Защо си струва да посетите скалната църква

1. Чудесен повод за полудневна лежерна разходка по една достъпна и почти равна пътека на чист въздух и тишина. Препоръчвам да се разходите до тази светиня през пролетта или ранната есен, когато е приятно прохладно, а не като нас – в най-големия юлски пек.
2. За да стъпите на вулкан, за да се насладите на безбрежни гледки към река Струма, към Рупите, към отсрещния Пирин, чистата природа и … безвремието.
3. За да се почувствате откривател. Липсата на асфалтиран път до мястото налага известно усилие, за да стигнете пеш. Благодарение на което няма да се сблъскате с шумни туристически тълпи по джапанки, нито ще ви цвърчи скара на фона на ориенталски припеви. Това е и повод  да се поставите на изпитание, като се изкачите по нестабилните стълби, прикрепени към една от монашеските килии…
4. За да научите нещо ново и любопитно за живота и вярванията на нашите предци. Както и за историята на този край, населяван още в древността.
5. За да се усамотите сред природата на едно пропито с тайнство и мистика място, да запалите свещичка и да потърсите връзка със себе си и с Вселената. И т.н и т.н.

Как да стигнете до скалната църква „Св. Пантелеймон“ ?

Освен че е надвесена над меандрите на Струма, скалната църква, или това което е останало от нея, е приютена близо до кратера на вулкана Кожух. Но спокойно, за последно е изригнал преди един милион години. А усещането, че стъпваш на вулкан, макар и угаснал, допринася за мистиката на това място.

Скалната църква се намира в средата между градовете Сандански и Петрич или на около 20 – на км. северно от Петрич. Заходихме към „Св. Пантелеймон“ от село Генерал Тодоров. След като отминахме селцето, хванахме черен път, който криволичи край малка черква. Оттам пътят започва да се стеснява и да се влошава. Но автомобилът ни е сравнително висок и успяхме да преодолеем по-критичните участъци.

След около 15-на минути паркирахме на малка полянка, която бележи началото на пътеката към църквата. Впрочем има си и табела, така че няма как де се объркате. Самата пътека е почти равна и лесно проходима. Ала в ранния юлски следобед живакът започна стремително да се покачва. Сигурно е било около 40 градуса на слънце, защото преходът ми се стори безкраен. Да не говорим, че го извървяхме в двете посоки на празен стомах, а бяхме забравили да си вземем и вода.

Панорамата към Струма и отсрещните била на Рупите 

Сребристата нишка на реката непрекъснато надничаше зад дървета и храсталаци, изкушавайки ме на всяка крачка да спра, за да я снимам, въпреки изпепеляващото слънце. Така и не успях да запечатам непокорната й красота – няма техника, която да улови неуловимото ! След има – няма 40 минути /по субективни мои изчисления/ стигнахме до новоизградената постройка на някогашната църква, издълбана високо в скалата. На отсрещния бряг пък се намирали лечебните извори при Рупите, но така и не стигнахме дотам! Съвсем близо до храма е и една от монашеските килии, от които се открива още по-красива гледка към реката.

Какво знаем за скалната църква „Свети Пантелеймон“

В олтарната ниша археолози открили релеф на  древногръцкия бог и лечител Асклепий, заради което се предполага, че тук е имало антично светилище, посветено на божеството. През 11 в. на това място възниква християнски храм, посветен на Св. Пантелей, който също бил лечител и впоследствие е бил канонизиран от църквата. Затова до ден днешен се смята, че мястото е лековито. Съдейки по издълбаните ниши в околните скали, в средновековието тук е живяло многобройно братство на монаси исихасти.

И още – подобно на много мистични места в България, и скалната църква „Свети Пантелеймон“ се свързва с житието и битието на св. Иван Рилски. Според легендата именно с тази обител се свързва най-ранното му отшелничество. А едно предание гласи, че докато пребивавал в килиите, младият отшелник бил набеден за появилия се мор по добитъка и тутакси бил прогонен от местните жители !

В наши дни скалната църква е много добре поддържана 

През 2015 доброволци обособяват пътека със стълби и парапети, така че да е достъпен за всеки. Тогава е изградена и постройката на мястото на някогашната скална църква. В скалите наоколо има няколко издълбани ниши, служели за килии. Но само една от тях е достъпна за туристите благодарение на прикачените стълби.  Храмовият празник е на 27 юли, когато тук прииждат хора от околията, за да отдадат почит на светеца. Това е единствената скална църква в цяла Югозапазна България – още едно основание да я посетите!

В района можете да посетите и  : Чуриловският манастир край село Гега – истории за дяволи, грешници и жертвени агнета

Ако статията ви е допаднала, подкрепете ме, като се абонирате за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми до скритите кътчета на България и не само Последвайте линка    @VenetaNikolova

The post 5 причини да посетите скалната църква „Свети Пантелеймон“ край Петрич appeared first on Пътешествия без край.

От стари селища, разпръснати по стръмния бряг, скални църкви и антични крепости, до потънали в зеленина острови и закътани пясъчни плажове – българското поречие на Дунав е идеалната дестинация за хора с приключенски дух и „широко отворени очи“.

Гледайте видео репортажа

В края на лятото решихме да прекараме 3 незабравими дни, като пропътувахме отрязъка от Видин до Никопол следвайки пътя край Дунав. За видяното и преживяното – вижте в моя видеоразказ или продължете надолу в текста.

Няколко любопитни щриха за тихия бял Дунав

Траките нарекли реката Истрос /предполага се, че произхожда от глагола „струя“/. Древните гърци пък вярвали, че е брат на Нил.  Дунав – втората по дължина река в Европа  /след Волга/ пресича 9 държави и 4 столици. Разстоянието , което тя изминава на територията на България от устието на р. Тимок до град Силистра, е 471 км. Тези плодородни земи са били заселени от дълбока древност.

В античността т.нар. Дунавски лимес е очертавал външната граница на Римската империя. Затова днес цялото ни поречие е осеяно със следи от фортификационни съоръжения. Част от тях са били използвани от българската държава през средновековието, а по- късно и от османския нашественик. Така че целият район изобилства с исторически паметници от различни епохи, както и със следи от решителни за съдбините ни битки.

^{Гостуваме на крайдунавските села Сребърна и Гиген , където ви срещам със стопаните на прекрасни старинни къщи за гости, реставрирни и подредени като етнографски музеи.}

Видин – дунавски град с европейски облик

Резервирах нощувка в малък хотел край Дунав в центъра на Видин . Останахме очаровани от града.  Излъсканият център с приятната пешеходна алея, която стига до реката,  множеството ретро фенери, зелената крайбрежна градина, приятните заведения, чистотата и усмихнатите лица на хората, промениха представите ми за бедния северозападен град, захвърлен накрая на Европа. Нищо подобно !

Явно през последните години Видин е направил огромна крачка напред с помощта на еврофондове, в което лошо няма! А туристите определено има как да се забавляват и какво да видят тук. Струва си да разгледате градските музеи, крепостната порта Пазар капия в центъра, къщата с куклите и руините на  Синагогата. В града се организират полети с балон, разходки с лодки по поречието и пр. Освен това оттук минава трансевропейския маршрут ЕвроВело 6 , т.е. има добри възможности и за велопреходи.
Разбира се, и ние отделихме специално внимание на емблемата на Видин –

крепостта Баба Вида

Един от най-добре запазените ни средновековни замъци е издигнат на най-големия завой на р. Дунав на мястото на  римската крепост Бонония. Настоящият й облик е от времето на цар Иван Срацимир през 14 век. В наши дни Баба Вида е сцена на зрелищни възстановки. Тук има летен театър, изложбена площ, а отскоро крепостта е домакин и на исторически куест игри. Да не говорим за приятната гледка към реката!

