Родопите таят безброй непознати кътчета, които си струва да откриеш, за да им се насладиш и да се обогатиш от досега с дивата природа. Едно от тези места е пещерата Ухловица. Намира се в крайграничната зона с южната ни съседка Гърция, на не повече от 3 км. от с. Могилица.
Допреди години мястото беше почти девствено, но напоследък все повече хора проявяват интерес към природните съкровища, съхранявани от милиони години в бездънните пропасти на пещерата – една от най-старите в тази част на Балканите.
Какви традиционнни вкусотии можете да опитате в района на Средните Родопи вижте Тук
Трудно се стига до Ухловица, но веднъж преодолели 180-те железни стъпала, които се изкачват нагоре по отвесния склон към входа й, установяваме, че усилията ни не са били напразни.
Гледката, която се разкрива от скалистия рид, радва окото и изпълва душата с копнеж да полетиш над планинските склонове. изпъстрени с цветовете на родопската природа.
На върха ни посреща екскурзоводката – дребно момиче с приветлива усмивка, което ни подканва да влезем в тъмното гърло на пещерата.
От събеседничката ни научаваме че името на Ухловица всъщност идва от това на нощната птица улулица. Дребните пернати от семейство Совови гнездят в близките гори, но понякога търсят подслон и във входа на пещерата, огласявайки околностите с пронизителния си писък.
Ухловица е обитавана и от многобройна колония прилепи, които се гушат в непрогледните пещерни цепнатини, необезпокоявани от любопитния поглед на туристите.
За разлика от други български пещери, тук не са открити следи от присъствието на първобитните хора. Причината е, че пещерата е пропастна и не е била удобна за живеене. Освен това е трудно достъпна.
Иначе хората в района отдавна са знаели за нея. Но проучването й започва едва през 1960 г. от пещерния клуб на гр. Чепеларе. Спелеолозите откриват още 23 по-малки пещери и дълбоки пропасти в района. Засега обаче само Ухловица е благоустроена. За целта вътре в пещерата са били изградени 280 стъпала, свързващи отделните зали, разположени вертикално една под друга.
С „египетския” труд на местното население нагоре по стръмния баир са били извозени, на гръб или с мулета, над 40 тона желязо, което само по себе си е истински подвиг
Екскурзоводката ни повежда навътре в пещерата, където времето сякаш е застинало преди милиони години.
1040 м. е надморската височина на входа на пещерата. Вътре температурата е постоянна – 10 градуса, разказва. Пещерата е двуетажна. На първия се разпростира т.нар. „Зала на пропастите”. От нея почти отвесно се спускат няколко дълбоки пропасти. От там проникваме в една от пещерните пропасти с дължина 18 метра.
Предполагаемата възраст на Ухловица е над 3 милиона и 500 хиляди години.
Това е една от най-старите пещери в Родопите. Представлява тектонска пукнатина, през която някога си е провирала път река. Дължината на Ухловица а е 460 метра. От тях 330 са благоустроени за целите на туризма.
Изходът й засега не е открит, затова връщането става по същия път. Ухловица е обитавана от 3 вида прилепи – голям и малък подковонос (Rhinolophus hipposideros) и голям нощник (Myotis myotis).”
Докато слизам внимателно по отвесните и влажни стъпала, хваната здраво за перилата, притаявам дъх от изненада. Пред погледа ми, осветени от мъждукащата изкуствена светлина, изплува картина, достойна за декор на научнофантастична продукция .
Пещерните галерии са изпълнени с дендритни образувания, които наподобяват причудливи морски корали.
Сякаш съм попаднала на дъното на океана от филма „20 000 левги под водата” по романа на Жул Верн.
Като истински майстор – художник природата е изваяла невероятно разнообразие от гигантски сталактити, сталагмити и сталактони. Сред приглушения мрак, въображението ми рисува застинали силуети на различни праисторически животни, на плачеща жена или на вторачен в безвремието конник…
В едно от пещерните езера се „вливат” водите на каменен водопад.
Металните стълби се спускат до дъното на пропастта, а там ме очаква още една изненада – 7 вдлъбнати в земята корита. Това всъщност са пещерни езера, които всяка пролет се пълнят с вода от топящите се планински снегове.
Стигаме до специална платформа в подножието на великолепен, искрящ в бяло каменен водопад. Това е крайната точка на подземния ни маршрут. Връщането обратно към изхода на пещерата е малко по-уморително.
Налага се да изкачим почти на един дъх 280-те стръмни стъпала, преди да излезем навън малко замаяни, но доволни от преживяното. Поглеждайки часовника, установявам, че едночасовата обиколка ми се е сторила като вълшебен миг. През който съм се пренесла милиони години назад във времето, далеч от човешките грижи и сивото ми ежедневие.