Запалня, Дарец, Кочаш, Пчелинци, Подградец…  – това са имена на потопени села. Те не съществуват, но спомените за тях бродят на дъното на язовирите, като подводни призраци, които не искат да се разделят с миналото. На места над водата още стърчат печалните руини на църкви или гробища, навявайки усещане за тъга и безвъзвратна загуба.

В средата на 20-ти век десетки български села потъват под водата завинаги

Техните жители са принудително изселени от родните земи. Комунистическата власт започва ударно строителство на язовири. Но каква е била съдбата на тези потопени села, какво се е случило с техните обитатели? За да разбера, се срещам с гл. ас. Д-р Лина Гергова, ръководител на екип от Института за етнология и фолклористика към БАН, който работи по проекта „Потопеното наследство“.

СЛУШАЙТЕ ПОДКАСТА

В този епизод ви разказвам за съдбата на десетките български села, потопени в името на прогреса . С д-р Лина Гергова от БАН разплитаме истории за хора, живели в бъчви , за взривени храмове и за легендарните корабчета „Емона“ и „Галата“ , които някога са били единствената връзка със света.:.

До момента екипът на дпр Геркова е идентифицирал 23 язовира, при които са били изселени над 60 потопени села, включително и махали с по няколко къщи. Повечето се намирали в изостанали планински местности, не са имали ток, пътища, магазини, лекар… Затова за мнозина преместването в по-благоустроените региони означавало модернизация и шанс за по-добър живот, твърди гл. ас. Лина Георгиева.

Много хора не са могли да приемат раздялата с дома и земите на дедите им

При строителството на язовир Искър, например наследници на изселниците разказват как хората отказвали да си тръгнат, как не са вярвали че язовирът наистина ще дойде до тяхната къща. Те са стояли до последно, докато водата обгради домовете им. При строителството на яз. Йовковци, пък едно семейство отказало да напусне селото. И понеже всички къщи били вече разрушени, то се заселило в … огромна бъчва за вино, докато насила не било изгонено оттам, разказва д-р Лина Гергова.

Не трябва да си представяме, че на дъното на язовирите има още къщи, със стени, стълби, предмети…

Сега там лежат само основите им. Хората сами демонтирали къщите си, за да запазят строителния материал за строежа на новите им домове. После пускали багерите, за да изравнят дъното на язовира. Чак тогава плъзвали мътните води, които поглъщали неумолимо спомена за селото и за неговите обитатели. Но конструкциите на църквите оставали, като стражи на изгубената памет. „Има случаи и на взривени църкви, с цел да се изравни дъното на язовира, като църквата в село Йовковци на едноименния язовир, или храма на село Дарец в яз. Студен Кладенец.„ – казва д-р Лина Гергова.

А гробищата ?

В повечето случаи те са останали под водата. Но не винаги. Понякога хората пренасяли останките на близките си. Например жителите на Жребчево изкопават костите, събират ги в костница и ги погребват близо до един мотел.

Там те издигат мемориален паметник на селото. Но около мотела стартира строителство, паметната плоча изчезва, а с костницата не се знае какво се е случило. Интересно било мюсюлманското гробище на потопеното село Подградец в яз. Кърджали. „Когато нивото на язовира падне, надгробните плочи изплуват на повърхността –  разкривени, с интересни старинни знаци по тях“ – казва д-р Лина Гергова.

Къде справедливо, къде – не, тези хора били все пак компенсирани от държавата.

На някои са построени жилища, други получили финансови обезщетения или пък възможност да закупят на по-ниски цени дефицитните при соца строителни материали. Ала  част от собствениците на обработваема земя, били обезщетени на много ниска стойност. Освен това те изгубили членството си в ТКЗС, което сериозно се отразило на финансовия и обществения им статут по време на социализма.

Разгледайте галерията от ФБ групата на Потопеното наследство. Снимките са предоставени с любезното съдействие на Института за етнология и фолклористика към БАН. За да прочетете интересните текстове за тези потопени села, кликнете върху всяка снимка. Още интересни истории за потопени села в България, ще откриете във въпросната ФБ група.

