Кой от нас не се е редил на  ГКПП Калотина на път за странство или поне до Пирот за кратка разходка. Малцина обаче се сещат да отскочат до самото село Калотина, разположено встрани от натоварената пътна артерия, смълчано на ръба на България.

В околностите му се намира истински бисер на средновековното църковно изкуство, обявен за паметник на културата, за който  обаче никой не си спомня – храмът „Свети Николай“ в Дивина махала, близо до река Нишава.

Гледайте видео репортажа

Стигаме до самата граница, за да ви покажа старата църква „Св. Николай“ . Заснех чезнещите ликове на светците  и дълбоките пукнатини по стените, в опит да запазя спомена за тези безценни стенописи , преди безхаберието да ги е заличило напълно.

Църквата на село Калотина е на почти 700 години

Както обикновено при средновековните ни храмове, ценното са стенописите, не архитектурата. Като нищо можете да подминете постройка от грубо дялан камък, разположена на хълмистия терен. Но прекрачите ли прага й ви обзема смесено чувство на възхита и …тъга. Защото стените са целите покрити с красиви изображения на светци и библейски сцени, ала от тях е останало твърде малко. На места още личат фрагменти от ярки рисунки, от които те гледат измъчени ликове с избодени очи, сякаш плачещи и молещи да бъдат спасени от унищожение. Сравнително добре е запазена сцена от страшния съд, както и образа на Христос над вратата на наоса. Стенописната украса е в два живописни слоя. Предполага се, че първият е от  30-те години на 14 век, когато е била построена църквата, а вторият е от XV век.

Нищо не може да се сравни с усещането да се изправиш пред недокоснати от нашия свят изображения, такива каквито са излезли изпод четката на незнаен зограф преди 7 века. Сякаш долавяш емоциите и мислите на твореца,  докато ги е рисувал. Оттогава църквата не е пипната. Нито е била опожарявана, нито е била реставрирана.

Легендата за самотния храм „Свети Николай“

Съдейки по изчезнал ктиторски надпис на южната фасада, „Свети Николай“ датира от времето на цар Иван Александър (1331-1371 г.). Нещо повече – именно тук, мълви легендата, е била венчавката на  българския владетел с втората му съпруга и голямата му любов – красивата еврейка Сара, която се преименувала на Теодора. От този брак се ражда Иван Шишман – последният български цар. А дъщеря им Кера Тамара бива омъжена за турския султан Мурад.

Днес църквата на село Калотина неумолимо се руши, отнасяйки със себе си безценни свидетелства за залеза на Втората българска държава. Дълбоки пукнатини пълзят по стените й, а вратата с разбития катинар, зее отворена и всеки може да прекрачи прага й за да й се възхити или да й навреди.  Хубавото поне, е че местни хора се грижат за храма. Електрифицирали са го, украсили са го с иконки, поставили са свещник, столове, та дори и кутия с бонбони за Бог да прости …

За надеждата и светлината

Църквата на село Калотина успява да оцелее непокътната от набезите на османския завоевател до Освобождението. Ала скоро след това, против всякаква логика, тя бива изоставена от вече освободените от ислямски ботуш жители на Калотина.  Цели 10 години „Св. Никоай“  е без покрив. Лете и зиме, дъжд и сняг рушели  беззащитните стенописи. В даден момент все пак се смилили над него, построили му покрив. Но течовете продължили. Твърди се, че някои стенописи са свалени и отнесени за съхранение в Археологическия музей в София.

В полумрака търся следите от един изгубен свят. Но ето че през малък отвор прониква ярък лъч светлина. Той  плъзва по стените и съживява чезнещите фигури, които, като че ли оживяват. Може би това не е краят, все някой ще ги спаси от гибел ! Като например общината, Министерството на културата, Институтът за недвижимо културно наследство, а защо не щедър дарител ? Или кой ? И кога ?

И за някои ангели хранители 

Вярвам, че всеки храм си има своя ангел хранител, който го пази  от попълзновенията не само на недоброжелатели, но и на напористи пътешественички, решени твърдо да разгадаят тайните му, за да ги разкажат на всички.

Без да му трепне крилото, ангел пазителят на „Св. Николай“ ми изтри от смартфона най-хубавите кадри от църквата, т.е. половината от снимките ми, след което тутакси предупреди неговия побратим, пазител на старата църква на съседното село Беренде, че се насочваме натам, за да я снимаме и да се ровим в миналото й. Така че и от Беренде ми изчезнаха кадри. Храмът на Беренде има по-щастлива участ, там тече реставрация. Но има ли надежда за църквата на село Калотина?

