Къде се намира Мъглижкият Манастир

Светата обител се намира в Стара планина на по-малко от 2 км. северно от областния град Мъглиж и на едва 14 км. от гр. Казанлък.

Ние съчетахме посещението на манастира с разходка до никому известното село Селце, разположено на 16 км. от светата обител. Вижте : Да избягаш на края на света в приказното село Селце.  Мъглижкият манастир предлага и възможност за нощувки в монашески килии. Но лично аз не съм отсядала там и не знам какви са условията.

Какво знаем за миналото на това пропито с духовност място

Оказва се – почти нищо! Историците обаче са единодушни в едно – че и в най-смутните времена на Османското владичество, Мъглижкият манастир е пазел българския дух и православната вяра. И че още през 16 в. в обителта се подготвяли свещеници за цяла Южна България. Освен това доста кръв се е проливала тук и в околностите по време на владичеството.

Според писмени източници, през  1623 г. еничарският предводител Склав пристига в Мъглиж, за да събира кръвен данък. Подплашени, хората скрили децата си в манастира. И понеже монасите не ги издали, за назидание обителта била опожарена, а свещениците – до един обезглавени.

Днес Мъглижкият манастир „Свети Николай“ посреща посетителите си с гордата осанка на еднокорабната си църква, издигната на мястото на предишен православен храм, чийто руини са разпилени в околностите.

Манастирът е бил многократно опожаряван и възстановяван

Последното възобновяване става между 54 и 69-та година на 20-ти век. Тогава той е двукратно реконструиран и напълно възстановен. През Възраждането  тук е било открито мъжко училище, а няколко години по-късно – и  женско такова. През 1870 г. училището прераства в прогимназия. Освен това в манастира е имало изключителна богата библиотека. За жалост по-голяма част от архива й изгорял по време на Руско- турската освободителна война през 1877-78 г.. Предполага се, че тук нееднократно е отсядал Апостолът на Свободата Васил Левски.

В наши дни килията на Левски, както и килийното училище,  са възстановени. Тези своеобразни  музеи, заедно с църквата, двата параклиса и стопанските сгради се поддържат от доброволци, а духовният водач на светата обител е дядо Йоан – единственият обитател на Божия дом.

Православие и католицизъм рамо до рамо в един стенопис

В църквата на Мъглижкия манастир съществува нещо, уникално за Европа. Става дума за един иконопис, на който заедно са изобразени Светите Братя Кирил и Методий и Св. Патрик – покровител на Ирландия.

Според местна легенда необичайната фреска била поръчана и изписана с дарения на неизвестен ирландец. А изследователи  обясняват съществуването й с факта, че и тримата светци са записали имената си в историята на европейската цивилизация, изпълнявайки сходни мисии. Свети Патрик, живял през V век, донесъл християнството сред северните народи. Четири века по-късно Солунските братя превеждат Библията на старобългарски и разпространяват писаното слово сред славяни и българи.

И още нещо прави впечатление – част от българските светци в стенописната украса на църквата, са изрисувани в народни носии.

Мъглиж и манастира – между легенди и реалност

Според разпространена местна легенда, Мъглижкият манастир е основан още по времето на цар Калоян.  С помощта на местното население, царят успял да разбие латинците. В знак на благодарност дал пари да се съгради обителта.

Интересна е и историята, свързана с името на Мъглиж. Според литературни източници, през 1454 г. султан Мехмет събира огромна войска и се насочва в района на днешен Казанлък. Уплашили се местните, хукнали да се крият нагоре в планината. Ала турците наближавали.  Ужасени българите отправили отчаяна молитва към небето. Господ ги чул и тутакси спуснал гъста мъгла над хребети и била. Настанала тъма. Султанът и армията му се объркали. До тях долитали неясни викове и те решили, че многобройна българска армия ги напада. Започнали хаотично да се отбраняват, но всъщност се избили до крак помежду си.  Чак тогава се вдигнала мъглата, а хората нарекли града Мъглиж, оттам и Мъглижката света обител.

В миналото Мъглижкият манастир е бил метох

Допреди 5-6 години светата обител се стопанисвала от предприемчивата майка Рахила и още няколко сестри. Но след кончината й за манастира се грижи дядо Йоан, помагат му жени от близкия Мъглиж.

Ако статията ви е допаднала, подкрепете ме, като се абонирате за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми до скритите кътчета на България и не само Последвайте линка    @VenetaNikolova

The post Мъглижкият манастир – святост и красота в прегръдката на Балкана appeared first on Пътешествия без край.

