Гледайте видео репортажа

В това видео ще разберете защо село Чавдар често е наричано ‘европейското лице на българското село’. Последвайте ме на една разходка из неговите подредени улици и неолитни жилища – идеалното място за един спокоен и вдъхновяващ семеен уикенд сред природата и историята.

Центърът на село Чавдар

Той е без аналог в България!  Предлагаме ви да започнете от него. Алпинеум, дървени мостчета, фонтани, беседки,  хотел, та дори и мини амфитеатър…

Напомня ми малко на Дисниленд или на Леголенд. Децата ще останат очаровани, докато тичат по претрупания с конструкции площад. Няма как да го подминете, защото подбалканският път минава точно през централната част на селото. И докато сте още в центъра на Чавдар , можете да заведете питомците в

новия фолклорен център,

Там те ще се запознаят с местните традиции и обичаи, ще видят как се правят шевици, ще отгатват гатанки, т.е. с тях ще се заемат аниматори и така малко да си отдъхнете от сладките им гласчета и безброй щуротии и въпроси с които всеки миг ви бомбардират…  Центърът работи и през почивните дни.  Но най-популярната атракция на село Чавдар  е

археологическият парк „Тополница“

Като машина на времето, той връща посетителите назад в епохата на неолита. Възстановеното неолитно селище е разположено в красивата местност „Света Петка“ над селото и през последните години се превърна в истински туристически хит. За целта са пресъздадени 5 къщички, както и работилници за каменни оръдия, керамични съдове и обработване на кожи. Към парка има и малък музей, представящ ценните находки в района. Наречен е археологически  парк „Тополница“, защото на брега на близката река Тополница са открити следи от  неолитно селище отпреди 7 хил. години. Къщите са направени по реплика, така както биха изглеждали преди 6-7 хил. години пр. Хр.

Стопаните на парка се помислили и за търсачите на нестандартни преживявания. Те могат да наемат една от неолитните къщички, за да се запознаят по-добре с бита на далечните ни предци, да си направят огън и да преживят незабравима неолитна нощ. Наемът на една къщичка е 50 лева на вечер, като в нея могат да спят 4 души. Идеално за едно 4 -членно семейство или група приятели.  Съвсем близо, на живописно възвишение, което доминира цялата местност, се издига

новият параклис „Света Петка“

Преди 120 години на това място е поставен камък, в знак на почит към Света Петка, покровителка на жителите на село Чавдар. Затова тук, през 2008, израства  параклис, който посреща хора от цялата страна. От хълма се вижда цялата Златишко-Пирдопска котловина, включително и блещукащите извивки на река Тополница.

Край оградата на храма е обособена приятна беседка със спираща дъха гледка към околностите. Ако сте дошли с децата със сигурност ще ги пуснете да се забавляват във

въжения парк за малки и големи

Намира се в непосредствена близост до археологически парк  „Тополница“  и разполага със всякакви люлки, въртележки, препятствия и прочие забавления за малчуганите, както и висока стена за катерене с площадка за наблюдение на околността.

Една от стените е с повишена трудност и е предназначена само за опитни катерачи. В комплекса има и набор от ресторанти, така че не е необходимо да си носите храна и вода за деня.

Разходка до водопада „Казаните“

От неолитното селище се организират джип сафарита до водопада „Казаните“. Местността е разположена в подножието на Стара планина и е достъпна чрез черен коларски път. На нас не ни стигна времето и го отложихме за друг път. Офроуд разходката в едната посока е около половин час и предлага незабравимо преживяване. Билетите се закупуват от касата на археологическия парк и струват  20 лв. на човек. Иначе от покрайнините на село Чавдар има пешеходна пътека,  която отвежда до природната забележителност.

Еленската базилика

На около 20 км. от центъра на село Чавдар, в района на Пирдоп, се намира уникален паметник на културата, който няма как да ви остави равнодушни. На фона на накачулените с бели шапки върхове на Стара планина , се открояват червените зидове на един от най-добре запазените раннохристиянски храмове по нашите  земи – Еленската базилика.

Тя е с хилядолетна история. Предполага се, че е построена в края на 4 в. върху останките на тракийско светилище. През Средновековието тук е основан манастирът „Свети Илия“, който се превръща във важно книжовно средище. Но през 17  век е унищожен от турците. Днес Еленската базилика е включена в списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО . Намира се близо до една приказна брезова горичка. Има и хижа , където можете да отседнете и да похапнете на чист въздух.

Ако статията ви е допаднала, подкрепете ме като се абонирате за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми до скритите кътчета на България и не само Последвайте линка    @VenetaNikolova

The post 7 идеи за семеeн уикенд в село Чавдар и наоколо appeared first on Пътешествия без край.

И още нещо –  малкото публикации за пирамидите на Банище, на които се натъкнах, настойчиво призовават към повишено внимание. Причината –  местната ловна дружинка била супер активна и редовно ловувала в района и най-вече през уикендите, било то в ловния сезон, било то извън него … Подобни предупреждения са способни да охладят ентусиазма и на най-запаления приключенец, нали?

Гледайте видео репортажа

Представям ви едно малко познато, но изумително място в Краището. Запознайте се с причудливите пясъчни форми на земните пирамиди край село Банище и тишината на старата средновековна църква „Св. Йоан Богослов“, която пази духа на миналото далеч от шумните пътища

Мина повече от половин година преди да се наканим да „рискуваме живота си“ в името на приятния излет сред природата. Междувременно разбрах, че село Банище си имало още една атракция – старата църква „Св. Йоан Богослов“, за която почти нищо не се знае. Това допълнително разпали фантазията ми. И в една топла, пъстра октомврийска неделя се отправихме към Краището с живописните му хълмисти извивки. Някъде там, далеч от туристическото любопитство, е притихнало световно неизвестното селце Банище.

Как да стигнете до земните пирамиди на Банище

Село Банище се намира на около 70 км. от София и на 22 км. от град Брезник. За да стигнем до него, трябваше да минем през град Перник и после да продължим към Брезник. Ала както често се случва при нас, успяхме да се заблудим още след излизането от София, въпреки двата вида навигационни системи, с които се бяхме въоръжили, и да отпрашим … в противоположна посока.

Но към обед вече се намирахме на площада на Банище и разпитвахме местните. Първият ми въпрос, разбира се, бе за ловците – дали няма да стрелят по нас ?  „ А, спокойно, днес ловуват на отсрещния хълм. При пирамидите ще е спокойно!“. Добре, отдъхнахме си ! А как да стигнем до пирамидите?

Посъветваха ни да се върнем назад в началото на селото и да оставим автомобила на шосето. Близо до табелката на Банище има черен път, който отвежда до отстоящата на 1 км. природна забележителност. Минавало се край някакъв стадион, после се продължавало нагоре. Ние обаче решихме, за по-бързо, да минем в права линия през полето. Не беше доброто решение, както винаги! Оплетохме се в трънаците, а и отново се поизгубихме. Но, все пак, за около 20-на минути стигнахме до въпросните природни чудеса.

Какво знаем за пирамидите 

Отговорът е – почти нищо, освен че местните им викат „Ровините“. Дори не са им измислили легенда!!  Красивите природни творения са били оформени преди 40 милиона години от слънцето, водата и вятъра. „Ровините“  се намират в малка, закътана в гората долина.  Като нищо можехме да я подминем. Причудливите им силуети надничаха между дърветата, обагрени в есенна украса и наподобяваха приказни замъци с нащърбени бойни кули.

Пирамидите много лесно се рушат, затова не трябва да стъпвате или да се катерите по тях. Полу-отъпкана пътечка минава над тясната долина, откъдето можете да им се наслаждавате. Успяхме да се разходим и в подножието на самите образувания. Е, по мащаби не могат да се сравняват с Мелнишките или със Стобските, но пък са не по-малко красиви! Истинска феерия!! А и нищо не може да се сравнява с гледките към живописните очертания на Краището отсреща.

На връщане не успяхме да открием отъпканата пътека и отново трябваше да минем през нивите, прескачайки трънаци и буреняци. В последствие разбрахме, че от центъра на селото си имало удобна пешеходна пътека, която отвеждала за нула време право до обекта. Ала кой да ни каже!

Църквата „Св. Йоан Богослов“ на Банище

Както споменах в началото, нашето есенно пътешествие имаше още една цел – възстановената старинна селска църква на края на Банище. Но както повечето църкви у нас – и тя е заключена ! Бай Димитър, който държи ключовете, се съгласи да ни я отключи. Храмът е красиво изрисуван отвън. Има и каменни пластики, сред които открихме и двуглав орел – символ на Цариградската патриаршия.

Но вместо с обичайния кръст, „Св. Йоан Богослов“ е  увенчан с подобие на …. звезда или на нещо като снежинка, оформена от сочещи в кръг кръстчета – стрелки. Честно казано не съм виждала подобна православна ….символика… От Историческия музей в Брезник не можаха да ми дадат еднозначно обяснение, освен че този символ се срещал на много места в района – по оброчища и гробища. Да не забравяме, че в древността кръстът е бил соларен символ, а кръгът може би е отзвук от езически времена, но това са вече мои размишления …

Какво знаем за църквата на село Банище

По време на Второто българско царство на това място имало голям и много богат манастир. Ала, както често се случвало в онези времена,  османският нашественик го опожарява и избива монасите до крак в красивата местност Калугерица.

След време върху руините хората издигнали малка паянтова църквица, но  и тя рухнала. Затова през 1875  тук изниква нова, трета църква. Същата, която виждаме и днес.  По-късно към нея построяват красива магерница, както и килийно училище – първото в целия регион.