Вместо заключение или глас в пустиня:

Недоумявам как този уникален паметник на културата, свързан с важни моменти от българската история, е захвърлен на произвола на природните стихии и човешкото безхаберие. Малкото, което е останало от стенописите бързо се руши и плаче за спешна реставрация.  Гледах снимки от фреските от 60-те години , дори от преди 10-на години – били са в много по-добро състояние. След някоя друга година те безвъзвратно ще изчезнат.

Ретро албум на фотографа Димитър Карадимчев от 1962 година на „Свети Николай„. Снимките са от сайта на Проект Byzart и са публикувани във ФБ  групата България: изумителна и загадъчна.

Днес обяснения от сорта „ нéма  пáри за реставрация“ не важат. Особено в момент, като настоящия с ковид кризата, при който се угажда и се раздават милиони за всеки по-креслив сектор, но не и за култура, т.е.  пáри има. И да, църквата на Калотина не е единственият рушащ се средновековен паметник у нас!  Жалко, защото тези чезнещи реликви,  които с такава лекота и  примирение пренебрегваме, са важна част от нашата памет и национална идентичност.  И се питам какво ще завещаем на бъдещето?

Ако статията ви е допаднала, подкрепете ме, като се абонирате за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми до скритите кътчета на България и не само Последвайте линка    @VenetaNikolova

Вижте други православни храмове наблизо:
Храмът на село Беренде пази 700 вековна тайна
 Разбоишкият манастир не е място за разбойници

Вижте как да стигнете до църквата на село Калотина от София:

The post Старата църква на село Калотина – мистична, самотна, забравена appeared first on Пътешествия без край.

 За стенописите й казват, че са по-стари с 50 години от тези на Боянската църква. Но за разлика от нея, храмът на Беренде тъне в забрава, изоставен и рушащ се. С неговите  над 700-годишни стенописи „Св.св. Петър и Павел“ никога не е бил реставриран или стопанисван от държавата. Според изкуствоведи и историци това е една от най-значимите ценности в българското художествено наследство от времето на Асеневци.  Но този факт не трогва никого и най-малко отговорните институции, които открай време обещават, че ще предприемат нещо, за да я спасят, но ефект – никакъв.

Църквата се намира на около километър от Беренде, близо до брега на р. Нишава, в трудно достъпна, но много живописна местност и е идеалната цел за някоя пролетна неделна разходка.  

Как да стигнете:

Село Беренде се намира на 55 км. от София. До там можете да стигнете или през пътя за Божурище,  или през пътя за Костинброд. Ние тръгнахме по първия маршрут и на отиване се отбихме да разгледаме Драгоманското блато. След което, за около 30 минути бавно и внимателно шофиране по разбития път, стигнахме до с. Беренде. Селото е възникнало през XIII век, а наименованието му е свързано с „берендеите“, които са кумани, преминали на служба при руските князе.

На влизане в Беренде потърсихме къщата на Филип и Надка – те държат ключа на църквата. Селото наброява около 22 постоянни жители – все приветливи и услужливи хора, които само дето не ни съпроводиха до самата църква. Оставихме колата в края на селото и се спуснахме по стръмния път надолу, следвайки указанията на берендейци и най-вече интуицията си.  След 15-на минути стигнахме до една падина със закътана полянка и с белеещия се миниатюрен еднокорабен храм „Св.св. Петър и Павел“

Отвън той няма никаква архитектурна стойност. Варосан в бяло, без украси, със семпли прави линии, без кръст дори.  И нищо не подсказва за съкровищата, които таи в полумрака вече повече от 7 века.

Има две версии за възрастта на църквата на Беренде:

1. Според някои учени тя е изградена през XIV по времето на цар Иван Александър – стенописите отговарят на стилистиката от този период.
2. Други обаче са категорични, че е изградена през XIII век по времето на Иван Асен II, тъй като до преди години все още имало надпис с неговото име.

Върху външната страна на църквата бил изобразен Иван Асен II. Някои историци твърдят, че това е най-ранният известен ктиторски портрет на владетеля. Защото, според каноните, само светците или ктиторите били изобразявани в църквите.

