За първи път видях Сицилия преди доста години, но тогава островът още не беше такава популярна дестинация, по улиците звучеше предимно сицилианска реч, градчетата бяха с една идея по-бедни и опърпани, но пък в повечето туристически обекти се влизаше без вход т.е. безплатно. Но в наши дни, въпреки глобализацията и свръхтуризма, Сицилия е запазила своя дух и колорит. Екзотична растителност, стари барокови градчета, следи от древни култури, пъстро многолюдие от всякакви раси и религии, невероятна кухня…

Гледайте видео репортажа

В това филмче ви повеждам из античните театри на Таормина и аристократичните улици на Сиракуза, за да усетите как хилядолетната история диша във всеки камък под изпепеляващото слънце на Средиземно море.

Това е земя на митове, целуната от вечността. Трудно се описва с думи – трябва да я видиш, да я обходиш, вкусиш и преживееш лично, от първо лице! И ако навремето пристигнах в Сицилия с ферибота, който акостира в пристанищния град Месина, сега кацнах със самолет на летище  Fontanarossa, което е на 20-на мин. път с автобус от центъра на Катания.

Катания – град от лава и мрамор

Избрахме да отседнем в Катания и да използваме града като изходен пункт за еднодневни разходки до най-интересните кътчета на източното крайбрежие.  За целта си резервирахме малък апартамент в центъра близо до автобусната спирка с удобна връзка до ж.п. гарата.

Посветихме два дни, за да опознаем този калеидоскопичен, изтъкан от контрасти град, сгушен в подножието на Етна. Това е перфектният изходен пункт към Етна и околните градчета.

Катания е бил унищожаван от вулканични експлозии, чудовищни земетресения и епидемии цели 7 пъти /а според някои източници са 9/ и всеки път е възкръсвал от гибел !  В настоящия си облик градът е от края на 17 век, когато е бил възстановен след поредното силно земетресение. По нареждане на главния архитект на Катания, градът е реконструиран в модерния за времето бароков стил, като сградите са построени от лава и бял мрамор. Всъщност лавата допринесла за здравината на конструкциите, благодарение на което, въпреки честите изригвания на Етна и земетресения, са оцелели до наши дни.

Почти в идеалния център на Катания се намира Stazione Centrale (Централната им ж.п. гара ) и Piazza Borsellino (централната им автогара) . Оттам потеглят автобусните линии и влаковете, които отвеждат до най-красивите местенца на острова.
За забележителностите на Катания и друга полезна информация как да си организирате сами пътуването, вижте публикацията : Катания – сицилианска приказка в сянката на Етна

Ако сте запалено гурме и искате да се запознаете подробно със сицилианската кухня и местните вина, може да се включите в организираните гастрономически турове в Катания

Таормина – перлата в короната на Сицилия

Това е райско място с нереална красота. Отстои на около час с влак северно от Катания. Градът е стъпил на ръба на огромна скала с лице към Йонийско море. А в далечината се вижда бялата шапка на вездесъщия Етна. Извадихме късмет с времето и със светлината, която беше перфектна за снимки. Първо разгледахме най-голямата забележителност на Таормина – Античният театър построен през 3 век пр. Хр. на 200 метра надморско равнище. Билетът за Античния театър и за  достъпа до изумителния пейзаж струваше около 10 евро на човек. Гледката от него е … главозамайваща, а цветовете – контрастни и живи сякаш излезли от моята фотошоп програма, при която винаги прекалявам с функциите Vivid и Highlights !

На Юг погледът се рее към сгушения в нозете на вулкана залив

Наксос и старата част на Таормина. На Север  пък се очертава цялото калабрийското крайбрежие.  Попаднахме на междинно ковид затишие, беше спокойно, нямаше я кошмарната човешка гмеж, способна да обезличи и най-райското кътче на планетата.

