Запалня, Дарец, Кочаш, Пчелинци, Подградец…  – това са имена на потопени села. Те не съществуват, но спомените за тях бродят на дъното на язовирите, като подводни призраци, които не искат да се разделят с миналото. На места над водата още стърчат печалните руини на църкви или гробища, навявайки усещане за тъга и безвъзвратна загуба.

В средата на 20-ти век десетки български села потъват под водата завинаги

Техните жители са принудително изселени от родните земи. Комунистическата власт започва ударно строителство на язовири. Но каква е била съдбата на тези потопени села, какво се е случило с техните обитатели? За да разбера, се срещам с гл. ас. Д-р Лина Гергова, ръководител на екип от Института за етнология и фолклористика към БАН, който работи по проекта „Потопеното наследство“.

СЛУШАЙТЕ ПОДКАСТА

В този епизод ви разказвам за съдбата на десетките български села, потопени в името на прогреса . С д-р Лина Гергова от БАН разплитаме истории за хора, живели в бъчви , за взривени храмове и за легендарните корабчета „Емона“ и „Галата“ , които някога са били единствената връзка със света.:.

До момента екипът на дпр Геркова е идентифицирал 23 язовира, при които са били изселени над 60 потопени села, включително и махали с по няколко къщи. Повечето се намирали в изостанали планински местности, не са имали ток, пътища, магазини, лекар… Затова за мнозина преместването в по-благоустроените региони означавало модернизация и шанс за по-добър живот, твърди гл. ас. Лина Георгиева.

Много хора не са могли да приемат раздялата с дома и земите на дедите им

При строителството на язовир Искър, например наследници на изселниците разказват как хората отказвали да си тръгнат, как не са вярвали че язовирът наистина ще дойде до тяхната къща. Те са стояли до последно, докато водата обгради домовете им. При строителството на яз. Йовковци, пък едно семейство отказало да напусне селото. И понеже всички къщи били вече разрушени, то се заселило в … огромна бъчва за вино, докато насила не било изгонено оттам, разказва д-р Лина Гергова.

Не трябва да си представяме, че на дъното на язовирите има още къщи, със стени, стълби, предмети…

Сега там лежат само основите им. Хората сами демонтирали къщите си, за да запазят строителния материал за строежа на новите им домове. После пускали багерите, за да изравнят дъното на язовира. Чак тогава плъзвали мътните води, които поглъщали неумолимо спомена за селото и за неговите обитатели. Но конструкциите на църквите оставали, като стражи на изгубената памет. „Има случаи и на взривени църкви, с цел да се изравни дъното на язовира, като църквата в село Йовковци на едноименния язовир, или храма на село Дарец в яз. Студен Кладенец.„ – казва д-р Лина Гергова.

А гробищата ?

В повечето случаи те са останали под водата. Но не винаги. Понякога хората пренасяли останките на близките си. Например жителите на Жребчево изкопават костите, събират ги в костница и ги погребват близо до един мотел.

Там те издигат мемориален паметник на селото. Но около мотела стартира строителство, паметната плоча изчезва, а с костницата не се знае какво се е случило. Интересно било мюсюлманското гробище на потопеното село Подградец в яз. Кърджали. „Когато нивото на язовира падне, надгробните плочи изплуват на повърхността –  разкривени, с интересни старинни знаци по тях“ – казва д-р Лина Гергова.

Къде справедливо, къде – не, тези хора били все пак компенсирани от държавата.

На някои са построени жилища, други получили финансови обезщетения или пък възможност да закупят на по-ниски цени дефицитните при соца строителни материали. Ала  част от собствениците на обработваема земя, били обезщетени на много ниска стойност. Освен това те изгубили членството си в ТКЗС, което сериозно се отразило на финансовия и обществения им статут по време на социализма.