Храмът „Св. Йоан Богослов“  е еднокорабна базилика. Стенописи откриваме само в олтарната му част. До наши дни са запазени изключително ярки и въздействащи изображения със сцени от евангелието. Ала техният автор е неизвестен.

Камбанарията е  същата,  каквато е била преди 150 години. По време на големи празници камбаненият й звън отеква из цялата долина, за да призовава хората да дойдат и да запалят свещичка. Църквата е ремонтирана в началото на хилядолетието от местен бизнесмен.

Вместо заключение:

Тръгваме си от село Банище заредени с красота и покой. И си обещаваме, че отново ще се върнем тук, в брезнишко, където багрите са по-ярки, а времето е забавило крачка, сякаш не иска да си тръгне оттук.

За още едни пирамиди , разположени до интересна църква, вижте в :  Село стоб и Стобските пирамиди – истории за минало и настояще

Ако статията ви е допаднала, подкрепете ме като се абонирате за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми до скритите кътчета на България и не само Последвайте линка    @VenetaNikolova

The post Земните пирамиди на Банище и старата църква – разходка в Краището appeared first on Пътешествия без край.

Къде се намира Улпия Ескус

Ако на картата България е оприличавана на полегнал лъв, древният римски град се намира леко на запад от средата на гърба му, очертан от река Дунав. . От София Улпия Ескус отстои на по-малко от 200 км., като ние взехме разстоянието за около 3 часа. Пътят дотам е съвсем приличен. Малко преди село Гиген има няколко табели, които настоятелно подканват да завиете наляво. Но веднъж стигнали дотам, вероятно и вие ще изпитате леко разочарование. Защото мястото е занемарено и изоставено, а е толкова красиво… Едва една трета от някогашния град е разкрита, а останалата е оставена под земята с идеята да се консервира за идните поколения археолози.

Гледайте видео репортажа

Пренасяме се сред руините на античния Улпия Ескус за да се докоснем до величието на императорските колони и тишината на римския форум край брега на Дунав. Вижте мащаба на този някогашен бляскав град , който днес се крие сред бурените.

Какво знаем за името на Улпия Ескус

Градът възниква през  I век на мястото на военен лагер, който пък е издигнат върху останки от тракийско селище. Получава статут на колония след победоносната победа на император Марк Улпий Траян (98 г. – 117 г.) над тракийското племе даки, обитавали отсрещните брегове на Дунава. Така Улпия Ескус е обявен за град със собствено управление. А Ескус идва от тракийското име на река Искър, който се промъква съвсем наблизо, за да се влее в Дунав.

Истории за възход и разруха

Някога това е била най-важната колония на римската провинция Долна Мизия. Импозантни храмове, красиви сгради и широки булеварди с магазини, оживени по всяко време от минувачи и търговци на стоки, внесени от всички краища на империята …. Жителите на Улпия Ескус били заможни и културни, а животът им не се е отличавал особено от този на столичани в Рим.

Формата на града е един петоъгълник, заграден с много дебели крепостни стени, с порти, с  кули… Въобще внушителна гледка е представлявал античният Ескус! – научавам от  Владимир Найденов – археолог в Плевенския исторически музей. Улпия Ескус се намирал близо до Дунав, който в течение на времето мести коритото си. Наблизо се провира път и река Искър, който навремето също е бил много пълноводен. Най-вероятно край Ескус е имало и пристанище. В околностите са съществували прилежащи селища, където са живеели занаятчии, търговци. Имало  е и няколко некропола.

Малката Сердика на брега на Дунав 

Пресичащи се под прав ъгъл улици в посока Север – Юг и  Изток – Запад оформяли градските квартали. Част от сградите били построени със зелен мрамор, внесен чак от района на днешния град Бреша / Италия/. Улпия Ескус разполагал с две чудесно оборудвани терми. Там народът релаксирал и обсъждал важни дела. Но сърцето на града бил Форумът –  около него врял и кипял общественият и политически живот. Археолози попадат на следи от гражданска базилика с необичайно големи размери /100 м. на 25 м./.  Там е ставала търговията, съдопроизводството и правораздаването в античната колония.

Улпия Ескус се гордеел със своите два храма. Единият е бил нат.нар.  Капитолийската Троица и представлявал комплекс от три отделни храма, посветени на Юпитер, Юнона и Минерва. Другият  е храмът на Фортуна – покровителка на колонията. В него е открита красива женска статуя на богинята,  която е изложена в Националния исторически музей в София.

При проучвания на т.нар. сграда на Менандър, археолози попадат на една от най-изящните многоцветни подови мозайки от античността по нашите земи. На тях е изобразена сцена от комедията „Ахейци” на  древния атински писател Менандър. Предполага се, че самата сграда е била резиденция. През 2018 в нея бе открита глава от скулптура, най-вероятно на висш чиновник и администратор.

Звездният миг на Улпия Ескус

Колонията преживява своя звезден миг при управлението на император  Константин Велики през 4 век, когато столица на римската империя става Константинопол. Последният отблясък на Ескус е посещението на император  Константин . Това се случва на 5 юли 328 г..

А поводът е официалното откриване на моста над Дунав, свързващ Ескус и град Сучидава – на отсрещния бряг, разположен на територията на днешна Румъния. Мостът е бил дървен, но с каменни основи и с дължина над 1 километър –  истинско чудо на проектантската и инженерна мисъл в античността!

Краят на една легенда

Но малко след това започва постепенният разпад на бляскавата колония. В края на 4 век тя става жертва на готски набези, по-късно е нападана многократно от хуни, а след края на 6 -ти век и от авари, и не по-малко свирепи българи и славяни. Постепенно бляскавата Улпия Ескус се превръща в западнала провинциална колония. И дори Фортуна, неговата покровителка, не успява да го спаси от трагичната му гибел!  В края на 6 век, тази част на Балканите е разлюляна от опустошително земетресение.  Това е краят на една легенда, за която днес никой не си спомня!

Ако статията ви е допаднала, подкрепете ме, като се абонирате за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми до скритите кътчета на България и не само Последвайте линка    @VenetaNikolova

Вижте още: 10 чудни идеи за разходки край Дунав – от Видин до Никопол

The post Улпия Ескус – забравеният град край Дунав appeared first on Пътешествия без край.

1. Екстремен туризъм

В България има много центрове за екстремен туризъм. Те организират на търсачите на силни усещания всякакви рискови преживявания. Скално катерене, полети с парапланер, проникване в неблагоустроени пещери, подводно гмуркане, алпинизъм – всеки повод да повишите адреналина си е добре дошъл!

Да споменем само, че край прохода Витиня е най-високият мост за бънджи скокове на Балканите. Калофер пък е известен като култово място за полети с парапланери. Кресненското дефиле е магнит за  феновете на рафтинга по Струма. Созопол е рай за любителите на подводните гмуркания. А Врачанският Балкан привлича като магнит скалните катерачи и т.н. Поставяйки на изпитание духа и издръжливостта си ще опознаете красотите на България от птичи поглед, под земята или от морските дълбини.

2. Урбекс туризъм

Годишно стотици чужденци пристигат у нас, водени от едно единствено желание – да преживеят тягостно усещане, като посетят изоставени заводи, обезлюдени села, рушащи се къщи и монументи от изминали епохи. А такива забележителности у нас – колко щеш! Страната ни е топ дестинация за феновете на урбекс или дарк туризма. Северозападна България и Източните Родопи са предпочитани от тях места за разходки сред руини и меланхолия.

Този нестандартен туризъм върви рака за ръка с опознаването на нашето комунистическо наследство. Популярни са комунистическите турове из София които разкриват ембематични сгради от тъмното ни тоталитарно минало. Хит сред туристите са и т.нар. „траби турове“. Качвате се на едва пърпорещ трабант и тръгвате по следите на соца в столичния град. Случва се трабито да се развали и вие да трябва да го поправяте или бутате.

Вижте още : България, мечтана дестинация за Dark Tourism?

Кино  туризъм

България е домакин на известни холивудски продукции. А ние, българите редовно разпознаваме локациите, където са заснети някои от знаковите сцени в тях. „Конан Варварина“ с Джейсън Момоа, „Черната Далия“ на Брайън де Палма,“Бягството” с Колин Фарел и Ед Харис, „Кilling season”  с Робърт де Ниро и Джон Траволта, научно-фантастичната лента с Антонио Бандерас „Аутомата“ и още много други докараха някои от най-известните холивудски знаменитости у нас. Част от продукциите са снимани в киноцентъра Бояна в полите на Витоша. Там е изграден цял град с декори от различни епохи. Струва си да посетите това място!  Вижте : На кино като насън или фабрика за мечти в полите на Витоша

А нашите планини и пещери са най-търсената локация за екшън сцени. Най-известната подобна локация е Деветашката пещера, където бяха заснети култови моменти от „Непобедимите 2“ с участието на Силвестър Сталоун и Арнолд Шварценегер. Чудесен повод да я посетите!

Любителите на нестандартен туризъм и на  българското кино с трепет посещават Чудните мостове и Агушевите конаци в Родопите, за да си спомнят сцени от „Време разделно“. Изоставените ивайловградски села „Одринци“ и „Сив кладенец“ пък са декор на популярната бг лента „Мила от Марс“, култово място за феновете на родното кино е Велико Търново – сцена на десетки български продукции – повечето исторически  и т.н. и т.н.

Религиозен туризъм

Над 120 православни действащи манастири, великолепни църкви, покрити с уникални стенописи, тайнствени аязми и оброчища, древни светилища, обвеяни с легенди и още и още разпръснати из цяла България религиозни храмове на различни религии и епохи примамват пътешественика да ги опознае, за да усети духа им. Само около София ще откриете плеяда от манастири и параклиси. Някои от тях са все още действащи. Същото важи и за околностите на градове като Велико Търново и Асеновград.

