Гледайте видео репортажа

Кадрите, които заснех на Белинташ, са опит да предам особената енергия , която струи от древното светилище, Кръстова гора и село Борово.

Как стигнахме до  Белинташ

На около 30 км. от Асеновград се намира едно от най-мистичните кътчета на България. Асфалтираният път ни отведе в село Врата, което напоследък бързо се разраства с нови хотели и комплекси. В слънчевия пролетен преди обед обаче нямаше жива душа, благодарение на което успяхме пълноценно да се насладим на тишината и песента на птичките, да не говорим за потъналите в тучна зеленина родопски хребети с разпилените по тях каменни къщурки с тиклени или керемидени покриви. Истинска феерия!

Указателна табела вдясно от пътя ни отведе до закътана полянка с неотменното избеляло от времето информационно табло. Там паркирахме автомобила и потеглихме по пътеката към светилището. От импровизирания паркинг на село Врата до Белинташ разстоянието е малко повече от 1 км. Пътеката е удобна и полегата и пресича малка горичка, която осигурява живителна сянка през горещите летни дни.

Храмът „Свети кръст“

Някъде по средата на пътя пред нас изникна чисто новата църква „Свети кръст“. Както повечето ни храмове обаче, и тя беше заключена, а и нямаше жива душа наоколо. Бегъл поглед в интернет разкрива, че храмът е завършен през 2016 г. и е построен от пловдивски бизнесмен в знак на благодарност за чудодейното изцеление на съпругата му. Към него признателното семейство възнамерявало да прикрепи и …хотелска част, ала последвала своевременна реакция от община, прокуратура и пр.. Така че в подножието на култовото светилище, обявено за археологически резерват, засега се извисява единствено белият силует на „Светия кръст“, която пък е умаленото копие на църквата на Кръстова гора наблизо. И двата храма са проектирани  от един и същи архитект.

Близо до храма се издига и голяма бетонена арка насред гората,

нещо като порта към платото на Белинташ. Да си призная, целият този бетон изникнал ненадейно сред дивата природа на Родопите ми дойде малко в повече. В разгара на сезона тук е пълно с народ, съдейки по разхвърлените наоколо сергии за горски мед, домашни сладка , рекламни пана и други кукички за масовия турист. Малко по-нагоре пък има приятен кът за отмора с беседки и фантастична гледка към възвишенията на планината.

Дървото на желанията

След като преминахме през бетонената арка , започна краткото изкачване до самото плато по горската пътечка. А тя минава покрай т.нар.

Дървото на желанията – превърнато в местна атракция. В ствола му хората оставят бележки с техни желания или парички. Вярва се, че ако докоснете дънера  и си пожелаете нещо наум, желанието ви ще се сбъдне тутакси. Така постъпих и аз. Продължихме пътя си и след малко се изправихме пред …

Ликът на бог Сабазий

От южната страна на платото Белинташ се откроява ясен, изваян в скалата човешки профил. Най-вероятно той е издялан не от природата, а от човешка ръка преди хиляди години. Вижда се челото, носа, устата. Това е лицето на Сабазий, богът на тракийското племе Беси, обитавало тези земи в дълбока древност. Според преданията ликът му пази хилядолетното каменно плато от иманяри и недоброжелателни посетители. В подножието на скалата е открита сребърна оброчна плочка на Сабазий. Тя изобразява  божеството на фона на  пълзящи нагоре змии, олицетворяващи  възходящото развитие на човека и вечния кръговрат на обновяващата се природа.

Малко след това, пътеката ни отведе до хлъзгав скалист участък. Успяхме някак си да го изкатерим и поемехме нагоре по добре обезопасена желязна стълба, която ни отведе до самото плато на 1 260 м. надморска височина.  Пред нас се ширна космическа гледка към отсрещните била на планината и към сгушеното долу  в позете ни село Врата.