Властите убеждавали хората че трябвало да се жертват за общото благо. Дори имало пропагандни песни, които станали популярни. Екипът на БАН попаднал на песни на турски език, записани през 1954 -та за ползите на яз. Студен Кладенец и колко хубаво щяло стане, когато хората си имат язовир и вода за всички. И така и станало!

Обществен воден транспорт в Родопите

До 60-те години на миналия век в по-отдалечените краища на Родопите не е имало водопровод, ж.п. линии или нормални пътища. Токът пристига там чак през 70-те години и то не навсякъде. Селата били свързани помежду си чрез мрежа от т.нар. катърски пътеки. Но когато водите на новопостроените язовири Студен кладенец,  Кърджали и Ивайловград заливат въпросните пътеки, много от населените места остават изолирани от света.

Така се родила идеята за корабна пътническа линия. През 70-те в язовирите Студен кладенец и Кърджали се подвизавала малка флотилия. Корабчетата весело порели язовирните води, докато превозвали на борда пасажерите заедно с добитъка и стоката за хоремага.  До средата на 80-те хората разчитали на водния транспорт, за да отидат на работа, до болницата или на училище. Така в яз. Студен кладенец се появил „Галата“ (първият железен кораб в България ),  а гордостта на яз. Кърджали бил „Емона“.

Ала корабите не можели да акостират навсякъде, тъй като били морски, с дълбоки дъна и някои крайбрежни села останали извън маршрута им. Проблем бил и малкият брой на плавателните съдове, както и честите им закъснения, да не говорим за постоянните ремонти. Накрая хората се отказали от водния транспорт. В наши дни корабът „Емона“ все още се полюшва по водите на яз. Кърджали, ала вече като атрактивен ресторант, докато легендарният „Галата“ се е килнал ръждясал в яз. „Студен кладенец“.

Вижте още :
Потопената църква на яз. Копринка или последното късче от един изгубен свят
За параклиса и потопеното село на язовир Пчелина
Запалня – да потопят миналото и вярата ти
Потопената църква на яз. Жребчево

Ако статията ви е допаднала, подкрепете ме, като се абонирате за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми до скритите кътчета на България и не само Последвайте линка    @VenetaNikolova

The post Потопени села в България – по следите на изгубената памет appeared first on Пътешествия без край.

В село Лисиците няма лисици и както местните твърдят, никога не е имало! Нарекли го така, защото било свито на брега на язовир „Студен кладенец“, като в лисича бърлога. Затова пък има крави, овце и щъркели колко щеш! А водите на язовира бъкат от шарани ! Селото е обитавано от 10-на души, повечето къщи отдавна са изоставени и се рушат.

Освен това в Лисиците няма нито една улица. Случайно попадналият посетител трябва да си проправя път през обрасли в трънаци кози пътеки, криволичещи край съборетини, да подскача от камък на камък или да внимава да не хлътне в някоя издълбана от дъждовете дупка.

Кликнете върху снимка по-долу, за да влезете в галерия
/ За да излезете от галерията кликнете върху  бутона Esc на вашата клавиатура/

Но тогава, ще попитате, защо въобще да се отбивате в този изолиран от човечеството край ?

И съвсем основателно! Защото вероятно не знаете, че невзрачно родопско селце притежава истинско чудо – най-дългият въжен мост в България, протегнат над смълчаните води на язовира.

Мостът е с дължина 260 м. и е единствената връзка на село Лисиците с останалия свят. Въпреки, че селото отстои на 10 км. по въздух от Кърджали, попаднеш ли тук, те обзема усещане за самота и изолация. Село Лисиците се е спотаило на края на света. А самото откриване на моста му си е истинско приключение.

Как да стигнете до моста на село Лисиците?

Отговорът е – трудно !  До село Лисиците и моста няма автомобилен път. Достъпни  са само с лодка, влак или пеша. Ако пътувате с автомобил най-прекият достъп до Лисиците е през село Широко поле. Завийте веднага надясно след джамията и следвайте черния път покрай ж.п. линията. Когато  пътят свърши, паркирайте автомобила си и продължете пеша покрай релсите. На нас ни се наложи да минем през една порта и после да се промушим през бодлива тел, за да стъпим на пътечката която следва ж.п. линията покрай язовира.