Самото градче Таормина е не по-малка атракция

Центърът е изпълнен с романтични площади и малки дворци, строени между 15 и 19 век. Градът е смесица на римска, гръцка и средновековна архитектура и открай време разпалва въображението на хора с поетични души – писатели, художници, фотографи .. И всеки възпява красотите му. Така например френският писател Guy de Maupassant възкликнал: „Тук сякаш всичко е създадено, за да пленява духа и въображението!“. Еми да,  напълно съм съгласна с него!

В наши дни Таормина е най-туристическото място в Сицилия. Кабинков лифт от стария град отвежда до морския курорт в подножието на хълма, където са се разгърнали някои от най-известните плажове на острова.  Хотели, заведения, магазини, туристически автобуси, през лятото градът е като мравуняк , затова е препоръчително да го посетите в ранна пролет или късна есен.

Оттук можете предварително да закупите билет за Античния театър на Таормина, за да не чакате на километрична опашка.

Сиракуза – градът на Архимед

Старият град или Isola di Ortiggia

От Катания си взехме влака и за час и половина се озовахме на юг, в Сиракуза . Железопътната гара се намира в новата част на града, но ние се насочихме директно към историческия център, където са скупчени основните забележителности.

От ж.п. гарата до т.нар. centro storico стигнахме пеш за около половин час. Старата част, известна още като Ортиджа, представлява малък полуостров вдаден в морето, който е свързан със сушата чрез моста Умбертино. На това място, през 735 г. пр. Хр. гърците основават една от най-бляскавите колонии на античността, която си съперничела с Рим и Картаген.

Това е родният град на математика и философ Архимед. На него е кръстен най-красивият градски площад, както и поредица от градски ресторанти, хотели, спортни центрове и пр. И разбира се, в Сиракуза има музей на Архимед и на неговите изобретения. Твърди се, че тукашната Piazza del Duomo е един от най-елегантните площади в цяла Италия. Самото дуомо /катедрала/ някога е било гръцки храм, за което подсказват импозантните 26 дорийски колони. Приятно е да се разхождаш из малките тесни улички, изпъстрени със сувенирни магазинчета, кафенета, занаятчийски работилници и джелратерие /сладоледжийници/.

А какво да кажем за крайморската алея или Lungomare. Остров Сицилия е бил владение на араби, гърци, нормани, шведи.  И този пъстроцветен миш-маш от влияния се усеща на всяка крачка.

Археологическият парк Неаполис

Това е задължителна спирка в Сиракуза. Струва си да му отделите поне 2 часа. Намира се в новата част на града. От Ортиджа до Неаполис стигнахме с автобус за 10-на минути. Билетът за  археологическия парк струваше около 15 евро на човек.  Невероятен музей на открито с екзотична растителност и находки още от бронзовата ера.

Най-популярната атракция е пещерата „Ухото на Дионис“ (L’Orecchio di Dionisio).  Сводът й е висок 25 метра, дълбока е около 65 м. Предполага се че в миналото на това място се намирало водохранилището на Сиракуза. Ала опустошително земетресение срутило част от скалата и образувало въпросния отвор, през който водата изтекла.

Според една легенда местният тиранин, злият и отмъстителен Дионис Първи, настоявал на всяка цена враговете му да бъдат изтезавани именно в тази пещера. Причината ? На тавана има малък отвор, така че злодеят можел в захлас да наблюдава издевателствата и да се наслаждава на писъците на жертвите си и т.н.

В парка Неаполис се намира вторият по големина древногръцки театър на острова /след този в Таормина/ . Построен е през 5 в. пр. Христа и е побирал 15 хиляди зрители.

Разходка с теснолинейката около вулкана Етна

Вулканът Етна доминира източната част на Сицилия и всява респект със своята  внушителна осанка и … непредвидимите си настроения. Препоръчаха ни да опознаем тази непокорна рожба на Сицилия по един нестандартен начин – с тестолинейка. Линията е открита през 19 век. Общата й дължина е 110 км. , изминава се за около 4 часа.

