Предполага се, че именно от Източните Родопи започва разпространението на християнството по нашите земи – няколко века преди официалното покръстване на българите.
По време на Османското иго строителството на християнски храмове не се поощрявало никак, ала народът все пак сколасвал да издигне, макар и вкопани в земята, своите скромни каменни църквички, къде тайно от властта, къде – с подкупи и заблуда. След Освобождението започва бурно строителство. Всяко село се кипрело със своята си църква, кацнала гордо на селския мегдан, близо до училището, магазина и кметството…
Днес, от тези малки перли на родопската архитектура, не е останало почти нищо. Градените с любов, вяра и саможертва храмове са заличени от лицето на земята и от паметта на хората, заедно с цяла плеяда крайгранични селца, които тънат в пепелта на небитието.
Единствено печалните руини на селските църкви с килнати камбанарии, с безпомощно продънени покриви и зейнали към небето дувари навяват тъга и …чувство за вина, че сме допуснали безразличието и разрухата да възтържествуват. Но има надежда. На места се виждат опити, макар и неуспешни, за съживяване на тези храмове. Други пък се държат под ключ и се отварят само за празници, макар че свещеник никога не прекрачва прага им.
Това са 6 зловещо красиви църкви край Ивайловград. Някои от тях все още се стопанисват от местните, макар че отдавна не са действащи. Други са оставени да се рушат на произвола на природните стихии и човешкото безхаберие. Ако знаете нещо повече за тези храмове, както и за други подобни на тях в крайграничните ивайловградски села, моля оставете коментар на края на статията.
Кликнете върху снимка по-долу, за да ви излезе в галерия
-
1.Църквата „Свети Димитър“ в село Сив кладенец
или по-скоро следите от някогашната й напета осанка, стърчат зловещо над опустошеното от времето село, чиято трагична съдба ни връща повече от век назад. На 27 септември 1913 г. башибузуци нападат беззащитните жители на малкото изцяло българско селце Гьокче бунар /или Сив кладенец/. Затварят жените в църквата, а мъжете заключват в читалището, заливат сградата с газ и я подпалват. „Който се покаже прѣзъ прозореца, стрѣляха върху него.
Хората въпрѣки туй се хвърляха. Старитѣ останаха вѫтрѣ, а по – младитѣ се хвърляха прѣзъ прозорцитѣ. И азъ се хвърлихъ…Въ това здание, което бѣше наше читалище, хубаво здание, което ни струваше 250 наполеона, загинаха около 40 души стари -млади…“ -цитат на оцелял свидетел от „Разорението на тракийските българи“ Л. Милети. Избити са голяма част от мъжете, а жените са изнасилени и заведени в близкото село Мандрица. Днес, близо до църквата откриваме паметник с имената на жертвите от 27 септември 1913 година, както и на героите от войните.
През 1940 година Сив кладенец наброявал 200 къщи, пълни с живот и детска глъч. Селото и в миналото било изолирано от света. До него никога не е стигал автобус, а чакълест път е прокаран чак през 60-те години, когато тук за пръв път пристига и токът. Селото не е имало лекар – болните ходели в Мандрица да се преглеждат. А църквата „Св. Димитър“ пък никога не е имала свещеник. Отключвали я само за сватби, кръщенета и погребения. Затова пък селцето разполагало с библиотека за чудо и приказ, която преливала от книги. Сградата обаче отдавна е в руини, а книгите – разграбени или унищожени. Обезлюдяването на Сив кладенец започва още през 70-те години. Днес селото наброява …един жител. И единствено някогашната църква не се предава на времето. Тя продължава да стои изправена, сама срещу ветровете и човешкото нехайство.
2. Църквата „Св. Константин и Елена“ в с. Долно Луково
Построен е през 1806г. за 7 нощи. Хората от селото излъгали турците, че строят обор, затова работели на лунна светлина и тихо издигали дуварите от плоски речни камъни. Вкопали църквичката си 2 стъпки в земята, според регламента и я оставили без прозорци – нали уж трябвало да бъде обор! Това е една от малкото православни църкви у нас, която е с две отделения – мъжко и женско, като жените влизали от отделна врата.
Храмът е изрисуван с библейски мотиви направо върху глинената мазилка на стените от незнайни местни художници. Но цветовете са все така ярки, а стенописите – изненадващо живи и одухотворени. От 1974 г. „Св. Константин и Елена„ е обявен за архитектурен паметник. С обезлюдяване на село Долно Луково, обаче църквата е изоставена и дори дълго време била с разбита врата.
Но от няколко години се стопанисва от кметството. Ако искате да я разгледате първо се отбийте в Туристическия информационен център в Ивайловград. Оттам ще се обадят на човек в селото, за да ви отключи храма.