А какво да кажем за тракийските скални светилища, като Утробата или Глухите камъни в Родопите ? Или за скалните манастири, създадени от монаси отшелници през 11-13 век.? Те са истинско предизвикателство за любознателните туристи, защото са скрити в планината и са трудно достъпни. Но пък са пропити с мистика и от тях се откриват изумителни гледки .

Струва си, например и да обиколите Странджа и Сакар, за да се запознаете с множеството долмени, разпръснати в най-затънтените им кътчета.

 Аграрен туризъм

Да те събуди домакинът в 5 сутринта и да те изпрати да доиш кравата в обора, да прекопаваш цял ден доматите в градината, да вариш сладко от малини или да помагаш в събиране на реколтата на полето в най-големия пек. Туристите вече търсят непосредствен допир с автентичния начин на живот и запазения селски бит. У нас има немалко ферми и селски къщи за гости, които предлагат подобно преживяване.

Ако отседнете в някое казанлъшко село, например ще ви приобщят към целия процес, свързан с розопроизводството. В Централна Стара планина пък има млечни ферми с хотелска база и възможности да пасете стадото или да приготвяте сирене цял ден.  В село Горно поле в Източните Родопи ще ви покажат как се отглежда на свободна паша българско късокрако говедо – местна аборигенна порода.  или да търсите песъчинки злато в близката река Арда и т.н.

Целта е да се откъснете от офиса и дигиталната реалност, която ви изсмуква. Трудът на чист въздух сред животни и природа е най-добрият начин за това!

Вижте още: Родопски каубои посрещат гости в „Дивата ферма“

Ако статията ви е допаднала, подкрепете ме като се абонирате за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми до скритите кътчета на България и не само Последвайте линка    @VenetaNikolova

The post 5 идеи за нестандартен туризъм в България appeared first on Пътешествия без край.

Разгърнете някоя  туристическа диплянка за България и навсякъде ще видите кадри от  красиви девойки в носии, накичени с венци от рози, които пълнят преливащи от рози кошници в ранна пролетна утрин. Но това клише определено не изчерпва всичко което ще научите и преживеете ако си подарите няколко дни в  Розовата долина.

Гледайте видео репортажа

Околностите на Павел баня са идеална дестинация за любителите на селския туризъм и хора с откривателски дух. Представям ви някои от по-неизвестните места, където човек на спокойствие да съзерцава природата, встрани от туристическите орди.

Долина с дъх на дамасцена и какво знаем за крехкото растение

Розовата долина се простира от двете страни на Подбалканския път между Средна гора и Стара планина. Ако се движите по шосето от София, ще видите, че първите розови масиви се появяват малко преди село Розино, а последните – малко след град Казанлък.

Долината е идеалното място за отглеждане на маслодайната роза, или сорт Дамасцена. Капчици масло от българска роза влизат в състава на най-реномираните парфюмерийни марки по света. Цената му е изключително висока. Един килограм българско розово масло се търгува между 4 и 5 хиляди евро на международните пазари. Производството на т. нар. „течно злато” се е превърнало в доходоносен поминък за местните хора, както и в търсена туристическа атракция.

1. На розобер в ранни доби

В края на май и началото на юни обширните розови насаждения избуяват в бледо цикламено и са истинска радост за окото. За хората от общините Казанлък, Павел баня,  Калофер, Брезово, Стрелча  и прочие това е най-натовареният период в годината. Тогава започва розоберът. Още в ранни зори към насажденията се стичат розоберачи от близките села. Най-доброто време за бране е от 5 и половина до 10 часа сутринта, или преди слънчевите лъчи да изпарят съдържащото се в цветчетата розово масло. Самото събиране на розовия цвят представлява истински ритуал, който не се е променил съществено през последните 200 години.

Ако по това време попаднете тук, вероятно ще ви връчат найлонов чувал или кошница и ще ви подканят да „нагазите” в ароматното море от полюшващи се на вятъра рози, за да си наберете от тях.   За целта си осигурете гумени ботуши и леко яке , защото утрините тук са хладни.

В местните розоварни се добива „течното злато“ на България

Сезонът на розобера е „звездният миг“ за десетките модерни и по-примитивни розоварни в долината, които работят на пълни обороти .   Сега е моментът да се запознаете с процеса на добив на розовото масло, известно още като „течното злато“ на България. Част от тези обекти посрещат туристи срещу предварителна заявка и минимална входна такса.

На територията на община Павел баня , например, има над 6 хиляди дка розови насаждения и 10 действащи розоварни. Една от тях се намира в село Търничене.  Тя е сред най – старите в района и дори си има малък музей.

Етнографският комплекс в село Скобелево край Павел баня също съдържа малка розоварна и прилежаща към нея музейна сбирка, уютна механа, селскостопански двор, както и великолепна розова градина, в която можете да поседнете на сянка под розовите храсти и да вдишвате до насита пропития с божественото ухание въздух! Наблизо има и ферма за щрауси с широко отворени врати за туристи. С  традициите в розопроизводството можете да се запознаете в Етнографски комплекс „Кулата“ и Музея на розата в град Казанлък и на много други места в района.

2. Усетете полъха на хилядолетията – тракийски гробници и светилища

Розовата долина е осеяна с тайнствени могили, в които бяха открити древни светилища и погребения на тракийски владетели. Така този райски кът от българската природа стана известен и като Долината на тракийските царе.

Около 10-на гробници в района  посрещат туристи, привлечени от митовете, свързани с разцвета на тракийската цивилизация по нашите земи. Най-известната и посещавана е т.нар. Казанлъшка гробница от края на V и началото на  IV век пр. н.е. Въпросният обект се намира в самия центъра на гр. Казанлък, но  е копие на автентичната тракийска гробница, която  е запечатана с цел консервация.

На широка популярност се радва т.нар. Голямата Косматка или гробницата на  Севт III – тракийският владетел  на Одриското царство. Сред гробниците, достъпни за туристите са Оструша, Грифоните, Светицата, Хелвеция и др. Всички те са разпръснати в района на град Казанлък на територията на Розовата долина или т.нар. Долината на тракийските царе.Уникални артефакти открити в околностите са изложени в Историческия музей „Искра“ в Казанлък. Наистина си струва да му отделите поне час, за да обогатите представите си за живота на древните ни предци.

Още за Тракийското наследство в долината вижте в  „Потайностите на Долината на тракийските царе“.

3. Фотосесии в циклама и червено

С цвят на  дамасцена

От края на месец май до средата на юни  Розовата долина се обагря в циклама и всичко ухае на нежното цвете. То  се разстила на ароматни килими с десетки  километри край подбалканския път. И не само. Накъдето и да свиете от шосето, по черни пътища или край малки подбалкански селца, ще бъдете обиколени от розови храсти.  А това е предизвикателство за всеки фотограф.

Оказва се обаче, че е трудно да направиш оригинална снимка на розови масиви на фона на Балкана без да влезеш в капана на изтърканото клише от рекламните брошури.  Лично аз никога не съм доволна от опитите си. Но се надявам, че все някога ще направя мечтаната снимка. Може да откъснете шепа розов цвят /без да прекалявате с количествата, все пак/ и да ги поставите в гардероба, за да ви ухае дълго време на дамасцена…

Макови полета на прицел

Сезонът на розите съвпада с цъфтежа на маковете – това изумително деликатно, любимо мое цвете!! Тогава човек може до безкрай да експериментира със светлината, вятъра и плавно полюшващите се опиумни цветчета в опит да улови в кадър, макар и частица от омайната им красота.

Възможностите за фото импровизации са безкрайни. От безбрежни червени макови полета, разгърнати в полите на Балкана, до отделни усамотени червени островчета в близост до стари, порутени църкви, езерца и рекички и т.н.  Може да си изплетете венец от макове/стъблата им са малко чупливи, но е възможно/ и да направите фотосесия на фона на изпъстрени с диви полски цветя полянки и т.н. и т.н.

Друга опция за фотоемоции са разходките сред обширните лавандулови полета на Розовата долина. Но за нея ще ви разкажа в някоя от следващите ми публикации. ..

4. Тайнствени мегалити в прегръдката на долината

Част от Розовата долина се разгръща в полите на Сърнена Средна гора, която пък е осеяна с забравени от времето  мегалити, кой от кой по-древни и неразгадаеми. А откриването им е истинско приключение. Някои от тях са скрити в гората и са трудно достъпни, други са по-известни и напоследък започват да привличат туристи. Повечето все още не са достатъчно добре проучени.

Най-посещаваният подобен обект е мегалитът край казанлъшкото село Бузовград. В гигантските, струпани на ръба на пропастта каменни структури покойният траколог проф. Александър Фол съзира трон, жертвеник и урва, които били използвани за религиозни ритуали.  До загадъчната структура има чудесна екопътека. Целият маршрут се преминава за около 2 часа и половина и включва и други исторически и природни забележителности.
Вижте още:  Мегалитът край Бузовград или врата към отвъдното.

Друго пропито с мистерия място се е притаило в гората на няколко километра от село Розовец, чийто околности, както подсказва името му, са осеяни с маслодайна роза. Става дума за Кутела . Въпросният обект представлява гигантска чаша. Никой не знае кой, кога и с каква цел е изваял това великанско творение. Предположенията са много.
Вижте още:  Мистерия в Средна гора – Кутелът и как да го откриете.

Люляковото светилище, Правите камъни, долменът Плочата и яйцето на Змейцата и още няколко хилядолетни структури са осеяли склоновете на Средна гора в района на гр. Брезово.