Огражден планина се простира южно от Петрич и навлиза на територията на Северна Македония, където е най-високата й част. В гънките си масивът крие недокоснати от времето и масовия туризъм местенца. Тук хората все още живеят в 20-ти век и държат на старите си ценности, някои от които се коренят назад в езическите времена.

В края на месец юни решихме да се разходим до китното село Гега и местната гордост – Чуриловския манастир „Свети Георги“, известен още като Манастира с дяволите.

Гледайте видео репортажа

Мистична разходка до село Гега и до „Манастира с дяволите“ . Вижте магията на това енергийно място , пазено от отец Кирил и неговото конче сред тишината на Огражден планина.

Как да стигнем до Чуриловския манастир и село Гега с кола

Светата обител отстои на 203 км. от София и на около 27 км. западно от град Петрич съвсем близо до границата ни със Северна Македония. Манастирът е разположен на 2 км. от селцето.

Пътят е изпъстрен с красиви гледки. В момента в който автомобилът ни започна да се изкачва нагоре по изненадващо високата Огражден планина, пред нас се занареждаха чудни картини.  В далечината, по  стръмните склонове бяха разпръснати стари махали. Пътят се виеше около планината и пресичаше притихнали в снагата й селца с по няколко жители. И ето че се озовахме пред село Гега, което посреща гостите си така :

Спряхме да питаме един човек как да стигнем до Чуриловският манастир и се оказа, че се е запътил именно натам. Качихме го в колата а той занарежда. Разбрахме, че манастирът е в средата на пътя между селата Гега и Чурилово, че наскоро са ремонтирали шосето и сега обителта е достъпна и с автомобил. Разказа ни и за отец Кирил, който прихождал с кончето си на всеки 3 дни от съседното село Кукурахцево, за да се грижи за манастира. Разходката ни до Гега съвпадна с Петровден и половината народ се беше изнесъл в Чуриловския манастир, за да присъства на службата и на раздаването на курбана.  В обителта се отслужва служба само три пъти в годината – по Коледа, на Гергьовден, когато е патронният й празник, и на Петровден. Е, извадихме късмет ! Иначе как щяхме да го разгледаме целия и да се запознаем с колоритния отец Кирил !

Стенописите в Чуриловския манастир – нагледен урок за доброто и злото

В миналото неправедните и грешниците настръхвали от ужас, когато посещавали църквичката на Чуриловския манастир. Защо ли? Защото целият открит притвор грее подобно на детски комикс  с наивистични изображения от „Страшния съд“. Затова го наричат – манастирът с дяволите. Според отец Кирил идеята е хората да се подсещат какво ги очаква ако нарушат 10-те божи заповеди.

Така например на Страшния съд мелничарят, който лъже, дяволът му увисва воденичен камък на врата, а на лъжливия овчар му връзва овцата, за да му тежи и да не му дава мира на съвестта. Изобразен е пророк  Исай, който много злословил срещу властите. За назидание дяволът наредил на го нарежат с трион.

Друга картинка показва как  жена води детето си на врачка-лечителка. Но църквата отрича тези практики. Затова дяволът се … изхожда в съда с лекарството на нещастното дете. И т.н. и т.н.

Какво знаем за Манастира с дяволите ?

Не много освен че в сегашния си вид датира от 1854 г. Църквата е построена на мястото на много стар храм от 14 век. Според местните той е бил разрушен от турците, защото бил издигнат на върха на хълма. Но след това на негово място изникнал днешният Чуриловски манастир. В миналото Чуриловският манастир е бил духовно и просветно средище. В килийното училище  се обучавали децата от цялата околия.

Първият светски учител – някой си Стоян Гълъбов, бил изпратен на разноски на селото чак в Цариград, за да получи качествено образование и да предаде познанията си на децата от околните села. В тези тесни стаички на четмо и писмо се е учил и самият отец Кирил. В наши дни сградата, в която се помещават двете класни стаи и магерницата, са ремонтирани. Възстановени са също църквата и камбанарията. Местните твърдят, че баба Ванга често посещавала Чуриловския манастир. Мястото е пропито с енергия.

Огледалото – творение на дявола

Чуриловският манастир си има църква за чудо и приказ! Покритите с ярки цветове колони, детайлите по дърворезбите, трептящото сияние на свещите.. Тук всичко навява усещане за святост. На втория етаж е женското отделение.

За да няма нечисти помисли в божия храм е монтиран висок парапет, който не позволявал на момите да кокетничат с мъжката част долу.

В полумрака попадам на избледняло изображение. Млада жена се оглежда в огледало. И познайте кой й го поднася?  Лукавият, естествено ! Някога  стенописът бил придружен с надпис „Мома, която много се гизди и кичи, дяволът й държи огледалото“.

