук, в една от каменните къщи на това незасегнато от хорската суета кътче на Балкана.

Гледайте видео репортажа

Потопете се в тишината на Габровския Балкан и магията на ‘каменното гнездо’. Видеото ще ви преведе през сенчестите дворове и каменни улици на Иглика, където още броди споменът за Невена Коканова

Когато камъкът се превръща в дом – тайната на майсторите дюлгери

Известно до 1952 година със старото си име Чумаците,  Иглика е от онези места, които те зареждат с усещане за непреходност. По всичко личи , че някогашните му жители били изкусни дюлгери. Тези каменни къщи с циклени покриви са издигнати с невероятна прецизност и внимание към детайла.  Основният строителен метод тук е бил каменната зидария с калова спойка.

Това е смес от глинена пръст и вода, която е служела за свързване на камъните. Тази техника се е използвала изключително за жилищни сгради. За дуварите и стопанските постройки като плевните се е прилагала чиста зидария без добавка на кал, научавам от Кирил Андреев, собственик на стара къща в селото.

Преди да започнат строежа, майсторите събирали материалите в продължение на 4-5 години. Първо започвали с камъните. Те не ги дялали, а внимателно ги подбирали и нареждали така, че ъглите да са абсолютно остри и прецизни. Хората казват, че са толкова остри, че буквално човек може да се пореже на тях.  След това добавяли дървените греди и каменните плочи или т.нар. „цигли“ .

Днес тези уникални постройки напомят за една изчезнала строителна традиция, тъй като вече няма майстори, които да владеят напълно техниката на редене на цигли и на недялани камъни .

Сянката на Невена Коканова още броди из селото 

В село Иглика са заснети българските филми  „Вампир“ и „Вечери в Антимовския хан“ с участието на Невена Коканова. А през 1984 г. актрисата превръща планинското селце в свое духовно убежище, като купува стара къща и се заселва тук до кончината й през 2000 г., когато губи битката с рака. В наши дни за някогашния й дом се грижи нейната дъщеря Теодора.

Според близки и познати на Невена Коканова, тя наистина се е чувствала щастлива в Иглика. Понеже много обичала животните, актрисата дори се грижела за козички в селото. Кинолегендата  използвала връзките си, като уредила да прокарат водопроводна мрежа в изгубеното сред  планинските хребети селце.

Читалище сред тишината на Балкана –  изкуство и килими под открито небе

И въпреки че има само няколко жители, селото притежава читалище, покрай което тук кипи културен живот. Изложби, концерти, литературни четения и други инициативи привличат многобройна публика. Реставрираната каменна сграда на читалището се е превърнала в емблема на село Иглика.

Построена през 1952-1953 година като общински дом с доброволен труд на местните хора, някога тя е приютявала концерти и самодейни театрални представления. След дълъг период на забрава, читалището оживява отново преди време, благодарение на усилията на местни жители и новодошли ентусиасти. Стените са украсени с произведения от последния фотопленер миналото лято.

През август 2025, по инициатива на читалището и с подкрепата на община Габрово,  селото стана домакин на невероятен празник под открито небе. В рамките на първия Иглика Килим Фест, близките поляни засияха с багрите на около 1000 нашенски ръчно тъкани килима от XVIII, XIX и XX век. Колекцията на холандеца Якоб ван Бейлен превърна селото в живия музей на българското наследство, привличайки гости от цялата страна и чужбина.

Актрисата, която рисуваше спомени

Но най – ценните експонати, които красят стените на местното читалище са авторските графики на Невена Коканова, която е и негов патрон. Творбите й, създадени с прецизност и чувство за детайл, разкриват неизвестна страна от нейната сложна творческа натура – наблюдателен художник с интимен и лиричен поглед към света.

Кирил Андреев ни показва и други експонати, свързани с паметта на голямата актриса. В читалището се пази личната библиотека на Невена Коканова, дарена от дъщеря ѝ. Стотици  томове са подредени и разпределени по теми – от историческа, през музикална, до руска литература и др..

