потопена църква Archives • Пътешествия без край

Запалня – да потопят миналото и вярата ти

Veneta Nikolova — Tue, 26 May 2015 13:52:45 +0000

Потопената църква на Запалня

Лесно ли се руши къща, градена с мъка и любов? Как се напуска родно място завинаги? И кой може да ти върне изгубената вяра, идиличното детство на село, невинността?

В средата на 20-ти век, когато комунистическа България е обзета от строителна треска, хиляди са принудени да съборят къщите си и да се изнесат далеч от дома. Причината? Изселването на цели райони с цел изграждане на язовири с ВЕЦ-ове, които да дадат мощен тласък на плановата социкономика.

Кой е мислил за останалите без дом хора, за пречупените съдби и разделените семейства? Днес потомците им още не могат да се отърсят от спомена за преживяното. А гледката на потопените им родни места обсебва мислите и сънищата им. Така е с наследниците на село Запалня, чийто останки лежат на дъното на яз. Жребчево.

Изглежда над някогашното подбалканско селце, изгубено сред ароматната Розова долина, тегне прокоба още от основаването му през ХV в. При неочаквано прииждане на р.Тунджа то било пометено от водата, а голяма част от жителите му загинали. Оцелелите след потопа основали ново село и го нарекли Азаплу (в превод от турски – мъка, страдание). А в последствие названието се побългарило в Запалня. Тежък живот имали запалци в онези далечни времена, а прехраната си изкарвали с изнурителен труд. Земята обаче била благосклонна, дарявайки ги с богати реколти.

По време на соца това бил районът с най-много розови насаждения в България

Запалня си имало училище, читалище с хор и… църква за чудо и приказ. „В спомените ми тя изглеждаше като великолепен, богато украсен замък, като една приказка!

Това беше най-голямата сграда в околията. Баба ми често ме водеше там и като прекрачех прага, изпитвах възхищение от тази пищна, невиждана красота!“ – спомня си 59-годишният Митко Денчев. „Св. Иван Рилски“ – така се казвала църквата на Запалня. Днес от нея са останали само зидовете, носещи се като призрачен кораб по водите на яз. Жребчево.

В средата на миналия век съдбата се готви да нанесе съкрушителен удар на китното селце и нищо неподозиращите му жители. През 60-те години от София пристига официална заповед за изселване заради предстоящото строителство на язовир.

Завайкали се хората, притеснили се – как така ще изоставят хубавото си село ?

Как ще тръгнат, немили-недраги, другаде да си търсят късмета? По това време Митко бил на 7 годинки

.“ Дадоха ни по-малко от година“ – разказва събеседникът ми и добавя: „За това време трябваше да се изселим и каквото можем да вземем със себе си. Хората посрещнаха заповедта много тревожно. Разрешиха им да си съборят къщите, така че после да използват тухлите, керемидите, гредите и пр. за строежа на новите им жилища.“

Народът се преселил в градовете Твърдица и Казанлък, и в близките села. ТКЗС-то и горското стопанство предоставили автомобилите си, за да си извозят строителните материали. Държавата обещапа да ги обезщети, но сумите, които изплатила, били значително по-ниски.

Хората разрушили къщите, училището, в което Митко изкарал първи клас, читалището, сградата на ТКЗС-то, натоварили покъщнината, впрегнали добитъка за път и си тръгнали. Но на църквата не посегнали.

„Никой не посмя да разруши храма за материали. Дори при социализма хората тук бяха набожни, всяка неделя ходеха в църквата да се молят“ – спомня си Митко. Но Господ не чул молитвите им. В ранната пролет на 1965-а, две години след изселването, мътни потоци плъзват сред останките от Запалня.

На възвишението над селото, там където днес откриваме изоставеното гробище, се е събрала група хора. Запалци се сбогуват с родното си място.

Митко Денчев разказва: „След изселването селото е изглеждало като след бомбардировка. И когато започва да се пълни язовирът, всичко, което можело да се види с просто око, като останки от основи на къщи, камънаци и пр., е било залято. Хората гледали от хълма над селото и плачели, докато наблюдавали потопа. И казвали „Виж, тук беше нашата къща, тук беше нашата нива, сега няма нищо. Водата го заля. Всичко свърши!“

Подобно на съседните села Жребчево и Долни Паничарево, попаднали в чашката на язовира, Запалня е заличено завинаги от картата на България. Но споменът за него се носи като сподавен шепот над кристалната езерна повърхност и единствено озъбеният силует на църквата наднича печално над водата, за да ни напомня, че някога тук е имало живот … и вяра. В изоставена къща край брега на Жребчево е обособена малка музейна сбирка на селото.

Всяка година, в началото на септември, запалци се събират тук

за да споделят спомена и носталгията си. „Обикновено по това време водите на язовира са ниски и храмът е на суша, до брега. Така че първо в него се отбиваме „– разказва Митко.