Античният град-крепост Рациария край село Арчар

Не очаквайте указателни табелки за културно-историческите обекти в тази част на поречието. Всичко става с питане. Така стигнахме и до Рациария.  Някога тук се издигала  бляскавата столица на римската провинция Крайбрежна Дакия. Днес руините й са разпилени в околностите на село Арчар. Основан е през I – ви век като пристанищен град. През  V век градът е превзет и опожарен от хуните, но през 5 век е построен отново.

В развалините археолози попадат на уникална находка – съкровище със златни накити с изящна изработка от III до V век.  Градът край Дунав продължава да се проучва, като  част от находките му са консервирани, т.е. опаковани в найлони. Въпреки това иманярите от години върлуват тук, ровейки като термити сред руините му . И една любопитна подробност : според експерти до 90 процента от античните монети, продавани по аукционите в света, са от България, а почти половината от тях са изровени от руините на  Рациария. Жалко!

Корабът „Радецки“ ви очаква на козлодуйския бряг

Той  достолепно се клатушка на козлодуйския бряг, където на 17 май 1876 г. акостира отвлеченият от Ботев австрийски параход. Развълнувани, бунтовниците коленичат, целуват българската земя и се отправят към Врачанския балкан, а „Радецки“ се превръща в символ на гордия български дух. Само че днешният кораб не е автентичният параход, влезнал в аналите на историята ни, а неговото копие.

През 60-те години на 20 век с даренията на над 1 милион български дечица, се построява възстановка на „Радецки“. Днес, в салона първа класа, се съхраняват някои ценни реликви от Ботев. Понякога корабът прави кратки преходи до близките населени места за развлечение на туристите.

Но да си призная … не успях да усетя полъха от миналото. Днешният „Радецки“  с нищо не се отличава на съвременните туристически увеселителни корабчета, липсва ми патината на времето… Иначе около копието на „Радецки“ е обособен чуден просторен крайречен парк с възможности за пикник и разходки.

 Оряхово – най-високият бряг на българското поречие и крепостта „Камъка“

За разлика от румънския бряг, нашият е висок, а част от селищата ни са разположени амфитеатрално на 100 – 150 м. над тихите речни води. В района на град Оряхово брегът достига най-високата си точка – 226 м. Самият град, с разпилените по склоновете къщи и виещите се нагоре-надолу улички, предлага чудни гледки към синята лента на Дунава. Централният площад е наскоро ремонтиран, а някои от къщите по нещо ми напомнят на … Португалия.

Основната туристическа забележителност на Оряхово, обаче е неговата стара крепост „Камъка“, увенчала едно от възвишенията край Дунав. Строена е през 9 век, като част от отбранителната система на Първата българска държава. Била е разрушена от турците, после – възстановена, а през 1395 е временно превзета не от кого да е, а от небезизвестния граф Влад Цепеш, прототипът на Дракула !!!!  В непосредствена близост се намират още едни руини – тези на ресторант от соца, от който са останали само скелето и бетонените отливки.

От „Камъка“ се открива километрична панорама към Дунава и към един остров, който не е ясно как се казва…

 Селски туризъм в село Гиген

Исках да отседна в някое селце на брега на Дунав, но се оказа, че в района семейните хотели са рядкост. Дълго се рових в интернет докато накрая открих някаква къща в невзрачно село, за което не бях и чувала. Село Гиген се намира близо до устието на река Искър. Пътят е ремонтиран, а повечето къщи са добре поддържани, навсякъде е чисто и спретнато. Селцето дори си има 2 магазина за хранителни стоки, та и ресторант дори!

А къщата за гости ? Тя се оказа приказно кътче за почивка!  С потъналия в цветя селски двор под сянката на асмата, зеленчуковата градина, курника с кокошки и гъски, работилничката със инструменти от преди 100 години. Собственикът, чичко Величко, обича все нещо да майстори. Сега се е захванал с някаква над 100 годишна рибарска лодка – иска да я поправи, за да я показва на гостите си.

Гордостта на чичко Величко е частният етнографски музей, който е заформил в двора на къщата си. В продължение на години той събира стари носии, бакърени съдове, шевни машини, тъкани и всякакви предмети от бита от близките дунавски села. Сега тези реликви оживяват в пъстра експозиция.

Да хапнеш вкусни домашни гозби на чист въздух с домашна ракийка и после да заспиш като къпано бебе в уютната селска къща. На сутринта не ни се тръгваше от Гиген !

 Улпия Ескус, великолепният !

Гиген си има уникална забележителност, с която се гордее – Улпия Ескус или градът на Улпий Траян на Искър – Ескус.

Основан през I век, той процъфтява с внушителните си сгради, украсени целите със зелен мрамор, докаран чак от Бреша /на територията на днешна Италия/ и с бели изваяни колони. Днес руините му са разпилени на по-малко от 2 км. от Гиген, близо до устието на р. Искър и далеч от туристическите погледи.

Според археолозите 85 процента от оригиналните камъни на повечето сгради са тук и могат да бъдат възстановени. Дори имало такава идея, но едва ли скоро ще се осъществи. Докато се разхождахме сред останките бяхме силно впечатлени от тяхната мащабност и от изящните архитектурни фрагменти.

Разхвърлените от времето и земетресенията конзоли и капители свидетелстват за пищната украса на сградите. Това било един от най-красивите и богати градове на римската провинция Мизия. По времето на император Константин Велики /4 век/ тук бил построен и удобен мост през Дунава. Ала в края на 6 в. авари и славяни превземат Улпия Ескус и напълно го сриват до земята.

 Да посрещнеш залеза в село Байкал

Дунав предлага закътани местенца с изглед към тихите му води и дивия румънски бряг отсреща. Като например село Байкал, кацнало върху плавните крайбрежни възвишения. Няколко рибарски лодки се клатушкаха на селското пристанище,  докато денят бавно се оттегляше зад равнините на отсрещна Румъния.

Изведнъж всичко притихна, речните води пламнаха в охра и червено. Докато тичах нагоре надолу с фотоапарата, в стремежа  да уловя най-красивия миг, стигнах до т.нар. паметник на Септемврийци, кацнал на малко възвишение.  Чудесно местенце да изпратиш наситения с красиви спомени ден!

Село Байкал си има рибарска хижа-ресторант в тиролски архитектурен стил, 2-3 туристически бунгала, които ми се сториха сносни, както и нелеп хотел, строен – недостроен и залостен, курдисан до самото пристанище. С други думи – тук местните яко са решили туризъм да развиват.

Най-панорамната гледка – село Сомовит

Нашият домакин в село Гиген ни посъветва да се отбием в близкото село Сомовит, от което се открива 180 – градусова гледка към Дунав. Речено сторено.  На влизане в селото попитахме един местен как да стигнем до най-високата панорамна точка. „Вървете след мен, ще ви заведа“ , каза той и яхна моторетката си. Слез 3 минути се озовахме на малко възвишение край пътя, от където пред нас, като на длан, се ширна Дунав, обрамчен от пустеещите брегове, от едната страна, и българския хълмист терен с накацалите по него къщурки – от другата.

А що се отнася до името на село Сомовит, с него е свързано следното предание.  В миналото местните обичали да ловят риба в река Вит /която се влива в Дунав край селото/. И се прославили с улова си на огромни сомове, които продавали из цялата страна. От там произлязло и името на село Сомовит. Иначе, подобно на всички населени места край Дунав, и Сомовит е с древна история. Според археолозите има свидетелства за човешко присъствие още от 3-4 в. пр. Хр.

Никопол или началото на края

В ранната септемврийска утрин посетихме захвърления на ръба на България невзрачен градец.  Докато се шляехме безцелно и разпитвахме как да стигнем до Калето, жена на средна възраст плахо се доближи с думите: „Благодаря ви, че се интересувате от нас! “.  Че то явно Никопол отдавна е забравен от света, а май и от… Бога! За някогашния процъвтяващ град, разположен амфитеатрално край Дунав, рядко се споменава в медиите ни, а и туристите го заобикалят. Напълно неоснователно ! Защото Никопол е град с богата история, освен това притежава някакъв … меланхоличен чар.