Много от книгите на Невена носят автографи и лични посвещения на актрисата. Сред тях изпъква един екземпляр – стихосбирката „Есенни къпини“ на Радой Ралин, илюстрирана с рисунки на самата Невена Коканова. Книжката е с посвещение от Ралин. Аз трудно разчитам подчерка му. Но ето какво пише : „На Венчето с благодарност за неподозираните рисунки, за нейното вдъхновение, за нашата телепатия. Радой, 10.01.1973 “

Екопътеката край село Иглика

И както подобава, село Иглика си има и екопътека. Маршрутът започва от табелката на селото и е дълъг към 4 км. , като отвежда до следите на старинна крепост. Нямам лични впечатления от пътеката. Но отзивите са, че е лесна, с добра маркировка и от нея се откриват красиви панорами. От самото село пък се отваря безбрежна гледка към върховете на Стара планина и чинията на вр. Бузлуджа. Към февруари 2026 година селото все още пази своята неподправена тишина !! :)))

Ако статията ви е допаднала, подкрепете ме, като се абонирате за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми до скритите кътчета на България . Последвайте линка    @VenetaNikolova

The post Каменното село Иглика – духовното убежише на Невена Коканова appeared first on Пътешествия без край.

СЛУШАЙТЕ ПОДКАСТА

В този епизод на подкаста „Пътешествия без край“ разговаряме с доц. д-р Смилена Смилкова, председател на читалище „Извор 1882“ в село Медвен, за духа на това магично кътче. Ще разберете и защо Медвен заема толкова специално място в българската история и култура.

Ако не ви се слуша, продължете надолу.

Какво да видим и преживеем в Медвен

Селото се намира в Източните склонове на Стара планина, на около 40 км. от гр. Сливен. Разходете из селските улички, пропити с романтика. Обърнете внимание на каменните зидове и на старите къщи с дървени чардаци, нашепващи спомени за някогашните им обитатели.

Тук всяка втора къща е паметник на културата, въпреки че селото не е обявено за архитектурен резерват. На площада ще ви посрещне паметникът на Захарий Стоянов. Българският революционер и публицист е роден именно в Медвен през 1850 г. Селото има музей, посветен на най-видния си син. Ще научите любопитни подробности за живота му, ще видите неговите лични вещи, старинни мебели и ще се върнете назад във времето.

Медвен си има красива природна забележителност – водопадът „Сини вир“. Разположен е в сенчеста широколистна горичка на не повече от 2 км. от селото. До него се стига по приятна сенчеста пътека. Ще се озовете пред 7-метров водопад с дълбок изумруден вир. Това райско кътче е магнит за туристите, които се наслаждават на идиличната гледка или скачат от скалите в ледените води на вира.

Дървените къщи на село Медвен

Но най-голямото богатство на Медвен са старинните му къщи. По време на Възраждането, когато са строени, хората ползвали материал от близките широколистни и иглолистни гори. Интересното е, че къщите са с два входа или два изхода. Входните врати обикновено са двукрилни. Вероятно това е в контекста на времето, в което са строени и е давало възможност на хората да могат да избягат от турския нашественик, научаваме от доц. д-р Смилена Смилкова.

В Медвен част от къщите е изградена върху каменен постамент с хоризонтално наредени дървени талпи. Дървените кепенци от вътрешната страна на прозорците създават атмосфера на уют и сигурност. Най-впечатляваща е т.нар. „соба“, изцяло от дърво, с вградени долапи и задължителен иконостас в стената. Тук се намира и огнището, а също и широката „менсофа“ – леко повдигната площадка в стаята. През деня на нея посрещали гостите, а нощем я превръщали в спалня за семейството.

Дори днес в някои от тези стари домове могат да се видят халки, окачени на тавана, на които са закачали бебешките люлки.

От чорбаджия Атанас до потайния рицар Кондофрей

Около 1520-та се споменава за един болярин на име Чорбаджията Атанас. Заселил се той в една махала, която и до днес местните наричат „Юртата“. А пък името на самото село Медвен най-вероятно е дошло от друго място. Има една местност „Медвен“ край радомирското село Кондофрей, разказва доц. д-р Смилена Смилкова. Вероятно по време на османското иго или дори по-рано, част от хората оттам се преселили в Източна Стара планина и пренесли името на селото.

