Това е история за нашето пътешествие с теснолинейката, което се превърна в един от най-приятните ни спомени от ваканцията ни в Родопите.
Влакчето закъсняваше повече от 20 минути, но изглежда тук никой не бърза. Около 15-на души – все местни хора, чакаха на перона на гара Костандово. Мъже в работни дрехи, забрадени жени, понесли големи чанти и пликове, сновящи между тях малчугани. Местните са свикнали да чакат, защото друг избор нямат.
Теснолинейката Септември –Добринище е единственият обществен превоз в този трудно-достъпен Рило-родопски район.
На нея разчита голяма част от населението – предимно българо-мохамедани. С планинската железница хората ходят на работа или се придвижват до роднини в съседните села. Затова те най-добре знаят разписанието, което се мени според капризите на сезоните и хрумките на БДЖ.
Добре че се доверихме на техните разяснения, а не на измамния сайт на БДЖ. Не повярвахме и на архаичното табло с разписанието в чакалнята на гара Костандово, нито на обясненията на мънкащия ж.п. служител на гишето, който незнайно защо, си нямаше представа колко влакчета на ден спират на гарата.
Тю-тююююю. Чухме го малко преди да изкочи изневиделица от гората и да се плъзне бавно край перона с напиращите да се качат пътници. Дизелов локомотив с четири вагончета – отвътре изненадващо спретнати и чисти. Но… претъпкани с хора и багаж.
Правостоящите едва пазеха равновесие, прищипани от тълпата, понесла обемисти раници и бухчи. „Спокойно, във Велинград слизаме и ще освободим места“- усмихна се млада жена в отговор на ужасеното ми изражение. Така и стана.
На следващата спирка народът се изсипа, като под команда на гара Чепино и с облекчение заехме освободените седалки. „Искат да закриват линията, че не била рентабилна, а виж колко народ има!“- чух да се възмущава мъжки глас зад мен.
Едра лелка в басмена рокля на цветя извади комат хляб и два кренвирша и невъзмутимо ги захапа пред очарованите погледи на двойка англичани.
Преди време влакчетата по трасето били повече, но заради финансова нерентабилност, броят им бе намален до санитарния минимум.
Говореше се, че предстои закриване на единствената у нас високопроходима планинска железница. Поредица от протести обаче отложи намеренията на БДЖ. Докога – не е ясно.
Теснолинейката свързва два от най-известните ни планински курорти – Велинград и Банско, спира на най-високата ж.п. гара на Балканите край с. Аврамово / 1267 м над морското равнище/ и предлага на въоръжилия се с търпение пътник пътешествие във времето.
Дължината на трасето е 125 км.. Сравнително краткото разстояние обаче се преодолява за повече от 5 часа. Но това е разбираемо, впредвид труднодостъпния високопланински терен. Строителството на железницата започва още през 1916 г., а последният й етап е изграден в края на 1945г. . Най-стръмният участък е между гарите Велинград и Якоруда – трасето което направихме това лято.
Качихме се на гара Костандово и след 2 часа /или 58 км. преход през тунел от зеленина / слязохме в приказното градче Якоруда. Там прекарахме 4 часа в разходки и похапване на помашки кюфтета /телешки/ докато изчакаме теснолинейката да стигне до Добринище и да се върне, за да ни вземе и откара обратно на гара Костандово. Като на кинолента, през прозореца на влака, се редят тучни поляни, пропасти и скалисти дефилета.
На места теснолинейката изписвала осморки и шестици, като се шмугва под или над себе си.
Но дали заради пищната растителност или липса на фантазия, колкото и да се оглеждахме, не успяхме да видим тези уникални ж.п. творения.
Железницата пъпли бавно, но славно нагоре –надолу през гори Тилилейски, а най-високата скорост, която развива не надвишава 35 км. в час. По цялата линия са прокопани 35 тунела, има мостове, спирките са общо 12, а цената на еднопосочния билет от началната до крайната гара е само 6, 50 лв.
Но най-атрактивни са пътниците. Светлооки жени, окутани в плътни дрехи и забрадки, тръгнали да продават мляко, кашкавал, сирене и сладко в по-големите населени места със сгушени кротко в полите им малчугани с бледи личица, обсипани с лунички, дремещи бек-пекъри и туристи, въоръжени с фотоапарати, щракащи всичко, което се изпречи пред обектива им…
Но като цяло сред пътниците преобладават жителите на местните труднодостъпни помашки села. Някои от тези красиви кътчета са тотално изолирани от цивилизацията, появяват се замалко през замърсения прозорец, преди да потънат отново в неизвестността.
Всичко тече на бавни обороти. Железницата мудно се поклаща, раздумката във вагона е разточителна, лицата – спокойни и добронамерени. За около 40 хиляди души това е единствената транспортна реалност и начин на живот. За нас влакчето беше изживяване, което ни потопи в друго измерение.