 Жертвените агънца и вкусният курбан

Тази празнична утрин отец Кирил имаше много работа. След като отслужи литургията, той се зае с важен ритуал – освещаване на жертвените агнета.  За целта животинките се вкарват една по една в църквата, за да бъдат осветени лично от божия служител в присъствието на благоговеещите  стопани. Ритуалът ми напомня на бебешко кръщене.

По традиция на Петровден се освещават ябълки или кокошки. Но явно агнето тук е на почит.!  Горкинките! Оказва се, че след освещаването им,  животинките се разпродавали на търг. И чак тогава минават под ножа.

Но ето че дойде време за раздаване на курбана. Народът се скупчи в сградата на килийното училище с магерницата и търпеливо зачака да му сервират вкусната супа и второто ястие – агнешко с картофи.

По масите един до друг бяха насядали само местни отрудени хора – едри мъже с мазолести ръце, жени с басмени рокли и забрадки, деца дошли през лятото на гости на баба… На този фон ние изпъквахме като единствените чужденци, предизвиквайки добронамерено любопитство. Докато не ни нахраниха с вкусния курбан и „второто“ не ни оставиха да си тръгнем. 

Чуриловският манастир и светът от камбанарията му 

Преди да поемем обратно към Петрич, се изкачихме по скърцащите стълби на камбанарията. Оттук се разгръща величествена гледка към Огражден и Беласица. Долу, се е сгушил манастирът. И църквата с дяволите, които злорадстват, мъчат и изкушават изтерзаните човешки души.

Но тук, от висините на камбанарията, по-близо до небето и планинските първенци, времето е спряло. Обзема те покой … и безразличие към вихрещите се долу човешки страсти и дяволски хитрини. Защото красотата лекува. А в Чуриловския манастир край село Гега тя е навсякъде.

Вижте още едно спокойно и красиво място съвсем наблизо – село Долене

Посетете още едно свято място в Югозападна България – Златолист или вярата, която лекува

Ако статията ви е допаднала, подкрепете ме, като се абонирате за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми до скритите кътчета на България и не само Последвайте линка    @VenetaNikolova

The post Чуриловският манастир край с. Гега – истории за дяволи, грешници и жертвени агнета appeared first on Пътешествия без край.

 За стенописите й казват, че са по-стари с 50 години от тези на Боянската църква. Но за разлика от нея, храмът на Беренде тъне в забрава, изоставен и рушащ се. С неговите  над 700-годишни стенописи „Св.св. Петър и Павел“ никога не е бил реставриран или стопанисван от държавата. Според изкуствоведи и историци това е една от най-значимите ценности в българското художествено наследство от времето на Асеневци.  Но този факт не трогва никого и най-малко отговорните институции, които открай време обещават, че ще предприемат нещо, за да я спасят, но ефект – никакъв.

Църквата се намира на около километър от Беренде, близо до брега на р. Нишава, в трудно достъпна, но много живописна местност и е идеалната цел за някоя пролетна неделна разходка.  

Как да стигнете:

Село Беренде се намира на 55 км. от София. До там можете да стигнете или през пътя за Божурище,  или през пътя за Костинброд. Ние тръгнахме по първия маршрут и на отиване се отбихме да разгледаме Драгоманското блато. След което, за около 30 минути бавно и внимателно шофиране по разбития път, стигнахме до с. Беренде. Селото е възникнало през XIII век, а наименованието му е свързано с „берендеите“, които са кумани, преминали на служба при руските князе.

На влизане в Беренде потърсихме къщата на Филип и Надка – те държат ключа на църквата. Селото наброява около 22 постоянни жители – все приветливи и услужливи хора, които само дето не ни съпроводиха до самата църква. Оставихме колата в края на селото и се спуснахме по стръмния път надолу, следвайки указанията на берендейци и най-вече интуицията си.  След 15-на минути стигнахме до една падина със закътана полянка и с белеещия се миниатюрен еднокорабен храм „Св.св. Петър и Павел“

Отвън той няма никаква архитектурна стойност. Варосан в бяло, без украси, със семпли прави линии, без кръст дори.  И нищо не подсказва за съкровищата, които таи в полумрака вече повече от 7 века.

Има две версии за възрастта на църквата на Беренде:

1. Според някои учени тя е изградена през XIV по времето на цар Иван Александър – стенописите отговарят на стилистиката от този период.
2. Други обаче са категорични, че е изградена през XIII век по времето на Иван Асен II, тъй като до преди години все още имало надпис с неговото име.