 Белинташ – светилището на бесите

Горната площадка на каменната грамада е равна и гладка, с дължина 300 м. На нея са издълбани поредица от улеи, ниши и стъпала, както и дълбоки щерни /резервоари/ с почти съвършена окръжност. Съхранени са десетки ямки и други елементи с култово предназначение и неразгадани знаци.

Според учените това е може би единственото светилище в България, свързано с тракийския бог Сабазий. Издълбаните улеи били използвани за религиозни ритуали, жертвоприношения и пророкувания.

Свещените ритуали на древните

Древните вярвали, че потапяйки се в свещената вода на щерните, в дните  когато в тях се отразявали Луната и Слънцето, хората се свързвали с Космоса. Така те придобивали необичайни мощ и познания. На издълбаните в южната част на скалата стъпала, били поставяни идоли и свещени дарове, предназначени  за Сабазий. Божеството е било почитано от бесите още през бронзовата епоха, преди 6-7 хиляди години, смятат учени. Те обаче все още не са разгадали напълно тайната на светилището.

Според една хипотеза това било едно от главните светилище на траките , което си съперничело по известност с Делфийското. Тук , сред възвишенията на Родопа, били съсредоточени познанията на  бесите по астрономия, земеделие, скотовъдство и изкуства. Впрочем в превод от древните тюркски езици „белинташ“ означавало камък на познанието.

И още любопитни теории за Белинташ

Други изследователи твърдят, че осеяното с щерни и улеи плато, представлява една от най-древните карти на звездното небе и съзвездията, датираща от преди 7 хиляди години.

Но някои стигат още по-далеч в твърденията си. Те смятат, че в дълбока древност Белинташ бил площадка за кацане на космически кораби, а изсечената  в скалата „координатна мрежа“ е  служила за ориентир на извънземните пилоти.  В тази теория перфектно се вписват твърденията на местните, че често ставали свидетели на НЛО , както и на  явления на паранормален магнетизъм, каквото и да означава това !

Немалко привърженици има и още една теория. Според нея именно тук,  акостирал Ноевият ковчег. Той бил закотвен на голямата каменна халка, изсечена в скалите и т.н. и т.н.

Село Борово и най-фотогеничният параклис в България

На път за Кръстова гора пред нас се занизаха фантастични картини. Очаквах с нетърпение да видя параклиса на село Борово. Досега го бях снимала само през зимата. Навремето дори сме се пускали с шейна по възвишението, на което е кацнал. Но сега, през месец април, когато природата тържествуваше, параклисът ни посрещна потънал в зеленина.

Храмът е сравнително нов, осветен е през 2008 г. и е изграден с дарения и доброволен труд на мястото на старо оброчище. А каква панорама – 360 градуса зеленина.

Покрай близостта на Кръстова гора и малкия параклис, превърнал се в магнит за фотографи и пътешественици, село Борово развива успешен религиозен туризъм.   Отскоро селцето се е пръкнала екстравагантна симбиоза между бизнес и религия – параклис и хотел в едно.

Конструкцията даже си има вграден църковен магазин. Предполагам, че е благоустроена с механа, а защо не и с бинго зала за най-вярващите.

Къстова гора е светиня за православните християни

Това е едно от най-почитаните места в България. Вярва се, че на близкия Кръстов връх е заровена частица от кръста на Христос. Хиляди поклонници идват, водени от вярата, че тук Бог е най-близо и чува всяка тяхна молитва. Спокойствието, природата и цялата околност те карат да се почувстваш различно, да притихнеш. Стига разбира се, да попаднеш извън туристическия сезон . Най-оживено е на 14 септември, когато десетки хиляди вярващи се стичат в местнотта, за  да отбележат Кръстов ден. Вярва се, че ако прекараш нощта тук под звездите и отправиш искрена молба към Бога, той ще ти помогне да се излекуваш или да преодолееш терзанията си.

„Покров на Пресвета Богородица”

е знаковият храм, превърнал се в емблема на Кръстова гора. До него се намира чешмата на Седмочисленици –  седемте светци почитани като създатели и разпространители на глаголицата  и кирилицата.

