Село Мандрица е може би едно от най-странните места в България. Намира се в района на Ивайловград на едва 2 км. от границата с Гърция. Посетих го тази пролет и установих, че нищо не се е променило от последния път когато попаднах тук преди 7 години. Истинска капсула на времето!

Село Мандрица – албанското сърце на България

Основано през 17 век от албански преселници, селцето е съхранило не само езика, но и специфичните високи и просторни къщи, каквито няма да срещнете никъде другаде в България.

Гледайте видео репортажа

Среща с последните пазители на албанското наречие и уникалните кирпичени къщи на Мандрица. Тези кадри ще ви покажат контраста между рушащото се минало и новата надежда в това странно и магнетично гранично селце.

Повечето от тези постройки са изоставени и се рушат, но между пукнатините и буренясалите стени историята продължава да диша и да нашепва спомени от едно славно минало, когато единственото албанско село в България е наброявало над 3000 жители, имало е две училища, линейка, болница, родилен дом, фабрика за газирани напитки и пр..

В златните си години село Мандрица било лидер  в пашкулопроизводството. Местните отглеждали  цели армии от копринени буби в къщите си.

Един говор, едно минало – живата памет на баба Султана

Днес село Мандрица наброява едва 20-на възрастни жители. И всички знаят албански, в т.ч. и техните синове и дъщери, които отдавна са напуснали селото, научавам от 93-годишната баба Султана. Срещам я пред нейната голяма кирпичена къща.

Подобно на повечето жители, и семейството й се е занимавало с бубарство. Въпреки че е родена в албанското село Мандрица  и вкъщи родителите й говорели на албански, Султана твърди че не е албанка, а си е чиста българка. За албанския език казва : „Нямаме нито четмо, нито писмо. Не знаем да пишем албански. Само говорим – един говор имаме, ама не е като на другите албанци. С тях не можем да се разберем. Вкъщи си говорехме на албански. По едно време го бяха забранили, ама дядовците пак си го говореха. После, при социализма, никой не ни пречеше. В паспортите първо пишеше, че сме албанци. Но после ни вписаха като „българи.“, спомня си Султана.

Днес единствено жителите на Мандрица и няколко български изселници в отсрещна Гърция владеят това старинно албанско наречие, твърди внукът на баба Султана – Антон Христов, който развива туризъм в селото на своите деди.

Тухли, глина и носталгия – къщите на село Мандрица разказват истории

Младият  мъж сам възстановил стара кирпичена сграда и я превърнал в еко къща за гости. Подобно на останалите постройки в района, и тя е била проектирана специално за отглеждането на буби и разполага с обширен салон на втория етаж.  „Много от къщите в селото на по три етажа“, казва Антон, и добавя, че някогашните майсторите са били уникални.

Основата им е от камък, но не е дълбока. Оттам нагоре всичко е от дърво и кирпичени тухли, които  се правят в калъпи и се сушат на слънце. Масивните вътрешни греди и дървения материал, също е бил обработван внимателно на ръка.

За историята на село Мандрица – единственото албанско село в България ще разберете от статията ми :  Мандрица – албанското село на края на България

Строителни хитрости от миналото

Местните майстори използвали различна глина. За мазилките я добивали от наносите на съседната Бяла река и я наричали „бяла мазилка“.  А за изготвяне на тухлите извличали глината на терен, като я смесвали с камъни, за да стане по-здрава. Подът пък се замазвал от кал и кравешка тор – най-добрата изолация срещу студ и жега, научаваме от Антон

Къщите са били предназначени за отглеждане на буби, защото поддържат постояна температура и имат естествена вентилация. Даже, според специалисти, било препоръчително за хора с белодробни заболявания да живеят в такива глинени къщи, тъй като стените „дишат“  и пречистват въздуха, твърди Антон. В миналото обитателите на тези големи постройки се скупчвали в една стаичка. Обикновено на първия етаж е бил оборът, вторият етаж бил за бубите, а третият –  за хората.

Когато глината говори

В селото се провеждат курсове по работа с глина. Обучението се организира от сдружение „Мещра“, а  участниците се настаняват в глинената еко къща на Антон и усвояват тънкостите на този стар занаят – как да правят тухли, мазилки, шпакловки.. Един  от най-интригуващите моменти на обучението е прилагането на „вълшебната „ рецепта на т.нар. мандришката глинена мазилка, която веднъж завинаги предотвратява появата пукнатини по фасадите.

