В нашите представи обикновено свързваме Свиленград с един от най-натоварените ни ГКПП със съседна Турция. Оттам транзитно се изнизва огромният поток пътници не само от България, но и от цяла Европа към южната ни съседка. Малцина обаче отсядат в самия град с цел почивка или туризъм. С изключение на любителите на хазарта. И ако доскоро Свиленград се славеше като българския Лас Вегас заради множеството си казина и игрални зали, към които се стичаха гости най-вече от Турция, Covid епидемията си казва думата.

Посетихме го в разгара на лятото. Въпреки оживения ГКПП с периодичните опашки от тирове и автобуси, градът пустееше, а част от хазартните обекти, кичозните хотели с неонови реклами и ресторантите от които се носят ориенталски ритми, не работеха. Отседнахме за три вечери в приятна къща за гости на тиха улица близо до центъра и успяхме да се запознаем с немалка част от забележителностите в района. В това отношение Свиленград е „златна мина“ за любознателния пътешественик.

Свиленград като свила

В буквален превод, името на Свиленград означава Градът на свилата (коприната). През 1932 г. тук се произвежда 25% от коприната на България и се изнасяла на пазарите в Одрин, Солун и Истанбул и т.н.. Разбира се, тази индустрия отдавна е замряла, но развитието й може да бъде проследено в местния исторически музей, който обаче беше затворен по време на посещението ни.

Старият мост над река Марица е визитната картичка на Свиленград

Който казва Свиленград, казва и мостът на Мустафа паша. Сигурна съм, че дори да не сте го виждали наяве, в мрежата сте попадали на безброй снимки на това архитектурно бижу, което е фотогенично през всички сезони и по всяко време на денонощието! Намира се в центъра и свързва двата бряга на р. Марица. Чудесно място за разходки, снимки и съзерцание. Каменният мост е издигнат през 1529 г. като част от комплекс, включващ още кервансарай, джамия, чаршия и хамам, от които днес няма и помен.

Дълъг е 300 м. и има 20 красиви каменни свода. Има и подробна легенда, свързана с него и с въпросния Мустафа паша, но тук няма да ви занимая с нея. През 2016 г. Свиленградският мост е бил реставриран и затворен за автомобили, което е добре дошло за пешеходците! Наблизо попаднахме на няколко приятни заведения за вкусна речна риба.

Свиленград като малеби

 Да отидеш в Свиленград и да не хапнеш малеби е като да посетиш Неапол и да не си поръчаш пица. Опитах най-вкусното малеби, което съм яла от детство. Десертът с аромат на роза ме върна назад в соца и по-точно в славните времена, когато малебито беше основен десерт по ресторанти и столове, като се сервираше в типичните алуминиеви купички. В наши дни свиленградчани са превърнали приготвянето на скромния, блудкав за вкусовете на мнозина специалитет, в истинско изкуство.  Всъщност рецептата била донесена от арабския свят в Свиленград в началото на миналия век.

Оказва се, че дори по време на Втората световна война в града нито за ден не е спирало производството на въпросния вид ориенталски пудинг.  В наши дни малебито се прави по стара изпитана рецепта в местния сладкарски цех, който захранва цялата околия. Т.е. тук под път и над път се предлага прясно приготвено малеби. Най-общо казано малебито се приготвя от оризово брашно, прясно мляко, захар, розова вода и сладкарска боя, ала си има чалъми, които и до днес се пазят в тайна от потомствените свиленградски майстори сладкари.

А какво да кажем за природата ?

Около 80 % от територията на община Свиленград попадат в Европейската екологична мрежа „Натура 2000”. В този крайграничен район се диплят възвишенията на Сакар планина, а над тях прелита невероятно разнообразие от птици. Орнитолозите са привлечени от възможността да наблюдават големи колонии от световно защитения царски орел, от лешояди, белошипи ветрушки и пр. Освен това Свиленград е съвсем близо до Източните Родопи, които са истинска магия и предизвикателство за всеки пътешественик и любител фотограф. И още – околностите на малкия крайграничен град са все още незасегнати от масовия туризъм. Тъй че движейки се бавно и предпазливо по разбитите пътища, се почувствахме като пришълци от друго време.

Свиленград – пътешествие в миналото

 Самотното село Маточина и крепостта Букелон

Село Маточина се намира в гънките на Сакар планина на около 40 км. от Свиленград. Но пътуването до него ни отне към час и половина заради безобразното състояние на пътната настилка. В горещия августовски пек имах чувството, че никога няма да стигнем до заветното село. Но ето че в далечината се открои гордата осанка на крепостта Букелон, кацнала на малко възвишение с разхвърленото в подножието му село Маточина. Паркирахме автомобила в полите на хълма, близо до каменна чешма край руините на някогашен Посетителски център, замислен с ентусиазъм и ненадейно изоставен по неясни причини.

Подобно на повечето населени места в Сакар, и Маточина се обезлюдява, а старата му църква се руши, изоставена на произвола на ветровете и вековете. След 10-на минути вече разглеждахме отблизо следите от добре запазената средновековна кула тип донжон, извисяваща се на цели 18 м. над околностите. Тук на 14 април 1205 г. българският цар Калоян разгромява латините, предвождани от император Балдуин Фландърски, който е пленен и отведен в Търновград. Гледката от тези възвишения в посока днешна Турция и град Одрин е неповторима.