 5. Да се гмурнеш в синевата на язовир Копринка

Докато бродим сред розовите масиви, плетем макови венци, изследваме хилядолетни гробници и катерим чукарите по следите на тайнствени мегалити в Средна гора,  денят неусетно се изнизва.  А любимото ми място за изпращането му е язовир Копринка.

Тук залезите са винаги зрелищни и всеки път различни. Бреговете на язовира предлагат прекрасни възможности за почивка и за риболов. През лятото над копринените му води се организират полети с балон. На северния бряг се намира къмпинг с десетки каравани и палатки. Приятно е да се разхождаш по язовирната стена.
От едната ти страна се разгръща синевата на Копринка, от другата – великолепна гледка към долината и белеещия се в далечината град Казанлък.  Оттук се вижда и значителна част от веригата на Стара планина, заедно с емблематичните върхове Ботев, Шипка и Бузлуджа.  Обиколката на язовира завършва с вкусна вечеря в един от местните ресторанти, предлагащи пържен шаран и уклей.

Западният бряг, т.е. долната част на язовир Копринка е не по-малко живописен и фотогеничен.

 6. Потопената църква „Свети Анастасий“ или последното късче от един изгубен свят

Това е едно от най-красивите, пропити с меланхолия и мистика кътчета на Розовата долина. За разлика от потопения храм на язовир Жребчево, който се превърна в туристическа атракция и в момента се ремонтира, потопената църква на язовир Копринка тъне в самота и забвение.

Намира се на западния бряг на Копринка, там където  са изпускателите на язовира, в района на село Виден – квартал на Павел баня. Преди време семейство щъркели гнездяха на изоставената й камбанария, но гръмотевична буря отнесе гнездото. Някога тук е имало село, в което кънтял детски смях, имало и църква за чудо и приказ. Днес от тези идилични времена са останали само нащърбените сред полето руини
. Още за потопената църква на язовир Копринка вижте тук!

7. Съчетай полезното с приятното в Павел баня

Противно на очакванията не Казанлък, а Павел баня е общината с най-много розови насаждения в България. Така че и тук всяка година се провежда зрелищен празник на розата, предвождан от Царица на розата и Цар на минералната вода. Защото наред със своите  цикламени плантации, подбалканското градче се гордее и с лековитата си минерална вода.  Запазена марка в тукашните балнеосанаториуми е  т.нар. Павелбанска методика за подводна екстензия, която успешно отстранява болежките на дискова херния и т.н.

Градът разполага с безброй квартири, малки семейни хотели и по-луксозни комплекси с модерни спа центрове, плувни басейни, ресторанти и пр. И въпреки строителството на нови почивни бази и увеличаващия се туристически приток, Павел баня все още не е изгубил нищо от някогашния си чар на тихо, провинциално градче.

Още за забележителностите и условията за почивка в него вижте тук

8. Село Габарево и легендата за принцеса Анастасия

Подбалканското селце предлага нещо уникално – възможността да почиваш по едно и също време  в равнина, на планина, край река , близо до язовир и най-вече далеч от туристическите орди . Намира се на 5 км. от Павел баня и е известно още като селото на 100-те чучура , защото тук на всяка крчка има чешма, от която струи бистра ледена вода от Балкана.

Селото си има музей – това е Джанановата къща. Тук през 1869 г. Левски основава габаревския таен революционен комитет . В околностите, покрай сенчести черешови горички , розови и лаваднулови насаждения и изпъстрени с полски цветя ливади, си провира път река Тунджа.  Имаш чувството ,че си попаднал в Райската градина.  Габарево си има и две къщи за гости.
Вижте още : Габарево свети или идилията на едно подбалканско село

В Габарево и до днес се носят упорити слухове, че тук, в пълна анонимност и забвение е живяла последната руска княгиня Анастасия Романова, която се е представяла като графиня Елеонора Крюгер. Старите хора още си спомнят за загадъчната г-ца Нора .

Младата жена се установява в селото през 20–те години на ХХ–ти век. Владеела няколко езика, свирела на пиано и употребявала опиум. На границата между шията и дясната буза имала белег от огнестрелно оръжие. Умира през 1954 г. и е погребана в старото селско гробище, отнасяйки своята тайна със себе си.

Но поредица от улики и странни съвпадения  със самоличността на принцеса Анастасия превръщат мистериозната дама от Габарево в легенда.

Вижте и публикацията :За тайната на загадъчната Нора

9. Да попаднеш пъстрия свят на Чудомир в село Турия

Турия е малко село, притихнало сред меките склонове на Средна Гора, далеч от динамичното ни съвремие и хорската суета. Селцето е чисто, спретнато и кокетно със запазените си възрожденски къщи и кривите си улички. Непременно се разходете по малката уличка край река Турийска и се насладете на стария каменен мост, огънат над нея като пролетна дъга. Твърди се, че е още от римско време. А под него реката е оформила малък водопад. Местните го наричат „Скока“.

Селото си има и къщи за гости, предлагаща уют и романтика сред живописната природа на Средна гора. Турия е известно  най-вече като родното място на Димитър Чорбаджийски – Чудомир /1890 -1967 г./, в чийто творчество оживява пъстрият свят на средногорци от началото на XX век. Най-голямата забележителност на литературното село е родната къща на Чудомир. Тя представя бита на средногорци от края на XIX началото на XX век. А прилежащата към къщата картинна галерия ще ви срещне с неповторимите персонажи, населили пъстрия Чудомиров свят.

Още за Чудомировото село Турия вижте тук.

The post Розовата долина или 9 идеи за разходки в райската градина appeared first on Пътешествия без край.

7  идеи за разходки около Велико Търново :

1. Преображенският манастир и фантастичното Колело на живота на Захари Зограф

Намира се на по-малко от 5 км. от старата ни столица и е заобиколен от отвесни скални блокове. Манастирът, основан през 13-14 в. ,  е сред най-ярките шедьоври на църковното ни изкуство и е задължителна спирка на туристите, които се отбиват в района.

По време на Възраждането светата обител е обновена и придобива настоящия си вид. Част от сградите, заедно с  т.нар. звънарник с камбаните, са изградени от майстор Кольо Фичето. Но това, с което Преображенският манастир е най-известен, са чудните му стенописи и най-вече „Колелото на живота“ – дело на гениалния Захари Зограф. Прословутата фреска краси външната фасада на манастирската църква и внушава преходността на човешкото съществуване, жалките ни ламтежи за материални блага.

Манастирът е бил неколкократно опожаряван от турците, но всеки път е възкръсвал, като феникс от пепелта. През 1881 г. се случва чудо.  Заради огромно свлачище, от скалите надвесени над него, се откъсва  огромен каменен блок, който се стоварва върху част от манастирските сгради. Ала незнайно как, докато лети надолу, скалата се разчупва на две и църквата с камбанарията са пощадени. Манастирът преживява още едно свлачище през 80-те години на 20-ти век, както и силно земетресение през 1913 г.

В наши дни тази българска светиня е жертва на поредното бедствие – заради хронично безпаричие и нехайство от страна на отговорните институции безценните й стенописи, в т.ч. и Колелото на живота,  се рушат. Но това е друга тема!

2. Болярското село Арбанаси, където минало и настояще си подават ръка

Който казва Велико Търново, казва и Арбанаси. Старинното селце, характерно с каменните къщи и калдъръмени улици, се намира на 10-на мин. път с автомобил от старопрестолния ни град, поради което се радва на същия огромен туристически интерес.

Кацнало на скалисто плато около Велико Търново, Арбанаси е съществувало още от времето на Втората българска държава. Било е любимо място на търновските боляри, които разположили на мястото на днешното село своите пищни летни резиденции. Твърди се, че  нашите царе дори са секли монети тук. През  17 в. селото вече просперира като търговско средище, а жителите му започват да трупат богатства и да строят къщи като крепости с идеята да се защитят от вражески нападения най-вече от кърджалиите.

Отвън тези масивни, не особено красиви постройки били неприветливи. Но отвътре обитателите им се радвали на лукс и комфорт. Модерното обзавеждане включвало всички удобства, включително  уникална за времето екстра – вътрешна тоалетна. И още една подробност – в селото съжителстват четири етнически групи – българи, гърци, албанци и власи.  Предполага се, че всъщност било основано от албанци.

През годините Арбанаси промени своя облик

и в наши дни то ми мяза повече на курортно селище отколкото на архитектурно-музеен резерват, за какъвто е обявено. Последно го посетихме  миналото лято, когато преливаше от туристически групи – предимно французи и испанци.  Луксозни автомобили на нашенски бизнесмени задръстваха арбанашките улички,  окичени целите с рекламни табели на семейни хотели и механи. В същото време не видяхме никъде указания към местните музеи. Наложи се да поразпитаме продавачките на сергиите, за да се ориентираме кое къде е . Отделихме си една сутрин, за да се пошляем из селото и да разгледаме някои от основните му забележителности.

Сред най-знаковите му туристически обекти е Констанцалиевата къща от 17 век, която представя бита на местното население през Възраждането.

Разгледахме и  църквата „Рождество Христово” –  най-старата в селото. Стенописите й са завършени през 1597 г. Това е една от малкото напълно изписани църкви от времето на османското владичество. Вътре тя е  като отворена библия, защото по стените й  можете да проследите сюжетите на целия Стар и Нов завет.

Не успяхме да посетим останалите 6  църкви на Арбанаси, както и двата действащи манастира – „Св. Никола” и „Успение на Пресвета Богородица”, но пък се насладихме на чистия въздух и красивата гледка, към Велико Търново, която се разкрива от приятно възвишения на края на селото.

3. Хотнишкият водопад – късче от рая

Намира се на около 20 км. от Велико Търново. Това е един от най-красивите български водопади с височина около 30 м.. Но това което ме удиви е изумруденият цвят на неговите води, дължащ се най-вероятно на варовиковите отлагания в скалите.