Кондофрей пък носи името на рицар, участвал в Кръстоносните походи по времето на цар Калоян. Изобщо, доста от топонимите в околностите на Медвен са свързани с някогашните пришълци от Западна Европа.

Вижте още за село Кондофрей в: Радомирското село Чуковец е пълно с изненади

И още нещо любопитно – Карел Шкорпил е открил край Медвен останки от антична крепост и вал. Но днес от тях няма и следа.

Истории от Медвен – пожари, възраждане и духовност

Между XIV–XIX век животът тук се върти около овцете – овчари пасат стадата, а жените тъкат вълнени аби и шаяци за турската армия. Някога селото се славело с дървените си станове и с хубавите бъчви, които намирали добър пазар в региона.

През 1852 г. строят църква, на мястото на изгорен параклис, но тя изгаря при най-тежкия момент в историята на Медвен – кървавият набег на османския поробител през януари 1878 г. В пепелищата обаче остава непокътната една икона – тази на Света Марина. Четири години по-късно, през 1882 г., местните строят нов храм на нейно име – „Света Великомъченица Марина“.

В началото на ХХ век населението на Медвен било около хиляда човека. Селото е вряло и кипяло от живот. С течение на времето обаче хората започват да го напускат. Най-оживено е тук през лятото, когато планинското селце „набъбва“ от виладжии и туристи.

Вижте още:
Жеравна или глътка романтика в полите на Балкана
Ичера е за ценители на старините и на дивата природа

Ако статията ви е допаднала, подкрепете ме, като се абонирате за моя YouTube канал. Последвайте линка @VenetaNikolova

The post Медвен е като прегръдка – селото на дървените къщи и спомените appeared first on Пътешествия без край.

А и как да разкажеш за страна , която не подлежи на стандартните западни клишета, която предизвиква или възторг… или стрес ? Възторгът – заради умопомрачителния икономически и дигитален бум от последните години, който превърна Китай в световен лидер. Той не просто догони Запада – а вече налага свои правила със самочувствие, мащаб и амбиции. Ала същите тези постижения, на които някои ръкопляскат, карат други лекичко да потръпват – особено когато зад бляскавата завеса на високите технологии и икономическия възход наднича строгият и вездесъщ поглед на държавата в лицето на компартията …

Гледайте видео репортажа

Във филмчето се опитвам да пресъздам както само мащабите на Забранения град, но и характерното усещане за дисциплина и контрол, което превръща съвременен Китай в една от най-любопитните пътешественически дестинации.

Белязан от контрасти

Китай е древна цивилизация, която инвестира в изкуствения интелект. Догматичен пазител на традициите, но изключително креативен и обърнат към бъдещето. Комунистическа държава, но  поощряваща капитализма и свободния пазар и т.н.

Посетих Китай за първи път през месец юни 2025 г. като участник в медиен семинар по линия на „Belt and Road “- мащабна китайска инициатива, целяща да свърже Азия, Европа и Африка чрез инфраструктура, търговия и… стратегическо партньорство, в т.ч. и медийно.

Освен че ни изнесоха поредица от лекции, посветени на удивителния дигитален възход на техните медии , имахме и любопитна беседа за основите на китайската комунистическа идеология. Корените ѝ, според китайците, са много дълбоки и датират отпреди хиляди години – като се цитира самия Конфуций. Китайският комунизъм, твърдят идеолозите му, е силно повлиян от ученията на таоизма, даоизма и, разбира се – маоизма. Впрочем, и днес култът към вожда Мао Дзедун е жив – мавзолеят му се издига в самия център на Пекин.

Но не за политиката иде реч в тази статия, а за моето пътуване в Китай и за невероятните богатства и красоти, способни да зашеметят и най-непредубеденият пътешественик. Тук бързам да вметна, че противно на очакванията ми, чуждестранните туристи, дори в центъра на Пекин, в т.ч. и на Великата китайска стена, са по-скоро изключение. Така че любопитството ни беше взаимно. Ние снимахме китайците, а те снимаха нас, защото рядко виждат чужденци.

