Запалня, Дарец, Кочаш, Пчелинци, Подградец…  – това са имена на потопени села. Те не съществуват, но спомените за тях бродят на дъното на язовирите, като подводни призраци, които не искат да се разделят с миналото. На места над водата още стърчат печалните руини на църкви или гробища, навявайки усещане за тъга и безвъзвратна загуба.

В средата на 20-ти век десетки български села потъват под водата завинаги

Техните жители са принудително изселени от родните земи. Комунистическата власт започва ударно строителство на язовири. Но каква е била съдбата на тези потопени села, какво се е случило с техните обитатели? За да разбера, се срещам с гл. ас. Д-р Лина Гергова, ръководител на екип от Института за етнология и фолклористика към БАН, който работи по проекта „Потопеното наследство“.

СЛУШАЙТЕ ПОДКАСТА

В този епизод ви разказвам за съдбата на десетките български села, потопени в името на прогреса . С д-р Лина Гергова от БАН разплитаме истории за хора, живели в бъчви , за взривени храмове и за легендарните корабчета „Емона“ и „Галата“ , които някога са били единствената връзка със света.:.

До момента екипът на дпр Геркова е идентифицирал 23 язовира, при които са били изселени над 60 потопени села, включително и махали с по няколко къщи. Повечето се намирали в изостанали планински местности, не са имали ток, пътища, магазини, лекар… Затова за мнозина преместването в по-благоустроените региони означавало модернизация и шанс за по-добър живот, твърди гл. ас. Лина Георгиева.

Много хора не са могли да приемат раздялата с дома и земите на дедите им

При строителството на язовир Искър, например наследници на изселниците разказват как хората отказвали да си тръгнат, как не са вярвали че язовирът наистина ще дойде до тяхната къща. Те са стояли до последно, докато водата обгради домовете им. При строителството на яз. Йовковци, пък едно семейство отказало да напусне селото. И понеже всички къщи били вече разрушени, то се заселило в … огромна бъчва за вино, докато насила не било изгонено оттам, разказва д-р Лина Гергова.

Не трябва да си представяме, че на дъното на язовирите има още къщи, със стени, стълби, предмети…

Сега там лежат само основите им. Хората сами демонтирали къщите си, за да запазят строителния материал за строежа на новите им домове. После пускали багерите, за да изравнят дъното на язовира. Чак тогава плъзвали мътните води, които поглъщали неумолимо спомена за селото и за неговите обитатели. Но конструкциите на църквите оставали, като стражи на изгубената памет. „Има случаи и на взривени църкви, с цел да се изравни дъното на язовира, като църквата в село Йовковци на едноименния язовир, или храма на село Дарец в яз. Студен Кладенец.„ – казва д-р Лина Гергова.

А гробищата ?

В повечето случаи те са останали под водата. Но не винаги. Понякога хората пренасяли останките на близките си. Например жителите на Жребчево изкопават костите, събират ги в костница и ги погребват близо до един мотел.

Там те издигат мемориален паметник на селото. Но около мотела стартира строителство, паметната плоча изчезва, а с костницата не се знае какво се е случило. Интересно било мюсюлманското гробище на потопеното село Подградец в яз. Кърджали. „Когато нивото на язовира падне, надгробните плочи изплуват на повърхността –  разкривени, с интересни старинни знаци по тях“ – казва д-р Лина Гергова.

Къде справедливо, къде – не, тези хора били все пак компенсирани от държавата.

На някои са построени жилища, други получили финансови обезщетения или пък възможност да закупят на по-ниски цени дефицитните при соца строителни материали. Ала  част от собствениците на обработваема земя, били обезщетени на много ниска стойност. Освен това те изгубили членството си в ТКЗС, което сериозно се отразило на финансовия и обществения им статут по време на социализма.

Разгледайте галерията от ФБ групата на Потопеното наследство. Снимките са предоставени с любезното съдействие на Института за етнология и фолклористика към БАН. За да прочетете интересните текстове за тези потопени села, кликнете върху всяка снимка. Още интересни истории за потопени села в България, ще откриете във въпросната ФБ група.

Властите убеждавали хората че трябвало да се жертват за общото благо. Дори имало пропагандни песни, които станали популярни. Екипът на БАН попаднал на песни на турски език, записани през 1954 -та за ползите на яз. Студен Кладенец и колко хубаво щяло стане, когато хората си имат язовир и вода за всички. И така и станало!

Обществен воден транспорт в Родопите

До 60-те години на миналия век в по-отдалечените краища на Родопите не е имало водопровод, ж.п. линии или нормални пътища. Токът пристига там чак през 70-те години и то не навсякъде. Селата били свързани помежду си чрез мрежа от т.нар. катърски пътеки. Но когато водите на новопостроените язовири Студен кладенец,  Кърджали и Ивайловград заливат въпросните пътеки, много от населените места остават изолирани от света.