Той се захранва от  река Бохот, която  се спуска отвисоко , оформяйки райски вир в подножието им. Мястото е толкова красиво, че имаш чувството,  че си попаднал на някой откъснат от цивилизацията остров от приказките, въпреки, че се намира на метри от автомобилния път. До водопада е изграден и малък паркинг. Така че е лесно достъпен, заради което мястото е винаги оживено с туристи.

Хотнишкият водопад е известен още и с името Кая бунар, което означавало извор в скалата. Освен това той си има и екопътека за чудо и приказ. Началото й е вляво от вира. Тя е сравнително стръмна и следва скалистия релеф. Маршрутът отвежда до вържа на  водопада, откъдето се разкриват красиви гледки към околностите.

Дължината му е около километър и половина., но тъй като се стъмваше и бързахме да се приберем във Велико Търново, стигнахме до средата и бързо  се върнахме обратно. Имало обходен маршрут, който се преминава за по-малко от час.

4. Геокомплекс Зарапово или да попаднеш сред дивата природа на крачка встрани от пътя

На по-малко от 30 км. от Велико Търново попаднахме в друго измерение. Близо до шосето, което свързва селата Емен и Вишовград,  има малко разклонение. Там, под сянката на едно дърво  паркирахме колата и продължихме по приятна пътека към Зараповския водопад, който се пада в малък дол в подножието на пътя.  Всъщност дължината на маршрута в едната посока е не повече от половин километър и отнема около 10-на минути.

Преходът е приятен, минава се по дървени мостчета и стълби, които изглеждат полу-изгнили, но се оказаха стабилни и безопасни. След като пресякохме малък дървен мост над бълбукащ ручей, се озовахме на полянка, от която стартира почти отвесна разкривена дървена стълба. Тя  отвежда до подножието на красивия Зараповски водопад,  висок около 12 м.. Водата му минава през поредица от скални прагове, за да се влее в малък вир с доста мътна вода заради изобилните валежи.

В разгара на лятото Зараповският водопад не беше особено буен, но въпреки това имаше достатъчно вода, за да се насладим на пръските му и на приятната прохлада. Наблизо е изграден заслон, където човек може да си направи пикник. Ние обаче се отправихме към друга забележителност наблизо, а именно:

5. Село Мусина е истинска съкровищница за приключенци

Малкото невзрачно павликенско село Мусина се намира на 23 км. от Велико Търново. Тук туристи рядко се отбиват, защото не подозират, че селцето притежава уникални богатства.  Като например т.нар. геокомплекс „Пропастите“, където ще откриете две главозамайващи пропасти, дълбоки над 25 метра или колкото 9 -етажен блок.

Тези природни образувания са обвеяни с легенди.  Една от дупките е съоръжена с метална стълба с перила.  В другия край на селото пък има пещера, която в миналото била облагородена за туристи, но в наши дни е изоставена. През нея минава подземна река . Пещерата е дом на многобройна колония прилепи. А точно до входа й открихме следи от римски каптаж. Още информация за селото и как да стигнете до неговите скрити забележителности вижте тук: Село Мусина или пътешествие в долната земя.

6. Еменският каньон – в зелената прегръдка на планината

В района на село Емен си провират път водите на  река Негованка. Тя  образува живописен пролом, известен с името Еменският каньон. Великолепни природни картини изкушават пътешественици и любители на фотографията в северните склонове на Стара планина.

В тази си част Балканът изобилства с карстови образувания и чудесни възможности за досег с дивата природа. И всичко това само на 20 км. от суматохата на старопрестолния град. Красотите на каньона са достъпни благодарение на изградена преди години екопътека.
Вижте подробности за този приказен оазис на дивата природа около Велико Търново .

7. Поемете глътка духовност в Петропавловския манастир

Кацнал на върха на Арбанашкото плато, едва на 6 км. от старата ни столица, се намира Петропавловският манастир. Камбанарията му приковава вниманието отдалеч с островърхата си осанка. Звънът й отеква чак в близкия град Лясковец, известен с винарската си изба и традициите в градинарството – някога печеливш поминък.

Именно с историята на старопрестолния град е свързана превратната му съдба. Именно тук търновските братя Асен и Петър дават клетва, че ще освободят народа си от византийския нашественик, а след това ще въздигнат в близост манастир в прослава на свободата. Защо си струва да посетите тази светиня вижте  : Петропавловският манастир – „Мен не ме докосна меч и робство, ни огън и земетръс“

Вижте още : 7 причини да се влюбите във Велико Търново

The post 7 идеи за разходки около Велико Търново appeared first on Пътешествия без край.

В България можете да откриете не едно или две малки, уютни местенца, където природата щедро е изсипвала своите дарове, а хората от памтивека живеят в хармония с околната среда и патриархалните си ценности. Едно от тези вълшебни кътчета е районът на село Иваново.

Селото е административен център на едноименната община, която граничи с река Дунав. Намира се в Североизточна България на около 300 км. от София и едва на 20-на км. от град Русе.

В околностите криволичат меандрите на река Русенски Лом, заедно с нейните притоци – Бели, Черни и Мали Лом. Провирайки си път в подножието на отвесни каньони и скали, водната стихия е моделирала нереално красиви, изпъстрени с ярки цветове пейзажи! Известен още като Поломието, този край  е магнит за любителите на дивата природа, на културните маршрути и на чревоугодниците.

Вижте 7 причини да посетите района на село Иваново

1. Дивата красота на природен парк „Русенски Лом“

Приятен птичи хор съпътства всеки посетител на това дивно късче земя, сякаш откъсната от рая! Не се учудвайте, ако над главата ви прелети двойка черни щъркели или египетски лешояди. Във високите скални ниши гнездят над 110 вида пернати, някои от които са застрашени в световен мащаб. Част от поречието на Русенски Лом е обявено за природен парк.

Разхождайки се сред горската прохлада, наситена с аромат на цветя, край вас ще пърхат пъстроцветни колонии от пеперуди. А ако имате късмет, наблизо ще видите пробягващата сянка на дива котка или на стадо елени. Една от местните атракции е спускане с кану по течението на река Черни Лом. Районът е магнит за хора с приключенски дух. Но не само!  В селата на Поломието отсядат орнитолози от Великобритания, Германия и Скандинавските страни.

2. Иваново е рай за любителите на селския туризъм

Най-популярните адреси за селски туризъм тук са селата Нисово, Иваново, Кошов, Божичен. Бях силно впечатлена от лукса и екстрите в местните къщи за гости. Някои от тях разполагат с плувни басейни, с битови механи, с просторни и потънали в цветни лехи градини,

Отседнахме в малък хотел в село Кошов, разполагащ с басейн, билярд, напълно оборудвана кухня с трапезария , барбекю. Прекарахме часове в потъналия в цветя двор с изглед към отсрещните скали. Всъщност най-голямата забележителност бяха гнездящите отсреща колонии египетски скални лешояди, мишелови и пр. Имам лични впечатления и от чудесно уредените хотелчета в село Нисово – спокойствие, комфорт и VIP обслужване. Но, подобно на Кошов, и село Нисово си има своите „кукички“ за любознателните пътешественици. А те са:

3.Тамплиерско гробище и скален манастир край село Нисово

В приказната  местност край с. Нисово са разпръснати останките от т.нар. „Конско гробище”, превърнало се в една от тукашните туристически забележителности. Върху старите му надгробни паметници са издълбани тайнствени кръстове, заградени в кръг.  Според някои изследователи те са сходни със символа на Ордена на тамплиерите. Но по-правдоподобна е версията, че навремето в района пламнала епидемия от чума и въпросните гробове са на жертвите.

В околностите  на село Нисово попаднахме на истинско чудо на природата – 700 годишен бял бряст. Това е най-старото дърво в тази част на България.

Но Нисово е най-известно със своя скален манастир „Св. св. Константин и Елена“ от 11 век, разположен на 7 км. от селото. Преходът до него е около час и половина. Движихме се през цялото време покрай реката,  но пътеката беше доста обрасла.

Посетихме района напролет и затова през цялото време бяхме нащрек за змии. Изваяната в скалата обител се вижда отдалеч.  До самия манастир се стига по изсечени в скалата стълби. Но най-известните обители в района отстоят на 26 км. южно оттук. Става дума за:

4. Ивановски скални манастири – мистика и изумителни гледки

Това е задължителна спирка на всички гости на община Иваново. Скалните манастири се намират само на 5 км. от село Иваново и са едно от най-красивите места в България. Високо в скалите, на 40–50 м над земята, се виждат отворите на пещери и зейнали към небето дупки. По време на Второто българско царство те били обитавани от монаси-аскети или т.нар. исихасти. Монасите усърдно са разширявали естествените пещери, превръщайки ги в удобни жилищни помещения и в параклиси и църкви.

В наши дни може да разгледате част от запазените стенописи на църквата „Света Богородица“, датиращи от ХІV век. Определят тези фрески като върхово постижение на българското средновековно изобразително изкуство. А гледките ,които се откриват от църквата към околните скални гиганти и към реката, провираща си път в нозете им, е предизвикателство за всеки фотограф, поет или художник.

5. Импозантната крепост Червен – платото и сгушеното в нозете му село

Близо до село Червен, на около 13 км. от село Иваново, река Черни Лом образува красиви меандри. Те криволичат край високо издигнато над долината плато, увенчано от руините на стара крепост, а в подножието се намира село Червен. Някога то е било средновековен град. Горе на високото плато, в охолство и благополучие, живеели богатите боляри, а долу в низините се бутали бедните селяни

Червен  е наследник на ранновизантийска твърдина от 6-ти век. Но има предположения, че това мястото е било обитавано още от траките. Можете да  разгледате останките от някогашната крепост, от болярския дворец и митрополитската църква.

