Запалня, Дарец, Кочаш, Пчелинци, Подградец…  – това са имена на потопени села. Те не съществуват, но спомените за тях бродят на дъното на язовирите, като подводни призраци, които не искат да се разделят с миналото. На места над водата още стърчат печалните руини на църкви или гробища, навявайки усещане за тъга и безвъзвратна загуба.

В средата на 20-ти век десетки български села потъват под водата завинаги

Техните жители са принудително изселени от родните земи. Комунистическата власт започва ударно строителство на язовири. Но каква е била съдбата на тези потопени села, какво се е случило с техните обитатели? За да разбера, се срещам с гл. ас. Д-р Лина Гергова, ръководител на екип от Института за етнология и фолклористика към БАН, който работи по проекта „Потопеното наследство“.

СЛУШАЙТЕ ПОДКАСТА

В този епизод ви разказвам за съдбата на десетките български села, потопени в името на прогреса . С д-р Лина Гергова от БАН разплитаме истории за хора, живели в бъчви , за взривени храмове и за легендарните корабчета „Емона“ и „Галата“ , които някога са били единствената връзка със света.:.

До момента екипът на дпр Геркова е идентифицирал 23 язовира, при които са били изселени над 60 потопени села, включително и махали с по няколко къщи. Повечето се намирали в изостанали планински местности, не са имали ток, пътища, магазини, лекар… Затова за мнозина преместването в по-благоустроените региони означавало модернизация и шанс за по-добър живот, твърди гл. ас. Лина Георгиева.

Много хора не са могли да приемат раздялата с дома и земите на дедите им

При строителството на язовир Искър, например наследници на изселниците разказват как хората отказвали да си тръгнат, как не са вярвали че язовирът наистина ще дойде до тяхната къща. Те са стояли до последно, докато водата обгради домовете им. При строителството на яз. Йовковци, пък едно семейство отказало да напусне селото. И понеже всички къщи били вече разрушени, то се заселило в … огромна бъчва за вино, докато насила не било изгонено оттам, разказва д-р Лина Гергова.

Не трябва да си представяме, че на дъното на язовирите има още къщи, със стени, стълби, предмети…

Сега там лежат само основите им. Хората сами демонтирали къщите си, за да запазят строителния материал за строежа на новите им домове. После пускали багерите, за да изравнят дъното на язовира. Чак тогава плъзвали мътните води, които поглъщали неумолимо спомена за селото и за неговите обитатели. Но конструкциите на църквите оставали, като стражи на изгубената памет. „Има случаи и на взривени църкви, с цел да се изравни дъното на язовира, като църквата в село Йовковци на едноименния язовир, или храма на село Дарец в яз. Студен Кладенец.„ – казва д-р Лина Гергова.

А гробищата ?

В повечето случаи те са останали под водата. Но не винаги. Понякога хората пренасяли останките на близките си. Например жителите на Жребчево изкопават костите, събират ги в костница и ги погребват близо до един мотел.

Там те издигат мемориален паметник на селото. Но около мотела стартира строителство, паметната плоча изчезва, а с костницата не се знае какво се е случило. Интересно било мюсюлманското гробище на потопеното село Подградец в яз. Кърджали. „Когато нивото на язовира падне, надгробните плочи изплуват на повърхността –  разкривени, с интересни старинни знаци по тях“ – казва д-р Лина Гергова.

Къде справедливо, къде – не, тези хора били все пак компенсирани от държавата.

На някои са построени жилища, други получили финансови обезщетения или пък възможност да закупят на по-ниски цени дефицитните при соца строителни материали. Ала  част от собствениците на обработваема земя, били обезщетени на много ниска стойност. Освен това те изгубили членството си в ТКЗС, което сериозно се отразило на финансовия и обществения им статут по време на социализма.

Разгледайте галерията от ФБ групата на Потопеното наследство. Снимките са предоставени с любезното съдействие на Института за етнология и фолклористика към БАН. За да прочетете интересните текстове за тези потопени села, кликнете върху всяка снимка. Още интересни истории за потопени села в България, ще откриете във въпросната ФБ група.

Властите убеждавали хората че трябвало да се жертват за общото благо. Дори имало пропагандни песни, които станали популярни. Екипът на БАН попаднал на песни на турски език, записани през 1954 -та за ползите на яз. Студен Кладенец и колко хубаво щяло стане, когато хората си имат язовир и вода за всички. И така и станало!

Обществен воден транспорт в Родопите

До 60-те години на миналия век в по-отдалечените краища на Родопите не е имало водопровод, ж.п. линии или нормални пътища. Токът пристига там чак през 70-те години и то не навсякъде. Селата били свързани помежду си чрез мрежа от т.нар. катърски пътеки. Но когато водите на новопостроените язовири Студен кладенец,  Кърджали и Ивайловград заливат въпросните пътеки, много от населените места остават изолирани от света.

Така се родила идеята за корабна пътническа линия. През 70-те в язовирите Студен кладенец и Кърджали се подвизавала малка флотилия. Корабчетата весело порели язовирните води, докато превозвали на борда пасажерите заедно с добитъка и стоката за хоремага.  До средата на 80-те хората разчитали на водния транспорт, за да отидат на работа, до болницата или на училище. Така в яз. Студен кладенец се появил „Галата“ (първият железен кораб в България ),  а гордостта на яз. Кърджали бил „Емона“.