И още – 12 параклиса ,посветени на 12-те апостоли, съставят приятен комплекс, който завършва с Чудотворния железен кръст. Той е поставен тук, по нареждане на цар Борис и тежи 99 кг. или триждий възрастта на Христос. Хората вярват, че Кръстът носи изцеление и утеха затова го докосват, молят се и оставят дрехи или пари.

Манастирският комплекс

За жалост и това свято място, притихнало сред запазената природа на Родопите, не е пощадено от бетона, който се излива в изобилие под формата на … гигантски манастир за няколко стотин монаха от Балканите. Строителството ври и кипи от доста време. На мястото на някогашната опожарена от турците обител „Света Троица“ днес никне огромен комплекс с обширна хотелска база, магазин и пр.

В двора пък се е свила другата църквичка на Кръстова гора – „Света Троица“. Тя е построена върху руините на някогашен храм през 1956 г., най-дивите и атеистични години на соца.

Вместо заключение :

Не ни остана време да посетим Караджов камък, третият елемент от т.нар.  Свещена родопска триада. Но пък успяхме да усетим особената енергия която струи от Кръстова гора и Белинташ. На тръгване дълго се взирах в зелените извивки на планината с  желанието да полетя високо над тях, нагоре, към светлината. Защото Родопа е планина с душа – мъдра, потайна, непреходна.

Ако статията ви е допаднала, подкрепете ме, като се абонирате за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми до скритите кътчета на България и не само Последвайте линка    @VenetaNikolova

The post Белинташ, Кръстова гора, село Борово – енергийни места в Родопите appeared first on Пътешествия без край.

На юг от горда Стара планина
реките носят женски имена.

 Снага извиват в утринта полека
Марица, Тунджа, Арда и Велека.

 Прозвънва Струма в своя бяг припрян.
И Места дипли кадифен колан…

 Шумят реките. Светят дяволито
край тъмни борове и младо жито.

 А там на север – в мойта равнина
вървят реки със мъжки имена.

 Тъмнее Вит, разгърдил прашна риза.
И Осъм бял сред люляците слиза.

 Люлее Искър край нивята гръб.
Проблясва тихо Горни Лом отвъд…

Текат реките. Тъй през времената
народът им е давал имената:

 запътени на север и на юг,
да мислят винаги един за друг.

 Георги Константинов

Ако се замислим, почти всички реки на юг от Балкана носят красиви женски имена. Така е и с Арда. Предполага се, че името й е с тракийски произход и означава нещо като „бяла река“. Макар, че според мен водите й са наситено сини, почти лазурни, като морска синева, в която се отразява небето  …

Една от най-живописните и най-пълноводни български реки лъкатуши в югоизточната част на мистичните Родопи и пресича границата ни с Гърция, за да се влее в р. Марица близо до гр. Одрин /Турция/.

Забързаните й води блещукат игриво на фона на родопските хребети и те подканват да спреш и да им се възхитиш

Докато се движех по тесния асфалтов път сребристата лента на Арда си играеше на криеница с мен. Ту надничаше зад дървета и буреняци, ту изчезваше зад каменисти урви, за да изскочи ненадейно пред мен, буйна и бълбукаща или притихнала и ленива, в зависимост от настроението й. Реката е разпиляла косите си в най-дивите и неподвластни на времето планински кътчета – става дума за десетките й притоци, просветващи дяволито на фона на родопския пейзаж.

Те криволичат край стари махали с каменни къщи. Промушват се в подножието на тайнствени скални ниши и тракийски светилища. Пресичат закътани поляни с прелитащи над тях пеперуди…

Но най-красиво е средното течение на Арда. Тук реката оформя фантастични меандри, които не се наемам да описвам с думи. А и снимките ми не могат да пресъздадат емоцията, която тези природни картини навяват.

Меандрите на Арда – приказни и трудно достъпни

Отдавна си бях наумила да проуча течението на реката и да открия най-зрелищните й меандри. Миналото лято заснех два от тях, а тази пролет отскочихме до Родопите специално, за да потърсим другите нейни тайнствени завои. Според мен най-живописните речни извивки на Арда са разположени в района на язовир Кърджали и край гр. Маджарово.