Последният път ,когато посетих крепостта беше в края на един топъл октомврийски ден , а гледките от платото към ширналата се в подножието долина и разпръснатите, като кибритени кутийки къщи на село Червен, беше страхотна. Както подобава, крепостта е увенчана с  масивна кула  висока 12 метра. Твърди се, че това  е най-добре запазената средновековна кула по нашите земи . Значението на крепостта Червен нараства след 1235 г., когато става седалище на Българската червенска митрополия. През 14-ти век твърдината се налага и като голям занаятчийски център.

 6. Пъстрият фолклор на Поломието и що е то е Татунчо

Местните хора са запазили живи традициите и своя фолклор. Ако попаднете на някой от тукашните събори, ще се насладите на красивите северняшки носии и типичните за този край песни, съпроводени с гъдулка, кавал или гайда. Хорàта в Поломието са темпераментни и с много сложни стъпки.

Невероятно колоритни са и маскарадните игри. В село Кошов, например, те се наричат „Джамал“ и в тях участват само мъже, облечени в овчи кожи и въоръжени с дървени саби.  Главният герой се казва Татунчо – някакво странно същество, приличащо на камила, което обикаля населените места и прогонва злите сили.

Обредът е включен в националната класация „Живи човешки традиции“, защото е  единствен по рода си  в България.

Татунчо си има сътрудници – мъже, с маски от кратуни, с налепени кълчища вместо кичури коса. Те подскачат екзалтирано в ритъм и пеят, размахвайки дървените си саби. Освен това, незнайно защо, се удрят един друг по гърбовете, които пък са покрити с възглавници, за да омекотяват ударите. Доста езическо шествие, напомнящо на първобитни ритуали. Обикновено „Джамал“ се прави по Ивановден, но хората с удоволствие организират възстановката по време на съборих и празници.

Затова Татунчо се е превърнал и в  туристическо лого на Поломието, с идеята да възпламенява въображението и да привлича повече гости в района. Лошо няма!

7.  Добре дошли в  царството на гъбите

Варовиковите скали край село Красен са  убежища на редки видове птици. В миналото те били ценен източник за добив на широко използвания в строителството красенски камък. Към средата на 60-те години на 20-ти век обаче пещерите и скалните ниши, от които се добивала суровината, били преоборудвани в гъбарници ! Това са общо 12 пещери –  някои от тях са по 4 хиляди квадратни метра. По-късно в село Красен бил построен консервен завод за тяхната преработка. Така преди повече от 40 години местните започват да  култивират печурки. Днес предприятието е сред най-големите на Балканите, а продукцията му намира много добри пазари в страната и чужбина.

Така че съвсем логично е гъбата да се превърне в част от местния фолклор и кухня! А въображението на хората от този край няма граници, когато става дума за гъбени специалитети. Гъбени салати, яхнии, баници, погачи, сосове, соленки, сладки и дори солена торта с гъбки изненадват окото  и радват небцето на многобройните посетители на ежегодния фестивал на гъбата в село Красен.

Рай за чревоугодници и гурмета

И въобще пригответе се да качите килограм – два, заради вкусните тукашни баници, сърмички и гъбени яхниики, с които домакините изкушават гостите си. Хората тук имат дългогодишни традиции в екологичното производство на плодове, зеленчуци, мед и гъби, така че освен вкусни, ивановските госби за и здравословни.

The post Иваново – скални църкви, маршрути, природа и кой е Татунчо appeared first on Пътешествия без край.

Вижте тук ако желаете да разгледате само снимките от материала.

Какво знаех за Кападокия, преди импулсивно да си направя резервация за екскурзия в случайна туристическа агенция и да се отправя в сърцето на Анадола ? Ами признавам, че почти нищо. Това бе причината да потърся, макар и за кратко, убежище от софийското си битие именно в този удивителен, пропит с хилядолетна история кът, отстоящ на 1600 км. от апартамена ми в кв. Изток.
Когато автобусът навлезе в малкото градче Гюреме посред нощ, всички ахнахме от почуда. Целият град, барабар със стърчащите навред скални образувания, беше феерично осветен и приличаше на илюстрация от „1001 нощ“.

Снимките са придружени с коментари. Влезте в галерия, за да ги прочетете !

Апропо, Гюреме означава „Никой да не ни види“. В продължение на столетия хората по тези краища са се криели в скалите, подгонени от религиозните си врагове, както и от суровите метеорологични условия. Още от София се бях зарекла да направя супер артистични снимки с традиционните местни балони, затова първата сутрин станах по-рано, за да ги заснема. Оказа се обаче, че съм закъсняла. Полетите, организирани за туристи са на изгрев слънце. Тогава небето над Кападокия се изпълва с десетки многоцветни топки. Успях да уловя случайно мъдрещ се  на хоризонта балон.

Цената на полета над долината е над 150 евро. За целта туристите трябва да станат в 5 часа сутринта на минус 8 градуса.

Тази част на Анадола е най-бедната в цяла Турция,

която иначе просперира в качеството си на водеща икономическа сила. Ала част от тукашното население определено мизерства и се чуди как да изкара по някоя лира от стиснатите европейски и американски туристи.

Кападокия е древна земя, населявана някога от от хети, римляни, християни, мюсюлмани и пр. Ранните християни се установяват тук още през 2-3 век . Именно те започват да дълбаят прословутите подземни градове и църкви в местната мека скала /или туфа./ Там те са се крили от гоненията на римляните. По-късно по тези земи се заселват още християни , а след тях пристигат мюсюлманите, които пък се настаняват в туфестите шапки, осигуряващи чудесни условия за живот.

Някои от тези шапки били обитавани до 50-те години на миналия век, други са превърнати в елитни хотели. А трети са обособена като музеи.

Вътре е много уютно. . Лошото е ,че в даден момент скалата започвала да се рони и обитателите на тези приказни жилища са принудени да ги напуснат и да се заселят в някоя далеч по-мизерна скална дупка.

Затова пък въпросната туфа, е чудесен изолатор, тъй като е шуплест и супер лек. Лете, когато живакът скача до 45 градуса, ти осигурява  прохлада, а зиме предпазва обитателите си от кучешкия анадолски студ.

Скалните хора нямат никакво намерение да се лишават от удобствата на съвремения технологичен век, като wi fi и спътникова телевизия. А и как иначе ще проследяват с трепет и вълнение речите на любимия им Ердоган??

Подземните градове на Кападокия

Пътешествието ни по стъпките на ранните християни ни отведе до един от многото тукашни подземни градове. Казват, че са над 3 хиляди. Някои от тях са по на 10-12 етажа надолу в земята. Имали си кухненски помещения, винарни, трапезарии, църкви, затвори, водоеми, включително и училища. А всеки отделен град е свързан с останалите, чрез гъста мрежа от тунели.

Около 4 подземни града са открити до момента в Кападокия. Някога те са били населявани от десетки хиляди жители и са приличали на огромни подземни метрополии /или мравуняци/.Днес тези мъртви градове тънат в мрак, забвение и тишина. Понякога се посещават от туристи.

Въпросният подземен град обаче още не е добре разработен за посещения и е без осветление, за разлика от други подобни обекти.Затова не успях да направя читави снимки.

Добре дошли в Лучената долина

Дойде време за обяд. Хапнахме на теферич край една пресъхнала рекичка в долината Соанлъ или в превод „Лучената долина“, защото отглеждали много лук, който слава богу, не присъстваше в менюто ни. На почит в тази част на Турция са зеленчуковите ястия и най-вече граховата супа, която до края на пътуването ми втръсна.

Жените тук произвеждат т.нар. лучени кукли /но не от лук/ които се опитват всячески да пробутат на туристите, за да оцелеят някак си. На човек му става жал за тях. Една лучена леля ме убеди да й купя куклата за 5 лири на развален италиански. Явно е била гастарбайтерка на Запад.

Долината Саонлъ е известна със скалните църкви от 9 до 11 век и със подземните си складове, в които се съхраняват тонове картофи. Разгледахме църквата „Св. Георги“. Цялата е покрита с уникални стенописи. Ала очите на светците са избодени с шишове по повеля на Исляма. Съвременните вандали пък не са се посвенили да ги донадраскат и изчегъртат както им хрумне. Впрочем никъде в Кападокия не видях и един реставриран християнски храм. Всички са в това състояние.

Посетихме и т.нар. Куполна църква . Интересното е, че куполът й е издялан по подобие на традиционните църкви, т.е. освен отвътре, човешката ръка бая се е потрудила и отвън –  нещо нетипично за тази част на Анадола. Отстрани ми прилича на проядено от червеи швейцарско сирене…

Не мога да приема равнодушно плачевното състояние на тези църкви .

За мен това не са само атрактивни културно-исторически забележителности, това са християнски храмове, макар и изоставени на произвола на природните стихии и на човешката религиозна нетолерантност. Но явно само на мен ми прави впечатление. Никой от групата не изрази възмущение. Може пък да не съм права ???

Навсякъде виждахме издълбани в туфата жилища. Повечето от тях са изоставени и пустеят. Но обитателите им още скитат по пустошта на Кападокия, все така бедни и безпътни и сякаш не искат да се разделят с миналото си. Някои от тези мизерни ниши обаче са превърнати в атрактивни хотели.

Спряхме за малко и в гръцкото село Мустафапаша. Някога то изцяло е било обитавано от гърци. Всъщност целият район е бил с преобладаващо гръцко население. През 20-те години на миналия век обаче Кемал Ататюрк ги прогонва в Гърция. А  тези които отказали да напуснат били избити. Става дума за около 15-на хиляди души сред които и жени и деца! Нищо работа!

