За съжаление музеят е разположен в околностите на Дорково и туристите просто подминават селото.

И така пропускат да се запознаят с друга, не по-малко интересна забележителност – църквата  „Св. Пророк Илия„-  една от най-големите в тази част на Родопите.

Изумителното е, че за този великолепен, издигнат в центъра на скромното родопско селце християнски храм с чудни стенописи, не се знае почти нищо! Местните твърдят, че е умаленото копие на столичния катедрален храм Александър Невски, но аз лично не успях да открия информация кога е построен, кой го е проектирал и пр.

Затова пък нощно време „Св. Пророк Илия“  се осветява с прожектори по подобие на далеч по-известния и оживен негов столичен прототип, озарявайки с мистичната си красота потъналия в мрак и тишина селски мегдан.

Край  съседното село Костандово има чудесен открит плувен басейн с бистра топла минерална вода, който кипи от оживление през летните месеци

А буквално на метри от мини-туристическия комплекс е гарата на теснолинейката, която  пък предлага пътешествие назад във времето / виж публикацията: БДЖ емоции с теснолинейката Септември – Добринище

Костандово е известно и със своя цех за ръчно тъкани килими. Тук, по стари технологии,  се създават уникални произведения на изкуството. Килимите се тъкат по поръчка и се изнасят в чужбина, предимно за Великобритания и САЩ.

Достатъчно е да споменем, че с килим от Костандово с впечатляващата площ от 100 кв. м. е застлана главната зала на лятната резиденция “Osborne House” на кралица Виктория. Килими от Костандово красят и замъка Алнуик, в който е заснета част от филма “Хари Потър“,  музея “Алберт” във Виена и пр. и пр.

Кацнала на един от планинските ридове, обрулена от ветровете и превратностите на вековете, до нас е достигнала внушителната средновековна крепост Цепина. 

В  миналото тя била известна като „столицата на Родопите“. Добре съхранените й зидове са разпръснати на висок конусовиден връх.  Някога на това място се издигал красив замък, обграден отвсякъде от високи стени. В сегашния си вид крепостта датира от 11 век. Твърдината била дом на Алексий Слав – племенник на цар Калоян (1197 – 1207 г.).

Деспот Слав владеел Родопите, а замъкът му бил непревземаем поради добре охраняваните си стени и местоположение. И една интересна подробност : по време на деспота тази част на Родопа се наричала  Славиеви гори.

На територията на Цепина са открити останките и на три църкви.

През 1979 г. руски византолог пристига тук, за да проучва крепостта. Сред развалините на една от църквите той открива уникален мраморен релеф на апостолите Петър и Павел и си го отнася необезпокояван у дома . Сега безценният артефакт е изложен в Ермитажа в Санкт Петербург.

А иначе Цепина  е една от последните български крепости, които падат под турско робство. Въпреки, че  попада под обсада, жителите й се предават чак след 9 месеца поради липса на провизии.  В историята на крепостта има и френска следа, пропита с драматизъм и лирика. А тя е следната:

"През  1206 г. Алексий Слав се жени  за едва 13 -годишната Маргарет-Изабел - дъщеря на латинския император Хенрих. Сватбата се състояла в престолния  Константинопол, след което невръстната младоженка заминала с чичо си и една придворна за Цепина. Когато хубавото, знатно девойче, пристигнало в дома на своя съпруг, на пътната врата го посрещнала  майката на Алексий Слав - Тамара. Момичето погледнало с тъга крепостта и казало на френски, за да не го разберат другите, а само придружаващите го:

- Боже мой, тук сигурно ще бъде моят гроб!

Тамара, (нямаща понятие от френски) приела думите на Маргарет-Изабел за благословия и отговорила:- Амин, дай Боже!
Младата французойка прекарвала по-голямата част от времето си, бродейки из съседните гори, посещавала близкия връх Къркърия, където се качвала на кулата и прекарвала там дълги часове плачейки. След няколко месеца Маргарет-Изабел се разболяла от мъка и самота и по-малко от  година след сватбата починала. По нейно желание била погребана на съседния връх, та при изгрев слънце първите лъчи да озаряват най-напред нейния гроб. Скоро след това Алексий Слав преместил соята резиденция в Мелник.“

Но дотук  с тъжните притчи и легенди. Мястото наистина е въздействащо. Струва си да отделиш половин ден, за да се разходиш до крепостта по живописната пътека.  От нея се откриват неповторими гледки към околните родопски ридове.

Наблизо се намира и язовир Батак, както и самият град Батак – една светиня, която всеки българин трябва да посети. Но за него – в някоя друга публикация!

The post За Дорково, крепостта Цепина и тъжната участ на една френска принцеса   appeared first on Пътешествия без край.