La Сircumetnea – така се нарича теснолинейката, която потегля от Катания и обикаля за по-малко от 4 часа разпръснатите в подножието на Етна населени места. Влакчето криволичи нагоре през  гъсто култивираната сицилианска провинция. През това време край възторжените  пътници се нижат цитрусови горички, маслинови дръвчета, тук-там някоя лозя и любимите ми кактуси с бодливи круши и дори цели кактусови горички. Най-високата точка на маршрута е около 1000 м.

И колкото повече се издигахме във въздуха, толкова по-мрачно и мъгливо ставаше, защото Етна не обича да разкрива прелестите си току-тъй! Докато теснолинейката пъплеше нагоре по набраздени от лава полета, пред нас се разкри леко зловещ лунен пейзаж. Личи си как лавата неумолимо е погълнала всичко по пътя си… Слязохме в планинското градче Рандацо, където се разходихме за около час -два  и после взехме последния влак, който ни откара обратно на Йонийския бряг.

Вижте как да си организирате сами едно незабравимо ретро пътешествие извън отъпканите туристически пътеки на Сицилия :  С теснолинейката около Вулкана Етна – другата Сицилия

 Ното – Бароковото сърце на Сицилия

От централната автогара на Катания, разположена близо до Stazione Centrale (централната ж.п. гара) си взехме автобуса за еднодневна разходка до градчето Ното. През 17 век Ното е бил сринат със земята от опустошителното земетресение, което унищожило  кажи-речи половината остров. Но градът възкръсва по-красив от всякога. За целта били поканени най-талантливите художници и занаятчии от цяла Сицилия. Те превръщат Ното в истинско архитектурно бижу. В наши дни Ното е под егидата на Юнеско.  Наричат го също „ каменната градина“.  Защо ли ? Заради камъка от който са построени,  дворците и църквите му са в златистожълт оттенък и на залез градът излъчва особено сияние.

Местната катедрала Сан Николо ди Мира се счита за ярък представител на сицилианския барок. Шест модерни скулптури, сред които и една глава „търкулнала се„ по стълбите, красят катедралата. Те са дело на полски скулптор, но са поставени там временно.  Жалко, защото много ми допадат и смятам че добре пасват на барока !! Отсреща е общината на Ното. Срещу няколко евро, човек може да се качи на терасата на сградата , откъдето се открива приятна гледка към „каменната гора“.

Ачитреца и Циклопските острови

В последния ни ден в Сицилия решихме да отскочим до разположеното на няколко километра от Катания курортно градче Ачитреца. До него стигнахме  с катанския градски транспорт за около 20-на минути.  През лятото тук гъмжи от народ, но в дъждовния октомврийски преди обед мястото пустееше. Докато се разхождахме по дългата крайбрежна алея, съзерцавахме забуления в облаци Етна и разтревоженото Йонийско море, което се плискаше в стените на разхвърлените близо до брега големи базалтови късове. Наричат ги Циклопските острови и  са свързани с легенда от митологията. Според нея циклопът Полифрен, който бил пазител на Етна, хвърлил тези гигантски късове по кораба на бягащия от него Одисей. В наши дни въпросните скални блокове са част от туристическото лого на Сицилия.

Всъщност Ачитреца , заедно с още няколко малки градчета, са част от т.нар. Ривиера на циклопите – Това е 12-километрова крайбрежна отсечка в полите на вулкана, кръстена именно на тези плуващи в морето късове. Ачитреца си има приятна църква, пристанище, ресторанти и много хотели. Обикновено през лятото българските туроператори настаняват туристите си именно тук заради плажовете и заведенията.

Вместо заключение:

Сицилия е тържество на багри, светлини и аромати –  истинска наслада за сетивата ! Веднъж опознал това изумително късче земя, на човек му е трудно да се раздели с него. Оставих частица от сърцето си в Сицилия. Завинаги. Защото който веднъж е видял тази красота, ще я притежава за цял живот!