Танцуващите дервиши на Кападокия

Анадола  е родината на танцуващите дервиши, а техен кумир и гуру е небезизвестният Мевляна Джелаледин Руми, който се е подвизавал през 13 – век.  Руми е един от най-четените суфийски поети в света. Поезията и философията му надскачат време, пространство, религии и култури. Наричат суфите или дервишите мистиците на Исляма. Те изповядват една от най-либералните форми на отдалечаващото не напоследък се от постулатите на корана вероизповедание.

В малко селище край Гюреме ни заведоха на дервишко шоу изпълнявано не от артисти-шарлатани, както навред из цяла Турция, а от истински набожни суфита. Тези свети хора обаче не се притесняват да изпадат в религиозен транс в присъствието на туристите срещу прилично заплащане. Нали челяд трябва да отглеждат. !

От суфизма и най-вече от поезията на Мевлиана Руми били впечатлени видни западноевропейски интелектуалци, като Шекспир и Андерсен. Суфите казват: „ Истинското себепознание се състои в познаването на следните неща: Какво си ти в себе си и откъде си се появил? Къде отиваш и с каква цел се мотаеш наоколо? В какво се състоят истинското ти щастие и нещастие?” Ама чакай малко,  тези въпроси си ги задавам и аз !

За суфизма и още нещо

На практика всеки уважаващ себе си мюсюлманин копнее да се срещне очи в очи с Бога след кончината си. Да, но не! Суфите не са съгласни да чакат смъртта, те искат да се слеят с Всевишния на момента, тук, на Земята. За целта живеят като аскети и изпълняват този свой толкова фееричен танц, наречен сема.

Докато гледах специфичния им танц, за пръв път през живота си изпаднах в странно състояние. Още на 3-та секунда започнаха да ми се затварят клепачите и да се килвам встрани. Впоследствие се оказа, че голяма част от публиката изпитала същото. Разсъждавайки стигнахме до извода че може би сме изпаднали в състояние на масова хипноза. Но не от друго, а от въртящите им се роби, които изписваха във въздуха монотонни вълнисти движения. Имало и жени дервишки, но те си изпълнявали танците само сред себеподобни от женски пол.

Музеят на открито на Гюреме

Музеят на открито Гюреме е уникален комплекс от скални църкви и параклиси. Казват че са 365 на брой колкото са и дните в годината. А малките дупчици, издълбани в скалните ниши из цяла Кападокия, са всъщност гълъбарници. Някога отглеждали гълъбите, както се гледат крави или овце, за домашни нужди. Използвали акото им 1. за бои, с които изографисвали църквите си,  2. за да наторяват с него насажденията си, 3. а самите гълъби  кръстосвали надлъж и шир небесата над Кападокия в ролята на пощальони. Затова никой не ги ядял !!

Църквите тук са покрити с великолепни изображения на светци и с интересни раннохристиянски символи, които лично аз за пръв път видях.

Купете си грънци, вино и сушени плодове

В гр. Аванос ни показаха предприятие за производство на керамични изделия, тъй като районът е известен в красивите си грънци, изпъстрени с ярки цветове.

Тук се изработват и традиционните им  керамични „стомни“ за вино. Домакинът промушва ръката си в дупката, така че да закрепи съда на рамото си и докато налива на госта местното кисело вино, прави дълбок поклон в знак на почит и уважение (две в едно). В Ориента гостът е поставен на пиедестал.

Заведоха ни да дегустираме прословутото им вино, с което толкова се гордеят. Самите им лозя представляват болнави на вид стръкчета, подаващи се плахо от каменистата почва. Въпросното вино, отглеждано с „кръв и пот“ обаче е тежко и кисело. Но на някои се харесва!!

Затова пък са царе на сушените плодове и зеленчуци!  От Кападокия си купих фантастични сушени кайсии, но не такива светлооранжеви и наблъскани с консерванти и пр., а сухи, сбръчкани, неприветливи на вид, но натурални, ароматни и мн. вкусни.

Лунните пейзажи на Кападокия

В превод Кападокия означава „земя на коне“ . Тук можеш да срещнеш туристи, които  видимо се кефят, яхнали волните си вихрогони. Наред с летенето с балон, това било най-скъпата туристическа атракция в района. Последният ден потеглихме на 4-часов пешеходен тур в околностите на Гюреме, осеяни с шапки, гъбки, къщички и прочие радости за окото и обектива на ненаситните за екзотика фотографки..

Тук на всяка крачка ви дебнат странни, навяващи неприлични асоциации природни формирования на фона на неотменните изсечени в скалите гълъбарници. Само че къде са гълъбите? Освен това долините на Кападокия не са толкова стерилни, колкото може да се очаква. Тук растат овощни градини, а есенно време, докато се скитат сред скалните фигури, туристите берат круши и ябълки …

В течение на хилядолетия човекът се е борел с природните стихии, ваял е камъка,  променял е околната среда, за да може екип от Холвууд да дойде тук , на място и да заснеме 4-та серия на „Междузвездни войни„.

Между скалните образувания има трасирани специални пешеходни маршрути

Те са с различна дължина и степен на натовареност. Българските туристически групи, които посещават района обаче рядко се движат по тях, тъй като отсядат за кратко.

Тук се намира една от знаковите църкви в района – съдържа фантастични фрески, както и масивен издълбан на тавана кръст. Но и тук вандалски пръстчета са драскали и бучили…

Ако попиташ местните защо не реставрират вандализираните стенописи получаваш четири  различни отговора:   1. Така било по-автентично, защото в този си вид фреските отразявали реалното наслагване на различни епохи  2. Как да ги реставрират като не знаели как са изглеждали преди да бъдат избодени с шишове  3. Няма пари и 4. ЮНЕСКО да плати.

Дълго се скитахме из долини и паланки. А гледките ,които се редуваха пред ошашавените ни погледи, ще останат завинаги запечатани в спомените и сърцето ми. Ето някои от тях. Оставам ги без коментар!

Денят преваляше, но ние не усещахме умора, вдъхновени от красотата и срещите с историята. Четиричасовият ни преход от долина на долина ни отведе до съседното на Гюреме село, което пък би могло да е идеален декор за филми, като „The day after tomorrow“,  „The road“ и други продукции за пост ядрената епоха и апокалипсиса.

Но защо да чакаме края на света! Това долу би могло да е кадър и от … Факултута. Въпросната сграда / виж снимката долу/  била изоставена от нещастните си обитатели чак към края на миналия век, а някои наши сънародници още живеят в подобни съборетини.

Шапки, гъбки, комини и ебру …

Последният ден преди да отпътуваме от Гюреме бе благодатен за снимки. Успях да уловя в кадър няколко закъснели балона на фона на издълбаните шапки, превърнати в уютни домове, но не само.. Някои от тях и до днес се използват като хладилни складове за храни. Въпросът е, че в даден момент започват да се ронят и рушат.

Иначе могат да бъдат благоустроени в интересни хотели. Гостите им обаче се притеснявали, че нямат коридор или някакво преходно помещение и отвън направо влизали в спалнята. Това ли им било проблемът !

Посетихме и ателието на местна художничка, която практикува старо изкуство, разпространено в Персия и донесено по тези земи през 16 век.  Нарича се ебру и представлява рисуване върху вода. Художникът никога не знае каква картина ще се получи, затова всяко изображение е уникално.

Изрисуваната водна плоскост се покрива внимателно с лист хартия или пък с копринен плат, върху които рисунката се отпечатва. Така се получават фантастични копринени шалове или картини.

Дойде време да се разделим с Кападокия от специално обособения за целта панорамен кът, надвесен над ширналите се до хоризонта туфести планини.

Със свито сърце се сбогувах със „Страната на красивите коне“ и си обещах, че все някога отново ще се завърна тук, за да се будя сутрин в пет от електрония глас на имама, да гоня реещи се в небето балони и да се гмуркам до насита в дълбините на безбрежното скално море на Анадола.

Ако статията ви е допаднала, абонирайте се за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми по света и у нас Последвайте линка    @VenetaNikolova

The post Кападокия на древните християни, дервишите и балоните appeared first on Пътешествия без край.

Read in English |
Lire en Français

И ако си мислите, че сте ги опознали, защото сте се качили на Белоградчишката крепост и сте си направили селфи на фона на скалите – жестоко се лъжете. Защото малцина отделят време да се гмурнат в дълбините на този извънземен пейзаж, за да изследват неговите потайности. Повярвайте ми, фантастичните образувания се разгръщат на около 100 квадратни  км. площ в района на Белоградчик и не са само красиви камънаци!

Сред тях ще откриете старинни църкви, руини на древни крепости, изсечени в скалите символи, мистериозни каменни кръстове и други следи от присъствие на развити култури още от зората на човечеството. Да не говорим за удивителните панорами, които не могат с нищо да бъдат сравнени! НО ако сте решили да се докоснете до дивата красота на Белоградчишките скали, ще се наложи да си отделите повече време и да положите известни усилия.

1. Качете се на велосипед, наемете джип, ходете с километри пеш, не се щадете !

На няколко места в града и околните села се предлагат велосипеди под наем. Аз лично се придвижвах с електрически маунтенбайк, който обаче беше ужасно тежък.  Като неопитен велосипедист този начин на придвижване се оказа труден и опасен. Коства ми два контузени крака, множество охлузвания и синини. През това време покрай мен прелитаха останалите колоездачи от групата, които бяха на „ти“ с високите скорости и планинското колело.  Но за миг не съжалих, защото това което видях си струваше болката и уплахът, че сериозно ще се пребия.