1. Меандърът край гр. Маджарово

От меандрите на Арда това е най-известният и най-лесно достъпният. Ще го откриете на пътя между Маджарово и Бориславци. Вижда се от самото шосе, което се вие между пясъчния му бряг и надвесените над коритото скални образувания.  Тук реката прави почти 180 – градусов завой под формата на подкова. Пътят е леко разширен и спряхме колата, за да се насладим на гледката, а и да снимаме. Малко по-нагоре е обособена масичка за пикник с пейки в стил Флинстоун. Във водите на Арда щъкат костенурки и водни кончета. А скалите над речната извивка са обитавани от Черни щъркели и единствената в България колония от  белоглави лешояди. Така че ако имате късмет може да ги видите как кръжат над главите ви. Аз видях един лешояд ! В някогашното миньорско градче Маджарово пък се намира природозащитният център „Източни Родопи“. Оттам могат да ви организират наблюдение на редки пернати видове от специални обособени за целта площадки.

2. Меандърът „Завоя“ край Стар читак и Рибарци

Виждали сте го много пъти в интернет. Това е най-красивият и най-сниманият меандър на Арда. Но как да стигнете до него ? Ако се движите от Кърджали по посока Ардино, стигате до разклонението на с. Кобиляне. Оттам продължавате  към с. Боровица. Край селото пътят отново се разклонява, а вие завивате надясно към с. Стар Читак. След няколко минути пред вас ще затрептят първите сини отблясъци на Арда и ще пожелаете да спрете за миг, за да им се порадвате. Но споко, това е само началото на поредицата изненади, които реката ви е подготвила!

Прословутият „Завой“ ще изскочи пред погледа ви след  като отминете последните разпилени по баира къщички на Стар читак . Да, това е той, неповторимият меандър на Арда, същият от многобройните снимки в мрежата и от туристическите диплянки. Само че много, много по-красив и истински. И само ваш ! Защото дотук масовият турист рядко стига. Така че наслаждавайте му се на воля, щракайте с апарата и попийте със сетивата си цялата тази дива родопска красота ! А ако сте се снабдили с по-широкоъгълен фото обектив – още по-добре. Виждала съм страхотни снимки на меандъра, но явно са заснети с дрон !! Както и повечето супер впечатляващи кадри на всякакви речни извивки и водни басейни….

3. Меандърът на село Сухово

След като отминахме „Завоя“ продължихме напред по тесния разбит път. Искахме да видим къде ще ни отведе, а той взе че свърши в кацналото високо над Арда село Сухово. Слязохме от колата и се изкачихме нагоре към селската джамия. А там ни чакаше още една зашеметяваща панорама! Поредният речен завой се разгърна в далечината на фона на минарето и нелепото плашило, забито наблизо, сякаш да отблъсква неверниците. Долу, в краката ми, там където се промушваше синята нишка на Арда, се открояваше тънкият силует на малък въжен мост, свързващ двата бряга.

Изведнъж  от джамията се понесе гъгнещият призив за молитва на мюезина. Монотонното пеене отекна в цялата долина. Мистика и меланхолия се спуснаха ръка за ръка над околните чукари и се настаниха за кратко в душата ми. Времето спря. Но парещото следобедно слънце и гладът скоро ни подгониха от това неземно място. Както обикновено залисани в пътешествия и снимки, бяхме забравили да обядваме. А ни чакаше дълъг път до София. Обещах си отново да се върна в района, за да видя и другите меандрите на Арда.

4. Меандърът край село Русалско

Тази пролет отново се завърнахме в сърцето на Родопите, за да  проследим извивките на Арда. Този път се насочихме към меандъра при с. Русалско. До него стигнахме, след като, пътувайки от Кърджали, на разклона при с. Боровица завихме наляво. Шосето лъкатуши край речния бряг. След всеки завой слизахме от колата, за да се дивим на ширналата се долина и извивките на Арда. Движехме се с не повече от 30-40 км. в час заради острите завои без видимост по тясното шосе, обрасло отстрани с храсталаци.