В тази статия споделям личните си впечатления от Китай. За по-лесна навигация, изберете частта, която ви е най-интересна:

• Пекин – бъдещето е тук
• Китайска кухня за любопитни (и смели)
• Пътуване в Китай без излишни драми – съвети от първо лице

Пекин – бъдещето е тук

Столицата на Китай впечатлява още от първата среща –  с широките булеварди, спретнатите жилищни комплекси с небостъргачи, стъклените търговски центрове и протегнати към небето кули. Животът тук се върти около т.нар. Ring Roads– концентрични околовръстни шосета, шест на брой, които като пръстени обграждат Пекин. Колкото по-близо до центъра живееш – например във 2-рия или 3-тия пръстен – толкова е по-скъпо, по-престижно и въздухът е по-мръсен. Колкото по-навън – към 5-ти и 6-ти пръстен – толкова е по-тихо, но и по-далеч от пулса на града.

До края на 2025 г. Мегаполисът се очаква да набъбне до 22 милиона души. Град, в който дронове кръжат над пагоди и на всяка крачка са монтирани камери за наблюдение, а пред мавзолея на Мао се редят хиляди млади хора и си правят селфита за Douyin (抖音) или техния ТикТок.

А може би най-живописната част е сърцето на града, където попадате на плетеница от т.нар. „хутонг“. Хутонг са традиционни тесни улички , където е запазен духът на древния град и местния бит. Разходката из хутонг кварталите дава възможност да усетите атмосферата на стария Пекин и да научите повече за културните традиции на района.

Лесно и достъпно: таксита и обществен транспорт в Пекин

Пекин си има метро, както и редовни автобусни линии, които са доста евтини дори за нас българите. Но не ни се наложи да пътуваме с обществения транспорт по ред обстоятелства. И хвърчахме с таксита (всичките електрически), които също се оказаха учудващо достъпни за нашите български стандарти. Китайците си имат много удобно приложение Didi, чрез което човек с лекота може да си наеме такси и буквално след минути да отпраши нанякъде.

Цените като цяло са по-ниски от нашите. Улиците са неочаквано подредени, чисти и без дупки,  а хората – приветливи и готови всячески да ви помогнат, стига да знаеха английски. Но не би! Езиковата бариера е пречка човек да общува и да опознава местните хора, за жалост. Използвах онлайн преводач, когато ми се налагаше да пазарувам или да помоля да ме упътят. Първата забележителност която бързах да посетя по време на обиколката ми из Китай беше :

Забранения град – през портите на тишината

Естествено , че който казва Пекин, казва и Забраненият град. Разположен в сърцето на старата градска част , внушителният дворцов комплекс е издигнат още през 15. век и е служил за резиденция на цели 24 императори от династиите Мин и Цин.

С близо 9000 помещения, Забраненият град е няколко пъти по-голям от Версай и е издържал на десетки земетресения, благодарение на уникалната си дървена конструкция без нито един пирон! Векове наред обикновените хора дори не са можели да надникнат зад високите червени стени — достъпът е бил строго забранен – ето откъде идва и името му.

След като комунистите взимат властта през 1949 г., тук за кратко остава да живее и последният китайски император – младият Пу И. (Спомнете си филма „Последният император“ на Бертолучи). Въпреки това, съдбата му не навява тъга — след комунистическо „превъзпитание“, бившият император прекарва последните години от живота си като градинар в ботаническата градина на Пекин,  в състояние на вътрешен покой и щастие.

Подобно на всички останали забележителности на Пекин, и Забраненият град се посещава с предварителна онлайн резервация. Входната такса е 60 CNY или към 15 лв.

За да усетите по-добре магията и величието на Забранения град в Пекин, можете да изберете обиколка с водач на английски език.

Молитви към безкрая: мистика в Храма на Небето

И докато Забраненият град символизирал земната власт, Храмът на Небето олицетворявал връзката с небесния ред. Тук императорите от династия Мин и Цин провеждали ритуали за плодородие.