Върху външната страна на църквата бил изобразен Иван Асен II. Някои историци твърдят, че това е най-ранният известен ктиторски портрет на владетеля. Защото, според каноните, само светците или ктиторите били изобразявани в църквите.

С течение на времето образът на Иван Асен II съвсем избледнял и към 2007 вече бил едва различим.  Предишното отче на Беренде обаче решило да стори богоугодно дело, като вароса църквата, че да я постегне.  И така унищожило окончателно ктиторския портрет на цар Иван Асен II .

На една от фасадите било изобразено родословно дърво на Асеневци, което също изчезнало.

Местните са убедени, че църквата им е построена през 13 век и била изографисана отвътре и отвън по поръчка не на кого да е, а лично на цар Иван Асен II.

Легендата за църквата е следната:

След битката в Клокотница Цар Иван Асен II омъжва дъщеря си, княгиня Белослава за сръбския крал Стефан Владислав Първи с идеята да постави сръбското кралство под българско влияние. За да уреди въпросния брак владетелят поема по някогашния римски военен път по долината на река Нишава край днешното село Беренде. В гробищната църква на селцето той решава да остави атрибутите на царската си власт, както и военен отряд, който да ги пази. Защото отивал в Сърбия и не искал при евентуално покушение срещу него  да лиши държавата от атрибутите на държавност. След сполучливото сключване на брака, цар Иван Асен II провожда зограф да изпишат царски малкия Божи храм. 

В негова чест върху храма били изписани ликът му, заедно с надпис „Йоан Асен в Христа Бога благоверен цар и самодържавец всем българом и гръком“.  В последствие този стенопис е бил свален за да бъде съхранен, но следите му се изгубии.

  Какво още знаем за църквата:

1. Няма категорична датировка за построяването на храма – дали е от XIII – XIV век или е още по-стар
2. Стенописите не принадлежат на един автор. Дори не са създавани по едно и също време. За това говори разнородното стилистично изграждане на образите по стените
3. Била е гробищна църква, в средновековието в нея опявали за последен път покойниците.
4. За жалост лицата и най-вече очите на светците са избодени с шишове от нечии проклети ръчички / османски най-вероятно/
5. За пръв път храмът на Беренде се споменава през 1890 от братя Шкорпил, които го описват като „малка запустяла църквица край бреговете на р. Нишава“.
6. През 20-те години на 20-ти век оттук  минава художникът Михаил Георгиев, който прави цветно копие на изписания образ на цар Иван Асен II. Въпросното копие би трябвало да се намира в археологически музей на София, но май е изчезнало.

Кликнете върху снимка по-долу, за да влезете в галерия

7. Стенописите въобще не са пипани от времето, когато са нарисувани, няма абсолютно никаква реставрация. В Беренде се изправяте очи в очи с изпитите лица на светци, такива каквито са излезли изпод четката на незнаен зограф преди повече от 7 века !
8. Всеки камък е така, както са го оставили старите строители – църквата никога не е била разрушавана, опожарявана или реставрирана.

9. Има цял сектор, където стенописите липсват. Твърди се, че били свалени и прибрани незнайно къде и от кого
10. През 2007 г. безбожници нападат медения обков на покрива –  разглобяват го за вторични суровини и така покривът започнал да натича. Това още повече влошило състоянието на 7 – вековните стенописи
11. Църквата се прочу покрай идеята на проф. Божидар Димитров да бъде пренесена в София, за да бъде реставрирана, стопанисвана и популяризирана. Но предложението му срещна яростния отпор на местните хора, които за нищо на света не си дават църквицата.
12. Въпреки обещанията на държава и институции, че ще осигурят средства за ремонт на храма и на безценните му стенописи, „Св.св. Петър и Павел“ продължава да се руши, изоставен на произвола на времето, природните стихии и човешкото безхаберие.

В района можете да посетите още едно магнетично и свято място. Вижте: Разбоишкият манастир не е място за разбойници

Кликнете върху снимка по-долу, за да влезете в галерия

Пътешествия без край . Венета Николова

The post Храмът на с. Беренде пази 7-вековна тайна appeared first on Пътешествия без край.

По време на Османското иго строителството на християнски храмове не се  поощрявало никак, ала народът все пак сколасвал да издигне, макар и вкопани в земята, своите скромни каменни църквички, къде тайно от властта, къде – с подкупи и заблуда. След Освобождението започва бурно строителство. Всяко село се кипрело със своята си църква, кацнала гордо на селския мегдан, близо до училището, магазина и кметството…

Днес, от тези малки перли на родопската архитектура, не е останало почти нищо. Градените с любов, вяра и саможертва храмове са заличени от лицето на земята и от паметта на хората, заедно с цяла плеяда крайгранични селца, които тънат в пепелта на небитието.