Не щеш ли, на връщане край селото изскочи автомобил на гранична полиция. Като разбраха, че сме безобидни туристи, граничарите тутакси ни предложиха да ни заведат до

Скалната църква на село Маточина

Наричат я още “Свети дух“. Намира се на по-малко от километър от селото. Нашият автомобил е сравнително висок, въпреки това едва успяхме да последваме джипа на граничарите по неравния коларския път. Те паркираха пред входа на скалната църква, а ние  – около 200 метра по-надолу. През 10 век монаси отшелници  издълбали църквата в скалата. Оформили я като правоъгълно помещение със свод. „Свети дух“ е била използвана чак до 20 век.

 Още за „Свети дух“ и за забележителностите наоколо ще разберете от краткото видео:

Айпандо – ехо от миналото

На около 10 на км. от село Маточина, попаднахме на още една находка, пропита с тайнство и мистика – скалният храм край село Михалич, наричан от местните Айпандо.  До него стигнахме пеш, след като паркирахме автомобила близо до указателната табела на пътя. Кръстокуполната скална църква е била издълбана преди повече от хиляда години в подножието на малко плато в Сакар планина.

Всъщност тя е съвременник на съседния храм в село Маточина и също е дело на монаси отшелници. 14 стъпала отвеждат надолу във вътрешността й. А от върха на Айпандо, в маранята на августовския следобед, успях да различа мязащите на иглички далечни очертания на минаретата на Селимие джамия в Одрин.

Вижте още : Букелон и скалните църкви край Маточина и Михалич – чудесата на Сакар

Крепостта Неутзикон край село Мезек

 Най-известната и достъпна местна забележителност отстои на около 15-на км. от Свиленград и посреща туристи по всяко време. Тя е от 11-12 век, от времето на византийския император Алексий I Комнин, но тук са живели и тракийското племе одриси. Неутзикон е една от най-добре запазените крепости по нашите земи. Функционирала е до османското нашествие в края на 14 в., а до началото на 20 век все още е била много добре съхранена.

В наши дни крепостта е обособена като туристическа забележителност с удобен път до нея и с паркинг. Пред стените й е изграден атракцион – паянтови декори на военен лагер, шатри, военно снаряжение. Тук-там са поставени и манекени в средновековни доспехи, за радост на туристите. Освен това всяка пролет Неутзикон е домакин на фестивал на средновековните традиции, бит и култура. Тъй че мястото е много добре „социализирано“ и се радва на голям туристически интерес.

Уникалната тракийска куполна гробница край с. Мезек

Съвсем близо до крепостта се намира още една знаменитост – тракийската куполна гробница от 4-3 в. пр. Хр.. Тя е запазена изцяло в оригиналния си вид и е една от най-големите по нашите земи. Отличава се със своя почти 21 – метров дромос  (коридор). Вътре са представени холограми на откритите в нея артефакти. Предполага се, че е била ползвана като фамилна гробница на тракийски аристократ. Целият коридор е окичен с разяснителни табели, включително с рекламното пано на европроекта, по който е възстановена гробницата.
В полумрака  на погребалната камера ни посреща призракът на жената на тракийския аристократ, която от хилядолетия безутешно броди по тези места !!  При последното ми посещение на гробницата обаче, загадъчният манекен беше премахнат. Язък !

И една любопитна подробност – в началото на 20-ти век,  в насипа около обекта, местен селянин попаднал случайно на изящна бронзова скулптура на глиган в естествен ръст с тегло 177кг. Находката обаче била тутакси отнесена в Истанбул, където и до днес се съхранява в местния археологическия музей. Причината ? До 1912 г. тази част на България все още се намирала в пределите на Турция. Но пък в наши дни всеки може да види репликата на въпросния глиган, която краси центъра на село Мезек.

Вино с вкус на хилядолетна история

Районът се слави с хилядолетните си традиции във винарството, наследени още от траките. Край с. Мезек има две чудесни изби, където можете да си купите Мерло, Каберне Совиньон, Мавруд ( Евмолпия), Сира местно производство и т.н. По предварителна заявка се организират дегустации на бутикови вина. 

Потайностите на Глухите камъни 

Това е един от най-големите скални култови комплекси в Източните Родопи и един от най-мистичните. Намира се на около 30-на км. от Свиленград. Паркирахме автомобила на малко уширение край пътя и поехме  пеш по полегата сенчеста пътека, която за има-няма 20 минути ни отведе до местността Глухите камъни.

Подобно на много подобни места в Източните Родопи, и тук открихме безброй необясними, издялани в скалите трапецовидни  ниши. Кой, защо и по какъв начин е създал тези удивителни скални творения, си остава загадка.Най-силно впечатление ни направи древното светилище – огромен мегалит разположен в най-високата част на комплекса, издялан преди 3 хилядолетия от човешка ръка – най-вероятно тракийска. Учените предполагат, че светилището се е намирало в пределите на древен град с улици, сгради и храмове, който достигнал разцвета си през I-во хилядолетие пр. Хр.

Вместо заключение:

Гореспоменатите забележителности далеч не изчерпват богатството и многообразието на Свиленград и околностите. На тръгване се разходихме за последно по моста Мустафа паша, хапнахме по едно малеби и си обещахме, че отново ще се върнем, тук, на ръба на България, за да преживеем пътешествие във времето. Какво по-хубаво от това !

Вижте още : Глухите камъни или безмълвният шепот на времето

Ако статията ви е допаднала, подкрепете ме, като се абонирате за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми до скритите кътчета на България и не само Последвайте линка    @VenetaNikolova

Вижте на картата по-долу къде са разположени обектите, за които споменавам и как да стигнете до тях .

The post Свиленград като свила, малеби и пътешествие във времето appeared first on Пътешествия без край.