Горещият августовски следобед /беше към 14 часа/, жаждата и изтощението / бяхме твърде нетърпеливи да видим това чудо на архитектурния гений, за да обядваме / не ни попречиха да се възхитим на красивия изглед към язовира и отсрещните потънали в зеленина брегове. След около половин час ходене, щракане с фотоапарата и възторжени възклицания, стигнахме до  дървена пейка с рухнала край нея бяла постройка, която изпълнява функцията на селската ж.п. гара. Тук, два пъти на ден, спира влакът по линията Кърджали-Димитровград.  А ние поехме по малка горска пътека вляво от спирката и ж.п. линията.

След 200-300 метра пред нас се ширна миловиден аналог на моста „Голдън гейт“

Е, лисичият му вариант е малко поръждясал и опърпан, тук-там с поизгнили или липсващи дъски, но все пак здраво стъпил на двата язовирни бряга, с устремена във висините конструкция. Една тясна въздушна пътека, която те отвежда в друг свят, капсулиран във времето ! А долу, в краката ти, зеленеят отблясъците на язовир „Студен кладенец“.

Какво ни разказаха за село Лисиците

Докато се наслаждавахме на въздушната си разходка, към нас се приближи бай Иван – един от малкото жители на Лисиците. „Имате ли лисици в селото?“ – заговарям го. „ Не, просто така се казва,  много е старо. Било е турско село и чак след „демокрацията“ тук се настаниха и българи„ – занарежда той.

Село Лисиците от край време било трудно достъпно заради водата. В миналото жителите му трябвало да прекосяват малък мост над р.Върбица, за да отидат на пазар или на лекар. В края на 50-те години на 20 – и век, когато построили язовир „Студен кладенец“ и водите му плъзнали в околностите, в най-тясната част на водния басейн, в непосредствена близост до Лисиците изградили 260-метров въжен мост. Някога тук имало детска градина, училище и дори магазин, но не и улици.

 Мостът на село Лисиците е взел и една жертва

Веднъж, около новогодишните празници, жителите на Лисиците отишли заедно да си купят продукти от съседното село. По това време /през 90-те години на 20 век/ обаче мостът бил в окаяно състояние. Много от дъските били счупени или прогнили, а едно от носещите стоманени въжета било съвсем ръждясало и разнищено. Когато вечерта се прибрали от пазар, хората преминали внимателно през нестабилния мост „И като стигнахме до края, чухме едно силно скърцане, но стъпихме на брега здрави и читави“, спомня си бай Иван.

Да, но техният съселянин Али решил да пийне една ракийка в съседното с. Широко поле и да се прибере по-късно. Когато на връщане стигнал към средата на моста, отекнал зловещ пукот. Едното носещо въже се скъсало и мостът … се обърнал и изсипал Али в ледените язовирни води. Мъжът започнал да вика за помощ и съселяните му едва го извадили от язовира, но било късно – човекът починал от премръзване.

След трагедията властите тутакси ремонтирали съоръжението. В наши дни то е в прилично състояние, въпреки изгнилите тук-там дъски.

Тракийският комплекс Чит кая

На входа на с. Лисиците ни посрещна стар дънер, обсипан с туристически табели – последна надежда за вливане на свежи сили в полу-мъртвото село. Една от тях сочи към местността Чит кая, където са открити следи от тракийски култов комплекс с трапецовидни ниши, издълбани в скалата. Предполага се, че на това място предците ни извършвали обреди, свързани с култа към слънцето. „Идват тук някакви хора да гледат онези дупки в скалите, ама те дупките, пари не дават “ – отсича бай Иван.  Жегата и изтощението си казаха думата. Отложихме прехода до върха на скалата под неумолимия августовски пек за някой друг път.

Село Лисиците си има и още една забележителност – селската чешма, декорирана с петолъчка, сърп и чук – бледен спомен от някогашното му соц битие.  На чешмата е монтирана ръчна водна помпа от която блика ледена вода. Утолихме жаждата си, наплискахме се с пълни шепи и си обещахме, че отново ще се върнем в това целунато от безвремието място.

Ако статията ви е допаднала, подкрепете ме, като се абонирае за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми до скритите кътчета на България и не само Последвайте линка    @VenetaNikolova

The post „Голдън гейт“ ли? Не, мостът на село Лисиците! appeared first on Пътешествия без край.