След като отминахме последните тиклени покриви на село Сполука, пред нас изникна поредната подкова на Арда. Тук реката прави близо 300-градусов завой и продължава на юг към яз. Кърджали. Мястото е изумително. Нарича се „Бул кая“ , като кая на турски означава скала. Но не посмях да стъпя на ръба на скалата, за да заснема по-добре целия речен завой, който се гънеше като змиорка в подножието на дерето.

Продължихме още и още нагоре по стръмното шосе и стигнахме до първите къщи на Русалско – малко село, забравено от Бога. Или поне от нашия, съдейки по изоставената му от десетилетия каменна църквичка със залостена врата и рушащи се зидове. Малкият храм се намира точно до наскоро ремонтираната селска джамия. Някога селото с приказно име  било най-голямото в околията, дори се водело община.  Имало е училище, поща, болница. Но в наши дни Русалско пустее. Единственото оживление идваше от отсрещния хоремаг. В пролетната утрин на биричка се бяха събрали половината жители на селото – около 10-на мъже. Предстоеше ни още един меандър, затова решихме някой друг път да си направим преход от Русалско до близкия вр. Безвиден /1140 м./ – първенецът на този край. В околностите имало тракийски ниши, пещера и следи от крепости.

5. Меандърът при село Любино

Поехме в обратна посока надолу по пътя към разклонението за Любино. Селото се намира на 7 км. от разклона. Движехме се бавно и се наслаждавахме на отблясъците на Арда зад зелената стена от крайпътни храсти и дървета. И на един завой той се появи пред нас в цялото му великолепие – меандърът на Любино. Тук реката заобикаля горист хълм с формата на купол, който някога бил увенчан от крепостта Кривус. Твърди се, че част от руините й са запазени до днес. Гледката се разкрива от самия път, който има леко разширение, колкото да спре една кола. А отсреща, в далечината, високо в планината, се открояват къщите на село Русалско, заедно с извивката на меандър Номер 4 в нозете му. Същият, който заснехме преди това.

Възможност за отмора и похапване край меандрите на Арда

Разглеждането на речните извивки в района ще ви отнеме един ден. Но  бъдете спокойни – гладни няма да останете!  В гореспоменатите старинни обезлюдени села няма да откриете заведения и къщи за гости. Но ще попаднете на приятен туристически кът край шосето, малко преди разклона за с. Любино. Тук има малък семеен хотел с ресторант, както и къща за гости с чудесна домашна храна и то на прилични цени. Обособена е и беседка за пикник почти на самия речен бряг. И не допускайте нашата грешка – не забравяйте да заредите колата си с гориво ! От много ентусиазъм и приготовления, пропуснахме този малък  детайл, заради който замалко да останем без капка гориво насред планината. Най-близката бензиностанция в района се намира в с. Кобиляне.

Вместо заключение :

Меандрите на Арда са едно от богатствата на Родопите. Те са тайнствени, неуловими и трудно достъпни. Но си струва човек да ги потърси, да ги открие, да им се наслади и да отнесе със себе си брънка от неопетнената им красота.

Можете да съчетаете разглеждането на меандрите на Арда в района на Кърджали с посещение на местността „Орлови скали“, както и на Дяволския мост край гр. Ардино. Очаквайте скоро статия за тези два обекта.

Още за забележителностите в района на Източните Родопи :

Трапецовидни скални ниши – мистерии и митове в Източните Родопи
Те са самотни и зловещо красиви – вижте 6 църкви в района на Ивайловград
Мандрица – албанското село на края на България

The post Меандрите на Арда – кои са най-красивите и как да ги откриете? appeared first on Пътешествия без край.

Read in English |
Lire en Français

Днес това красиво кътче на Родопа очарова с белите къщурки с кръгли комини и някогашния си дух на възрожденско селище.

