язовир Archives • Пътешествия без край

Потопената църква на яз. Копринка или последното късче от един изгубен свят

Veneta Nikolova — Sun, 10 May 2015 19:53:35 +0000

Някога се е киприла в центъра на бъкащото от живот село Виден, а кристалният й камбанен звън се отразявал в отсрещните старопланински първенци, известявайки празник или смърт. Днес на това мястото се е ширнало голо поле. От китното подбалканско селце са останали разхвърлените насред пустошта основи от стари зидове. И останките от „Св. Анастасий“.

Църквата на село Виден се е спотаила зад стена от избуяли храсталаци и върби, като безмълвен свидетел на човешката преходност.

Зиме свирепи ветрове се завихрят около рухналите й зидове, провират се през обраслите с мъх пукнатини, плъзват нагоре по тесния отвор на старата камбанария и засвирват зловеща мелодия.

Напролет водите на Копринка прииждат, заливат полето и се плисват в нозете на храма.

Тогава светата обител се понася с ефирна лекота в синевата, на границата между небето и водата, сякаш устремена към един по-съвършен свят. Наричат я още Потопената църква.

„Св. Анастасий“ – така се е казвал най-красивият и богато украсен православен храм в района на гр. Казанлък. Призрачният му профил с грозно озъбените дувари и продънения купол, със зеещите прозорци и изоставената камбанария, стърчи печален насред нищото.

Дълги години семейство щъркели, свили гнездо на камбанарията, бдяха като стражи над забравения от хората храм.

Но не щеш ли, преди време, силна буря прекършила част от тукашните дръвчета, отнасяйки със себе си и щъркеловото гнездо. Сега изправеният насред полето силует е по-самотен и сумрачен от всякога.

В средата на миналия век в България се развихря ударно строителство на язовири и ВЕЦ-ове. Социалистическият строителен замах достига и това целунато от Бога кътче в сърцето на Розовата долина. В изграждането на язовира се включват бригадири от цяла България.

Към тях, на собствени разноски, се присъединяват и 10-на английски студенти в Кеймбридж с крайно леви убеждения. Седмичната им заплата била един лев, но това по никакъв начин не се отразило на ентусиазма им.

Някои от чуждестранните доброволци още си спомнят с умиление срещата им с вожда на компартията Георги Димитров, дошъл лично да инспектира изграждането на язовира, който в годините на соца носеше неговото име.

Докато полагали основите му, бригадирите се натъкнали на останките от великолепния тракийски град Севтополис от 4 век пр. Хр.

Но и това не ги спряло. През 60-те години на миналия век век каптираните от р. Тунджа водни маси заливат района и неумолимо плъзват по улиците на село Виден.

Разправят, че водата първо в храма се настанила, а когато се оттеглила, на нейно място се заселили стада крави и свине. Безверие и отчаяние се спуснали над долината. Хората загрубели, забравили наставленията на дядо поп, всеки първо себе си гледал да нареди, а някогашната китна църквица превърнали в обор.

„Голямо ни беше селото, голямо и хубаво! Но язовирът го погълна. От 400 къщи 80 останаха.“ – спомня си 87 годишният Кънчо. Къщата му е в горната махала на село Виден. Дотук водата не стигнала. И училището било пощадено, както и къщата на попа.

„Сега в нея се помещават общинските казани за ракия. Училището пък го закриха, че децата изчезнаха. “- разказва бай Кънчо.

И добавя, че в селото често се отбиват фотографи и туристи, за да снимат обруления от ветровете храм. „А беше църква за чудо и приказ! С един красив купол, с висящи полилеи. Добре че попът успя да спаси старите икони, сребърните свещници, кандилниците…“, нарежда събеседникът ми.

„Св. Анастасий“ бил издигнат между 1851-1854 г., но по време на Руско-турската война е опустошен от башибозуците.

С дарения на местното население светата обител е възстановена половин век по-късно, а славата й се ширнала навред в околията.

Казват, че удивителната й акустика можела да се мери с тази на Миланската скала, а тайната била в един строителен трик. Майсторите зазидали в дуварите празни глинени гърнета по сложна схема, така че кухините перфектно да отразяват църковните песнопения. Църквата си имала и балкон. В празничнни дни там се разполагал хорът.

Сега общината строи нов храм, но още не е завършен, парите не стигали. В него щели да пренесат спасената от дядо поп църковна утвар. Но духът го няма, вярата си е отишла. Хората, един по един измрели или напуснали оцелялата от потопа махала. Останали само приходящите виладжии и шепа възрастни жители.

И бай Кънчо, който посреща и изпраща случайните минувачи. Кани ги да поседнат в двора му на чашка домашна ракия и разказва ли, разказва. За детството, за някогашната глъч по селските улици, за розовите насаждения на баща му, за излъганите надежди и Потопената църква – последното избледняло късче от един отиващ си свят.