Вижте тук за организирани еднодневни пътувания от Катания до близките градчета и забележителности.

Ако статията ви е допаднала, абонирайте се за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми  по света и у нас. Последвайте линка    @VenetaNikolova

The post Къде в Сицилия оставих сърцето си appeared first on Пътешествия без край.

Крепостта Димум (I-IV век след Хр.)

Градът възниква на мястото на тракийско селище, а по-късно тук се установяват римляните, които завещават на днешния Белене античната военна крепост и митническа станция Димум.

В наши дни малка част от крепостта е възстановена. Издига се на самия дунавски бряг близо до Посетителския център на природен парк „Персина“. Мястото е идеално за разходки и съзерцания на реката и отсрещните острови. Останалата част от крепостта е била отнесена от прииждащите води на Дунав.

СЛУШАЙТЕ ПОДКАСТА

Чуйте разговора ни с отец Паоло Кортези, който от години живее в България и се грижи за паството на местния храм „Рождение на Блажена Дева Мария“ или продължете надолу!.

Паметникът на папа Йоан Павел II в историческия център на Белене

Близо 70 на сто от населението в Белене проповядва католицизма. Останалите 20% са православни християни. През 40-те години на 20 век приливна вълна на Дунав унищожава историческия център на града. Днес на мястото на някогашния малък площад се издига паметникът на папа Йоан Павел II  (1920 – 2005). В това няма нищо случайно.

Още през 80-те години на ХХ век светият отец  призовава да бъде разпространена историята на българските католици и да се каже ясно как са били гонени и избивани от комунистите католическите ни духовници.  Хората от Белене са признателни на папата и за още нещо. През 1998 г с неговия значителен принос, Ватиканът провъзгласява за светец разстреляния от комунистите епископ Евгений Босилков /1900- 1952/.  Видният беленчанин бил духовен предводител на българската католическа общност. Паметникът на папата е открит през 2016 г. от тогавашния президент Росен Плевнелиев.

Католическият храм „Рождение на Блажена Дева Мария“

На това място е открит баптистериум от 3 век. Иначе самата църква съществува от 15 век. Храмът е бил опожаряван 4 пъти от турците, но след 19 век получава благословията от тогавашния паша. Причината – отците пасионисти от храма успяват с молитви да спасят живота на болната му жена. Пашата е толкова доволен, че издава указ, с който разрешава строителството и на по-височки католически църкви в района .

В настоящия си вид е от 1860 г. Интересното е, че  до 1912 г. , когато се открива „Александър Невски“ в София,  това е най-големият храм в България. Капителите на колоните са от мрамор и са докарани чак от Китай. А защо храмовият часовник е спрян завинаги на 11:30 часа ? Защото на 11 ноември в 11:30 часа 1952 г. в Софийския затвор е разстрелян техният обичан епископ Евгений Босилков. Всъщност „Рождение на Блажена Дева Мария“ е провъзгласена за негово светилище.

В двора е разположен бюст на светеца, а в самата църква е обособен параклис в памет на неговото мъченичество. Миряните не пропускат да се помолят и пред изящно изработена статуя на Света Мария на Белене, поръчана и транспортирана от Италия.  

Гледайте видео репортажа

След 04,57 мин. на видеото от последното ми пътуване в района, разказвам за птиците на остров Персин и разположения на територията му бивш концентрационен лагер

Остров Персин, където птиците са господари

Но най-голямото богатство на Белене е дивата природа. Над 200 вида птици гнездят в района на т.нар. Беленски архипелаг, състоящ се от 19 острова. Част от тях са разположени на територията на Природен парк „Персина“. Но единственият достъпен за туристите остров е  Персин.

За да ни допуснат на него се наложи ден – два по-рано да изпратим паспортните си данни в х-л „Престиж“  в гр. Белене, чийто екип организира туристически разходки до острова. Имайте предвид, че на Персин не се допускат туристи без придружител. 