Основните забележителности на село Мандрица

 Освен еко къща за гости, село Мандрица си има хотел с басейн в двора и ресторант. На централния площад се намира старата църква  „Св. Димитър“ от 1835 г., която през повечето време е затворена.

Сравнително добре са запазени сградите на двете селски училища, родилният дом на селото, както и емблематичната за село Мандрица къща на д-р Атанас Пейкидис. Някога на първия й етаж се е помещавала гинекологична клиника. Твърди се че в наши дни сградата е закупена от англичанин, който възнамерявал да обитава втория етаж, а на приземния да подреди музейна сбирка на селото.

Вместо заключение :

В миналото село Мандрица било толкова плътно застроено, че покривите на постройките се долепяли плътно един до друг така, че човек можел по тях да стигне от единия край на селцото до другия , разказва Костадин Георгиев Бейчев. Той е сред най-колоритните местни жители и поет по душа, който вплита  в красиви стихове историята на родния си край. 

Къщите на село Мандрица навяват спомени за времената, когато тук бубите били господари и се ширели в просторните салони, докато хората се бутали в тесните стаички под покрива. И макар тези сгради бавно да се предават на времето, в стените им още живее надеждата, че миналото може да вдъхновява бъдещето.

Ако статията ви е допаднала, подкрепете ме, като се абонирате за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми по света и у нас. Последвайте линка    @VenetaNikolova

The post Село Мандрица – между глинените къщи, бубите и тишината … appeared first on Пътешествия без край.

По време на Османското иго строителството на християнски храмове не се  поощрявало никак, ала народът все пак сколасвал да издигне, макар и вкопани в земята, своите скромни каменни църквички, къде тайно от властта, къде – с подкупи и заблуда. След Освобождението започва бурно строителство. Всяко село се кипрело със своята си църква, кацнала гордо на селския мегдан, близо до училището, магазина и кметството…

Днес, от тези малки перли на родопската архитектура, не е останало почти нищо. Градените с любов, вяра и саможертва храмове са заличени от лицето на земята и от паметта на хората, заедно с цяла плеяда крайгранични селца, които тънат в пепелта на небитието.

Единствено печалните руини на селските църкви с килнати камбанарии, с безпомощно продънени покриви и зейнали към небето дувари навяват тъга и …чувство за вина, че сме допуснали безразличието и разрухата да възтържествуват. Но има надежда. На места се виждат опити, макар и неуспешни, за съживяване на тези храмове. Други пък се държат под ключ и се отварят само за празници, макар че свещеник никога не прекрачва прага им.

Това са  6 зловещо красиви църкви край Ивайловград. Някои от тях все още се стопанисват от местните, макар че отдавна не са действащи.  Други са оставени да се рушат на произвола на природните стихии и човешкото безхаберие. Ако знаете нещо повече за тези храмове, както и за други подобни на тях в крайграничните ивайловградски села, моля оставете коментар на края на статията.

Кликнете върху снимка по-долу, за да ви излезе в галерия 

1. 1.Църквата „Свети Димитър“ в село Сив кладенец

или по-скоро следите от някогашната й напета осанка, стърчат зловещо над опустошеното от времето село, чиято трагична съдба ни връща повече от век назад. На 27 септември 1913 г. башибузуци нападат беззащитните жители на малкото изцяло българско селце Гьокче бунар /или Сив кладенец/. Затварят жените в църквата, а мъжете заключват в читалището, заливат сградата с газ и я подпалват. „Който се покаже прѣзъ прозореца, стрѣляха върху него.

Хората въпрѣки туй се хвърляха. Старитѣ  останаха  вѫтрѣ,  а по – младитѣ  се  хвърляха  прѣзъ  прозорцитѣ. И азъ се хвърлихъ…Въ  това  здание,  което бѣше наше читалище, хубаво здание, което ни струваше 250 наполеона,  загинаха  около  40  души  стари -млади…“ -цитат на оцелял свидетел от  „Разорението на тракийските българи“ Л. Милети. Избити са голяма част от мъжете, а жените са изнасилени и заведени в близкото село Мандрица. Днес, близо до църквата откриваме паметник с имената на жертвите от 27 септември 1913 година, както и на героите от войните.