В Златоград се намира сградата на първата пощенска станция в България.

В центъра на старата му част се издига и „Успение Богородично” от 1834 г. – най-старата църква в Родопите, както и първото в този край килийно училище.

Първо тук през Възраждането пристигат европейските нововъведения в областта на техниката и земеделието. През ХIХ век златоградчанки първи дръзват да заменят селските си носии с елегантни градски тоалети по последен крясък на европейската мода.

В наши дни Златоград отново се нарежда на едно от първите места – този път по предприемачество и далновидност. Благодарение на инициативността на местен бизнесмен, в началото на ХХI век старата чаршия на градчето се събужда за нов живот.

С негови лични средства, както и с финансовата подкрепа на европейски фондове, изостаналите, рушащи се къщурки, бяха реставрирани, а в приземния им етаж отвориха врати работилнички за традиционни занаяти. Така се оформи единственият засега у нас частен т. нар. ареален етнографски комплекс. Градът, който допреди това тънеше в забвение, изведнъж се напълни с туристи:

„През 2001 г. разполагахме само с един хотел с 10-ина легла и почти нямахме посетители. Сега имаме много хотели и къщи за гости и посрещаме близо 90 хиляди гости годишно” – хвали се Александър Митушев, предприемачът, заел се с възстановяването на комплекса и с туристическото облагородяване на града.

В миналото селището се наричало Беловидово заради ослепително белите си къщи,

накацали като птици по родопските чукари. Скитайки се в старата му част, се убеждавам, че не е изгубил нищо от някогашния си чар. Първото нещо, което прави впечатление, са облите бели комини щръкнали над неизменните червени покриви. Зиме от тях се понася сребриста нишка дим, която се осуква в небето и се губи високо сред планинските гънки.

Повечето къщи са над 200-годишни, изграден от камък, дърво и кирпич, някои са все още обитаеми. Други са превърнати в малки хотели. В местните работилници майстори възраждат старите родопски занаяти.  Надниквам в резбарската, грънчарската, ножарската и медникарската работилничка. В златарското ателие разглеждам изработените по стари технологии пафти, огърлици и си харесвам едни ретро обеци ..

В тъкачницата пък ми показват как се тъкат родопски халища и ме подканват да се пробвам на стана. Наблизо е и сърачницата, където произвеждали хамути, юзди и седла за кон и магаре.

Внесени преди повече от 150 години шевни машини са изложени в терзийницата,

Там ми предлагат да си купя ръчно изработени ризи, престилки или дори цяла родопска носия. „Издирваме стари носии и от тях се учим на занаят” – обяснява Марина Теритова, майсторка на гайтани и добавя:

„ Гайтанът навремето се е използвал за съединителните шевове на дрехите и за украса. Колкото повече гайтани имала една носия, толкова по-богат бил притежателят й. Изработваме и сувенири от гайтан. Като тези цветенца например, или тези пеперудки като брошки или за украса на косата.”

Докато обикалям по необичайно безлюдните улички на ареалния комплекс се наслаждавам на кристален въздух и родопска красота. И разбира се всеки гост е добре дошъл в  Старото кафене от 1823 г. , където предлагат великолепно кафе на пясък.

Възможности за настаняване тук – колко щеш.  Но през лятото е добре да си направиш резервация, защото тогава трудно се намират свободни места, уверяват ме местните. Същото важи и за фолклорните фестивали, които редовно се провеждат в етнографския комплекс.

Без значение дали ще е Фестивал на виното или на стари градски песни, възстановка на „Пеперуда” – обичай за измолване на дъжд, или т. нар. „Скариада” –  скара на балканските народи, тук  всяко празненство  завършва с всенародно кръшно хоро на мегдана.  Да не говорим,че „белият град“ се намира на по-малко от стотина километра от ласкавите плажове на Беломорието…

Ако статията ви е допаднала, подкрепете ме, като се абонирате за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми до скритите кътчета на България и не само Последвайте линка    @VenetaNikolova

Вижте къде да отседнете в Златоград и околностите. За по-изгодни оферти използвайт филтъра!