Единствено печалните руини на селските църкви с килнати камбанарии, с безпомощно продънени покриви и зейнали към небето дувари навяват тъга и …чувство за вина, че сме допуснали безразличието и разрухата да възтържествуват. Но има надежда. На места се виждат опити, макар и неуспешни, за съживяване на тези храмове. Други пък се държат под ключ и се отварят само за празници, макар че свещеник никога не прекрачва прага им.

Това са  6 зловещо красиви църкви край Ивайловград. Някои от тях все още се стопанисват от местните, макар че отдавна не са действащи.  Други са оставени да се рушат на произвола на природните стихии и човешкото безхаберие. Ако знаете нещо повече за тези храмове, както и за други подобни на тях в крайграничните ивайловградски села, моля оставете коментар на края на статията.

Кликнете върху снимка по-долу, за да ви излезе в галерия 

1. 1.Църквата „Свети Димитър“ в село Сив кладенец

или по-скоро следите от някогашната й напета осанка, стърчат зловещо над опустошеното от времето село, чиято трагична съдба ни връща повече от век назад. На 27 септември 1913 г. башибузуци нападат беззащитните жители на малкото изцяло българско селце Гьокче бунар /или Сив кладенец/. Затварят жените в църквата, а мъжете заключват в читалището, заливат сградата с газ и я подпалват. „Който се покаже прѣзъ прозореца, стрѣляха върху него.

Хората въпрѣки туй се хвърляха. Старитѣ  останаха  вѫтрѣ,  а по – младитѣ  се  хвърляха  прѣзъ  прозорцитѣ. И азъ се хвърлихъ…Въ  това  здание,  което бѣше наше читалище, хубаво здание, което ни струваше 250 наполеона,  загинаха  около  40  души  стари -млади…“ -цитат на оцелял свидетел от  „Разорението на тракийските българи“ Л. Милети. Избити са голяма част от мъжете, а жените са изнасилени и заведени в близкото село Мандрица. Днес, близо до църквата откриваме паметник с имената на жертвите от 27 септември 1913 година, както и на героите от войните.

През 1940 година Сив кладенец наброявал 200 къщи, пълни с живот и детска глъч. Селото и в миналото било изолирано от света. До него никога не е стигал автобус, а чакълест път е прокаран чак през 60-те години, когато тук за пръв път пристига и токът. Селото не е имало  лекар – болните ходели в Мандрица да се преглеждат.  А църквата „Св. Димитър“ пък никога не е имала свещеник. Отключвали я само за сватби, кръщенета и погребения. Затова пък селцето разполагало с библиотека за чудо и приказ, която преливала от книги. Сградата обаче отдавна е в руини, а книгите – разграбени или унищожени. Обезлюдяването на Сив кладенец започва още през 70-те години. Днес селото наброява …един жител. И единствено някогашната църква не се предава на времето. Тя продължава да стои изправена, сама срещу ветровете и човешкото нехайство.

                       2.  Църквата „Св. Константин и Елена“ в с. Долно Луково

Построен е през 1806г.  за 7 нощи. Хората от селото излъгали турците, че строят обор, затова работели на лунна светлина и тихо издигали дуварите от плоски речни камъни. Вкопали църквичката си 2 стъпки в земята, според регламента и я оставили без прозорци – нали уж трябвало да бъде обор! Това е една от малкото православни църкви у нас, която е с две отделения – мъжко и женско, като жените влизали от отделна врата.

Храмът е изрисуван с библейски мотиви направо върху глинената мазилка на стените от незнайни местни художници. Но цветовете са все така ярки, а стенописите – изненадващо живи и одухотворени. От 1974 г. „Св. Константин и Елена„ е обявен за архитектурен паметник. С обезлюдяване на село Долно Луково, обаче църквата е изоставена и дори дълго време била с разбита врата.

Но от няколко години се стопанисва от кметството. Ако искате да я разгледате първо се отбийте в Туристическия информационен център в Ивайловград. Оттам  ще се обадят на човек в селото, за да ви отключи храма.

                                 3. Църквата „Св. Архангел Михаил“ в село Горно Луково

Намира се на някогашния мегдан на призрачното село Горно Луково, което отдавна е изоставено, а руините на големите му каменни къщи, в които се отглеждали буби, са обрасли в буренаци и трънаци. В миналото тук живеели около 500 души. Днес селото наброява само един жител, когото така и не успяхме да срещнем. Храмът „Св. Архангел Михаил“ е най-високата постройка в Горно Луково.