3. Църквата „Св. Архангел Михаил“ в село Горно Луково
Намира се на някогашния мегдан на призрачното село Горно Луково, което отдавна е изоставено, а руините на големите му каменни къщи, в които се отглеждали буби, са обрасли в буренаци и трънаци. В миналото тук живеели около 500 души. Днес селото наброява само един жител, когото така и не успяхме да срещнем. Храмът „Св. Архангел Михаил“ е най-високата постройка в Горно Луково.
Той е къде-къде по-красив и голям от църквичката-обор в съседното село Долно Луково. Ала и той не е пощаден от времето и разрухата. За него не се знае почти нищо, освен че е построен през ХVI в. и че е имал голям пищен полилей, донесен чак от Виена.
Църквата е безстопанствена, вратата й зее отворена, всеки може да влезе и да я разгледа. Или да граби и вандализира… Личи си, че са правени опити за ремонт. Всичко обаче е зарязано, като че ли майсторите внезапно се отказали, подгонени от бедствие. Твърди се, че ремонтът започнал по инициатива на отец Боян Саръев, който пък бил родом от съседното село Жълти Чал / което съвсем е сринато със земята/, но по всяка вероятност не са достигнали средства, за да бъде довършен. Или ?
4. Църквата „Св. Димитър“ в село Мандрица
Мандрица е единственото албанско село в България. В сравнение с повечето околни крайгранични села, то е все още „живо“ село, със своите около 70 постоянни жители. Вижте статията : Мандрица – албанското село на края на България В Центъра на Мандрица, с лице към постоянно затворения Хоремаг, се намира трикорабната църква „Св. Димитър“ от 1835 г.
В архитектурата й откриваме гръцко влияние, тъй като селото преминавало ту на територията на България, ту в Гръцко.През 60-те години на 19-ти век до черквата издигнали и 15-метрова камбанария. Храмът не е действащ, дотук свещеник не стига. Въпреки това, дойдат ли празници, местните го отключват, за да запалят свещ и да почетат светците.
Мандрица си има още една църква. Гробищната „Света Неделя“ е малка еднокорабна постройка от 1708 година и е една от най-старите църкви в Източните Родопи. За жалост е изоставена и обрасла в буреняци, които лете бъкат от змии и гушери. Затова не се осмелих да стигна до нея, но следващия път смятам да й отделя специално внимание.
5. Църквата „Св. архидякон Стефан“ в село Одринци
Още в началото на селото те посреща голямата църква, изградена от тухли. За нея не се знае НИЩО, освен, че се казва „Св. архидякон Стефан“ и че архитектурният й облик е белязан от гръцко влияние. По всичко личи, че преди години е била ремонтирана, но отдавна стои под ключ и никой не се сеща за нея. Знае се също, че преди години именно в Одринци е сниман филма на Зорница София „Мила от Марс“.
Подобно на повечето населени места в околията, Халачли, както се казвало до 1934г. , било богато бубарско село За това свидетелстват просторните кирпичени къщи, в които се отглеждали бубите. Днес от някогашната им напета осанка не е останало и следа. Празни и окаяни, рухналите постройки са обитавани от духовете на бившите им стопани, за които никой не си спомня. Призрачното село имало един единствен жител.
НО не щеш ли през 2015 -та тук се установяват 22 -ма германци. Сред тях има художник, двама лекари, бивши юпита и прочие отекчени от стреса, смога и еднообразната работа чужденци. Комуната откупила няколко къщи в долната част на селото и вече 3-та година се радва на природосъобразен начин на живот далеч от глобалния хаос и истерия. А това лято второ русоляво германче проплакало за първи път сред чукарите на Одринци.
6. Църквата „Св.Св. Петър и Павел” в с. Ламбух
Построена е през 1925 г. и е единствената запазена сграда на бившия манастир в село Ламбух, който бил ограбен и опожарен от турците. След войните църквичката е възстановена от тракийски бежанци от гръцкото село Голям Дервент. Според легенда под трикорабната базилика имало скрито злато. Църквата се отключва само по празници, когато селото се събира, за да запали свещичка, а на Петровден е храмовият празник.
Допреди няколко години за църквата се грижела баба Матена, която днес е на 108 години и е най-възрастната жена в България. В задната част на „Св.Св. Петър и Павел” е имало килийно училище, от което са останали само стърчащитегреди. Навремето, преди да се изгради стената на язовир Ивайловград, в подножието на селото минавала река Арда и имало водопад. И понеже много бълбукал, нарекли селото Ламбух. Преди години хората събрали пари и купили икони за църквата, но крадци ги отнесли. След време, открили светините захвърлени, незнайно защо, в река в Гърция.
Още забележителности в района на Източните Родопи:
Мандрица – албанското село на края на България
Меандрите на Арда – кои са най-красивите и как да ги откриете
Трапецовидни скални ниши – мистерии и митове в Източни Родопи
Моля, имайте предвид, че долупосоченият линк е партньорска връзка. Ако направите резервация след кликване ще ми помогнете в поддръжката на този блог, в който споделям само личните си впечатления. Това по никакъв начин няма да доведе до допълнителни разходи от ваша страна.