С течение на времето образът на Иван Асен II съвсем избледнял и към 2007 вече бил едва различим.  Предишното отче на Беренде обаче решило да стори богоугодно дело, като вароса църквата, че да я постегне.  И така унищожило окончателно ктиторския портрет на цар Иван Асен II .

На една от фасадите било изобразено родословно дърво на Асеневци, което също изчезнало.

Местните са убедени, че църквата им е построена през 13 век и била изографисана отвътре и отвън по поръчка не на кого да е, а лично на цар Иван Асен II.

Легендата за църквата е следната:

След битката в Клокотница Цар Иван Асен II омъжва дъщеря си, княгиня Белослава за сръбския крал Стефан Владислав Първи с идеята да постави сръбското кралство под българско влияние. За да уреди въпросния брак владетелят поема по някогашния римски военен път по долината на река Нишава край днешното село Беренде. В гробищната църква на селцето той решава да остави атрибутите на царската си власт, както и военен отряд, който да ги пази. Защото отивал в Сърбия и не искал при евентуално покушение срещу него  да лиши държавата от атрибутите на държавност. След сполучливото сключване на брака, цар Иван Асен II провожда зограф да изпишат царски малкия Божи храм. 

В негова чест върху храма били изписани ликът му, заедно с надпис „Йоан Асен в Христа Бога благоверен цар и самодържавец всем българом и гръком“.  В последствие този стенопис е бил свален за да бъде съхранен, но следите му се изгубии.

  Какво още знаем за църквата:

1. Няма категорична датировка за построяването на храма – дали е от XIII – XIV век или е още по-стар
2. Стенописите не принадлежат на един автор. Дори не са създавани по едно и също време. За това говори разнородното стилистично изграждане на образите по стените
3. Била е гробищна църква, в средновековието в нея опявали за последен път покойниците.
4. За жалост лицата и най-вече очите на светците са избодени с шишове от нечии проклети ръчички / османски най-вероятно/
5. За пръв път храмът на Беренде се споменава през 1890 от братя Шкорпил, които го описват като „малка запустяла църквица край бреговете на р. Нишава“.
6. През 20-те години на 20-ти век оттук  минава художникът Михаил Георгиев, който прави цветно копие на изписания образ на цар Иван Асен II. Въпросното копие би трябвало да се намира в археологически музей на София, но май е изчезнало.

Кликнете върху снимка по-долу, за да влезете в галерия

7. Стенописите въобще не са пипани от времето, когато са нарисувани, няма абсолютно никаква реставрация. В Беренде се изправяте очи в очи с изпитите лица на светци, такива каквито са излезли изпод четката на незнаен зограф преди повече от 7 века !
8. Всеки камък е така, както са го оставили старите строители – църквата никога не е била разрушавана, опожарявана или реставрирана.

9. Има цял сектор, където стенописите липсват. Твърди се, че били свалени и прибрани незнайно къде и от кого
10. През 2007 г. безбожници нападат медения обков на покрива –  разглобяват го за вторични суровини и така покривът започнал да натича. Това още повече влошило състоянието на 7 – вековните стенописи
11. Църквата се прочу покрай идеята на проф. Божидар Димитров да бъде пренесена в София, за да бъде реставрирана, стопанисвана и популяризирана. Но предложението му срещна яростния отпор на местните хора, които за нищо на света не си дават църквицата.
12. Въпреки обещанията на държава и институции, че ще осигурят средства за ремонт на храма и на безценните му стенописи, „Св.св. Петър и Павел“ продължава да се руши, изоставен на произвола на времето, природните стихии и човешкото безхаберие.

В района можете да посетите още едно магнетично и свято място. Вижте: Разбоишкият манастир не е място за разбойници

Кликнете върху снимка по-долу, за да влезете в галерия

Пътешествия без край . Венета Николова

The post Храмът на с. Беренде пази 7-вековна тайна appeared first on Пътешествия без край.

Кремиковският манастир – оазис на спокойствието и духовността

Видяхме го в далечината, надничащ зад вечно зелените борове, притихнал в прегръдката на планинския склон, един от първите, които се спускат плавно към плоското софийско поле. В ранната утрин паркингът пред светата обител беше полу – празен. Манастирът бе притихнал в очакване на обичайния наплив от туристи и миряни, които предпочитат да се изсипят накуп към обедните часове.

Спретнатите жилищни постройки, двата реставрирани храма – старият и новият, градинските цветя и чистотата – това са първите ми впечатления от светата обител. Неидентифициран крясък ме кара рязко да се обърна, за да се срещна очи в очи с … паун.