Той е къде-къде по-красив и голям от църквичката-обор в съседното село Долно Луково. Ала и той не е пощаден от времето и разрухата.  За него не се знае почти нищо,  освен че е построен през  ХVI в. и че е имал голям пищен полилей, донесен чак от Виена.

Църквата е безстопанствена, вратата й зее отворена, всеки може да влезе и да я разгледа. Или да граби и вандализира…  Личи си, че са правени опити за ремонт. Всичко обаче е зарязано, като че ли майсторите внезапно се отказали, подгонени от бедствие.  Твърди се, че ремонтът започнал по инициатива на отец Боян Саръев, който пък бил родом от съседното село Жълти Чал / което съвсем е сринато със земята/, но по всяка вероятност не са достигнали средства, за да бъде довършен. Или ?

       4. Църквата „Св. Димитър“ в село Мандрица

Мандрица е единственото албанско село в България.  В сравнение с повечето околни крайгранични села, то е все още „живо“ село, със своите около 70 постоянни жители. Вижте статията : Мандрица – албанското село на края на България  В Центъра на Мандрица, с лице към постоянно затворения Хоремаг, се намира трикорабната църква „Св. Димитър“ от 1835 г.

В архитектурата й откриваме гръцко влияние, тъй като селото преминавало ту на територията на България, ту в Гръцко.През 60-те години на 19-ти век до черквата издигнали и 15-метрова камбанария. Храмът не е действащ, дотук свещеник не стига. Въпреки това, дойдат ли празници, местните го отключват, за да запалят свещ и да почетат светците.

Мандрица си има още една църква. Гробищната „Света Неделя“ е малка еднокорабна постройка от 1708 година  и е една от най-старите църкви в Източните Родопи. За жалост е изоставена и обрасла в буреняци, които лете бъкат от змии и гушери. Затова не се осмелих да стигна до нея, но следващия път смятам да й отделя специално внимание.

       5. Църквата „Св. архидякон Стефан“ в село Одринци

Още в началото на селото те посреща голямата църква, изградена от тухли. За нея не се знае НИЩО, освен, че се казва „Св. архидякон Стефан“ и че архитектурният й облик е белязан от гръцко влияние. По всичко личи, че преди години е била ремонтирана, но отдавна стои под ключ и никой не се сеща за нея. Знае се също, че преди години именно в Одринци е сниман филма на Зорница София „Мила от Марс“.

Подобно на повечето населени места в околията, Халачли, както се казвало до 1934г. , било богато бубарско село За това свидетелстват просторните кирпичени къщи, в които се отглеждали бубите. Днес от някогашната им напета осанка не е останало и следа. Празни и окаяни, рухналите постройки са обитавани от духовете на бившите им стопани, за които никой не си спомня. Призрачното село имало един единствен жител.

НО не щеш ли през 2015 -та тук се установяват 22 -ма германци. Сред тях има художник, двама лекари, бивши юпита и прочие отекчени от стреса, смога и еднообразната работа чужденци.  Комуната откупила няколко къщи в долната част на селото и вече 3-та година се радва на природосъобразен начин на живот далеч от глобалния хаос и истерия. А това лято второ русоляво германче проплакало за първи път сред чукарите на Одринци.

                            6. Църквата „Св.Св. Петър и Павел” в с. Ламбух

Построена е през 1925 г. и е единствената запазена сграда на бившия манастир в село Ламбух, който бил ограбен и опожарен от турците. След войните църквичката е възстановена от тракийски бежанци от гръцкото село Голям Дервент. Според легенда под трикорабната базилика имало скрито злато. Църквата се отключва само по празници, когато селото се събира, за да запали свещичка, а на Петровден е храмовият празник.

Допреди няколко години за църквата се грижела баба Матена, която днес е на 108 години и е най-възрастната жена в България. В задната част на „Св.Св. Петър и Павел” е имало килийно училище, от което са останали само стърчащитегреди. Навремето, преди да се изгради стената на язовир Ивайловград, в подножието на селото минавала река Арда и имало водопад. И понеже много бълбукал, нарекли селото Ламбух. Преди години хората събрали пари и купили икони за църквата, но крадци ги отнесли. След време, открили светините захвърлени, незнайно защо, в река в Гърция.

Още забележителности в района на Източните Родопи:

Мандрица – албанското село на края на България

Меандрите на Арда – кои са най-красивите и как да ги откриете

Трапецовидни скални ниши – мистерии и митове в Източни Родопи

The post Те са самотни и зловещо красиви – вижте 6 църкви в района на Ивайловград appeared first on Пътешествия без край.