Влакчето закъсняваше повече от 20 минути, но изглежда тук никой не бърза. Около 15-на души – все местни хора, чакаха  на перона на гара Костандово. Мъже в работни дрехи, забрадени жени, понесли големи чанти и пликове, сновящи между тях малчугани. Местните са свикнали да чакат, защото друг избор нямат.

Теснолинейката Септември –Добринище  е единственият обществен превоз в този трудно-достъпен Рило-родопски район.

На нея разчита голяма част от населението – предимно българо-мохамедани. С планинската железница хората ходят на работа или се придвижват до роднини в съседните села. Затова те най-добре знаят разписанието, което се мени според капризите на сезоните и хрумките на БДЖ.

Добре че се доверихме на техните разяснения, а не на измамния сайт на БДЖ. Не повярвахме и на архаичното табло с разписанието в чакалнята на гара Костандово,  нито на обясненията на мънкащия ж.п. служител на гишето, който незнайно защо, си нямаше представа колко влакчета на ден спират на гарата.

Тю-тююююю. Чухме го малко преди да изкочи изневиделица от гората и да се плъзне бавно край перона с напиращите да се качат пътници. Дизелов локомотив с четири вагончета – отвътре изненадващо спретнати и чисти.  Но… претъпкани с хора и багаж.

Правостоящите едва пазеха равновесие, прищипани от тълпата, понесла обемисти раници и бухчи. „Спокойно, във Велинград слизаме и ще освободим места“- усмихна се млада жена в отговор на ужасеното ми изражение. Така и стана.

На следващата спирка народът се изсипа, като под команда на гара Чепино и с облекчение заехме освободените седалки. „Искат да закриват линията, че не била рентабилна, а виж колко народ има!“- чух да се възмущава мъжки глас зад мен.

Едра лелка в басмена рокля на цветя извади комат хляб и два кренвирша и невъзмутимо ги захапа пред очарованите погледи на двойка англичани.

Преди време влакчетата по трасето били  повече, но заради финансова нерентабилност, броят им бе  намален до санитарния минимум.

Говореше се, че предстои закриване на  единствената у нас високопроходима планинска железница. Поредица от протести обаче отложи намеренията на БДЖ. Докога – не е ясно.

Теснолинейката свързва два от най-известните ни планински курорти – Велинград и Банско, спира на най-високата ж.п. гара на Балканите край с. Аврамово / 1267 м над морското равнище/  и предлага на въоръжилия се с търпение пътник пътешествие във времето.

Дължината на трасето е 125 км.. Сравнително краткото разстояние обаче се преодолява за повече от 5 часа. Но това е разбираемо, впредвид труднодостъпния високопланински терен. Строителството на железницата започва още през 1916 г., а последният й етап е изграден в края на 1945г. . Най-стръмният участък е между гарите Велинград и Якоруда – трасето което направихме това лято.

Качихме се на гара Костандово и след 2 часа /или 58 км. преход през тунел от зеленина / слязохме в приказното градче Якоруда. Там прекарахме 4 часа в разходки и похапване на помашки кюфтета /телешки/ докато изчакаме теснолинейката да стигне до Добринище и да се върне, за да ни вземе и откара обратно на гара Костандово. Като на кинолента, през прозореца на влака, се редят тучни поляни, пропасти и скалисти дефилета.

На места теснолинейката изписвала осморки и шестици, като се шмугва под или над себе си.

Но дали заради пищната растителност или липса на фантазия, колкото и да се оглеждахме, не успяхме да видим тези уникални ж.п. творения.

Железницата пъпли бавно, но славно нагоре –надолу през гори Тилилейски, а най-високата скорост, която развива не надвишава 35 км. в час. По  цялата линия са прокопани 35 тунела, има мостове,  спирките са общо 12, а цената на еднопосочния билет от началната до крайната гара е само 6, 50 лв.

Но най-атрактивни са пътниците. Светлооки жени, окутани в плътни дрехи и забрадки, тръгнали да продават мляко, кашкавал, сирене и сладко в по-големите населени места със сгушени кротко в полите им малчугани с бледи личица, обсипани с лунички, дремещи бек-пекъри и туристи, въоръжени с фотоапарати, щракащи всичко, което се изпречи пред обектива им…

Но като цяло сред пътниците преобладават  жителите на местните труднодостъпни помашки села.  Някои от тези красиви кътчета са тотално изолирани от цивилизацията, появяват се замалко през замърсения прозорец, преди да потънат отново в неизвестността.

Всичко тече на бавни обороти. Железницата мудно се поклаща, раздумката във вагона е разточителна,  лицата – спокойни и добронамерени. За около 40 хиляди души това е единствената транспортна реалност и начин на живот. За нас влакчето беше изживяване, което ни потопи в друго измерение.

Ако статията ви е допаднала, подкрепете ме като се абонирате за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми до скритите кътчета на България и не само Последвайте линка    @VenetaNikolova

The post БДЖ емоции с теснолинейката Септември – Добринище appeared first on Пътешествия без край.