През 1940 година Сив кладенец наброявал 200 къщи, пълни с живот и детска глъч. Селото и в миналото било изолирано от света. До него никога не е стигал автобус, а чакълест път е прокаран чак през 60-те години, когато тук за пръв път пристига и токът. Селото не е имало  лекар – болните ходели в Мандрица да се преглеждат.  А църквата „Св. Димитър“ пък никога не е имала свещеник. Отключвали я само за сватби, кръщенета и погребения. Затова пък селцето разполагало с библиотека за чудо и приказ, която преливала от книги. Сградата обаче отдавна е в руини, а книгите – разграбени или унищожени. Обезлюдяването на Сив кладенец започва още през 70-те години. Днес селото наброява …един жител. И единствено някогашната църква не се предава на времето. Тя продължава да стои изправена, сама срещу ветровете и човешкото нехайство.

                       2.  Църквата „Св. Константин и Елена“ в с. Долно Луково

Построен е през 1806г.  за 7 нощи. Хората от селото излъгали турците, че строят обор, затова работели на лунна светлина и тихо издигали дуварите от плоски речни камъни. Вкопали църквичката си 2 стъпки в земята, според регламента и я оставили без прозорци – нали уж трябвало да бъде обор! Това е една от малкото православни църкви у нас, която е с две отделения – мъжко и женско, като жените влизали от отделна врата.

Храмът е изрисуван с библейски мотиви направо върху глинената мазилка на стените от незнайни местни художници. Но цветовете са все така ярки, а стенописите – изненадващо живи и одухотворени. От 1974 г. „Св. Константин и Елена„ е обявен за архитектурен паметник. С обезлюдяване на село Долно Луково, обаче църквата е изоставена и дори дълго време била с разбита врата.

Но от няколко години се стопанисва от кметството. Ако искате да я разгледате първо се отбийте в Туристическия информационен център в Ивайловград. Оттам  ще се обадят на човек в селото, за да ви отключи храма.

                                 3. Църквата „Св. Архангел Михаил“ в село Горно Луково

Намира се на някогашния мегдан на призрачното село Горно Луково, което отдавна е изоставено, а руините на големите му каменни къщи, в които се отглеждали буби, са обрасли в буренаци и трънаци. В миналото тук живеели около 500 души. Днес селото наброява само един жител, когото така и не успяхме да срещнем. Храмът „Св. Архангел Михаил“ е най-високата постройка в Горно Луково.

Той е къде-къде по-красив и голям от църквичката-обор в съседното село Долно Луково. Ала и той не е пощаден от времето и разрухата.  За него не се знае почти нищо,  освен че е построен през  ХVI в. и че е имал голям пищен полилей, донесен чак от Виена.

Църквата е безстопанствена, вратата й зее отворена, всеки може да влезе и да я разгледа. Или да граби и вандализира…  Личи си, че са правени опити за ремонт. Всичко обаче е зарязано, като че ли майсторите внезапно се отказали, подгонени от бедствие.  Твърди се, че ремонтът започнал по инициатива на отец Боян Саръев, който пък бил родом от съседното село Жълти Чал / което съвсем е сринато със земята/, но по всяка вероятност не са достигнали средства, за да бъде довършен. Или ?

       4. Църквата „Св. Димитър“ в село Мандрица

Мандрица е единственото албанско село в България.  В сравнение с повечето околни крайгранични села, то е все още „живо“ село, със своите около 70 постоянни жители. Вижте статията : Мандрица – албанското село на края на България  В Центъра на Мандрица, с лице към постоянно затворения Хоремаг, се намира трикорабната църква „Св. Димитър“ от 1835 г.

В архитектурата й откриваме гръцко влияние, тъй като селото преминавало ту на територията на България, ту в Гръцко.През 60-те години на 19-ти век до черквата издигнали и 15-метрова камбанария. Храмът не е действащ, дотук свещеник не стига. Въпреки това, дойдат ли празници, местните го отключват, за да запалят свещ и да почетат светците.

Мандрица си има още една църква. Гробищната „Света Неделя“ е малка еднокорабна постройка от 1708 година  и е една от най-старите църкви в Източните Родопи. За жалост е изоставена и обрасла в буреняци, които лете бъкат от змии и гушери. Затова не се осмелих да стигна до нея, но следващия път смятам да й отделя специално внимание.