Откроява се главната сграда – Залата на молитвите, изградена изцяло от дърво. Всяка година, императорът идвал тук, облечен в специална роба, за да измоли благословия за народа си и добра реколта – защото, ако реколтата е слаба, значи самият той не е в хармония с Небето и, съответно, лошо му се пише! Залата на молитвите се отличава със своя троен син покрив –  синьото е символ на небесната власт и взаимодействието между хората и небето.

Тук можете да резервирате екскурзия с гид в Храма на небето

Къде почивали императорите: Летният дворец отблизо

Разкошната императорска резиденция е истинско архитектурно бижу, създадено в хармония с природата и може би е най-фотогеничното място в района на Пекин.

На територията му са издигнати над 3000 постройки – изящни храмове, пагоди, павилиони, мостове, мраморни галерии и кули, разположени около спокойните води на езерото Кунмин и т.нар.Хълма на дълголетието.

Това не е просто красив оазис – дворецът има и доста драматична история. През 1860 г., по време на Втората опиумна война, британци и французи нахлуват в Китай и опожаряват част от двореца.  Въпреки това, историята не свършва дотук. По-късно идва императрицата вдовица Цъси – жена с характер, която, която вместо да вложи държавния бюджет в укрепване на армията и модернизацията на държавата, решава с парите да възстанови и разшири двореца.

Докато се разхождате из Летния дворец, е трудно да повярвате, че сте в бурния 21 век. В тази фантастична градина природа и архитектура се сливат в неповторим спектакъл на спокойствие и величие.

Можете да резервирате предварително билет за Летния дворец 

По хребетите на историята – изкачване на Великата китайска стена

Вълнуващо е да се изкачваш по стръмните стъпала нагоре към кулите й . Каквото и да се каже по въпроса ще е плоско клише. Само ще добавя, че НАСА отрече разпространените твърдения, че уникалното архитектурното творение е видимо от космоса.

Стената е дълга към 12 хиляди километра ( или поне това, което е останало от нея), а най-посещаваният й участък се намира на около 70 км. от Пекин. Понеже съм гледала снимки и съм чела, че е туристически капан, не бях изненадана от тълпите които я щурмуваха.

Но пък безбрежните гледки и каменната серпентина на стената, „пъплеща“ по зеленото море от хълмове определено ме впечатли. И една любопитна подробност : по време на династията Мин (1368–1644 г.) строителите са използвали смес от варена оризова каша и гасена вар като хоросан. Тази комбинация е създала изключително здраво и устойчиво свързващо вещество, което е издържало на земетресения и дори на съвременни булдозери.

Великата китайска стена в Мутианю е една от най-достъпните и живописни части на уникалната структура –  идеална дестинация за еднодневно пътуване от Пекин .

Площадът Тиенанмън – където спомените са под контрол

Моето пътуване в Китай не беше само розово. Когато се опитахме да стигнем до Тиенанмън – най-големият площад в света, побиращ над 1 млн души, сцена на студентските протести от 1989 г. попаднахме на полицейски кордони. Площадът е заграден и недостъпен.

Десетки хиляди китайци – предимно млади, но и възрастни – търпеливо чакаха с часове на непоносимия пек, за да посетят мавзолея на техния Мао Дзедун. На всеки участък се минава през полицейска проверка с метал детектори, а достъпът до Тиенанмън става само с предварителна онлайн резервация.

Въпреки че имахме такава, не успяхме да видим отблизо площада – символ на Китай, което беше доста разочароващо. За сметка на това наши колеги успяха да го посетят в следобедните часове, когато имало по-малко народ. Името му означава „Врата на небесния мир“ и е кръстен на 
древната порта Тиенанмън, която се намира от северната му страна и е била вход към Забранения   град.

Музеят на комунизма в Пекин – възходът на партията в светлини и екрани

Ако си мислите, че музеите са скучни, значи не сте ходили в Музея на китайската комунистическа партия в Пекин. В него всичко е на високо технологично ниво – мултимедийни инсталации, огромни екрани и дигитални експонати възпяват ключови моменти, свързани с ККП – от основаването ѝ през 1921 г. до съвременните ѝ проекти.