Това може да ти се случи съвсем спонтанно без да се налага да преодоляваш тежки физически или духовни препятствия. И то не на стотици или хиляди километри от дома, а на не повече от 60 , ако живееш в София, например. За целта си отдели един свободен ден, зареди автомобила с гориво и се насочи в района на гр. Радомир и по-точно към

невзрачното радомирско село Поцърненци,  чийто околности се е ширнал язовир Пчелина

Малко след последната махала ще се наложи, подобно на нас,  да оставиш автомобила и да продължиш пеш към едно потайно кътче на България, докоснато от вечността. След около 20- минутен преход край пасища и ливади, в далечината  съзираме белеещите се очертания на храма „Свети Йоан Летни“- миниатюрен и уязвим, обрулен от ветровете, надвесен над язовира, на чието дъно лежат призрачните следи от някогашното село Пчелинци.

Историята на параклиса на язовир Пчелина ни връща назад към 1330 година

По това време тук, в долината на река Струма, се разразила т.нар. Велбъждка битка, водена от българския  цар  Михаил III Шишман Асен и сръбската войска, начело с крал Стефан Урош III Дечански. Сражението завършва драматично с поражение за българите, а на мястото на днешния язовир дълго време лежали разпилени костите и черепите на хиляди посечени български войни. Затова кръстили възникналото в долината селце Лобош, което съществува и до днес. Названието произхожда от думата „лоб“, която означава горна част на череп / или чело/, а околностите, съвсем разбираемо, нарекли Мрака. В съседство пък се намирало село Пчелинци.

През 1350 година жителите му построили храм на живописна скала, която се извисявала над околностите, и го нарекли „Свети Йоан Летни“. В продължение на стотици години църквицата  се откроявала високо в небето и всявала респект и богобоязливост в сърцата на хората.

Но през 70-те години на 20 -ти век властта изселва хората и се захваща да строи язовир

За нула време неумолимите му води поглъщат бедните къщурки и дюкяни, училището, прашните улици, овощните градини и опустошават стотици човешки съдби. Това е краят на Пчелинци.

От селото, като надгробен паметник, оцеляла единствено старата църква, обърната към смълчаните води на язовир Пчелина. Народът се изнесъл в Радомир и околните села, изгубил вяра, предпочел петолъчката пред кръста и забравил за някогашния си храм. Започнали да го навестяват безбожници и вандали, надраскали стените, изболи очите на изрисуваните по тях светци. Така уникалните стенописи, за които се предполага, че са от 15-16 век, са безвъзвратно изгубени.

Но някои изображения в параклиса „Свети Йоан Летни“ са все още различими. Като фигурите на Св. Теодор Тирон и Св.Теодор Стратилат,  Св. св. Константин и Елена или образът на Богородица в олтарната апсида.  В наши дни  за културния паметник на възраст 666 години  се грижи единствено Ангеларий, който пасе стадо крави в околностите.

„Помолих поне една ограда да поставят, че идват туристи с деца, а е стръмно, могат да паднат долу, но от общината нехаят. “ – възмущава се бившият семинарист.  Всеки ден той повежда стадото  към Пчелин камък, за да  наглежда кацналия на него параклис и да доставя свещички за случайните минувачи. Твърди, че откакто се грижи за светинята кравите му станали по-плодовити и започнали често да се отелват в гората.Разказва още, че в стадото му имало теленце, което всяка вечер, на връщане от паша,  се отклонявало от побратимите си,  изкачвало се нагоре по стръмната скала с осиротелия параклис, заставало с лице към него и започвало жално да мучи.

Храмът над язовир Пчелина  излезе от анонимност благодарение на интернет

който изобилства с публикации за магнетичното място и информация как да стигнем до него. Все повече хора идват тук, за да разгледат параклиса и да се насладят на фантастичната гледка към язовира. „Свети Иван Летни“  бил заснет в клип на именита нашенска фолк певица, попаднал и в реклама на „Лидъл“.

Но никой от снимачните екипи не предложил помощ за поддръжката му.  Ангеларий се надява, че властите  най-сетне ще вземат отношение към рушащия се паметник. А дотогава разчита на скромните дарения, които хората остават до иконите, за да доставя свещи и да поддържа пламъка на вярата жив в душите им.

Кликнете върху снимка, за да ви излезе в галерия 

Пътешествия без край . Венета Николова

Booking.com

The post За параклиса и потопеното село на язовир Пчелина appeared first on Пътешествия без край.