Най-малкият ни крайдунавски град е със славно минало и … тъжно настояще. Основан е още от римляните, а през 1059 г. получава името Никополис – град на победите. По време на т.нар. Османско владичество е един от най-важните военно-административни центрове по течението на Дунав. При соца е активен пристанищен град с бурен културен и икономически живот. Ала в наши дни няма и помен от всичко това…

Отправихме се към емблемата му – Никополската крепост

В края на 14 век тя се превръща в сцена на отчаяната и храбра съпротива срещу османските завоеватели. Тук цар Иван Шишман прекарва последните си дни преди да бъде заловен и посечен от турците. Всъщност Никополската крепост е едно от последните късчета свободна българска земя, преди България окончателно да падне под турски ботуш. Днес тази светиня е забравена. От нея са оцелели няколко буренясали камъка, реставрирани с помощта на еврофондове. Най-добре запазената част от крепостта е огромната старинна порта, но тя е от по-късен период. Крепостта е затворена за туристите, но ние успяхме да избутаме тежката порта и да се изкачим на върха, от който се вижда отсрещния румънски град Ту̀рну Мъгурѐле.

 Скалната църква „Свети Стефан“ – най-добре пазената тайна на дунавското ни поречие

Има още една причина да посетите град Никопол. Това е скалната църква „Свети Стефан“, разположена край Дунав едва на километър  от града. И това място е забравено дори от местните хора. Църквата е изсечена в отвесните варовикови скали високо над брега.

Движейки се между скалните отвеси и водата  изведнъж незнайно защо, в спомените ми изплува последната доста злокобна сцена от филма „Планетата на маймуните“ /1968г./, където главните герои, подгонени от горилите, попаднаха в затрупаните от атомен взрив останки на Ню Йорк на брега на океана. Същото апокалиптично усещане те обзема,  докато се шляеш по пустеещия бряг на фона на отсрещните индустриални структури на румънския град Турну Магуреле …

До самите скални ниши стигнахме по стръмна, хлъзгава и необезопасена пътека. Толкова варовик има в тези скали, че побеляхме, като оваляни в тебешир !  Но си струваше усилията и риска. Отгоре, през скалните отвори, ни посрещна синята усмивка на Дунава. Предполага се, че църквата е от 3-4 век – това са първите векове на християнството. Според преданията апостол Андрей, един от Христовите ученици, е служил в тази скална църква по пътя си към Черно море.

През 10 – 11 век „Свети Стефан“ става част от голям манастирски комплекс,  но от него нищо не е останало. И въобще – почти нищо не се знае за това място. Жалко!

 Вместо заключение:

През цялото време докато се движехме край Дунав по пътя, свързващ Видин с Никопол , си задавах един въпрос. Защо ние българите не умеем да ценим своите богатства ? Хилядолетия наред реката е била търговски коридор и проводник на различни културни влияния от Запада. Целият ни бряг е осеян със следи от антични крепости и разкошни римски градове, пропит е с история и предания, природата и гледките към реката са смайващи ! Да не говорим за ремонтирания асфалтов път, свързващ населените места. Само на няколко места попаднахме на разбита пътна настилка.  Красивата архитектура на старите сгради, военните паметници, чистосърдечността на хората, местната кухня … всичко това придава особен колорит на този недокоснат от масовия туризъм край – чудесна дестинация за приключенци и хора в търсене на автентични преживявания.

Вижте още : Пътешествия по бреговете на Дунав 

Ако статията ви е допаднала, подкрепете ме като се абонирате за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми до скритите кътчета на България и не само Последвайте линка    @VenetaNikolova

The post 10 чудни идеи за разходки край Дунав – от Видин до Никопол appeared first on Пътешествия без край.

Магнетична и тайнствена е Сакар планина. В района на Свиленград, съвсем близо до Турция, човек се чувства на края на света. През соца това е била забранена  крайгранична зона. Затова се е съхранила непокътната от времето.

Пътят в тази част на Сакар е надупчен като след бомбардировки. Това е една от причините районът да се отбягва от масовия туризъм, но не и от приключенци и хора с „широко отворени очи“.

Гледайте видео репортажа

Пътешествие до самия край на света по разбитите пътища на Сакар. Стигаме до две скални църкви, обвеяни с мистика и до самотната кула на Букелон – място, застинало в миналото сред легенди за императори и змии-пазителки.

Движехме се бавно по разбитото шосе край безлюдни махали и изоставени вишки близо до граничната бразда с Турция. Необходим ни беше повече от час, за да преодолеем 38-те км. от Свиленград до село Маточина. По пътя няма жива душа.  Не щеш ли,  точно на входа на селото изскочи автомобил на гранична полиция. Като разбраха, че сме безобидни туристи, граничарите тутакси ни предложиха да ни заведат до

Скалната църква на село Маточина

Наричат я още “Свети дух“. Намира се на по-малко от километър от селото.  От главното шосе вдясно има отбивка. Нашият автомобил е сравнително висок, въпреки това едва успяхме да последваме джипа на граничарите по неравния коларския път. Те паркираха пред входа на скалната църква, а ние  – около 200 метра по-надолу.

През 10 век монаси отшелници  издълбали църквата в скалата. Оформили я като правоъгълно помещение със свод. Стената над олтара е облепена цялата с парички. От край време хората допирали монети до камъка с молитва за изцеление и благоденствие. И до днес тези парички блещукат в полумрака , все така залепени за стената – най-вероятно от влагата и восъка по нея.

Храмът бил използван чак до 20-ти век

До 1935 г. скалната църква край Маточина обслужвал вярващите от 3 околни села.  Хората се молели тук в продължение на столетия. И чак когато построили нова църква в центъра на Маточина изоставили храма.

Граничарите ни разказаха, че на около 3 км. оттук, на турска територия имало подобен скален храм от същия период. Тесен тунел, свързвал и двата. Но го зазидали, защото деца влизали в него. Подът на скалната църква край Маточина е надупчен целият от иманяри. Според мълвата тук било скрито имането на Вълчан войвода, който се подвизавал по тези краища.  Вляво от входа са изсечени стъпала.  Те отвеждат до обширно плато. И … невероятно! Оттук в далечината видяхме град Одрин. И тънките като иглички минаретата на Селимие джамия! Но заради маранята, обективът ми така и не можа да ги улови!  Благодарихме на нашите гидове от гранична полиция и продължихме към следващия обект, набелязан в програмата

Крепостта Букелон, която не се предава на времето

В далечина изплува призрачният силует на Букелон – самотната кула. Обвеяна от ветрове и митове, кацнала на върха на платото. А в нозете й – селото със старата църква „Свети Константин и Елена“, безмълвна, забравена от хората.

В миналото в селото е имало туристически център. Но днес сградата пустее. Изоставена е подобно на съседната църква и притихналия в околностите скален храм. А кулата на Букелон ? Тя се вижда от цялата долина.

Калоян разгромява Балдуин Фландърски тук

Някога крепостта е била част от команден пункт на българското царство срещу Византия – свидетел на обсади, съдбоносни сражения, победи и разруха. Край Букелон, през 1205 година българските войски, предвождани от цар Калоян, се сражават с рицарите от Четвъртия кръстоносен поход. Кръстоносците са сразени, а техният предводител, император Балдуин IX Фландърски, е пленен и отведен в крепостта. Там той прекарва първата си нощ като затворник. След което е отведен в Търновград.

Днес от някогашното величие на Букелон е оцеляла единствено  3-етажната му кула, същата която доминира долината.  Руините й се извисяват на цели 18 м. височина. А крепостната стена ? Тя отдавна е съборена. Но пък ако обърнете внимание на къщите в Маточина ще видите, че в  тях са вградени камъни от близката крепост. В течение на столетия хората ги използвали като строителен материал за жилищата си.

Предполага се, че основите на крепостта са поставени още през римско време. Някога тя е охранявала периметъра на Адрианопол или днешен Одрин.

