Кремиковци отдавна вече не се асоциира с бълващи вредни емисии комини, замърсен въздух, отровена почва и вода, порутени работнически къщи и болнави деца. Осем години след закриването на гигантския металургичен завод край софийското село Кремиковци, природата си отдъхва, а споменът за промишленият ад избледнява. В наши дни Кремиковци е синоним на зеленина, птича песен и … камбанен звън. А Кремиковският манастир, кацнал на първите възвишения на Стара планина привлича пътешественици и вярващи от цялата страна.
Кремиковският манастир – оазис на спокойствието и духовността
Видяхме го в далечината, надничащ зад вечно зелените борове, притихнал в прегръдката на планинския склон, един от първите, които се спускат плавно към плоското софийско поле. В ранната утрин паркингът пред светата обител беше полу – празен. Манастирът бе притихнал в очакване на обичайния наплив от туристи и миряни, които предпочитат да се изсипят накуп към обедните часове.
Спретнатите жилищни постройки, двата реставрирани храма – старият и новият, градинските цветя и чистотата – това са първите ми впечатления от светата обител. Неидентифициран крясък ме кара рязко да се обърна, за да се срещна очи в очи с … паун.
Нещастната птица с анемично оперение съжителства в клетка заедно с други нейни пернати братя по съдба в манастирския двор. В дъното до параклиса „Св. Антон“, пък са подредени клетките на зайците. Доскоро Кремиковският манастир бил все още действащ. Но преди три години последната му обитателка – сестра Теодора, го напуснала, за да се засели в Троянския манастир.
В наши дни за светата обител и нейното стопанство се грижат около 10-на души.
„Ние сме, така да се каже, „цивилни“. Сред нас няма монахини или свещеници с изключение на игумена- отец Серафим. Благодарение на него манастирът ни е все още жив“ – обяснява Павлина Недялкова, която от две години е продавачка в магазинчето на манастира.
Наред с обичайната църковна утвар, в него се предлага продукцията от местното стопанство – пчелен мед, сок от бъз, сапун от благоуханен восък и домашни сладка. По обяд отварят магерницата, където ще ти сипят паница боб или леща, а в празнични дни – курбан. И докато хапвам от домашния бобец, забъркан с дъхави местни треви, разпитвам за миналото на светата обител. Ето какво научих:
ИСТОРИЯТА НА МАНАСТИРА :
Според предание, Кремиковският манастир бил изграден от един от последните български царе Иван Александър още през 14 век, но със завладяването на Софийското поле от турците бил разрушен. Близо 100 години по-късно, през 1493 г., светата обител е възстановена от болярина Радивой в памет на двете му дечица Тодор и Драгана, покосени от върлуващата чума. Предполага се, че откритите през 20 век детски кости под църквата са на неговите рожби.
Радивой наредил да изпишат храма, който нарекли „Свети Георги Победоносец“. За целта викнал най-добрите за времето си майстори, които използвали специална техники, като рисували още върху мократа вар. На един от стенописите виждаме как боляринът Радивой предава на митрополит Калевит църквата в умален размер.
В продължение на цели 400 години, Кремиковският манастир пазел мощите на Св. Георги Нови Софийски.
Според преданието негова нетленна кост била открита от местен овчар в пепелта, където светецът бил безмилостно изгорен през 1515 г.. Добрият овчар занесъл мощите в манастира. Там те били поставени в специално сребърно ковчеже със златен обков.
Започнали да заприиждат хора от близо и от далеч за поклонение и изцеление. Но през 1952 г. във вихъра на соца, мощите са пренесени в Драгалевския манастир от бягащите от тоталитарните репресии монахини. Там светините се съхраняват и до днес.През Възраждането в манастира се укривали бунтовници срещу турската власт. Сред тях бил и Димитър Стефанов-Казака – вторият знаменосец на Ботевата чета. Турците поискали предаването му, но тогавашният игумен хаджи Авксентий го скрил в една хралупа близо до обителта. Турската потеря обаче успяла да го открие. Днес на лобното място на четника е издигнат скромен паметник.
През първите столетия на съществуването си Кремиковският манастир бил мъжки, но през 1879 година в него се заселват монахини бежанки от Македония. Предприемчивите сестри запретват ръкави и вдъхват нов живот на обителта. Между 1901-07 година по тяхна инициатива издигат новата църква „Покров на Пресвета Богородица“ в двора на манастира.
Но най-оживена била обителта през 40-те години на 20-ти век.
По онова време тя била обитавана от 32 сестри, които се самоиздържали със земеделие и скотовъдство. Но в през първите години на соца в сградите на манастира неканен се настанява гвардейски полк. Без да им мигне окото войниците прогонват сестрите от светата обител и замазват с вар някои от стенописите на стария храм. Нехайството им причинява пожар на някои постройки и рухването на част от купола на църквата.
Чак през 1970 г., монахините се завръщат обратно и успяват да възстановят разрушеното с помощта на родолюбиви дарители. През 80-те и 90-те години на 20-ти век реставратори възвръщат част от някогашния блясък на стенописите в стария храм. Днес манастирът е с широко отворени врати за посетители по всяко време.
Кликнете върху снимка по-долу, за да ви излезе в галерия
/ За да излезете от галерията кликнете върху бутона Esc на вашата клавиатура/
Пътешествия без край . Венета Николова