Прави впечатление колко много внимание се отделя на по-новата история, белязана от дигиталния напредък и ролята на партията в съвременен Китай. Накратко – място, където история и пропаганда си подават ръка, а ти оставаш с леко смесени чувства.

Телевизионната кула на Пекин (Beijing Central Radio & TV Tower)

В рамките на медийния семинар имахме възможност да се изкачим на телевизионната кула на Пекин,  известна още като Централната радио и телевизионна кула. Тя е висока цели 405 метра. На 238 метра се намира открита наблюдателна площадка, от която се вижда целият град на 360 градуса. Китайците твърдят, че това е най-високата подобна открита панорамна площадка в света.

Ако въздухът е чист и градът не е обгърнат в смог, можете зърнете Летния дворец и дори части от Великата китайска стена. Освен това, кулата разполага с въртящ се ресторант на височина 221 метра.

Китайска кухня за любопитни (и смели)

Казват, че за да опознаеш една страна, трябва първо да я… вкусиш! По време на моето пътуване в Китай се убедих, че храната там е също толкова контрастна, шарена и непредвидима, колкото самата държава. Вкусна – да. Понякога странна – определено. Друг път – леко блудкава, но винаги събуждаща любопитство и желание да пробваш още, и още …

С други думи Китайската кухня е истинска вселена – всяка провинция си има свои вкусове и странности. Но постепенно започна да ми омръзват месата им, оризът, пържените на уок зеленчуци и пр., започна да ми липсват нашенските храни. Освен това, те нямат нормални десерти, използват малко захар.

Да не говорим, че май нямат никакви сирена или кашкавали. Това е една от причините китайците като цяло да са слаби – дебели хора почти не видях. Липсваше ми сладкото, сирената и … тестото!!  Накрая копнеех за шопска салата с ледена бира и баничка!!!

Разходката из тесните улички на централен Пекин предлага възможност да опитате разнообразни местни ястия и да се потопите в атмосферата на старите квартали.

От патица до нудъли

В Пекин, разбира се, опитахме легендарната патица по пекински – кулинарната гордост на столицата.

Изпечена на шиш до златисто,  птицата се поднася увита в прозрачни оризови питки, хрупкави зеленчуци и сладко-солен соев сос. Завиваш си едно мини рулце, нещо като микро-дюнер и си облизваш пръстите!

В Кунмин пък ни направиха демонстрация с дегустация на т.нар. оризови нудъли по юнански.

Получаваш гореща купа с кипящ бульон, отделно ти сервират чинийка със сурови продукти – месо, яйца, зеленчуци, гъбки, билки – и сам си ги потапяш вътре. Добавяш и оризовите спагети, чакаш 5 минути и voilà – супата ти е готова.

Пътуване в Китай без излишни драми – съвети от първо лице

Ако се готвите да пътешествате в азиатската държава имайте предвид следното :

Китай без виза?

От 30 ноември 2024 до края на 2025 г. български граждани могат да влизат в Китай без виза за до 30 дни при туризъм, бизнес или посещение на близки. Но ако  искате да останете повече от 30 дни или да учите или работите там, ще е необходима виза. За още информация влезте в сайта на МВнР

Полети и трансфери

Към 2025 г. няма директни полети от София до Китай. Най-удобните връзки са през Истанбул, Франкфурт или Виена. Времето за пътуване със сметнатите трансфери е около 9–10 часа в едната посока. Летищата в Пекин и Кунмин са супер организирани, с лесна навигация, има табели и на английски.

WeChat – вашият китайски най-добър приятел 

Още от България задължително си изтеглете приложението WeChat. Това не е просто чат, а всичко в едно. С него се плаща, комуникира, изпращат се локации. Правят се преводи в реално време, резервира се, ориентирате се в града и изобщо… няма живот без WeChat в Китай.

VPN или eSIM – задължителни!