Ако статията ви е допаднала, подкрепете ме, като се абонирате за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми до скритите кътчета на България и не само Последвайте линка @VenetaNikolova

The post Потопената църква на яз. Копринка или последното късче от един изгубен свят appeared first on Пътешествия без край.

Потопената църква на язовир Жребчево

Veneta Nikolova — Sat, 26 Apr 2014 16:59:00 +0000

Тя е там повече от век. Стърчи самотна на фона на прозрачните язовирни води. Зиме я брулят ветрове и снежни виелици, а лед сковава нозете й. Лете жарко слънце безмилостно напича столетните й зидове, изтърбушения покрив и зеещите в нищото прозорци и врати.

Далеч от хорската суета и забързания ход на времето, потопената църква на язовир Жребчево тъне в самота и забрава, като безмълвен свидетел на изгубената вяра и надежда.

Някога, преди водите да погълнат село Запалня и още две околни населени места, храмът бил в центъра на живота в долината. А кристалният звън на камбаната му се носел над стелещите се като ароматни килими насаждения с маслодайна роза в подножието на Средна гора.

По време на турското робство Запалня се славело със своите 120 гюлеви казана за розово масло.

Оттук минавал пътят от Казанлък за Одрин, а край него е имало и няколко хана. Според османски документ от 1472 г. Запалня е съществувало още преди 13-ти век, но с друго име. Днес обаче от някогашните и оживени улички, огласяни от детски смях, майсторски чукове и конски копита, не е останала и следа.

Храмът е издигнат през 1895 г. на мястото на църква от 4-9 век. Но фактът, че е кръстен на Св. Иван Рилски – небесен покровител на българския народ, не притеснил по никакъв начин партийните функционери. От столицата пристига решение точно тук да бъде изграден голям язовир, който да събира водите на р. Тунджа. В началото местните недоумяват, следват молби, протести. Но съдбата им е предопределена.

Годината е 1962 . Запалня, заедно със съседните села Жребчево и Долно Паничарево биват засмукани от центрофугата на огромната водна маса буквално за една нощ. И остават завинаги погребани на дъното на язовира.

Но малка частица от изгубения свят отказва и до днес да бъде заличена. Това е старата църква.

Оцеляла благодарение на това, че е издигната върху леко възвишение над селото.

Нащърбените й зидове, зад които наднича синеватарисуват във въображението образи на изцъклено от отчаяние човешко лице или на плачещо дете, чийто безгласен зов за помощ се губи някъде на границата между водата и небето.

Вече половин век самотният силует на храма се носи като призрачен кораб сред смълчаните води на Жребчево.

Напролет водите прииждат, потапяйки го наполовина, а лятно време вълнички радостно се плискат в нозете му.

Напук на природните стихии и забравата, стените му стоят все така гордо изправени, сякаш устремени към небето. Казват, че са били иззидани от тревненски майстори. Ако се вгледаш внимателно в тях ще видиш полепнали мидички и речни камъчета.

„Св. Иван Рилски“ не е единствената българска църква, заличена от безпощадния социалистически замах,

породил серия от грандиозни хидропроекти из цялата страна. Във фотофорумите срещаме спиращи дъха снимки на потопените църкви от язовирите Копринка, Огоста, Лобош…

Наблизо са разпръснати няколко каменни кръста. Това е старото селско гробище. На това място е имало паметна плоча за мъртвото село със следния текст „Село Запалня, заселено XV в., изселено 1962 г.“. Но както може да се очаква, днес и тази следа е заличена. Просто плочата вече я няма. Малцина си спомнят за потъналата долина и за нейните обитатели, всеки със своята съдба, надежди и разочарования.

Трите заличени села обаче са още живи в паметта на техните потомци. Всяка година хората от околностите се събират в деня на Св. Иван Рилски, за да отдадат почит на техните предци и на някогашната си църква.

А иначе Жребчево е рай за любителите на дивото къмпингуване, както и за художници и фотографи, които често се отбиват тук в търсене на най-добрата светлина за снимки и рисунки.

Днес руините на църквата тънат в тишина, нарушавана от плисъка на вълните, играта на вятъра, промушващ се със свистене през изтърбушените й прозорци и … от блеенето на овце.

– Мога ли да ти снимам стадото ? – питам този овчар, повел животните си на паша без да обръща внимание на наближаващата буря.

– Ама ти какво дириш тук, в този задънен край ? – отвръща човекът.

– Харесва ми тишината, потопената църква…

– Какво ти харесва толкоз! Не виждаш ли, че от нея нищо не остана. И селото ни вече го няма, и хората избягаха, разпръснаха се кой-откъде. Нас Господ ни забрави. Скоро и ние ще си идем, тогава и споменът ще си иде с нас.

Венета Николова . Пътешествия без край

The post Потопената църква на язовир Жребчево appeared first on Пътешествия без край.