Ала корабите не можели да акостират навсякъде, тъй като били морски, с дълбоки дъна и някои крайбрежни села останали извън маршрута им. Проблем бил и малкият брой на плавателните съдове, както и честите им закъснения, да не говорим за постоянните ремонти. Накрая хората се отказали от водния транспорт. В наши дни корабът „Емона“ все още се полюшва по водите на яз. Кърджали, ала вече като атрактивен ресторант, докато легендарният „Галата“ се е килнал ръждясал в яз. „Студен кладенец“.

Вижте още :
Потопената църква на яз. Копринка или последното късче от един изгубен свят
За параклиса и потопеното село на язовир Пчелина
Запалня – да потопят миналото и вярата ти
Потопената църква на яз. Жребчево

Ако статията ви е допаднала, подкрепете ме, като се абонирате за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми до скритите кътчета на България и не само Последвайте линка    @VenetaNikolova

The post Потопени села в България – по следите на изгубената памет appeared first on Пътешествия без край.

Църквата на село Виден се е спотаила зад стена от избуяли храсталаци и върби, като безмълвен свидетел на човешката преходност.

Зиме свирепи ветрове се завихрят около рухналите й зидове, провират се през обраслите с мъх пукнатини, плъзват нагоре по тесния отвор на старата камбанария и засвирват зловеща мелодия.

Напролет водите на Копринка прииждат, заливат полето и се плисват в нозете на храма.

Тогава светата обител се понася с ефирна лекота в синевата, на границата между небето и водата, сякаш устремена към един по-съвършен свят. Наричат я още Потопената църква.

„Св. Анастасий“ – така се е казвал най-красивият и богато украсен православен храм в района на гр. Казанлък.  Призрачният му профил с грозно озъбените дувари и продънения купол, със зеещите прозорци и изоставената камбанария, стърчи печален насред нищото.

Дълги години семейство щъркели, свили гнездо на камбанарията, бдяха като стражи над забравения от хората храм.

Но не щеш ли, преди време, силна буря прекършила част от тукашните дръвчета, отнасяйки със себе си и щъркеловото гнездо.  Сега изправеният насред полето силует е по-самотен и сумрачен от всякога.

В средата на миналия век в България се развихря ударно строителство на язовири и ВЕЦ-ове. Социалистическият строителен замах достига и това целунато от Бога кътче в сърцето на Розовата долина. В изграждането на язовира се включват бригадири от цяла България.

Към тях, на собствени разноски, се присъединяват и 10-на английски студенти в Кеймбридж с крайно леви убеждения. Седмичната им заплата била един лев, но това по никакъв начин не се отразило на ентусиазма им.

Някои от чуждестранните доброволци още си спомнят с умиление срещата им с вожда на компартията Георги Димитров, дошъл лично да инспектира изграждането на язовира, който в годините на соца носеше неговото име.

Докато полагали основите му, бригадирите се натъкнали на останките от  великолепния тракийски град Севтополис от 4 век пр. Хр.

Но и това не ги спряло. През 60-те години на миналия век век каптираните от р. Тунджа водни маси заливат района и неумолимо плъзват по улиците на село Виден.

Разправят, че водата първо в храма се настанила, а когато се оттеглила, на нейно място се заселили стада крави и свине.  Безверие и отчаяние се спуснали над долината. Хората загрубели, забравили наставленията на дядо поп, всеки първо себе си гледал да нареди, а някогашната китна църквица превърнали в обор.

„Голямо ни беше селото, голямо и хубаво! Но язовирът го погълна. От 400 къщи 80 останаха.“ – спомня си 87 годишният Кънчо. Къщата му е в горната махала на село Виден. Дотук водата не стигнала. И училището било пощадено, както и къщата на попа.

„Сега в нея се помещават общинските казани за ракия. Училището пък го закриха, че децата изчезнаха. “- разказва  бай Кънчо.

И добавя, че в селото често се отбиват фотографи и туристи, за да снимат обруления от ветровете храм. „А беше църква за чудо и приказ! С един красив купол, с висящи полилеи. Добре че попът успя да спаси старите икони, сребърните свещници, кандилниците…“, нарежда събеседникът ми.

„Св. Анастасий“ бил издигнат между 1851-1854 г., но по  време на Руско-турската война е опустошен от башибозуците.

С дарения на местното население светата обител е възстановена половин век по-късно, а  славата й се ширнала навред в околията.

Казват, че удивителната й акустика можела да се мери с тази на Миланската скала, а тайната била в един строителен трик. Майсторите зазидали в дуварите празни глинени гърнета по сложна схема, така че кухините перфектно да отразяват църковните песнопения. Църквата си имала и балкон.  В празничнни дни там се разполагал хорът.

Сега общината строи нов храм, но още не е завършен, парите не стигали. В него щели да пренесат спасената от дядо поп църковна утвар. Но духът го няма, вярата си е отишла.  Хората, един по един измрели или напуснали оцелялата от потопа махала. Останали само приходящите виладжии и шепа възрастни жители.

И бай Кънчо, който посреща и изпраща случайните минувачи.  Кани ги да поседнат в двора му на чашка домашна ракия и разказва ли, разказва. За детството, за някогашната глъч по селските улици, за розовите насаждения на баща му,  за излъганите надежди и Потопената църква – последното избледняло късче от един отиващ си свят.

Ако статията ви е допаднала, подкрепете ме, като се абонирате за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми до скритите кътчета на България и не само Последвайте линка    @VenetaNikolova

The post Потопената църква на яз. Копринка или последното късче от един изгубен свят appeared first on Пътешествия без край.