Чудодейната скална църква край село Михалич 

Селото се намира на около 10-на км. от Маточина в посока Свиленград. Разклонението към храма се пада вдясно от главния път. До него стигнахме за около 10 мин. пеш, след като паркирахме автомобила близо до указателната табела.

Предупредиха ни, че църквата си имала две змии пазителки. Дойде ли някой с недобри помисли, усойниците тутакси го нападали. Затова внимавахме да не нарушим покоя им.

„Свети Панталеймон“ – така се казва скалната църква, издълбана преди повече от хиляда години в подножието на малко плато в Сакар планина. Всъщност тя е съвременник на съседния храм в село Маточина и също е дело на монаси отшелници. 14 стъпала отвеждат надолу във вътрешността й . „Свети Пантелеймон“ е трикорабна, отвътре по нищо не личи, че е изваяна в камъка.

Защото майсторите са се постарали да изглежда така сякаш са използвали строителен материал. Истинска подземна катедрала!! Църквата претърпява земетресение, в следствие на което са се получили цепнатини в стените, но те са били запълнени с ломен камък.

Наричат я още Айпандо

на името на варовиковия масив, в който е издълбана. Местните са убедени, че Айпандо има магически сили и че ги пази от беди. А влагата, която се стича по стените й е чудотворна.

В полумрака откривам издълбан в стената кръст, който много ми прилича на малтийски кръст. Нищо чудно оттук да са минавали и тамплиерите от Малтийския орден.

В по-ново време скалната църква край село Михалич, както и нейната посестрима в съседното Маточина, били използвани като складове за боеприпаси. Причината е, че се намират в размирна гранична зона, осеяна с бункери, траншеи, окопи и т.н..

В непосредствена близост до Айпандо видяхме изоставена траншея, издълбана в терена и скрита във високите треволяци. Но не посмяхме да отскочим до нея, заради сновящите наоколо защитнички с раздвоен език.

Вместо заключение:

Крепостта Букелон и скалните църкви край Маточина и Михалич са най-добре пазената тайна на българския Югоизток . Защото Сакар е загадъчна планина, пропита с поезия, белязана от историята. Опитах се да запечатам в спомените си този съвършен миг на хармония. И си обещах, че отново ще се завърна тук, на края на света, за да усетя полъха на вечността.

Вижте и още скални църкви в Източна България

Ако статията ви е допаднала, абонирайте се за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми до скритите кътчета на България и не само Последвайте линка    @VenetaNikolova

Вижте къде как да стигндо ете скалните църкви и крепостта от Свиленград

The post Букелон и скалните църкви край Маточина и Михалич – чудесата на Сакар appeared first on Пътешествия без край.

Сърнена Средна гора е мека, гостоприемна планина, осеяна с непретенциозни, запазили някогашния си облик селца. А най-живописната й част се намира в района на селата Турия, Розовец и Свежен. В околностите, скрити сред чукарите или потънали в растителност,  са се притаили няколко древни мегалитни съоръжения, които разпалват фантазията не само на изследователи, но и на хора с приключенски дух. За една от тях ви разказах в статията : Мистерия в Средна гора – Кутелът и как да го откриете

Загадъчните структури в Сърнена Средна гора все още не са добре изследвани от науката. Въпреки това до някои от тях са прокарани туристически пътеки, така че всеки да може да им се възхити.

Тази пролет решихме да се разходим до Люляковото светилище. Както името му подсказва, то се намира в сенчеста люлякова горичка, която добавя лилави щрихи към пейзажа, да не говорим за приятния аромат. В края на месец май, люляците бяха прецъфтели, но това не ни попречи да се насладим на разходката по ненатоварващата пътека и спиращите дъха гледки от светилището към долината и близките „сърнени“ хребети.

Как да стигнете до Люляковото светилище

Мегалитът се намира в община Брезово на 190 км. от София, между селата Свежен и Бабек. Лесно ще се ориентирате от информационните табели, поставени от дясната страна на шосето, където има и паркинг. Спирате автомобила и потегляте нагоре по маркираната пътека. Оттам разстоянието до обекта е не повече от километър. Минава се през сенчеста горичка и няма как да се изгубите.

Освен светилището, култовият комплекс включва още няколко малки мегалита, обозначени с табели. Мястото става все по-популярно, така че през лятото ще срещнете доста други туристи, които сноват нагоре надолу ,следвайки стрелките в търсене на обраслите в шубраци древни камъни. /Вижте картата в края на статията/

Какво знаем за мегалитната структура

Отговорът е – почти нищо. Засега всички твърдения, свързани с него са само хипотези. Предполага се, че тази част на Сърнена Средна гора е била един от политическите и религиозни центрове на Одриското царство.

Като доказателство траколозите изтъкват наличието на останки от много древна крепост, известна като Градището, както и на разпилени в подножието й култови съоръжения. До скоро въпросните мегалити били известни само на краеведите. Ала през последните години, благодарение на организираните от проф. Валерия Фол експедиции, тези свидетелства от един изгубен свят излязоха от анонимност. Сред тях е и Люляковото светилище.

В гранитните каменни скупчвания, надвесени над живописна долина, са били издълбани улеи, жертвеници, седалка-трон и кръгъл олтар, напомнящ на шарапана.

Каменната стела с формата на пламък

Но това което прави най-силно впечатление е т.нар. стела – единствена по рода си по нашите земи.Стела означава каменна плоча, която се е използвала като териториален маркер за разграничаване на поземлени владения.

Въпросният издялан гранит е около 2 м. висок. Той е с формата на пламък и е издигнат в специално оформено в скалата легло. Мегалитната стела, гледа на Юг,  обърната с лице към т.нар. Пловдивско поле. Според проф. Фол някога хората струпвали в основите на стелата плодове, билки и цветя с идеята да омилостивят боговете. Така че гранитната скала с форма на пламък е била нещо като жертвеник.

Малкият казан с необятната гледка към долината

Близо до скалния комплекс попаднахме на още няколко облагородени,  издялани от нечия древна ръка скали. Поехме по тясна пътечка, която ни отведе до друга забележителност наблизо –  т.нар. Малкия казан.

Кръглата щерна, издълбана върху гранитната плоча е винаги пълна с вода, а в миналото  сигурно и с вино. Вероятно и тук древните са правили възлияния, съпроводени с техни си тайнствени ритуали. Мястото е подбрано не случайно. Оттук се открива безбрежна гледка към долината, небето и  морето от нагънатите планински хребети.

По стъпките на траките

Още няколко пътечки криволичат в гората и отвеждат до облагородени от предците ни камъни. Но ако местни доброволци не бяха ги обозначили с табелки и стрелки, едва ли неподготвеното око би различило въпросните улеи, стъпала, символи и т.н. сред избуялата растителност. Въпреки това търсенето на тези обекти, разпръснати из гората, си е истинско приключение и носи усещането, че се движиш по стъпките на древните траки.

Всеки от тези мегалити е белязан с тайнство и мистика. А панорамата от върха на светилището си е направо космическа. Оттук като на длан се виждат околните била на Сърнена Средна гора, които се оглеждат в малко езерце, а в далечината са разпръснати руините на древната крепост Градище. Отсреща едва забележимо се очертават гънките на Родопите, а  долу, недалеч от езерцето, се е скрило т.нар. Змейово яйце – още един загадъчен мегалит, обвеян от хилядолетията.  Но за него в някоя друга публикация.

Вместо заключение:

Всяка година около Еньовден на Люляковото светилище се събира шумно многолюдие – предимно местни хора и туристи.  Те твърдят, че искат да се пречистят със силата на слънцето, подобно на траките.  За целта се обличат в разноцветни „тракийски“ одежди и даряват боговете с билки, плодове и зеленчуци.  Лее се вино, свирят гайди и се вият ентусиазирани хора край древния мегалит.