Това е най-големият български остров на Дунав – дълъг е 16 км. и е широк 9 км.. Източната му част е дива и блатиста, обрасла е с водолюбива растителност и е постоянно огласена от мелодичен птичи хор. Островът си има наблюдателни кули за любителите орнитолози, както и пътища – тесни асфалтирани алеи, които минават близо до блатата.

 Докато се движихме бавно и тихо с автомобила,  край нас прелитаха всякакви птици без да се притесняват особено от присъствието ни.

Корморани, бели чапли, гъски, диви патици, пъдпъдъци и пр.

се стрелкаха в небето, а някои спокойно си се разхождаха по пътя и мързеливо се отместваха встрани, за да минем покрай тях. Най-голямата местна гордост е новозаселилата се колония от 88 двойки къдроглави пеликани, която е по-многобройна дори от тази в резервата Сребърна. Специално за тези големи пернати  са изградени дървени платформи над водата.

На остров Персин пристигат орнитолози от цял свят със списък на птици, които мечтаят да снимат или поне да зърнат като малки петънца,  стрелкащи се в далечината. Така че ако решите да отскочите до този земен рай трябва непременно да се снабдите с бинокли и фотоапарати и, разбира се, да направите заявка за посещението и да изпратите предварително своето ЕГН в хотела или в Посетителския център на природен парк „Персина“. 

А аз успях да снимам тази симпатична синявица, което си е истинска находка, защото е световно застрашен вид, включен в Червената книга:

Концлагерът Белене или как споменът за българския Аушвиц бе заличен

Това няма как да ви се случи нито в Аушвиц, нито в Алкатраз.! Къде другаде ще ви допуснат да преминете през портала на затвор с 800 осъдени затворници, само и само за да съзерцавате красива природа и редки птици ?

Малцина подозират, че на остров Персин има действащ затвор, където присъдата си излежават лица с тежки криминални престъпления. Затова има строг  пропускателен режим. Още от портала туристите биват инструктирани да не заговарят или снимат блуждаещи из острова хора. Не че видяхме такива, де ! Личните карти остават при охраната, връчват ви ги обратно при напускане на острова. А някои идват тук не за да се дивят на природни красоти, а за да отдадат почит на жертвите на комунизма. 

Какво е останало от концлагера Белене ?

По време на тоталитарния режим над 8 000 наши сънародници /по неофициални данни/– предимно представители на интелигенцията, срещат смъртта си в построения на острова концлагер. Впоследствие той е разрушен до основи, за да бъдат заличени следите от зверствата на режима. Понтонен мост, дарен лично от Сталин, свързва и до днес сушата с острова. 14 км. навътре от брега се намират останките от т.нар. трудово възпитателния лагер. Направена е възстановка на някогашния портала с цитати от Максим  Горки.  От предната му страна пишело „Човек звучи гордо“, а отзад – „Ако врагът не се предаде се унищожава!“.

И наистина, надзирателите хич не си поплювали, като избили по всякакви изобретателни методи хиляди „врагове на народа и на партията“- лекари, адвокати, писатели , общественици…  И понеже цялата документация на лагера е унищожени, а част от телата на избитите – изнесени и заровени извън острова, никой с точност не може да каже колко в действителност са били жертвите и по какъв начин са били изтезавани и избити. Чудесен повод паметта за зверствата да бъде размита,  деянията на палачите – омаловажени, а проектът за изграждането на мемориал на мястото на някогашния концлагер – забравен. 

Последно лагерът е бил използван по време на Възродителния процес в края на 80-те 

В наши дни, по инициатива отец  Паоло Кортези – енорийски свещеник на храма „Рождение на Блажена Мария“ , в изтърбушена барака е обособен т.нар. Молитвена стая.  През пукнатини и решетки на стената в полумрака съзираме изсъхнало дърво, опасано цялото с някогашната тел на концлагера. Скулптурата е направена, за да напомня за мъчението и страданието на Христос на кръста и на хилядите жертви на комунизма,  които умират заради техните ценности, независимо дали са били религиозни, демократични и социални.