Някои носят свещи и се кръстят пред заличените икони, други просто разглеждат рухналите зидове с полепнали по тях мидички и се пренасят назад във времето. От мъртвото село са оцелели и изоставените гробища, там горе, на хълма, с полегналите каменни кръстове. А до тях е издигната паметна плоча, обърната с лице към язовира. Но вместо кръст, върху нея е изобразена петолъчка, а надписът гласи: „Село Запалня, заселено XV в., изселено 1962 г.“. БНР

Снимка от музея на Запалня, предоставена с любезното съдействие на Митко и Белослав Денчеви

Пътешествия без край . Венета Николова

The post Запалня – да потопят миналото и вярата ти appeared first on Пътешествия без край.

Потопената църква на язовир Жребчево

Veneta Nikolova — Sat, 26 Apr 2014 16:59:00 +0000

Тя е там повече от век. Стърчи самотна на фона на прозрачните язовирни води. Зиме я брулят ветрове и снежни виелици, а лед сковава нозете й. Лете жарко слънце безмилостно напича столетните й зидове, изтърбушения покрив и зеещите в нищото прозорци и врати.

Далеч от хорската суета и забързания ход на времето, потопената църква на язовир Жребчево тъне в самота и забрава, като безмълвен свидетел на изгубената вяра и надежда.

Някога, преди водите да погълнат село Запалня и още две околни населени места, храмът бил в центъра на живота в долината. А кристалният звън на камбаната му се носел над стелещите се като ароматни килими насаждения с маслодайна роза в подножието на Средна гора.

По време на турското робство Запалня се славело със своите 120 гюлеви казана за розово масло.

Оттук минавал пътят от Казанлък за Одрин, а край него е имало и няколко хана. Според османски документ от 1472 г. Запалня е съществувало още преди 13-ти век, но с друго име. Днес обаче от някогашните и оживени улички, огласяни от детски смях, майсторски чукове и конски копита, не е останала и следа.

Храмът е издигнат през 1895 г. на мястото на църква от 4-9 век. Но фактът, че е кръстен на Св. Иван Рилски – небесен покровител на българския народ, не притеснил по никакъв начин партийните функционери. От столицата пристига решение точно тук да бъде изграден голям язовир, който да събира водите на р. Тунджа. В началото местните недоумяват, следват молби, протести. Но съдбата им е предопределена.

Годината е 1962 . Запалня, заедно със съседните села Жребчево и Долно Паничарево биват засмукани от центрофугата на огромната водна маса буквално за една нощ. И остават завинаги погребани на дъното на язовира.

Но малка частица от изгубения свят отказва и до днес да бъде заличена. Това е старата църква.

Оцеляла благодарение на това, че е издигната върху леко възвишение над селото.

Нащърбените й зидове, зад които наднича синеватарисуват във въображението образи на изцъклено от отчаяние човешко лице или на плачещо дете, чийто безгласен зов за помощ се губи някъде на границата между водата и небето.

Вече половин век самотният силует на храма се носи като призрачен кораб сред смълчаните води на Жребчево.

Напролет водите прииждат, потапяйки го наполовина, а лятно време вълнички радостно се плискат в нозете му.

Напук на природните стихии и забравата, стените му стоят все така гордо изправени, сякаш устремени към небето. Казват, че са били иззидани от тревненски майстори. Ако се вгледаш внимателно в тях ще видиш полепнали мидички и речни камъчета.

„Св. Иван Рилски“ не е единствената българска църква, заличена от безпощадния социалистически замах,

породил серия от грандиозни хидропроекти из цялата страна. Във фотофорумите срещаме спиращи дъха снимки на потопените църкви от язовирите Копринка, Огоста, Лобош…

Наблизо са разпръснати няколко каменни кръста. Това е старото селско гробище. На това място е имало паметна плоча за мъртвото село със следния текст „Село Запалня, заселено XV в., изселено 1962 г.“. Но както може да се очаква, днес и тази следа е заличена. Просто плочата вече я няма. Малцина си спомнят за потъналата долина и за нейните обитатели, всеки със своята съдба, надежди и разочарования.

Трите заличени села обаче са още живи в паметта на техните потомци. Всяка година хората от околностите се събират в деня на Св. Иван Рилски, за да отдадат почит на техните предци и на някогашната си църква.

А иначе Жребчево е рай за любителите на дивото къмпингуване, както и за художници и фотографи, които често се отбиват тук в търсене на най-добрата светлина за снимки и рисунки.

Днес руините на църквата тънат в тишина, нарушавана от плисъка на вълните, играта на вятъра, промушващ се със свистене през изтърбушените й прозорци и … от блеенето на овце.

– Мога ли да ти снимам стадото ? – питам този овчар, повел животните си на паша без да обръща внимание на наближаващата буря.

– Ама ти какво дириш тук, в този задънен край ? – отвръща човекът.

– Харесва ми тишината, потопената църква…

– Какво ти харесва толкоз! Не виждаш ли, че от нея нищо не остана. И селото ни вече го няма, и хората избягаха, разпръснаха се кой-откъде. Нас Господ ни забрави. Скоро и ние ще си идем, тогава и споменът ще си иде с нас.

Венета Николова . Пътешествия без край

The post Потопената църква на язовир Жребчево appeared first on Пътешествия без край.