За него няма информация в интернет, туроператорите го игнорират, затова е и terra incognita за туризма. Но озовеш ли се тук, накрая на разбития път, пъплещ като змиорка нагоре към билото на планината, ахваш от изненада.

Защото пред неподготвения ти поглед изниква не поредната изоставена махала с изтърбушени, навяващи тъга постройки, а село за чудо и приказ с добре поддържани къщи и окосени дворове с грижливо обработвани цветни лехи.

Сякаш няма край тясната асфалтирана ивица, която се промушва сред планинските чукари на ръба на бездната с ширналата се в подножието й долина. Тихо и безлюдно е наоколо. Поглеждам недоверчиво към GPS-а – този път въобще има ли край? Едва 14 км. отделят село Селце от най-близкото населено място – град  Мъглиж, но ето че вече повече от 30 минути мъчително се изкачваме нагоре.

Автомобилът спира най сетне на малък площад с местния хоремаг, заключен с катинар, разбира се.  Затова пък ни посреща низ от спретнати къщурки в старинен стил.

Повечето постройки в село Селце са по на 100-150 години, но не се предават на времето.

Други пък са прясно ремонтирани и се кипрят кокетно насред тучната зеленина. Има и чисто нови вили, но трудно ще ги различиш от останалите къщи във възрожденски стил с типичните дървени чардаци и каменни основи.

Жужат пчели, пеят птички, а от далечината долита бръмчене на косачка. Двама старци, седнали на припек, мълчаливо проследяват разходката ни, разминаваме се с двойка дезориентирани като нас германски туристи.

Оказва се, че селото си има туристически комплекс с басейн и ресторант, както и няколко къщи за гости. Те обаче не се рекламират, а посрещат „ само отбрани приятели и близки“- уверява ме Куман Тотев, който от 5 години стопанисва една от тях.

Научаваме още че Селце наброява едва 7 постоянни жители, все възрастни хора, но през лятото населението набъбва до 20-на, заедно със случайно попадналите гости и с виладжиите. Мълви се, че сред щастливите собственици на вили има и наши държавници, които отдъхвали тук в пълна анонимност. А иначе обезлюдяването на Селце започва още през 50-те години на 20 век.

По време на „развития социализъм“ решили че ще правят язовир в средата на пътя между гр. Мъглиж и село Селце

Населението се опасявало, че селото ще остане под водата. За щастие строителите установили, че основите на скалата, която трябвало се използва за изграждане на  язовирната стена, са нестабилни и се отказали. Но първоначалните им намерения вероятно подплашили хората и те започнали да се изселват .

В наши дни туристите започват да откриват това миниатюрно късче от рая, ревниво пазено в тайна. Наскоро дори българка и германец се венчали в ресторанта на туристическия комплекс, за радост на местните. Според тях  от 50 години в село Селце не е имало сватба. Но оживлението е само през лятото.

Зимата в този край е сурова и …самотна

Ресторантът затваря, вилите опустяват, в Селце остават 10-на души, които разчитат на домашното стопанство и натрупаната в мазето зимнина. Защото тук хоремагът отваря само вторник и петък, а стоките се доставят по предварителна заявка – предимно олио, ориз, захар, безалкохолни напитки и хляб. Покритие има само един от мобилните оператори и то от точно определено място.

Хората се жалват, че с въвеждането на цифровизацията вече не ловят и телевизия. А новините си предавали от уста на уста в пазарен ден, когато се събират в хоремага. Не хващат ни звук, ни стон и от радиоприемниците си.

„Направих си  8 – метрова мачта, на която вдигнах антена и използвам автомобилен приемник, който е по-чувствителен, за да слушам програмите БНР “ – споделя Куман Тотев. Но не се оплаква. Защото и зимите тук си имат своя чар.

Разказва как  понякога, пътят става по-хубав отколкото през лятото, защото снегът и ледът така запълват дупките, че си като в бобслей – не можеш да излезеш от улея – караш смело надолу. „А като падне големият сняг сме оставали по 7 дена без  ток, без път и без телефон! Веднъж оцеляхме с едно червено вино. Как гласуваме ли? Нямаме бройка за кмет, нито за кметски наместник и от Мъглиж ни пращат бусче за да слезем до урните в града „ – обяснява Тотев.

Такъв е днешният ден на Селце. Покрай виладжии и туристи селото постепенно се събужда за нов живот. Миналото му обаче е обвеяно в мъгла и забвение. Знае се само, че първоначално се е намирало на друго място, но впоследствие жителите му се пренесли тук, на брега на Селченска река.

Разказват още, че през 18 век чума тръшнала населението

Затова изолирали заразените в местността, която и до днес се казва „Чумави колиби“. Най-голямата забележителност е църквата „Св. Иван Рилски“. Не е ясно кога точно е изградена, но се говори, че тук са пренощували мощите на светеца – небесен покровител на българския народ. Храмът е изоставен на произвола на времето и се руши.

Сега обаче местните събират средства за ремонт. Покривът е вече подменен. Предстои измазването на дуварите и реставрация на стенописите. Вярата се завръща, а с нея и надеждите за по-добро бъдеще.

Материалът е изготвен със съдействието на Таня Апостолова от община Мъглиж.

Ако статията ви е допаднала, подкрепете ме като се абонирате за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми до скритите кътчета на България и не само Последвайте линка    @VenetaNikolova

The post Да избягаш на края на света в приказното село Селце appeared first on Пътешествия без край.