Накацали по планинските склонове, къщите му са съхранили архитектурния си облик от началото на 19-ти век. От време на време по разбитите улици магарешки каручки се разминават с отправилите се на паша стада. Селцето сякаш е потънало в дълбок сън и  нищо не  може да наруши идилията, в която живеят неколцината му  жители. За пръв път селото се споменава в летописи от 1515 година.  До 1949 г. то се е казвало Вратца, а след това е преименувано на Стефаново. По-късно, с обявяването му за ерхитектурен резерват, става известно като Старо Стефаново.

Старопланинското село е на светлинни години от представите  за туристическа дестинация, въпреки че има с какво да очарова случайно попадналия пътник. А първото нещо, което прави впечатление са старите двуетажни  къщи от камък и дърво. В долната част са били разположени работилниците и дюкяните, а  на горния била жилищната част. Около 96 къщи в селото са обявени за паметници на културата. В центъра му попадаме на старинната църква „Рождество на Пресвета Богородица” с великолепен иконостас. Майсторът, който го е изписал,  е изрисувал и фасадите на част от местните къщи. Това са т.нар.  „алафранги” – най-често с растителни мотиви. Другото характерно за  къщите са  каменните плочи, или т.нар. тикли, от които са направени покривите.

Какво знаем за миналото на Старо Стефаново

Неслучайно преди 30-на години Старо Стефаново е обявено за архитектурен резерват. В началото на 19-ти век в района върлувала опустошителна чума. За да избягат от болестта, жителите на малко село на отсрещното дере, се прехвърлят на мястото на днешно Старо Стефаново. Тук те издигат красиви къщи, които и днес надничат към нас зад високите каменни  дувари.

Най-старите находки в района са от бронзовата епоха. В околностите са открити тракийски могили. Левски често отсядал в Старо Стефаново, заедно с неговия сподвижник Матей Преображенски. А  през 1870 г. Апостолът  основава и таен революционен комитет в изгубеното сред дебрите на планината селце.

През 1848 г. тук отваря врати  едно от първите български училища в Ловешко, както и една от първите кооперации. Старо Стефаново се гордеело и с двете си читалища.  Днес в селото няма нито читалище, нито кооперация , а училището, разположено в двора на църквата,  отдавна е закрито. Детски смях рядко отеква по улиците. Някога селото наброявало над 1000 жители. Днес постоянните му обитатели са не повече от 30-та . За сметка на това в района се заселили английски семейства, влюбени в самотата, разрухата и красивата природа.

Тук животът тече със свой собствен, забавен с повече от век ритъм. Селцето неведнъж  е омагьосвало въображението на художници и кинодейци. Обезлюдените му къщи с килнати каменни покриви са били декор на не една кинопродукция, пресъздаваща епохата на българското Възраждане. Безспорно  най-оживеното място е разположеният на централния площад „хоремаг. В полумрака на тясното магазинче се помещава и местната кръчма. Ако се отбиете обърнете внимание на надписите по стените. Духовитите „умозаключения” за живота са дело на кинодейци и на случайно попаднали в тези дивни краища пътешественици.

Кликнете върху снимка по-долу, за да ви излезе в галерия 

Ако статията ви е допаднала, подкрепете ме, като се абонирате за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми до скритите кътчета на България и не само Последвайте линка    @VenetaNikolova

The post Старо Стефаново – непокътнато от времето appeared first on Пътешествия без край.

Вижте видео репортажа от последното ми посещение на село Пирин през юни 2024 г. и срещата ми с местните хора

Какво се е случило ? Къде са хората, защо са изоставили къщите си, градени с толкова труд, любов и надежди?

Сякаш орисница е омагьосала изгубеното в Пирин планина село – да застине във времето, да опустее и да потъне в мълчание, да се сроди с вечността и да омае всеки който случайно замръкне тук. Самотата, бедността, разрухата и дори грозотата понякога придобиват необясним чар, който те хваща за гърлото, а меланхолията неканена се прокрадва в душата.

Срещам тук-там възрастни хора. Някой работи в двора, друг тегли магаренце или се препича умислено на пейката пред къщи.  А някога селото бъкало от живот! В средата на 20-ти век то е наброявало над 2500 жители.  Всяка къща била обитавана от семейства с по 5-6 деца, а тесните класни стаи на училището едва побирали учениците – спомня си Любимка Бисерова.

След 40 -годишна кариера по българските и световните сцени, известната народна певица решава да се завърне обратно в родното село и да се захване с туризъм. В нейната къща за гости отсядат пътешественици от цял свят. И снимачни екипи, защото дивата красота на селото разпалва фантазията на режисьори и сценаристи.