The post Златоград – оттук започва България appeared first on Пътешествия без край.

Усетиш ли сладостите на здравословното хранене  едва ли отново ще посегнеш с лека ръка към хамбургера, чипса или любимите ти фабрични десерти.

Навсякъде ще ти предложат качествен мед, сладка, конфитюри и компоти  от еко плодове.

 Типична за този край напитка с резлив вкус е т.нар. бърканица.

Но местната гордост е сиренето Родопи, приготвяно по много стари технологии

 Родопското кисело мляко е толкова гъсто, че с нож да го режеш!

В биодинамична ферма на с. Бачково черпят гостите с много специален  сок от ябълки

The post Традиционната родопска кухня е вкусна, питателна и здравословна appeared first on Пътешествия без край.

В нея са изложени различни тъкани, изработвани от родопчанките, включително и терлиците, характерни за този край.

Специфично за майсторките шивачки тук е, че не работят по готови модели –  всеки терлик е уникален, не се повтаря.

Така се ражда един от малкото частни музеи в България – т. нар. Маджарова къща.

The post Крайграничните села на Средните Родопи – добре дошли в миналото! appeared first on Пътешествия без край.

Ярко синьо небе с накъсани като захарен памук облачета и лек ветрец, пропит с аромат на борова смола…

Най-често това е Пампорово – дестинация на скиори и сноубордисти. Но също така и Чепеларе в подножието на връх Мечи чал, от който се спускат някои от най-живописните ски писти у нас.

Малки и големи писти ще откриеш и в други населени места в района. Като например край с. Могилица, близо до границата ни със съседна Гърция, или в местността Предела край с. Стойките. Там има ски влекове и малки писти за начинаещи. Високият адреналин и приятните емоции в ски зоните обаче далеч не изчерпват възможностите за забавления и отмора в планината.

Плеяда от изгубени в снега селца приканват любопитния пътешественик да опознае най-съкровените й гънки, пропити с носталгия и самота

Така е в крайграничното село Кестен например. То наброява не повече от 20 жители – предимно възрастни хора. В околностите му се издига силуетът на малък, изгаснал преди милиони години вулкан – чудесен обект за двучасов маршрут до него и обратно по заснежената планинска пътека. В селото няма къща за гости. Човек може да отседне в близкото село Триград, което пък изобилства с възможности за настаняване. Наблизо се намират едни от най-посещаваните пещери у нас – Ягодинската и Дяволското гърло. А иначе къщи за гости, предлагащи домашен уют край камината и вкусни родопски гозби има в навсякъде в планината. Стопаните им развиват успешен бизнес по всички европейски стандарти. Наред с удобствата и автентичната родопска атмосфера, тези хотелчета с по две-три стаи за гости имат още едно предимство – ниските цени. Затова са предпочитани от хора, избрали да прекарат една по-различна ваканция, далеч от пренаселените ски курорти, без да се охарчват прекалено.

 Ако попаднеш в района на Смолян, непременно посети Широка лъка.

Магнит за туристите са и местните  фестивали

Село Солища

The post Зимна приказка в Родопите appeared first on Пътешествия без край.

Какви традиционнни вкусотии можете да опитате в района на Средните Родопи вижте  Тук

Гледката, която се разкрива от скалистия рид, радва окото и изпълва душата с копнеж да полетиш над планинските склонове. изпъстрени с цветовете на родопската природа.

С „египетския” труд на местното население нагоре по стръмния баир са били извозени, на гръб или с мулета, над 40 тона желязо, което само по себе си е истински подвиг 

Предполагаемата възраст на Ухловица е над 3 милиона и 500 хиляди години.

Сякаш съм попаднала на дъното на океана от филма „20 000 левги под водата” по романа на Жул Верн.

В едно от пещерните езера се „вливат” водите на каменен водопад.

The post Потайностите на Ухловица appeared first on Пътешествия без край.