Така се родила идеята за корабна пътническа линия. През 70-те в язовирите Студен кладенец и Кърджали се подвизавала малка флотилия. Корабчетата весело порели язовирните води, докато превозвали на борда пасажерите заедно с добитъка и стоката за хоремага.  До средата на 80-те хората разчитали на водния транспорт, за да отидат на работа, до болницата или на училище. Така в яз. Студен кладенец се появил „Галата“ (първият железен кораб в България ),  а гордостта на яз. Кърджали бил „Емона“.

Ала корабите не можели да акостират навсякъде, тъй като били морски, с дълбоки дъна и някои крайбрежни села останали извън маршрута им. Проблем бил и малкият брой на плавателните съдове, както и честите им закъснения, да не говорим за постоянните ремонти. Накрая хората се отказали от водния транспорт. В наши дни корабът „Емона“ все още се полюшва по водите на яз. Кърджали, ала вече като атрактивен ресторант, докато легендарният „Галата“ се е килнал ръждясал в яз. „Студен кладенец“.

Вижте още :
Потопената църква на яз. Копринка или последното късче от един изгубен свят
За параклиса и потопеното село на язовир Пчелина
Запалня – да потопят миналото и вярата ти
Потопената църква на яз. Жребчево

Ако статията ви е допаднала, подкрепете ме, като се абонирате за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми до скритите кътчета на България и не само Последвайте линка    @VenetaNikolova

The post Потопени села в България – по следите на изгубената памет appeared first on Пътешествия без край.

През 2001-ва пещерняци случайно попадат в тази недостъпна част на планината в района на село Ненково. Поглеждайки нагоре към скалните венци, ахват от изненада. Високо над тях се откроила черната паст на зейнал към небето отвор на пещера. По-късно на място пристига проф. Николай Овчаров с негов екип и започва проучването на скалната ниша. Заключението на видния археолог е че става дума за тракийско светилище от 11-10 в. преди н.е.

Какво знаем за пещера Утробата ?

Култовият комплекс е с формата на вулва, затова местните го нарекли Утробата. Първоначално скалната цепнатина била далеч по-малка и тясна. Но древните хора са я доизваяли  така, че да придобие формата на въпросния женски орган. По този начин, според изследователите, дълбочината й от първоначалните 16 м. станала 22 м.

В дъното на пещерата предците ни са издялали олтар, който  да наподобява матка. Всяка година в деня на пролетното слънцестоене през входния отвор попада слънчев лъч, който опложда вулвата, т.е. стига до дъното на пещерата и осветява „матката“.  Според учените Утробата е била използвана от траките като светилище на Богинята майка. Близо до входа й те са издълбали и серия от трапецовидни скални ниши.

Как да стигнете до Утробата ?

Култовият комплекс се намира на 23 км. от Кърджали по пътя за село Ненково. Вторачени в GPS- навигацията за малко да подминем село Дъждовница без да  забележим трапецовидни ниши, издълбани високо в скалите край селото. Виждат се вдясно от пътя. След това отминахме х-л Боровица, разположен на брега на язовир Кърджали и започнахме да се оглеждаме за пътеката към Утробата, която се пада вдясно на пътя. На около 1 км. от хотела видяхме указателна табела за Утробата и няколко паркирани автомобила. Спряхме до тях и поехме нагоре към заветната цел.

За да стигнете до това чудо на природата и на човешкия съзидателен устрем, ще трябва да положите сериозно усилие. До самата пещера има добре маркирана пътека, но тя е стръмна, на места ронлива. Преходът в едната посока е около час или малко повече. За целта е добре да се екипирате с подходящи обувки и да си носите вода. Оказва се, че Утробата е добре разработена туристическа атракция. Въпреки горещия пролетен ден, десетки туристи – млади и стари, плувнали в пот, но решени да достигнат целта, пъплеха упорито нагоре-надолу но склона . Усилията си струват, защото веднъж стигнали до подножието на тъмния отвор на вулвата, човек изпитва необяснимо страхопочитание към това

природно творение, обвеяно с мистика

Но докато се изкачвах нагоре по желязната стълба, която води до отвора на Утробата, получих сърцебиене. Зави ми се свят от височината и от необятната гледка към хоризонта, която се разгърна пред ошашавения ми поглед.

Вътре, в полумрака на пещерата, имах чувството, че съм попаднала в утробата на гигантско извънземно същество. По стените се стичаха миниатюрни капчици вода, подобни на някакви секрети. Изведнъж, от навлажнената „матка“ в дъното на кухината, ме лъхна … едва доловимо дихание. Но долу, в подножието на пещерата, вече се беше заформила опашка от нетърпеливи туристи в очакване да освободим терена.