       5. Църквата „Св. архидякон Стефан“ в село Одринци

Още в началото на селото те посреща голямата църква, изградена от тухли. За нея не се знае НИЩО, освен, че се казва „Св. архидякон Стефан“ и че архитектурният й облик е белязан от гръцко влияние. По всичко личи, че преди години е била ремонтирана, но отдавна стои под ключ и никой не се сеща за нея. Знае се също, че преди години именно в Одринци е сниман филма на Зорница София „Мила от Марс“.

Подобно на повечето населени места в околията, Халачли, както се казвало до 1934г. , било богато бубарско село За това свидетелстват просторните кирпичени къщи, в които се отглеждали бубите. Днес от някогашната им напета осанка не е останало и следа. Празни и окаяни, рухналите постройки са обитавани от духовете на бившите им стопани, за които никой не си спомня. Призрачното село имало един единствен жител.

НО не щеш ли през 2015 -та тук се установяват 22 -ма германци. Сред тях има художник, двама лекари, бивши юпита и прочие отекчени от стреса, смога и еднообразната работа чужденци.  Комуната откупила няколко къщи в долната част на селото и вече 3-та година се радва на природосъобразен начин на живот далеч от глобалния хаос и истерия. А това лято второ русоляво германче проплакало за първи път сред чукарите на Одринци.

                            6. Църквата „Св.Св. Петър и Павел” в с. Ламбух

Построена е през 1925 г. и е единствената запазена сграда на бившия манастир в село Ламбух, който бил ограбен и опожарен от турците. След войните църквичката е възстановена от тракийски бежанци от гръцкото село Голям Дервент. Според легенда под трикорабната базилика имало скрито злато. Църквата се отключва само по празници, когато селото се събира, за да запали свещичка, а на Петровден е храмовият празник.

Допреди няколко години за църквата се грижела баба Матена, която днес е на 108 години и е най-възрастната жена в България. В задната част на „Св.Св. Петър и Павел” е имало килийно училище, от което са останали само стърчащитегреди. Навремето, преди да се изгради стената на язовир Ивайловград, в подножието на селото минавала река Арда и имало водопад. И понеже много бълбукал, нарекли селото Ламбух. Преди години хората събрали пари и купили икони за църквата, но крадци ги отнесли. След време, открили светините захвърлени, незнайно защо, в река в Гърция.

Още забележителности в района на Източните Родопи:

Мандрица – албанското село на края на България

Меандрите на Арда – кои са най-красивите и как да ги откриете

Трапецовидни скални ниши – мистерии и митове в Източни Родопи

The post Те са самотни и зловещо красиви – вижте 6 църкви в района на Ивайловград appeared first on Пътешествия без край.

Вижте краткото филмче за Мандрица и неговите жители, заснето през пролетта на 2025 г.

Мандрица започна да придобива популярност едва напоследък и то не заради самобитната му архитектура и необичайния произход на населението му.

В социалните мрежи се появиха реклами на порасналия в центъра на селцето чисто нов модерен хотел, снабден с ресторант, басейн, кабелна телевизия, WiFi и прочие екстри, обещаващи на клиентелата добра храна, релакс и комфорт в селска среда. Лъскавата хотелска постройка обаче прилича по-скоро на странен фотоколаж на фона на тънещото в прах и руини албанско село.

Затова пък басейнът и лятната градина, където се помещава ресторантът, са единствените оживени места в целия район. Местните се гордеят със своята си придобивка и се надяват чрез нея да привлекат туристи, та селото най-сетне да живне! „Преди ходехме долу на реката да се разхлаждаме, но сега вече си имаме басейн“ – не скрива радостта си синеока женица на средна възраст.

Заговарям я докато се скитам между накацалите по хълма призрачни постройки и се чудя накъде да поема. Тя е сред  30- та останали жители на  Мандрица. Подобно на останалите жители на селото говори албански.

„Но това е архаичен вариант на езика ни от 17 век., когато тук  се заселили първите жители. Били трима братя християни. Установили се със семействата си покрай реката, а селото кръстили Мандрица, защото били мандраджии. И защото снабдявали с продоволствия турската армия, пашата ги освободил от данъци. Затова сме били богато село! “- добавя събеседничката ми.