Но аз бих ви препоръчала да опознаете това свещено място извън активния туристическия сезон, когато тук цари тишина и безвремие. Достатъчно е да се усамотите на върха на светилището и да зареете поглед в безкрайността, за да потърсите път към себе си и непреходните истини на вселената.

Ако статията ви е допаднала, абонирайте се за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми до скритите кътчета на България и не само Последвайте линка    @VenetaNikolova

Вижте в краткото видео и други загадъчни хилядолетни структури, скрити в гънките на Сърнена Средна гора:

The post Сърнена Средна гора пази тайната на Люляковото светилище appeared first on Пътешествия без край.

Какво знаем за Пропадалото

Въпросното чудо представлява каменна долина, образувана  преди 40 млн. години от потънала земна кора между два тектонични разлома. Наричат го Пропадалото, защото е пропаднало с около 60 м. и отвсякъде е обградено с отвесни скали.

Някои от тях достигат главозамайващи височини. Това своебразно каменно срутище е дълго не повече от километър, но е наситено с причудливи фигури. Въобще целият район около Червен бряг и  Карлуково изобилства с карстови образувания. Тук са открити над 400 пещери, а в една от тях археолозите попадат  на фосили от динозавър!

Как да стигнете до Тектонски гребен калето

Пропадалото се намира на около 130 км. от София. Отминахме Червен бряг и след 6 км. бяхме вече в Реселец. Пресякохме  живописното селце, продължихме  около 2 км. на запад и стигнахме до началото на екопътеката, която отвежда до въпросния феномен. /Вижте картата в края на статията/

А веднъж попаднал тук човек може да се изгуби в гора от каменни кули, нащърбени скали, гигантски блокове, прорязани от дълбоки цепнатини и пещери. Да не говорим за невероятното разнообразие от птици, които гнездят в каменните ниши.

И най-хубавото е, че това природно съкровище още не е залято от масовия туризъм, така че човек може спокойно да се наслади на неопетнената му красота.

Екопътеката Тектонски гребен „Калето“

Въпросната пътека е леснодостъпна. Тя е обходна /т.е. кръгова/.  Общата й дължина 6 км. и обхваща както Пропадалото, така и местността „Калето“ с красивата панорамна площадка. Част от пътеката минава по древен римски път.  Ала за жалост маршрутът и забележителностите по него не са маркирани.

Изходният пункт е в околностите на село Реселец в приятна местност, облагородена с полянка, паркинг и беседка. На широката поляна е паркирана каравана с няколко маси, където хапнахме бързо, вкусно и евтино. Самата пътека към Пропадалото започва с дървени стълби близо до асфалтираната алея. Тук е поставена информационна табела, в която нищо не се споменава за самия маршрут. Пресякохме сенчеста горичка и след около 10-на мин.  се озовахме в каменната гора, заобиколени отвсякъде от скални късове, обрасли в треволяци. Пътеката криволичи край варовиковите грамади, а ние се спирахме на всяка крачка, за да съзерцаваме надвесените над нас фигури и да щракаме с фотоапарата.

Пещерата „Темната дупка“ на Пропадалото

Малко разклонение вляво от пътеката ни отведе до входа на зловеща цепнатина. Тук скалата се е пропукала, образувайки невероятен, около 60-метров процеп, от който струи ледено дихание. Това разбира се, не ни попречи да се промушим в него. Клаустрофобичната пролука  отвежда 15 м. навътре, но не стигнахме до “търбуха“ на пещерата.

Според местни пещернячи в една от залите има два отвора към небето. Местните ги наричали „Очите“ по подобие на тези в близката пещера „Проходна“.  Вътре имало две разклонения, едно от тях отвеждало  до дълбока пропаст. Така че не е желателно да се влиза навътре.

Няма как да не ви направят впечатление два великански каменни късове, изправени един срещу друг на фона на небето. Заприличаха ми на оцелели от атомен взрив небостъргачи сред руините на опустошен град.

Отсечената скала

Докато обикаляхме в подножието на скалните гиганти, свихме по малко стръмно разклонение и се озовахме на закътана полянка, от която се открива гледка към част от каньона. Пред нас изникна около 30 – метрова каменна стена, висока колкото 10-етажен блок,  разсечена на две от огромна цепнатина.

Местните хора разказват легендата за безумно красивата девойка Ресела, която се хвърлила от върха й, защото не искала да смени вярата си. От мъка скалата се разцепила и т.н.

Когато изгубиш чувство за ориентация

За по-малко от час успяхме да обиколим каменната долина. Докато скитахме насам натам, питайки се как да стигнем до „Калето“ и до панорамната площадка, срещнахме и други туристи. И те като нас се чудеха колко е дълъг маршрутът и къде отвежда. Излязохме от каньона и влязохме в сенчеста борова гора. Продължихме надолу към река Ръчене. Надявахме се, че пътеката ще ни изведе към паркинга, но в даден момент тя просто … изчезна.

Жалко, че точно в такива моменти интернет покритието ми пропада, заедно с Google maps. Признавам си, че чувството за ориентация редовно ми убягва, затова разчитам най-вече на навигацията и предварителната подготовка от интернет. Но не би! Явно пак се изгубихме.  Решихме да се върнем обратно, благодарение на което още веднъж го разгледахме и открихме нови дупки и цепнатини.

Впоследствие ни казаха, че е трябвало да продължим нагоре между стените на естествен каменен коридор, който се пада вдясно от пътеката и отвежда до равна полянка. Оттам по една пътечка се стигало до въпросното Кале! По пътя се откривала приятна гледка към каньона.

Местността „Калето“ и панорамната площадка

Но ние се върнахме в изходната точка на маршрута на паркинга и поляната. Оттам поехме по асфалтовата алея вляво от дървените стълби. Вървяхме около 15-на мин. и стигнахме до някогашната хижа „Момина сълза“, оставена на произвола на природните стихии.

Оттам продължихме нагоре към наблюдателната площадка на местността „Калето“ по стръмна пътека, облагородена с 200 дървени стъпала. Минахме край разхвърлени сред шубраците камънаци на заличена от времето римска крепост. И не след дълго се озовахме на въпросния пункт за съзерцание на каньона.

Е, гледката докато се разхождаш долу в полите на колосите, е по-впечатляваща. Оттук се вижда „Коминът“ –  върхът на цепнатината на Отсечената скала.  Има и живописна беседка с красива изглед към отсрещните не по-малко импозантни скални дантели. Освен това в далечината се се очертава и халката на скалния феномен  „Провъртеника“.

Реселешките кукли – една от най-добре пазените тайни на Северозапада

Който посещава Реселец и Пропадалото получава в бонус Куклите. За целта обаче трябва да поемете по пътя между Реселец и село Бресте. Вляво от шосето, пред възхитените ви погледи, ще изникне гора от островърхи скални качулки. Цялата долина от двете страни на река Ръчене е осеяна с тях.

За съжаление няма трасиран път между въпросните качулести формирования, но много хора използват козите пътечки край коритото на река Ръчене, която лятно време е напълно проходима, за да се възхитят отблизо на това чудо на природата. Наблизо има и водопад. Въобще – още една чудесна дестинация за разходка . Но за Реселешките кукли – някой друг път. ?

Вместо заключение

Районът на село Реселец е истинска природна съкровищница, която е малко известна на пътешествениците. А това може само да радва хората, които обичат да търсят и да откриват красиви, недокоснати от цивилизацията бисери.  И все пак, въпреки усилията на община Червен бряг за облагородяването на района, местните биха могли да проявят повечко съобразителност ако искат да посрещат туристи. Колко му е да обозначиш маршрутите с няколко дървени табелки или поне да нарисуваш с боя върху скалите няколко стрелки ? Така любителите на приключенията ще могат пълноценно да опознаят дивата природа на реселешкия край. А той с нищо не отстъпва на близкото Карлуково с неговата гордост Геопарка „Искър-Панега“ – оазис на дивата природа
и  Eмблематичната пещера Проходна, известна още като  „Очите на Бога“

Ако статията ви е допаднала, подкрепете ме като се абонирате за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми до скритите кътчета на България и не само Последвайте линка    @VenetaNikolova

Вижте къде се намира Пропадалото и как да стигнете до него!