Затова побързахме да направим снимки и потеглихме обратно по пътеката, като внимавахме да не се подхлъзнем на някой сипей. Но как да гледаш непрекъснато в краката си, когато си заобиколен от такава красота! Пред нас, като на длан, се ширнаха родопските хребети, а между тях сребристите води на язовир Кърджали подканващо ни намигваха.

В село Ненково времето е спряло

Отдавна си го бях набелязала – обезлюденото родопско селце, застинало във времето, в което рядко стъпва туристически крак. А се намира само на 5 км. от Утробата! Привлече ме въженият му мост, който е единствената му връзка с цивилизацията.  Признавам – въжените мостове са ми слабост. Виж: „Голдън Гейт“ ли?Не, мостът на село Лисиците  . Оказва се обаче, че Ненково си има не един, а цели два моста. И то какви!

Малко преди да стигнем до селото, от лявата страна на пътя, видяхме стария мост, огънат над  река Боровица. Мостът е с 5 каменни свода и е дълъг 58 метра, т.е. с два метра повече от прословутия му побратим Дяволския мост край Ардино. Не е ясно от кога е. Според някои източници Ненковският мост е изграден още от римско време. Но по-разпространената версия е, че датира от средновековието и че по него са минавали кръстоносците и т.н. За съжаление в наши дни е полу-разрушен. Най-вече от иманяри, привлечени от легенди за скрито съкровище в основите му.

Затова пък въженият мост на селото си е цяла атракция! Нищо, че е с поизгнили дъски и съвсем леко се поклаща! Хората разчитат на него за връзка с останалия свят. В горещия следобед видяхме възрастен човек, натоварен с 20-на комата хляб да се движи бавно моста. „Ами те не са само за мен, а и за съседите, помагаме си!“- заяви човекът и добави, че най-близкият магазин отстои на 15 км. Веднъж на няколко дена до моста спирало микробусче с най-необходимите стоки. Всичко се пренасяло на ръце или с магарета по моста.

 Каменните къщи на Ненково 

Но това което прави най-силно впечатление са старите каменни къщи с тиклени покриви. Зидовете на повечето от тях са  „сглобени“ като конструктор „Лего“. Просто строителите са домъкнали речни камъни от близката река Боровица и са ги наставили един върху друг. Така, лесно и бързо, са стъкмили домовете си по подобие на къщите от каменната ера.

Същата техника са използвали и за изграждане на дуварите си. И се е получила истинска каменна приказка! Липсата на автомобили е съхранила непокътнати старите селски улички. За жалост почти нищо не се знае за историята на Ненково. Освен, че повечето му къщи са от 1912 г., че някога тук е имало смесен магазин с пивниц, както и училище. Единствено поддържаната миниатюрна джамия с тенекиеното минаре навежда на мисълта, че няколкото му възрастни жители все още не са изгубили вярата си. Както и надежда, че животът, макар и труден, все пак има смисъл !

Хилядолетни скални ниши

Видяхме ги на отсрещния бряг още докато пресичахме въжения мост. Въпросните ниши са били изсечени от човешка ръка върху скалните венци край река Боровица съвсем близо до днешното село Ненково.  Разхождайки се в крайните му квартали, успяхме да разгледаме отблизо тези издълбани в ронливите скали кухини. Но за разлика от други подобни творения в Източните Родопи, тези са почти заличени от хилядолетията и природните стихии.  Предполага се, че датират от II – I хилядолетие преди Хр. И се свързват с мегалитната култура, към която спадат и многобройните по нашите земи долмени, менхири и скални светилища, а вероятно и близкият култов комплекс Утробата. Вижте: Трапецовидни скални ниши – мистерии и митове в Източните Родопи

Вместо заключение:

Пролетта и есента са най-удачните сезони за разходки в Източните Родопи. Ние отседнахме в малък хотел в центъра на Кърджали и за един ден успяхме да разгледаме тези две магнетични късчета, скрити в планината. В района обаче останаха още неизследвани места – следи от ранни християнски църкви, мегалитни структури, тракийски светилища и най-вече – удивително красиви и недокоснати от човешка ръка местенца, които предстои да посетим в съвсем скоро време.

Ако статията ви е допаднала, подкрепете ме, като се абонирате за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми до скритите кътчета на България и не само Последвайте линка    @VenetaNikolova

Вижте къде точно се намира село Ненково и как да стигнете до него.

The post Пещера Утробата и каменното село Ненково – далеч от времето appeared first on Пътешествия без край.