Разгледайте галерията от ФБ групата на Потопеното наследство. Снимките са предоставени с любезното съдействие на Института за етнология и фолклористика към БАН. За да прочетете интересните текстове за тези потопени села, кликнете върху всяка снимка. Още интересни истории за потопени села в България, ще откриете във въпросната ФБ група.

Властите убеждавали хората че трябвало да се жертват за общото благо. Дори имало пропагандни песни, които станали популярни. Екипът на БАН попаднал на песни на турски език, записани през 1954 -та за ползите на яз. Студен Кладенец и колко хубаво щяло стане, когато хората си имат язовир и вода за всички. И така и станало!

Обществен воден транспорт в Родопите

До 60-те години на миналия век в по-отдалечените краища на Родопите не е имало водопровод, ж.п. линии или нормални пътища. Токът пристига там чак през 70-те години и то не навсякъде. Селата били свързани помежду си чрез мрежа от т.нар. катърски пътеки. Но когато водите на новопостроените язовири Студен кладенец,  Кърджали и Ивайловград заливат въпросните пътеки, много от населените места остават изолирани от света.

Така се родила идеята за корабна пътническа линия. През 70-те в язовирите Студен кладенец и Кърджали се подвизавала малка флотилия. Корабчетата весело порели язовирните води, докато превозвали на борда пасажерите заедно с добитъка и стоката за хоремага.  До средата на 80-те хората разчитали на водния транспорт, за да отидат на работа, до болницата или на училище. Така в яз. Студен кладенец се появил „Галата“ (първият железен кораб в България ),  а гордостта на яз. Кърджали бил „Емона“.

Ала корабите не можели да акостират навсякъде, тъй като били морски, с дълбоки дъна и някои крайбрежни села останали извън маршрута им. Проблем бил и малкият брой на плавателните съдове, както и честите им закъснения, да не говорим за постоянните ремонти. Накрая хората се отказали от водния транспорт. В наши дни корабът „Емона“ все още се полюшва по водите на яз. Кърджали, ала вече като атрактивен ресторант, докато легендарният „Галата“ се е килнал ръждясал в яз. „Студен кладенец“.

Вижте още :
Потопената църква на яз. Копринка или последното късче от един изгубен свят
За параклиса и потопеното село на язовир Пчелина
Запалня – да потопят миналото и вярата ти
Потопената църква на яз. Жребчево

Ако статията ви е допаднала, подкрепете ме, като се абонирате за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми до скритите кътчета на България и не само Последвайте линка    @VenetaNikolova

The post Потопени села в България – по следите на изгубената памет appeared first on Пътешествия без край.

Лесно ли се руши къща, градена с мъка и любов? Как се напуска родно място завинаги? И кой може да ти върне изгубената вяра, идиличното детство на село, невинността?

В средата на 20-ти век, когато комунистическа България е обзета от строителна треска, хиляди са принудени да съборят къщите си и да се изнесат далеч от дома. Причината? Изселването на цели райони с цел изграждане на язовири с ВЕЦ-ове, които да дадат мощен тласък на плановата социкономика.

Кой е мислил за останалите без дом хора, за пречупените съдби и разделените семейства? Днес потомците им още не могат да се отърсят от спомена за преживяното. А гледката на потопените им родни места обсебва мислите и сънищата им. Така е с наследниците на село Запалня, чийто останки лежат на дъното на яз. Жребчево.

Изглежда над някогашното подбалканско селце, изгубено сред ароматната Розова долина, тегне прокоба още от основаването му през ХV в. При неочаквано прииждане на р.Тунджа то било пометено от водата, а голяма част от жителите му загинали. Оцелелите след потопа основали ново село и го нарекли Азаплу (в превод от турски – мъка, страдание). А в последствие названието се побългарило в Запалня. Тежък живот имали запалци в онези далечни времена, а прехраната си изкарвали с изнурителен труд. Земята обаче била благосклонна, дарявайки ги с богати реколти.

По време на соца това бил районът с най-много розови насаждения в България

Запалня си имало училище, читалище с хор и… църква за чудо и приказ. „В спомените ми тя изглеждаше като великолепен, богато украсен замък, като една приказка!