The post Пропадалото или Тектонски гребен Калето – да се изгубиш в каменната долина appeared first on Пътешествия без край.

Гледайте видео репортажа

Представям ви впечатляващата природна забележителност „Джуглата“ , която прилича на гигантска гъба и меандрите на река Искър край Церово – идеален маршрут за бягство сред природата на крачка от София .“

„От Искъро по-глибоко нема! “

Също така, според шопите, от Витоша по-високо нема и нема таквоз животно като жирафа. Виждала съм жирафи, виждала съм и множество дълбоки реки и още по-високи планини по света. Ала Искър, заедно с величествения му  пролом, винаги ме е изпълвал с вълнение и с едва доловима тръпка на национална гордост.  Вярно, това не е най-дълбоката , но пък е най-дългата река която тече изцяло на територията на България с нейните 368 км.

И не, названието й не произлиза от шопското „из къра“, а има доста по-сложна етимология, кореняща се в дълбока древност. Според някои топонимът на Искър е с тракийски корени и произхожда от думата „ескурой“, което се превежда като „вода в реката“ т.н.  Друга хипотеза  пък свързва името й с древно келтската дума uisge /уиске/ , която означава река и  вода и се обяснява с присъствието на келтски племена по нашите земи.  По-късно думата се трансформира в познатото ни вече латинско название на реката –  Oescus или Ескус, а оттам – Искър.

Искър извира в Рила планина и се влива в Дунав. Малко след  гр. Нови Искър , тя започва да си пробива път сред стръмните отвеси на Стара планина и забързва водите си, оформяйки великолепно дефиле със серия от бързеи, водопади и всечени в скалите меандри.

Меандрите на Искър

Няма как да отминете с безразличие село Церово, докато се движите с автомобил по пътя София – Мездра. От дясната ви страна изведнъж  ще изникне видение.  Тук за кой ли път мосю Искър, като изкусен живописец от френската школа,  е нарисувал следната идилична картина.

В тази си част, реката нагледно очертава геоложкия строеж на Стара планина с характерните й ждрела, дълбоки каньони и главозамайващи теснини. Изваяните от речното корито скали завършват с недостъпни каменни венци. В далечината се открояват амфитеатрални стъпала с хоризонтални скални пластове и множество пещерни отвори.  А в подножието плавно се вият меандрите на Искър.

Червената скала над Церово

След поредица от плавни завои, реката с накацалите на брега й къщурки, стига до подножието на гигантска скала с червени оттенъци и рязко завива край нея, за да продължи пътешествието си на север. Един от любимите ми маршрути е разходка до върха на Червената скала , откъдето се открива безбрежна  гледка към меандрите и върховете на Понор планина.  За да стигнете до скалата, /ако пътувате от София/ ще  трябва да завиете вдясно от главния път, малко преди центъра на селото.

Пресичате моста и ж.п. линията и започвате да се изкачвате по стръмна селска уличка. В даден момент завийте по черен път вляво от улицата . Но най-добре да питате местните, които с готовност ще ви упътят. Пътеката е кратка и приятна, а гледката от ръба на скалата е зашеметяваща. И една препоръка – ако искате да снимате целия меандър в подножието на скалата, изберете късната есен или зимата, когато скалата не е обрасла с досадна  растителност , която пречи на видимостта. Никога не съм посещавала местността извън топлия сезон, но в мрежата съм попадала на чудни кадри от това място през зимата…

Джуглата

В село Церово, близо до ж.п. линията, се намира и природният феномен „Джуглата”. Тук, непосредствено над коритото на р. Искър, сякаш изкусен майстор, какъвто може да бъде само природата, е подредил така каменните блокове, че да рисуват във въображението различни фигури. Феноменът е изграден от хоризонтални пластове и бива оприличаван най-често на човешка глава или на гъба.

Джуглата е висока 18 м. Образувана е преди 250 милиона години от кварцови пясъчници, оцелели по чудо от разрушителната мощ на реката. А в наши дни, можем да се радваме на образуванието и да си правим селфита пред  него благодарение на още едно чудо. През 1895 г. българските власти канят италиански инженери да изградят ж.п. линията, която пресича Искърското дефиле. Италианците  обаче решават да разрушат Джуглата, която им пречела.

Да, ама не! Жителите на Церово скочили единодушно в защита на своята забележителност и принудили инженерите да отклонят леко трасето. През 1964 г. Джуглата е обявена за природен феномен. Около нея е обособен малък парк с беседка и стълби.

Подмола – рай за скалните катерачи

Районът на Церово е добре познат на скалните катерачи, а едно от  любимите им места   е т.нар. Подмола. Това е скален венец с издълбани в подножието му ниши и отвори, който предлага перфектни условия за катерене. Местният приключенски клуб  „Под ръбъ” редовно организира експедиции на Подмола, както и на съседните скали.

За нас, обикновените пътешественици, това е идеалното място за усамотяване под сянката на скалните ниши. Тук можеш да си направиш скромен пикник /но без да замърсяваш природата / и да съзерцаваш до безкрай Искърския пролом с красивите мандри в нозете ти. Разклонът към Подмола се намира вляво по пътя към село Заселе, малко след като излезете от село Церово.

Други красоти и емоции край Церово

Церово си има и водопад с височина около 12 метра, известен още като Варовитец.  Намира се в района на Подмола. В околностите има и множество пещери. Най-дългата сред тях е т.нар.  „Водната пещера” с нейните  3264 м., следвана от  „Маяница” и „Говорът на водата”.

Те са необлагородени, така че  ако решите да ги изследвате, се обърнете за съдействие към момчетата от „Под ръбъ”. Селото е и изходен пункт за спускане с каяци по поречието на река Искър. Подобни експедиции се организират от местни клубове, които осигуряват екипировка и опитни водачи.

The post Церово – меандрите на Искър, Джуглата, Подмола и други красоти appeared first on Пътешествия без край.

През 2001-ва пещерняци случайно попадат в тази недостъпна част на планината в района на село Ненково. Поглеждайки нагоре към скалните венци, ахват от изненада. Високо над тях се откроила черната паст на зейнал към небето отвор на пещера. По-късно на място пристига проф. Николай Овчаров с негов екип и започва проучването на скалната ниша. Заключението на видния археолог е че става дума за тракийско светилище от 11-10 в. преди н.е.

Какво знаем за пещера Утробата ?

Култовият комплекс е с формата на вулва, затова местните го нарекли Утробата. Първоначално скалната цепнатина била далеч по-малка и тясна. Но древните хора са я доизваяли  така, че да придобие формата на въпросния женски орган. По този начин, според изследователите, дълбочината й от първоначалните 16 м. станала 22 м.

В дъното на пещерата предците ни са издялали олтар, който  да наподобява матка. Всяка година в деня на пролетното слънцестоене през входния отвор попада слънчев лъч, който опложда вулвата, т.е. стига до дъното на пещерата и осветява „матката“.  Според учените Утробата е била използвана от траките като светилище на Богинята майка. Близо до входа й те са издълбали и серия от трапецовидни скални ниши.

Как да стигнете до Утробата ?

Култовият комплекс се намира на 23 км. от Кърджали по пътя за село Ненково. Вторачени в GPS- навигацията за малко да подминем село Дъждовница без да  забележим трапецовидни ниши, издълбани високо в скалите край селото. Виждат се вдясно от пътя. След това отминахме х-л Боровица, разположен на брега на язовир Кърджали и започнахме да се оглеждаме за пътеката към Утробата, която се пада вдясно на пътя. На около 1 км. от хотела видяхме указателна табела за Утробата и няколко паркирани автомобила. Спряхме до тях и поехме нагоре към заветната цел.