Забравете за Google, YouTube, WhatsApp, Instagram, Facebook – в Китай те не съществуват заради Great Firewall of China или т.нар. Китайската дигитална стена.Местните обаче не страдат особено от това – те имат собствени суперпопулярни приложения, които вършат същата (че и повече) работа:

^{Baidu вместо Google
WeChat вместо WhatsApp
Douyin вместо TikTok
Bilibili и Youku вместо YouTube}

Всъщност това е част от  опитите за дигитален суверенитет. Идеята е китайската държава сама да определя и най-вече да контролира какво съдържание достига до гражданите ѝ онлайн.  За нас, хората идващи от „другия свят“ това си е чисто и просто ограничение на свободата. Особено когато безуспешно опитваш да отвориш познат сайт и се оказва, че е блокиран.

Ако искате да си ползвате познатите платформи по време на вашето пътуване в Китай, си осигурете VPN услуга или eSIM с международен интернет още от България. Иначе ви чака дигитална тишина !!!

Тук всичко е QR

В Китай обикновено не се плаща с банкноти. Това обаче НЕ означава, че няма да ви приемат и кеш. Като цяло всичко – от ресторанти до пазари, се случва чрез QR кодове, най-често през WeChat Pay или Alipay. Но на много места приемат и Mastercard и други карти.

Alipay е китайската супер платформа за мобилни плащания (подобна на WeChat Pay), достъпна и за чужденци чрез чуждестранни банкови карти. Задължително свържете поне една от двете с вашата банкова карта, за да не разчитате само на кеш и да сте спокойни.

Удобство срещу контрол

Подгответе се за високо ниво на сигурност – но и на високо ниво на контрол. Има камери навсякъде, сканиране на документи на всяка крачка, включително в музеите се влиза с паспорт. Носете го навсякъде. Но пък се чувствате в безопасност дори посред нощ.

Вместо заключение

Китай не се обяснява – той се преживява. Той е милиарди въпроси без отговор. И колкото повече го гледах с широко отворени от удивление очи, толкова повече си давах сметка, че виждам само една микро частица от китайска реалност. Струва си – дори само заради културния шок, а и не само!

Ако статията ви е допаднала, подкрепете ме, като се абонирате за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми по света и у нас. Последвайте линка    @VenetaNikolova

The post Пътуване в Китай – Пекин, парадокси и пъзел от впечатления appeared first on Пътешествия без край.

Село Мандрица е може би едно от най-странните места в България. Намира се в района на Ивайловград на едва 2 км. от границата с Гърция. Посетих го тази пролет и установих, че нищо не се е променило от последния път когато попаднах тук преди 7 години. Истинска капсула на времето!

Село Мандрица – албанското сърце на България

Основано през 17 век от албански преселници, селцето е съхранило не само езика, но и специфичните високи и просторни къщи, каквито няма да срещнете никъде другаде в България.

Гледайте видео репортажа

Среща с последните пазители на албанското наречие и уникалните кирпичени къщи на Мандрица. Тези кадри ще ви покажат контраста между рушащото се минало и новата надежда в това странно и магнетично гранично селце.

Повечето от тези постройки са изоставени и се рушат, но между пукнатините и буренясалите стени историята продължава да диша и да нашепва спомени от едно славно минало, когато единственото албанско село в България е наброявало над 3000 жители, имало е две училища, линейка, болница, родилен дом, фабрика за газирани напитки и пр..

В златните си години село Мандрица било лидер  в пашкулопроизводството. Местните отглеждали  цели армии от копринени буби в къщите си.

Един говор, едно минало – живата памет на баба Султана

Днес село Мандрица наброява едва 20-на възрастни жители. И всички знаят албански, в т.ч. и техните синове и дъщери, които отдавна са напуснали селото, научавам от 93-годишната баба Султана. Срещам я пред нейната голяма кирпичена къща.

Подобно на повечето жители, и семейството й се е занимавало с бубарство. Въпреки че е родена в албанското село Мандрица  и вкъщи родителите й говорели на албански, Султана твърди че не е албанка, а си е чиста българка. За албанския език казва : „Нямаме нито четмо, нито писмо. Не знаем да пишем албански. Само говорим – един говор имаме, ама не е като на другите албанци. С тях не можем да се разберем. Вкъщи си говорехме на албански. По едно време го бяха забранили, ама дядовците пак си го говореха. После, при социализма, никой не ни пречеше. В паспортите първо пишеше, че сме албанци. Но после ни вписаха като „българи.“, спомня си Султана.