По-късно през 18 век втора мигрантска вълна от Албания пристига тук.

Селото започва да набъбва и да просперира.  „Преди две години с още няколко души от Мандрица посетихме албанския град Корча, от където са тръгнали предците ни. И там бяха много изненадани, че сме българи, а говорим албански. От техния свещеник разбрахме, че след като хората ни напуснали Корча, турците опожарили града, защото бил християнски “.

Питам я сега на какъв език си общуват хората тук ?. „Ами на нашия си стар албански.  Говорим го шепа хора. Младите отдавна напуснаха. Езикът ни ще умре заедно с последния жител на селото“ – заключава с горчивина  жената и се отправя към църквата.

Кликнете върху снимка по-долу, за да влезете в галерията

За миналото на село Мандрица

А някога Мандрица било голямо село. Народът обитавал просторни 2-3 етажни кирпичени къщи с резбовани тавани с балкони от ковано желязо и красиви колонади в римски стил. Първият етаж бил предназначен за добитъка, на втория отглеждали копринените буби, а на третия се тъпчела многобройната фамилия. Към началото на 19 век селото наброявало близо 4 хиляди души.

Всъщност в миналото целият район на Източните Родопи се препитавал главно от бубарство. Поминък, от който в наши дни не е останало нищо, освен някоя друга етнографска експозиция, по линия на поредния европроект. А към края на 19 век България била на първо място в Европа и на 8-мо в света по отглеждане на копринени буби. Мандрица, разположено на пътя на коприната, пък се славело като едно от проспериращите бубарски села в района.

Мандричани се гордеели със своите 20 манифактури за производство на бубено семе и с четирите си мелници. Селото им разполагало с тухларна, леярна за камбани, бъчварница, бояджийница,  включително с предприятие за газирани напитки и пр. А най-малките му жители проплаквали за първи път в модерната гинекологична клиника, която се помещавала в къщата на доктор Атанас Пейкидис – един от малкото висшисти в този край.

Част от населението тук било гръцко,

тъй като граничното село преминавало ту в пределите на България, ту – в Гърция поради ред стечения на геополитическите обстоятелства, белязали в черно десетки хиляди съдби в Беломорска Тракия и върху които няма да се разпростирам.  В даден момент в Мандрица имало три гръцки училища – едно мъжко, едно девическо и една детска градина. Днес за някогашния му разцвет свидетелстват навяващи носталгия къщи с озъбени към небето стени и разказите на няколкото му жители.

В горещия августовски преди обед десетина души са насядали по столовете на църквата „Св. Димитър“ /от 1835/  и тихичко разговарят. Денят е 15 август – празникът на Света Богородица. Заговарям Султана, която продава свещи и работи в църковното настоятелство – енергична, лъчезарна женица. Питам я скоро ли ще започне празничната служба. „А, не! Няма да имаме служба. До нас свещеници не стигат. Просто  се събираме в църквата всяка неделя и по празниците, разменяме някоя приказка, после народът си тръгва и заключваме храма !“.

Султана си спомня детството, когато селото имало 4 попа – за всеки квартал по един. В горната му част, там където са гробищата, е изоставената църква „Света Неделя“. Вкопана дълбоко в земята по повеля на турците и осветена през 1708 г.,  това е една от най-старите църкви в Източните Родопи. За съжаление е заключена и обрасла в бурени. „Преди имаше голям камък пред нея с надпис 1636 г., когато се предполага, че е основано селото. Но дойдоха хора от Кърджалийския исторически музей и го взеха. Оттогава не сме го виждали“- разказва Султана.

Напоследък обаче се наблюдава повишен интерес към Мандрица.

Някои си купиха къщи и ги възстановиха, за да ги използват като летни вили.  Селото е включено и в доста веломаршрути.  Благодарение на шумно рекламирания хотел със синеещия се сред развалините басейн, все повече посетители откриват това откъснато от света кътче.. Малко по малко хората от Мандрица възвръщат оптимизма си, че селото ще го бъде и че няма да последва окаяната съдба да съседните мъртви населени места, които скоро ще бъдат заличени от картата на България.

Разгледайте галерията от Мандрица по-долу !

Кликнете върху снимка по-долу, за да влезете в галерията

The post Мандрица – албанското село на края на България appeared first on Пътешествия без край.