За да стигнете до това чудо на природата и на човешкия съзидателен устрем, ще трябва да положите сериозно усилие. До самата пещера има добре маркирана пътека, но тя е стръмна, на места ронлива. Преходът в едната посока е около час или малко повече. За целта е добре да се екипирате с подходящи обувки и да си носите вода. Оказва се, че Утробата е добре разработена туристическа атракция. Въпреки горещия пролетен ден, десетки туристи – млади и стари, плувнали в пот, но решени да достигнат целта, пъплеха упорито нагоре-надолу но склона . Усилията си струват, защото веднъж стигнали до подножието на тъмния отвор на вулвата, човек изпитва необяснимо страхопочитание към това

природно творение, обвеяно с мистика

Но докато се изкачвах нагоре по желязната стълба, която води до отвора на Утробата, получих сърцебиене. Зави ми се свят от височината и от необятната гледка към хоризонта, която се разгърна пред ошашавения ми поглед.

Вътре, в полумрака на пещерата, имах чувството, че съм попаднала в утробата на гигантско извънземно същество. По стените се стичаха миниатюрни капчици вода, подобни на някакви секрети. Изведнъж, от навлажнената „матка“ в дъното на кухината, ме лъхна … едва доловимо дихание. Но долу, в подножието на пещерата, вече се беше заформила опашка от нетърпеливи туристи в очакване да освободим терена.

Затова побързахме да направим снимки и потеглихме обратно по пътеката, като внимавахме да не се подхлъзнем на някой сипей. Но как да гледаш непрекъснато в краката си, когато си заобиколен от такава красота! Пред нас, като на длан, се ширнаха родопските хребети, а между тях сребристите води на язовир Кърджали подканващо ни намигваха.

В село Ненково времето е спряло

Отдавна си го бях набелязала – обезлюденото родопско селце, застинало във времето, в което рядко стъпва туристически крак. А се намира само на 5 км. от Утробата! Привлече ме въженият му мост, който е единствената му връзка с цивилизацията.  Признавам – въжените мостове са ми слабост. Виж: „Голдън Гейт“ ли?Не, мостът на село Лисиците  . Оказва се обаче, че Ненково си има не един, а цели два моста. И то какви!

Малко преди да стигнем до селото, от лявата страна на пътя, видяхме стария мост, огънат над  река Боровица. Мостът е с 5 каменни свода и е дълъг 58 метра, т.е. с два метра повече от прословутия му побратим Дяволския мост край Ардино. Не е ясно от кога е. Според някои източници Ненковският мост е изграден още от римско време. Но по-разпространената версия е, че датира от средновековието и че по него са минавали кръстоносците и т.н. За съжаление в наши дни е полу-разрушен. Най-вече от иманяри, привлечени от легенди за скрито съкровище в основите му.

Затова пък въженият мост на селото си е цяла атракция! Нищо, че е с поизгнили дъски и съвсем леко се поклаща! Хората разчитат на него за връзка с останалия свят. В горещия следобед видяхме възрастен човек, натоварен с 20-на комата хляб да се движи бавно моста. „Ами те не са само за мен, а и за съседите, помагаме си!“- заяви човекът и добави, че най-близкият магазин отстои на 15 км. Веднъж на няколко дена до моста спирало микробусче с най-необходимите стоки. Всичко се пренасяло на ръце или с магарета по моста.

 Каменните къщи на Ненково 

Но това което прави най-силно впечатление са старите каменни къщи с тиклени покриви. Зидовете на повечето от тях са  „сглобени“ като конструктор „Лего“. Просто строителите са домъкнали речни камъни от близката река Боровица и са ги наставили един върху друг. Така, лесно и бързо, са стъкмили домовете си по подобие на къщите от каменната ера.

Същата техника са използвали и за изграждане на дуварите си. И се е получила истинска каменна приказка! Липсата на автомобили е съхранила непокътнати старите селски улички. За жалост почти нищо не се знае за историята на Ненково. Освен, че повечето му къщи са от 1912 г., че някога тук е имало смесен магазин с пивниц, както и училище. Единствено поддържаната миниатюрна джамия с тенекиеното минаре навежда на мисълта, че няколкото му възрастни жители все още не са изгубили вярата си. Както и надежда, че животът, макар и труден, все пак има смисъл !

Хилядолетни скални ниши

Видяхме ги на отсрещния бряг още докато пресичахме въжения мост. Въпросните ниши са били изсечени от човешка ръка върху скалните венци край река Боровица съвсем близо до днешното село Ненково.  Разхождайки се в крайните му квартали, успяхме да разгледаме отблизо тези издълбани в ронливите скали кухини. Но за разлика от други подобни творения в Източните Родопи, тези са почти заличени от хилядолетията и природните стихии.  Предполага се, че датират от II – I хилядолетие преди Хр. И се свързват с мегалитната култура, към която спадат и многобройните по нашите земи долмени, менхири и скални светилища, а вероятно и близкият култов комплекс Утробата. Вижте: Трапецовидни скални ниши – мистерии и митове в Източните Родопи

Вместо заключение:

Пролетта и есента са най-удачните сезони за разходки в Източните Родопи. Ние отседнахме в малък хотел в центъра на Кърджали и за един ден успяхме да разгледаме тези две магнетични късчета, скрити в планината. В района обаче останаха още неизследвани места – следи от ранни християнски църкви, мегалитни структури, тракийски светилища и най-вече – удивително красиви и недокоснати от човешка ръка местенца, които предстои да посетим в съвсем скоро време.

Ако статията ви е допаднала, подкрепете ме, като се абонирате за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми до скритите кътчета на България и не само Последвайте линка    @VenetaNikolova

Вижте къде точно се намира село Ненково и как да стигнете до него.

The post Пещера Утробата и каменното село Ненково – далеч от времето appeared first on Пътешествия без край.

През това лято най-сетне имах възможност да го разгледам на път за Шумен. Високо над село Хан Крум са се подредили  обрасли в зеленина скални венци, надупчени целите с ниши, кухини и пещери.  Тук, далеч от суматохата и нездравото хорско любопитство, се е спотаил  т.нар. Ханкрумовски скален манастир.  Той е част от низ обители в Шуменското плато.

Малко предистория

Скалните манастири са били издълбани от монаси исихасти в меките варовикови скали на Шуменското плато още през средновековието. Между 12 и 14 век в района се появява комплекс от десетки монашески килии, скални манастири и църкви. Техният разцвет настъпва след 1360 г. , когато българският цар Иван-Александър официално признава исихазма. Въпреки че в  наши дни тези труднодостъпни обители тънат в разруха и забвение, те още пазят духа и спомена на някогашните им обитатели.

Какво знаем за Ханкрумовския скален манастир

Изненадващо малко се знае за историята на този впечатляващ културен паметник. Предполага се, че през 12 век монаси решават да доиздълбаят естествена пещера, разположена високо в скалния венец,  за да основат свой манастир.

Отшелниците успяват да обособят три помещения в скалата, като ги отделили едно от друго с дървени прегради.  Най-запазена е църквичката с нейния добре оформен олтар. Виждат се жлебовете, които служили за прикрепване на отдавна липсващия дървени иконостас.  Широки естествени отвори в две от помещенията са осигурявали светлина на обитателите. Както и космическа гледка, навяваща философски размисли за мястото им във вселената, за Господ и смисъла на живота.

И понеже пещерата се намирала високо в отвесната скала, отшелниците издълбали доста рудиментарни стъпала във варовика, по които те пъргаво се придвижвали нагоре надолу.  А това за тях не представлявал никакъв проблем, тъй като те били слаби и леки като перца в резултат на глад и лишения. Защото били исихасти !

Да живееш по повелите исихазма

Исихазмът е бил разпространено течение на православното християнство през средновековието. То възниква във Византия, а между 12 и 14 век  печели много последователи и по нашите земи. Това обяснява наличието на стотици скални килии и манастири в Северна България от тази епоха. Исихазмът  проповядвал аскетичен живот, посветен изцяло на молитви, самовглъбяване, лишения и уединение в търсене на просветление. В превод от гръцки думата „исихазъм“ означава мълчание, безмълвие.