Днес единствено жителите на Мандрица и няколко български изселници в отсрещна Гърция владеят това старинно албанско наречие, твърди внукът на баба Султана – Антон Христов, който развива туризъм в селото на своите деди.

Тухли, глина и носталгия – къщите на село Мандрица разказват истории

Младият  мъж сам възстановил стара кирпичена сграда и я превърнал в еко къща за гости. Подобно на останалите постройки в района, и тя е била проектирана специално за отглеждането на буби и разполага с обширен салон на втория етаж.  „Много от къщите в селото на по три етажа“, казва Антон, и добавя, че някогашните майсторите са били уникални.

Основата им е от камък, но не е дълбока. Оттам нагоре всичко е от дърво и кирпичени тухли, които  се правят в калъпи и се сушат на слънце. Масивните вътрешни греди и дървения материал, също е бил обработван внимателно на ръка.

За историята на село Мандрица – единственото албанско село в България ще разберете от статията ми :  Мандрица – албанското село на края на България

Строителни хитрости от миналото

Местните майстори използвали различна глина. За мазилките я добивали от наносите на съседната Бяла река и я наричали „бяла мазилка“.  А за изготвяне на тухлите извличали глината на терен, като я смесвали с камъни, за да стане по-здрава. Подът пък се замазвал от кал и кравешка тор – най-добрата изолация срещу студ и жега, научаваме от Антон

Къщите са били предназначени за отглеждане на буби, защото поддържат постояна температура и имат естествена вентилация. Даже, според специалисти, било препоръчително за хора с белодробни заболявания да живеят в такива глинени къщи, тъй като стените „дишат“  и пречистват въздуха, твърди Антон. В миналото обитателите на тези големи постройки се скупчвали в една стаичка. Обикновено на първия етаж е бил оборът, вторият етаж бил за бубите, а третият –  за хората.

Когато глината говори

В селото се провеждат курсове по работа с глина. Обучението се организира от сдружение „Мещра“, а  участниците се настаняват в глинената еко къща на Антон и усвояват тънкостите на този стар занаят – как да правят тухли, мазилки, шпакловки.. Един  от най-интригуващите моменти на обучението е прилагането на „вълшебната „ рецепта на т.нар. мандришката глинена мазилка, която веднъж завинаги предотвратява появата пукнатини по фасадите.

Основните забележителности на село Мандрица

 Освен еко къща за гости, село Мандрица си има хотел с басейн в двора и ресторант. На централния площад се намира старата църква  „Св. Димитър“ от 1835 г., която през повечето време е затворена.

Сравнително добре са запазени сградите на двете селски училища, родилният дом на селото, както и емблематичната за село Мандрица къща на д-р Атанас Пейкидис. Някога на първия й етаж се е помещавала гинекологична клиника. Твърди се че в наши дни сградата е закупена от англичанин, който възнамерявал да обитава втория етаж, а на приземния да подреди музейна сбирка на селото.

Вместо заключение :

В миналото село Мандрица било толкова плътно застроено, че покривите на постройките се долепяли плътно един до друг така, че човек можел по тях да стигне от единия край на селцото до другия , разказва Костадин Георгиев Бейчев. Той е сред най-колоритните местни жители и поет по душа, който вплита  в красиви стихове историята на родния си край. 

Къщите на село Мандрица навяват спомени за времената, когато тук бубите били господари и се ширели в просторните салони, докато хората се бутали в тесните стаички под покрива. И макар тези сгради бавно да се предават на времето, в стените им още живее надеждата, че миналото може да вдъхновява бъдещето.

Ако статията ви е допаднала, подкрепете ме, като се абонирате за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми по света и у нас. Последвайте линка    @VenetaNikolova

The post Село Мандрица – между глинените къщи, бубите и тишината … appeared first on Пътешествия без край.