Нещастната птица с анемично оперение съжителства в клетка заедно с други нейни пернати братя по съдба в манастирския двор. В дъното до параклиса „Св. Антон“, пък са подредени клетките на зайците.  Доскоро Кремиковският манастир бил все още действащ. Но  преди три години последната му обитателка – сестра Теодора, го напуснала, за да се засели в Троянския манастир.

В наши дни за светата обител и нейното стопанство се грижат около 10-на души.

„Ние сме, така да се каже, „цивилни“. Сред нас няма монахини или свещеници с изключение на игумена- отец Серафим. Благодарение на него манастирът ни е все още жив“ – обяснява Павлина Недялкова, която от две години е продавачка в магазинчето на манастира.

Наред с обичайната църковна утвар, в него се предлага продукцията от местното стопанство – пчелен мед, сок от бъз, сапун от благоуханен восък и домашни сладка. По обяд отварят магерницата, където ще ти сипят паница боб или леща, а в празнични дни – курбан. И докато хапвам от домашния бобец, забъркан с дъхави местни треви, разпитвам за миналото на светата обител. Ето какво научих:

ИСТОРИЯТА НА МАНАСТИРА :

Според предание, Кремиковският манастир бил изграден от един от последните български царе Иван Александър още през 14 век, но със завладяването на Софийското поле от турците бил разрушен. Близо 100 години по-късно, през 1493 г.,  светата обител е възстановена от болярина Радивой в памет на двете му дечица Тодор и Драгана, покосени от върлуващата чума. Предполага се, че откритите през 20 век детски кости под църквата са на неговите рожби.

Радивой наредил да изпишат храма, който нарекли „Свети Георги Победоносец“.  За целта викнал най-добрите за времето си майстори, които използвали специална техники, като рисували още върху мократа вар. На един от стенописите виждаме как боляринът Радивой предава на митрополит Калевит църквата в умален размер.

В продължение на цели 400 години, Кремиковският манастир пазел мощите на Св. Георги Нови Софийски.

Според преданието негова нетленна кост била  открита от местен овчар в пепелта, където светецът бил безмилостно изгорен през 1515 г.. Добрият овчар занесъл мощите в манастира. Там те били поставени в специално сребърно ковчеже със златен обков.

Започнали да заприиждат хора от близо и от далеч за поклонение и изцеление. Но през 1952 г. във вихъра на соца, мощите са пренесени в Драгалевския манастир от бягащите от тоталитарните репресии монахини. Там светините се съхраняват и до днес.През Възраждането в манастира се укривали бунтовници срещу турската власт. Сред тях бил и Димитър Стефанов-Казака – вторият знаменосец на Ботевата чета. Турците поискали предаването му, но тогавашният игумен хаджи Авксентий го скрил в една хралупа близо до обителта. Турската потеря обаче успяла да го открие. Днес на лобното място на четника е издигнат скромен паметник.

През първите столетия на съществуването си Кремиковският манастир бил мъжки, но през 1879 година в него се заселват монахини бежанки от Македония. Предприемчивите сестри запретват ръкави и вдъхват нов живот на обителта.  Между 1901-07 година по тяхна инициатива издигат новата църква „Покров на Пресвета Богородица“ в двора на манастира.

 Но най-оживена била обителта през 40-те години на 20-ти век.

По онова време тя била обитавана от 32 сестри, които се самоиздържали със земеделие и скотовъдство. Но в през първите години на соца в сградите на манастира неканен се настанява гвардейски полк. Без да им мигне окото войниците  прогонват сестрите от светата обител и замазват с вар някои от стенописите на стария храм. Нехайството им причинява пожар на някои постройки и рухването на част от купола на църквата.

Чак през 1970 г., монахините се завръщат обратно и успяват да възстановят разрушеното с помощта на родолюбиви дарители. През  80-те и 90-те години на 20-ти век реставратори възвръщат част от някогашния блясък на стенописите в стария храм. Днес манастирът е с широко отворени врати за посетители по всяко време.

Кликнете върху снимка по-долу, за да ви излезе в галерия 

/ За да излезете от галерията кликнете върху  бутона Esc на вашата клавиатура/

Пътешествия без край . Венета Николова

The post Кремиковският манастир или глътка духовност на хвърлей от София appeared first on Пътешествия без край.