Подобно на техните събратя от други обители, отшелниците в Ханкрумовския скален манастир живеели аскетично в пълна тишина и покой. Излишните приказки и закачки били забранени. Така те навлизали в дълбините на душата си, където ги очаквал Бог. Но за целта монасите прибягвали до специални техники на дишане и на концентрация. Те трябвало да повтарят  молитвата  „Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй мене, грешния“ по няколко хиляди пъти на ден – такава била повелята на тяхното учение.

Докато отправяли молитвите си към Бога, братята от Ханкрумовския скален манастир били обърнати с лице към „прозорците“ на пещерата /най-вероятно !/  и съзерцавали надиплените като коприна на хоризонта възвишения със спуснатото ниско над тях небе. Така постепенно те стигали до състояние на транс и уединение с Всевишния.

Как стигнахме до Ханкрумовския скален манастир

Намира се в красива местност между градовете Велики Преслав и Шумен.  До обителта може да  стигнете от село Хан Крум или от село Троица. Ние избрахме с. Троица.  Добри хора ни упътиха – в края на селото има черен път, който отвежда до една чешма в подножието на скалните венци. Паркирахме колата под сянката на едно дърво. От чешмата тръгва пътеката към Ханкрумовски скален манастир . Ако се обърнете с лице към високите скали, пътеката се пада отляво. Маршрутът е добре обозначен, така че следвайте табелите и маркировката в бяло и зелено.  След около 20-на минути стигнахме до следния  разклон с няколко табелки :

И след едно малко по-стръмно изкачване през сенчеста горичка, стигнахме до подножието на скалната обител. Общо маршрутът от чешмата до манастира ни отне около 40-на минути спокойно изкачване.

НО внимавайте да не  подминете манастира !

Скалният венец е обраснал в храсталаци, а самата обител е разположена високо в него. Да не говорим, че изваяните в скалата стъпала не се виждат добре от подножието и трябва специално да се огледате за тях, т.е. да погледнете нагоре. Доста стръмна и тясна ми се стори тази стълба към небето!

Изкачването ненадейно събуди задрямалата акрофобия в мен /страх от височини/.  Добре, че в наши дни стъпалата са обезопасени с дебело стоманено въже ! Ала в следобедния августовски пек въпросното въже беше нажежено до краен предел и не ми беше от особена полза. На следващия ден още имах червени белези по дланите !

Вместо заключение :

Ханкрумовският скален манастир е свято място, пропито с тайнство и мистика. Неговото откриване сред дивата природа на Шуменското плато си е цяло приключение. Проникването в полумрака на хилядолетните му покои ме зареди с енергия и усещане за хармония и непреходност.

Наблизо се намират още свети места – Осмарските манастири . Но за тях в някоя следваща публикация!

Вижте къде точно се намира Ханкрумовския скален манастир и как да стигнете до него !

The post Ханкрумовски скален манастир или пътешествие между земята и небето appeared first on Пътешествия без край.

Read in English |
Lire en Français

Този приказен свят от скални арки, каменни грамади и млечно-сини речни води е достъпен благодарение на изградената преди 10 – на години екопътека.  Маршрутът се движи по течението на река Златна Панега. За целта са изградени дървени мостчета, прикрепени към скалите платформи, по които сякаш се плъзгаш ниско над водата, както и сенчести беседки за почивка и похапване.

Ако решите да посетите геопарк Искър–Панега е препоръчително да изберете подходящия сезон. А това са пролетта или ранната есен. Тогава времето е прохладно, а природата е най-красива!  Но внимавайте с дъждовете. Когато за пръв път се опитахме да се разходим / в началото на м. юни/ екопътеката беше наводнена от прииждащата р. Златна Панега и не можахме да я посетим.  Оказва се, че реката често залива пътеките. Затова е добре да изберете по-сух период.

Как да стигнете до геопарк Искър-Панега

Геопарк Искър-Панега е разположен буквално на входа на град Луковит. Ако пътувате от София, малко преди да влезете в града,  в ляво от шосето ще видите паркинг. Това е началото на екопътеката. Тя е полегата и не изисква специална екипировка или подготовка . НО има  само един стръмен и хлъзгав участък и той е в самото й начало. Щом го преодолеете, нататък маршрутът е много приятен. Пътеката е подходяща за семейства с малки деца, възрастни хора и туристи с домашни любимци.

Още за екопътеката край река Златна Панега

Екопътеката  е дълга 12 км. и свързва гр. Луковит със село Карлуково и прословутата му пещера „Проходна“.  В този оазис на дивата природа  гнездят 128 вида птици, от които 25 са вписани в Червената книга на България.  Растителността по поречието е тучна, буйна, почти като в джунгла. Тук-там имало и змии – най-вече водни. Аз такива не видях, но все пак човек трябва да е нащрек.

А напролет докато се разхождате край златистите отблясъци на Златна Панега, ще ви придружават облаци от водни кончета и пеперуди.

Това което ни удиви  е млечно-синият цвят на реката, дължащ се на високата концентрация на калциев карбонат във водите й.

Пътеката в геопарк Искър-Панега минава покрай входа на пещерата „Темната дупка“

Но внимание! Тя не е благоустроена и влизането не е препоръчително. В нея са открити следи от човешко присъствие от дълбока древност.

В даден момент пътят се отклонява от реката и продължава по сравнително равен терен в посока Карлуково.  И макар, че дървените мостчета и беседките са сравнително добре поддържани, маркировката не е никак добра.  След като стигнахме към средата на екопътеката не открихме продължение или разклонение, което да  води до Карлуково. Оказа се, че и други като нас се лутаха насам-натам и разпитваха как да стигнат до крайната й точка, но напразно!

Така или иначе най-атрактивната част на пътеката е в самото й начало, там където тя е сенчеста и се промушва през каньона на река Златна Панега с дървените мостчета и приятните кътове за отдих.

Хипнотизирани от гледката, останахме плътно до водата. Есента беше решила да ни шашне с ярките си багри. Като изкусен майстор импресионист, тя рисуваше пъстри картини върху млечно-синята повърхност на реката. Птичките спряха да цвърчат, гората притихна, времето застина. Колкото и да щраках с фотоапарата, бях безпомощна да уловя в кадър магията на Златна Панега – река потайна и обвеяна с легенди.

„Глава Панега“ – тайнствените извори на реката

За разлика от Искър, Арда или Тунджа, Златна Панега е малка, не особено популярна река, но затова пък е толкова красива! Тя води началото си от най-големия у нас карстов извор „Глава Панега“ край село Златна Панега на 14 км. от гр. Луковит.

Решихме да се запознаем и с тази забележителност, макар и не особено успешно. Причината –  липса на указания и маркировки, както и на добра предварителна подготовка. Първият път, когато се отбихме в селото пътеката, която местните ни посочиха беше наводнена.

Вторият път тръгнахме по нея и открихме живописен, закътан в гората вир, който е част от системата карстови извори на реката. Докато се разхождахме по горската пътека край реката, стигнахме до непрогледната паст на малка, тясна  пещера. Тя ни отведе от другата страна на баира до още един фееричен вир на Златна Панега, но не точно този който търсихме и т.н.

А иначе водата на „Глава Панега“ е минерална. В римско време тук имало минерална баня, сочат проучвания. Измерванията на хидролози установили, че дебитът на този забележителен карстов извор достига зашеметяващите 4000 литра в секунда, а температурата на водата е между 8.4 и 15.4 градуса. Ето защо през зимата реката никога не замръзва. В района се намира и още една забележителност –

каменните къщички край Карлуково и един подобен ансамбъл до Луковит.

Тези симпатични елфски конструкции ще ви очароват и ще ви пренесат в приказен свят. Вижте видеото:

The post Геопарк Искър-Панега – оазис на дивата природа appeared first on Пътешествия без край.