Това беше най-голямата сграда в околията. Баба ми често ме водеше там и като прекрачех прага, изпитвах възхищение от тази пищна, невиждана красота!“ – спомня си 59-годишният Митко Денчев. „Св. Иван Рилски“ – така се казвала църквата на Запалня. Днес от нея са останали само зидовете, носещи се като призрачен кораб по водите на яз. Жребчево.

В средата на миналия век съдбата се готви да нанесе съкрушителен удар на китното селце и нищо неподозиращите му жители. През 60-те години от София  пристига официална заповед за изселване заради предстоящото строителство на язовир.

Завайкали се хората, притеснили се – как така ще изоставят хубавото си село ?

Как ще тръгнат, немили-недраги, другаде да си търсят късмета? По това време Митко бил на 7 годинки

.“ Дадоха ни по-малко от година“ – разказва събеседникът ми и добавя: „За това време трябваше да се изселим и каквото можем да вземем със себе си.  Хората посрещнаха заповедта много тревожно. Разрешиха им да си съборят къщите, така че после да използват тухлите, керемидите, гредите и пр. за строежа на новите им жилища.“

Народът се  преселил в градовете Твърдица и Казанлък, и в близките села. ТКЗС-то и горското стопанство предоставили автомобилите си, за да си извозят строителните материали. Държавата обещапа да ги обезщети, но сумите, които  изплатила, били значително по-ниски.

Хората разрушили къщите, училището, в което Митко изкарал първи клас, читалището, сградата на ТКЗС-то, натоварили покъщнината, впрегнали добитъка за път и си тръгнали. Но на църквата не посегнали.

„Никой не посмя да разруши храма за материали. Дори при социализма хората тук бяха набожни, всяка неделя ходеха в църквата да се молят“ – спомня си Митко. Но Господ не чул молитвите им. В ранната пролет на 1965-а, две години след изселването, мътни потоци плъзват сред останките от Запалня.

На възвишението над селото, там където днес откриваме изоставеното гробище, се е събрала група хора. Запалци се сбогуват с родното си място.

Митко Денчев разказва: „След изселването селото е изглеждало като след бомбардировка. И когато започва да се пълни язовирът, всичко, което можело да се види с просто око, като останки от основи на къщи, камънаци и пр., е било залято. Хората гледали от хълма над селото и плачели, докато наблюдавали потопа. И казвали „Виж, тук беше нашата къща, тук беше нашата нива, сега няма нищо. Водата го заля. Всичко свърши!“

Подобно на съседните села Жребчево и Долни Паничарево, попаднали в чашката на язовира, Запалня е заличено завинаги от картата на България. Но  споменът за него се носи като сподавен шепот над кристалната езерна повърхност и единствено озъбеният силует на църквата наднича печално над водата, за да ни напомня, че някога тук е имало живот … и вяра. В изоставена къща край брега на Жребчево е обособена малка музейна сбирка на селото.

Всяка година, в началото на септември, запалци се събират тук

за да споделят спомена и носталгията си. „Обикновено по това време водите на язовира са ниски и храмът е на суша, до брега.  Така че първо в него се отбиваме „– разказва Митко.

Някои носят свещи и се кръстят пред заличените икони, други просто разглеждат рухналите зидове с полепнали по тях мидички и се пренасят назад във времето. От мъртвото село са оцелели и изоставените гробища, там горе, на хълма, с полегналите каменни кръстове. А до тях е издигната паметна плоча, обърната с лице към язовира. Но вместо кръст, върху нея е изобразена петолъчка, а надписът гласи: „Село Запалня, заселено XV в., изселено 1962 г.“. БНР

Снимка от музея на Запалня, предоставена с любезното съдействие на Митко и Белослав Денчеви

Пътешествия без край . Венета Николова

The post Запалня – да потопят миналото и вярата ти appeared first on Пътешествия без край.