Отвъд моста
В село Лисиците няма лисици и както местните твърдят, никога не е имало! Нарекли го така, защото било свито на брега на язовир „Студен кладенец“, като в лисича бърлога. Затова пък има крави, овце и щъркели колко щеш! А водите на язовира бъкат от шарани ! Селото е обитавано от 10-на души, повечето къщи отдавна са изоставени и се рушат.
Освен това в Лисиците няма нито една улица. Случайно попадналият посетител трябва да си проправя път през обрасли в трънаци кози пътеки, криволичещи край съборетини, да подскача от камък на камък или да внимава да не хлътне в някоя издълбана от дъждовете дупка.
Кликнете върху снимка по-долу, за да влезете в галерия
/ За да излезете от галерията кликнете върху бутона Esc на вашата клавиатура/
Но тогава, ще попитате, защо въобще да се отбивате в този изолиран от човечеството край ?
И съвсем основателно! Защото вероятно не знаете, че невзрачно родопско селце притежава истинско чудо – най-дългият въжен мост в България, протегнат над смълчаните води на язовира.
Мостът е с дължина 260 м. и е единствената връзка на село Лисиците с останалия свят. Въпреки, че селото отстои на 10 км. по въздух от Кърджали, попаднеш ли тук, те обзема усещане за самота и изолация. Село Лисиците се е спотаило на края на света. А самото откриване на моста му си е истинско приключение.
Как да стигнете до моста на село Лисиците?
Отговорът е – трудно ! До село Лисиците и моста няма автомобилен път. Достъпни са само с лодка, влак или пеша. Ако пътувате с автомобил най-прекият достъп до Лисиците е през село Широко поле. Завийте веднага надясно след джамията и следвайте черния път покрай ж.п. линията. Когато пътят свърши, паркирайте автомобила си и продължете пеша покрай релсите. На нас ни се наложи да минем през една порта и после да се промушим през бодлива тел, за да стъпим на пътечката която следва ж.п. линията покрай язовира.
Горещият августовски следобед /беше към 14 часа/, жаждата и изтощението / бяхме твърде нетърпеливи да видим това чудо на архитектурния гений, за да обядваме 🙂 / не ни попречиха да се възхитим на красивия изглед към язовира и отсрещните потънали в зеленина брегове. След около половин час ходене, щракане с фотоапарата и възторжени възклицания, стигнахме до дървена пейка с рухнала край нея бяла постройка, която изпълнява функцията на селската ж.п. гара. Тук, два пъти на ден, спира влакът по линията Кърджали-Димитровград. А ние поехме по малка горска пътека вляво от спирката и ж.п. линията.
След 200-300 метра пред нас се ширна миловиден аналог на моста „Голдън гейт“
Е, лисичият му вариант е малко поръждясал и опърпан, тук-там с поизгнили или липсващи дъски, но все пак здраво стъпил на двата язовирни бряга, с устремена във висините конструкция. Една тясна въздушна пътека, която те отвежда в друг свят, капсулиран във времето ! А долу, в краката ти, зеленеят отблясъците на язовир „Студен кладенец“.
Какво ни разказаха за село Лисиците
Докато се наслаждавахме на въздушната си разходка, към нас се приближи бай Иван – един от малкото жители на Лисиците. „Имате ли лисици в селото?“ – заговарям го. „ Не, просто така се казва, много е старо. Било е турско село и чак след „демокрацията“ тук се настаниха и българи„ – занарежда той.
Село Лисиците от край време било трудно достъпно заради водата. В миналото жителите му трябвало да прекосяват малък мост над р.Върбица, за да отидат на пазар или на лекар. В края на 50-те години на 20 – и век, когато построили язовир „Студен кладенец“ и водите му плъзнали в околностите, в най-тясната част на водния басейн, в непосредствена близост до Лисиците изградили 260-метров въжен мост. Някога тук имало детска градина, училище и дори магазин, но не и улици.
Мостът на село Лисиците е взел и една жертва
Веднъж, около новогодишните празници, жителите на Лисиците отишли заедно да си купят продукти от съседното село. По това време /през 90-те години на 20 век/ обаче мостът бил в окаяно състояние. Много от дъските били счупени или прогнили, а едно от носещите стоманени въжета било съвсем ръждясало и разнищено. Когато вечерта се прибрали от пазар, хората преминали внимателно през нестабилния мост „И като стигнахме до края, чухме едно силно скърцане, но стъпихме на брега здрави и читави“, спомня си бай Иван.
Да, но техният съселянин Али решил да пийне една ракийка в съседното с. Широко поле и да се прибере по-късно. Когато на връщане стигнал към средата на моста, отекнал зловещ пукот. Едното носещо въже се скъсало и мостът … се обърнал и изсипал Али в ледените язовирни води. Мъжът започнал да вика за помощ и съселяните му едва го извадили от язовира, но било късно – човекът починал от премръзване.
След трагедията властите тутакси ремонтирали съоръжението. В наши дни то е в прилично състояние, въпреки изгнилите тук-там дъски.
Тракийският комплекс Чит кая
На входа на с. Лисиците ни посрещна стар дънер, обсипан с туристически табели – последна надежда за вливане на свежи сили в полу-мъртвото село. Една от тях сочи към местността Чит кая, където са открити следи от тракийски култов комплекс с трапецовидни ниши, издълбани в скалата. Предполага се, че на това място предците ни извършвали обреди, свързани с култа към слънцето. „Идват тук някакви хора да гледат онези дупки в скалите, ама те дупките, пари не дават “ – отсича бай Иван. Жегата и изтощението си казаха думата. Отложихме прехода до върха на скалата под неумолимия августовски пек за някой друг път.
Село Лисиците си има и още една забележителност – селската чешма, декорирана с петолъчка, сърп и чук – бледен спомен от някогашното му соц битие. На чешмата е монтирана ръчна водна помпа от която блика ледена вода. Утолихме жаждата си, наплискахме се с пълни шепи и си обещахме, че отново ще се върнем в това целунато от безвремието място.