Истината е, че коларският път между скалите на места е доста стръмен. Освен това е неравен, с улеи, коловози и скалисти участъци, по които гумите тутакси се хлъзгат и поднасят. Така че добре преценете възможностите си. Друг вариант е да наемете джип от Белоградчик. На няколко места се предлага офроуд сред скалите. Така бързо, лесно и безопасно ще стигнете до най-отдалечените каменни скупчвания.

Но според мен най-добре е предварително да сте наясно с маршрута и да се движите пеш. Пътеките са добре маркирани. А и така ще имате достатъчно време за съзерцания и снимки. Ще походите малко повече, ще се поуморите. Но само така ще успеете пълноценно да се докоснете до величието и мистиката на тези изваяни от природата творения.

2. Почувствайте се изследователи в местността Маркашница

В района на село Извос се е разгърнало море от сурови каменни масиви. Тук се намира местността Маркашница. Кръстена е на античната крепост, за която нищо не се знае. Някога тя е стърчала високо над скалите, обагрена от червеникавя им отблясък. В наши дни почти нищо не е останало от тази твърдина с изключение на издълбани стъпала. Предполага се, че това море от нащърбени грамади било използвано като естествена защита от предците ни през различни епохи.

Наоколо, ако се разтърси човек, ще открие изваяни ритуални кладенчета. Както и издълбана в скалата древна звездна карта, вероятно от времето на траките. Емоциите които навява Маркашница трудно могат да се опишат с думи или с фотоапарат. Изправен пред тези древни колоси, човек се чувства незначителен и уязвим като мравка. Опитах да увековеча момента, но в късния следобед слънцето грееше право срещу обектива ми. Не се справих особено успешно  …

3. Зарейте поглед във вечността от втория етаж на Лепеница

От Маркашница след около 20-на минути пеш по тесни кози пътечки, се озовахме в подножието на едно от чудесата на Белоградчишките скали – пещерата Лепеница.

Изумителното в нея, е че е разположена на два етажа. Подобно на жилищен блок, тя е съоръжена с вътрешни стълби, издълбани в скалата, които отвеждат до горния етаж с огромен „прозорец“. Предполага се, че въпросният сводест отвор е бил допълнително обработен от човешка ръка във формата на … око. През него се открива шеметна гледка на изток към нащърбените каменни кули, обрасли целите в зеленина. Смята се, че оттук нашите древни предшественици извършвали своите астрономически наблюдения на слънцето и звездите.

Най-старите следи от човешко присъствие в пещерата са на 7 хиляди години. На заравнена площадка над пещерата са открити издълбани дупки, представляващи древна „звездна карта“. А долу, в подножието, ентусиасти от местния археологически клуб са построили колибка по образец на жилищата от медно-каменната епоха.

 4. Запалете свещ,  усамотете се в Червената църква сред скалите

На по-малко от километър над село Боровица попаднахме на църквата „Света Троица“ от 1866 г. Твърди се , че е издигната върху основите на по-стар храм, който пък бил построен върху … метеорит. Църквичката е част от малък манастирски комплекс. Разположена е в подножието на скалния колос „Боров камък“, който се извисява в небето и се вижда отдалеч.

Всъщност по него се ориентирахме докато карахме байковете в местността. Самият храм е построен от червени каменни блокове, взети от червените скали наоколо. Местните твърдят, че мястото е свято и че оттук Господ чувал молитвите им. Твърди се още, че стенописите били дело на руски зограф, а самата сграда била издигната от италиански строители. До манастирската църква можете да стигнете по неравен коларски път от село Боровица за около 20 -30 мин.

5. Насладете се на божественото местно вино

Белоградчишките скали и околностите са традиционен винарски регион. Лозовите насаждения чудесно виреят сред благодатната пясъчно-камениста почва. А местните винарни произвеждат бутиково вино на световно ниво.

Става дума за лимитирани партиди вина от единични бъчви. Разбира се оттам може да закупите и по-обикновени вина на по-достъпни цени. Тези винарни предлагат и дегустации, придружени с разяснителни беседи. Една от избите още от времето на соца е разположила за отлежаване свои вина не къде да е, а в галерия „Прилепите“ на пещерата Магурата. Посещавала съм я и е наистина атрактивна! С една дума – виното е неотменна част от опознаването на  Белоградчишките скали

6. Потопете се в Лунната долина на  Сбеговете

От село Дъбравка за около 40 минути се изкачихме с колелата до още една спираща дъха местност – Сбеговете. Пътят до там е коларски. На места е стръмен, с поредната серия коварни коловози, заради които няколко пъти се подхлъзнах и паднах. Към края на прехода започна да ми писва. Захвърлих тежащия около тон електрически велосипед на една полянка и продължих пеш нагоре. А там, по-близо до небето, ме очакваше каменна долина от зъбери –  сиви, начумерени, изрязани сякаш с трион. Сред този негостоприемен пейзаж на преден план изплува каменна композиция, наподобяваща великански носорог.

Наблизо са се разположили Голем и Мали Сбег. Някога те били използвани като естествена отбранителна твърдина. Наоколо са открити и следи от античната крепост Борич. Но районът не е достатъчно добре проучен. За него витаят легенди, свързани с Иван Срацимир и царица Теодора. Открити са и оброчни кръстове, за които се предполага, че са темплиерски. Но и това не е сигурно.

7. Изправете се „очи в очи“ с рисунки на 8000 години в Магурата

На 20-на километра от Белоградчик се намира природна забележителност с колосални размери!  Пещерата Магурата наподобява подземна катедрала. Но това, което я прави уникална са древните рисунки по стените. Най-старите са на 8 хиляди години. Тези великолепни образци на праисторическото изкуство са едни от най-ранните в Европа.

Подобни на тях са открити единствено във Франция, Италия и Иберийския полуостров. Обиколката на пещерата продължава 40 минути.  Приказни, изваяни от природата образувания, следи от първобитни жилища и фантастично шествие от хора, животни и геометрични фигури и слънца, които греят от стените на пещерата. Още интересни подробности за Магурата вижте Тук

8. Посрещнете изгрева на езерото Рабиша

В подножието на Магурата, се намира малко езерце, заобиколено от приятен, равен черен път. Това е езерото Рабиша – една от местните атракции. Ние го обиколихме цялото за около 40 минути с колела. В октомврийската ранна утрин се наслаждавахме се красивата гледка, изпъстрена с меки, пастелни тонове. Мястото е заредено с особена енергия. И това не е случайно!

Съдейки по откритите в околностите фосили, учените предполагат, че някога водният басейн, заедно с близката пещера „Магура”, са били дъно на топло море. И нещо любопитно – Рабиша е безотточно, вътрешно езеро. Това ще рече, че събираните в него води не се оттичат по естествен път към околните равнини и долини. Самото езеро не е пресъхвало от милиони години и е все още недостатъчно изследвано от учените.

Някои го определят като „капсула на времето“ която вероятно съхранява интересна информация от древността. Рибари от селото пък твърдят, че в него са попадали на огромни представители на рибния свят, оприличавайки ги на чудовища с внушителна дължина от около 5 м. и тегло около 350 кг.

9. И накрая – изкачете се на Белоградчишката крепост

Това е емблематично място ! Няма как да отидеш в Белоградчик и да не се изкачиш на великолепната му крепост, превърнала се в символ на града. Тя се е сляла с околните каменни образувания и разпалва фантазията на туристи и любители на природата.  Счита се, че основите й са поставени още от траките.

Любопитното е, че била използвана като туристически обект още през XIV век от цар Иван Срацимир. Последният български владетел преди падането ни под робство си имал тук лятна резиденция. Така че това място притежава особена енергия и въздействие. Още за крепостта и за Белоградчишките скали вижте Тук.

Вместо заключение:

Районът на Белоградчишките скали е едно от най-удивителните природни творения, които съм виждала. За пръв път този октомври имах възможност да се разходя сред самите скали и да им се възхитя отблизо. Тридневният ми велотур сред каменната гора обаче, се оказа недостатъчен, за да опозная всички нейни забележителности. За целта явно отново ще се върна. Но  този път вместо с електрически маунтенбайк, ще ги обиколя пеш. А иначе ресторанти с вкусна храна и възможности за настаняване в Белоградчик – колко щеш! За да се ориентирате, посетете линка по-долу.

Ако статията ви е допаднала, подкрепете ме, като се абонирате за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми до скритите кътчета на България и не само Последвайте линка    @VenetaNikolova

The post 9 идеи за приключения сред Белоградчишките скали appeared first on Пътешествия без край.

Язовир Копринка, на чийто дъно са разпръснати останките от древния Севтополис

Благодарение на това гробницата е останала невредима до наши дни. Там са открити следи от погребение на тракийски цар жрец, който много обичал да се кичи с женски накити.  

Археолозите попадат на 3 сребърни и 3 златни огърлици, които постоянно гостуват на най-реномираните музеи по света.

Натъкват се и на великолепна хидрия – съд за пиене на вода, както и на сребърни ритуални съдове за вино.

Маската на Терес

Гробницата на Севт ІІІ

Венецът на Севт e изложен в Регионалния исторически музей в Казанлък

Но тъй като в този храм не е било донесено тялото на Севт ІІІ, траките решават да направят едно ритуално погребение. Това означава, че тялото го няма, но всички вещи, необходими на царя в задгробния живот, са положени в гробната камера.

За да бъде преустроен храмът в гробница, към задната му част е изградена гробна камера от монолитен каменен блок. Той тежи 60 тона и 20 тонен каменен капак. Това е нещо колосално.

И до днес никой не  може да си обясни как тези гигантски блокове са били донесени от кариерите на Средна гора!

The post Потайностите на Долината на тракийските царе appeared first on Пътешествия без край.