Лина Иванова, журналист с изострени сетива и чувствително перо, бе така добра да ме интервюира за програма „Радио България“ на Българското национално радио и да посвети цял материал на моя филм, за което от сърце й благодаря. Филмът периодически се излъчва по Телевизия Туризъм.
Лина Иванова
В Рибново като че ли времето е спряло, а местното население упорито пази патриархалните си ценности, бит и традиции. Тук, заженят ли се младите, сватбата им е като в народните приказки – три дни гостите празнуват и се веселят.
За една такава приказна сватба в Рибново разказва документалният филм на Телевизия Туризъм (ТVТ) „Писаните булки не плачат”
Негов автор е журналистката от Радио България Венета Николова. Живописните кадри от потопеното в чудната родопска природа село, автентичната музика и емоционалният разказ, който съпътства лентата, ни въвеждат в един непознат и донякъде нереален свят, неподвластен на времето.
 |
“Още с пристигането ни за снимките в Рибново ми направи впечатление, че това село, което се намира високо в планината и е доста отдалечено от другите населени места, е изпълнено с живот – спомня си Венета.
По стръмните улици непрестанно се движат жени с пъстри забрадки, деца, мъже. Отвсякъде кънтят удари на чукове, стържат длета, защото тук се строи непрекъснато. В далечината се долавя музика.
Филмът е опит да надникнем в малкия, пъстър, капсулиран във времето и донякъде непонятен за нас свят на рибанци
Сватбеният обред в Рибново изразява най-добре мирогледа и начина на живот на тези хора, тяхното чувство на принадлежност към една малка, обречена рано или късно да се „разтвори” в съвременната действителност общност.
Съдбата на рибанци е някак предопределена още от раждането. А етапите в живота им са съпътствани с определени норми и ритуали. Така е било преди двеста-триста години, така е и днес!
Именно тази предвидимост дава на рибанци онова чувство за сигурност и „уют”, което на нас , „модерните” хора ни липсва. Независимо, че много от тях ходят на гурбет в чужбина, те винаги се завръщат у дома.
А щом се роди момиче в семейството, започва събирането на чеиза – цялата покъщнина, която е необходима за семейния живот. Ако пък се роди момче – всички усилия са насочени към построяване на нова къща за бъдещото семейство – разказва авторът на филма “ Писаните булки не плачат „.
 |
Филмът е красиво заснет от оператора Добрин Керестелиев. А най-колоритни са кадрите с реденето на сватбения чеиз.
Пред къщата на момичето се изнася всичко, което родителите са събирали през годините за новия й дом
Върху високи скелета по протежение на цялата улица се подреждат шарени черги, престилки, покривки, дебели китеници…
Получава се невероятна експлозия от цветове и нюанси. На показ пред селото се изнася и предварително събираната покъщнина на бъдещото домакинство – новата спалня на младите, кухненските шкафове, микровълновата печка, плазменият телевизор…
И пред моминия дом започва да се ниже пъстро многолюдие. „От време на време зяпачите се спират пред някой китеник или нова мебел, оживено коментират и продължават огледа си.
Идва ред на сватбеното шествие преди да отведат невестата към родния й дом, за да стане „гелина”. Така наричат писаните писаните булки в този край”.- казва Венета:
 |
Майката отвежда момичето в родния й дом, чийто праг тя за последен път ще прекрачи като девойка
Около нея се събират само жени. Обличат й сватбената дреха, която не е бяла, а шарена, изпъстрена с невероятни цветове. Слагат я да легне на земята и пристига специална жена от селото, за да я „лепи”.
За целта намазва лицето й с бял крем и налепя кръгове върху бузите, челото и брадичката с разноцветни пайети, или т.нар. пулчета. По този начин невестата става неузнаваема.
Тази маска всъщност я скрива от света
Едно от обясненията е, че това е начин да се предпази от зли уроки. В този преходен момент между моминството и зрелостта младата жена е особено крехка и уязвима.
„Докато се подготвяхме за снимките заедно с продуцента Георги Крумов разпитвахме местните откъде идват тези техни обичаи, какво ги кара да се придържат така стриктно към тях, а те ни отговаряха винаги по един и същи начин – „Така е било и така ще бъде!”- спомня си авторката на филма.
 |
„ Писаните булки не плачат” е разказ за една затворена мюсюлманска общност, която упорито не иска да се променя
Тези хора с гордост афишират своята „различност” и старинните си обичаи. Но това не значи, че те са архаични, че са някакви „реликти”, напълно изолирани от XXI век!
„За разлика от нас тези хора притежават умението с лекота да превключват от традиция към съвременност. Рибанци са „стъпили” на две култури и това ги прави по-богати от нас, хората на глобализирания, уеднаквен и стандартизиран свят „– казва в заключение Венета.
Лина Иванова . Пътешествия без край