Оказва се, че желаещи да надянат расото за кратко не липсват.  Но до момента никой от тях не се е престрашил окончателно да загърби светския живот, за да се отдаде на пост и молитви.

Отец Христодул обаче не губи надежди. Признава, че през годините много вярващи оставали и за по-дълго в Лопушанския манастир, някои дори и като послушници, но рано или късно се отказвали от тежкото житие и битие на божия служител. А иначе обителта постоянно посреща посетители, някои набожни, други не.

„В туристическия сезон идват много хора, но е трудно да преценим кой е мирянин, кой е турист, защото за нас всички са богомолци, щом влизат в божия храм, за да запалят свещ“ – твърди игуменът. Съдбата на Лопушянския манастир, разположен в Северозападна България, е белязана от трагично събитие.

През Средновековието на това място бил изграден друг манастир,

Но по време на Чипровското възстание (1688 г.) е бил изпепелен до основи. В пожара загиват стотици жени и деца, потърсили спасение в църквата му.

„Тези мъченици, със своята кръв, са превърнали манастира в светиня за всеки българин, защото неса предали вярата и волята си за свобода“ – казва отецът. Дълго време на това място царяла пустош. Но през 1850 г. местните се захващат със строеж на нова обител. И се случва чудо. Сред пепелищата изплува недокосната от огъня и вековете икона на Св. Богородица.

„И така Бог я запазил – едва сдържа вълнението си отец Христодул. – Тогавашният игумен я открива и за да не попадне в ръцете на турците, заповядал да бъде зазидана в стената на манастирската църква“ Но отецът починал скоропостижно и не успял да предаде тайната на монашеското братство.

Дълго време иконата останала скрита от човешките погледи, но през 2013 г. една жена сънува, че светинята е зазидана.

Обажда се в манастира и описва точното й местонахождение. И така на бял свят излезе чудотворната  икона. „Помогнала е на десетки бездетни жени да си имат дечица, други успяват да създадат семейства, трети са се развели и отново се събират и заживяват в мир и любов „– нарежда архимандритът.

И още едно чудо привлича бездетни семейства в светата обител. През май се понесла приятна и необяснима миризма на миро. А малко по-късно братството забелязало на кръглия килим пред олтара на черквата очертанията на детски ръчички. Контурите са много добре изразени  и се виждат не само на повърхността на килима, а и от задната му страна.

„Св. Богородица“ – така се казва манастирската църква, която е абсолютното умалено копие на тази в Рилския манастир.

Иконите й са дело на майстори от Самоковската школа. Изградена е с дарения на местните хора. Богатите давали пари, а бедните – яйца. Зографите използвали жълтъците за боя, благодарение на което иконите не са изгубили нищо от някогашния си блясък. Случва се сред прохладата на манастирските покои да отседнат туристи. За тях са обособени специални хотелски стаи

 През уикенда тук нощуват включително и семейства с деца.

Но условията, при които отдъхват гостите, нямат нищо общо с аскетизма на монашеското битие, към което се насочват малцина. За жалост, манастирите у нас обезлюдяват. Отец Христодул обаче е убеден, че хората се плашат от непознатото и че ако имаха поне за кратко възможност да се запознаят с живота на отшелника, биха направили съдбоносната крачка. И още:

„На тези хора предлагаме да се запознаят сами с реалния живот на монаха. Да останат при нас, да присъстват в ранни зори на утринната литургия, след това на вечерната молитва, да присъстват на венчавки, на кръщавки. Да се потрудят в помощното стопанство, но преди всичко да се отдадат на молитви и уединение „

Някои кандидат-монаси изкарват по 3-4 месеца в светата обител в желанието си да се отдадат на Бога.

В даден момент обаче пишман духовниците хвърлят расото и побягват надалеч. Ежедневието на божия служител е трудно – признава свещеникът. И разказва как понякога идват хора, които си нямат никаква представа от монашеския живот и смятат че манастирът е вид санаториум.

Ще поработят в помощното стопанство, а след това ще седнат пред телевизора, ще им дойдат гости на кафе и раздумка. В килията пък ще си отворят лаптопа и ще си живеят така, както извън манастира.

„Монахът обаче е човек, отдаден изцяло на Бога, а личното си време го посвещава на молитви насаме в килията“ – отсича отецът.

И добавя, че не е изгубил надежда все някога да успее да привлече още божии служители в манастира. Защото светата обител има нужда от повече монаси, които да се грижат за нея и за нестихващата върволица от миряни и туристи, всеки със своите въпроси или проблеми.

Венета Николова . Пътешествия  без край

The post Стани монах за един ден в Лопушанския манастир appeared first on Пътешествия без край.