Село Пирин се е превърнало в снимачна площадка на поне 5 нашенски игрални филма

Сред тях е  „Писмо от Америка“ и „Жалейка“. А в актьорския състав на продукциите с готовност се включили и местните баби. Идвали са и телевизионни екипи. Включително и екип на южнокорейската национална телевизия. Корейците луднали по специфичното двугласно пеене и заснели документален филм за него. „Гостите ми искат да знаят повече за пиринския фолклор. Затова им пея. Карам ги да ми държат „исо“, или да влачат долния глас, аз пък наслагвам горния. Имам автентични носии, с които ги обличам и те са щастливи да се въплътят в дрехи на невяста или на лазарка.“- обяснява певицата. Предполага се, че село Пирин съществува от 1150 г. – оттогава датират първите архивни данни за него.

В средновековието село Пирин било един от големите металургични центрове в околията

Някога буйните потоци на река Пиринска Бистрица задвижвали колелата на 5 големи самокова /съоръжение за преработка на добитото в пещите желязо/. Пирин било огласяно от ударите на чукове, прииждащи от 30 -те селски ковачници. В тях се произвеждали подкови, пирони, земеделски сечива и пр.

Но народът бил беден, а животът – тежък и изнурителен. Особено по време на турското робство. “Турците много са безчинствали в нашия край, било е трудно на хората! Взимали са им от стоката – жито, пшеница, ръж, ечемик, картофи, фасул. Населението трябвало да им заделя и голяма част от парите, спечелени с толкова мъка. Отделно и животни са им взимали.“ – разказва Любимка Бисерова. Ала местните били непокорни, с буйна кръв. Не търпели те османски ботуш да ги тъпче.

Именно от село Пирин  тръгва голям бунт, който води до избухване на Илинденско-Преображенското въстание

„Те са си го направили в село Пирин, преди голямото Илинденско въстание. Хората не могли да чакат, защото им преляла чашата. Моят прадядо поп Стамат бил съратник на Яне Сандански и на Спиро войвода и заедно вдигат въстание.“ – разказва народната певица.

 Другият й прадядо пък бил ковчежникът на четата. Но през юли 1903 г. турците подпалват селото, избиват сума ти народ. В метежа намират смъртта и нейните прадядовци. Част от населението се скрива в църквата и оцелява по чудо.

Хората разказват, че Свети Николай, който е патрон на храма, ги спасил. Самата църква била трън в очите на турците. Построена е през 1885 г. без тяхно съгласие. Когато разбира за съществуването й властта изпраща аскер да я събори и да накаже непокорното село Пирин. Ала красивата фасада с турски мотиви размеква сърцето на нашественика и така храмът и селото са пощадени.

В тези размирни времена  тук се подвизавал и Пейо Яворов, който бил сподвижник на Яне Сандански. Поетът се укривал от османците в близка пещера, където пише сбирката си „Хайдушки копнения“. Любимка Бисерова си спомня идиличното детството през 60-те години, когато Пирин било най-голямото село в околията.

През 69 -та докарали първите два телевизора и цялото село се събирало, за да гледа заедно „На всеки километър“

– разказва певицата. Но 90-те години слагат край на този разцвет. Горското стопанство, което по време на соца осигурявало основен поминък на голяма част от семействата, рязко свива дейността си. Хората остават без работа, без перспектива и напускат. Постепенно село Пирин се обезлюдява, училището затваря врати, къщите се разпадат.

В наши дни около 120 – те  негови жители посрещат стоически тежките зими, изолацията, бедността и самотата.  Въпреки това не се оплакват, радват се, че поне децата им са се устроили я в града, я в чужбина. А покрай кинематографичната му слава и къщата за гости на Любимка, селото посреща туристи. Те се скитат по стръмните сокаци, надничат в празните прозорци, заговарят  местните, щракат с фотоапаратите си, охкат, ахкат възторжено и не искат да си тръгнат от това капсулирано в миналото кътче на България. Влезте в галерията, за да разгледате още снимки от омагьосаното село Пирин.

Ако статията ви е допаднала, подкрепете ме, като се абонирате за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми до скритите кътчета на България и не само Последвайте линка    @VenetaNikolova

Кликнете върху снимка по-долу, за да ви излезе в галерия !

/За да излезете от галерията и да се върнете обратно в сайта, кликнете няколко пъти върху кръстчето в горния ляв ъгъл /

The post Омагьосаното село Пирин appeared first on Пътешествия без край.