Какво е останало от кошмарния лагер ? Почти нищо. Или  по-точно : сградата на директора на лагера, неговият файтон и шейна и … тоалетните, където онези,  които се застоявали по-дълго получавали удар с палка в главата и политали към дъното на близкото блато. Толкоз за концлагера на остров  Персин. Смятам, че всеки българин трябва да посети това място. За да не се повтаря историята !

Да отседнеш на брега на Дунав

Ако си мислите, че Белене е на ръба на географията и че там няма как да попаднете на сносен хотел и на нормални условия за отдих, жестоко се лъжете. Покрай католическата църква тук пристигат духовни служители от Италия, Испания и пр., както и чужди бизнесмени, а напоследък и все повече туристи, включително орнитолози от цяла Европа. И всички те отсядат в местната хотелска база.

В градчето отвори врати  къща за гости,  а край  дунавския бряг са кацнали 2-те наскоро реновирани сгради на хотел „Престиж“, които са постоянно пълни с гости. Оттук се открива неповторима гледка към реката и отсрещните острови, включително се вижда понтонът, който свързва брега с остров Персин. Освен това човек може да се топне в открития басейн, буквално на метри от реката. 

Вкусната храна

В Белене хапнахме следните вкусотии с еко продукти от местното стопанство:

Рибена чорба със 7 вида риба. Нашите домакини твърдят ,че само в Тутракан и при тях въпросният деликатес се правел по традиционната дунавска рецепта.

Дунавски сом на скара – беше вкусен и сочен , но не прекалено мазен. 

Тирамису по рецепта на местния отец Корадо, палачинкова торта и баклава + вегетариански сладолед от малини.

Вместо заключение:

Град Белене е истинско туристическо бижу, което е пълно с изненади и тепърва ще привлича почитатели.  Побързайте да му се насладите докато мястото е още девствено и недокоснато от чалгата и масовия туризъм.

Вижте още 10 чудни разходки край Дунав – от Видин до Никопол

До Белене пътувахме с агенция Травентурия, която периодично провежда екскурзии с кауза за съхраняване на българската природа чиста и дива чрез запознаване на възможно най-много хора отблизо с нейната красота и биологично разнообразие, за което им благодаря

Ако статията ви е допаднала, подкрепете ме, като се абонирате за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми до скритите кътчета на България и не само Последвайте линка    @VenetaNikolova

The post Град Белене и остров Персин – 7 причини да ги посетите appeared first on Пътешествия без край.

От стари селища, разпръснати по стръмния бряг, скални църкви и антични крепости, до потънали в зеленина острови и закътани пясъчни плажове – българското поречие на Дунав е идеалната дестинация за хора с приключенски дух и „широко отворени очи“.

Гледайте видео репортажа

В края на лятото решихме да прекараме 3 незабравими дни, като пропътувахме отрязъка от Видин до Никопол следвайки пътя край Дунав. За видяното и преживяното – вижте в моя видеоразказ или продължете надолу в текста.

Няколко любопитни щриха за тихия бял Дунав

Траките нарекли реката Истрос /предполага се, че произхожда от глагола „струя“/. Древните гърци пък вярвали, че е брат на Нил.  Дунав – втората по дължина река в Европа  /след Волга/ пресича 9 държави и 4 столици. Разстоянието , което тя изминава на територията на България от устието на р. Тимок до град Силистра, е 471 км. Тези плодородни земи са били заселени от дълбока древност.

В античността т.нар. Дунавски лимес е очертавал външната граница на Римската империя. Затова днес цялото ни поречие е осеяно със следи от фортификационни съоръжения. Част от тях са били използвани от българската държава през средновековието, а по- късно и от османския нашественик. Така че целият район изобилства с исторически паметници от различни епохи, както и със следи от решителни за съдбините ни битки.

^{Гостуваме на крайдунавските села Сребърна и Гиген , където ви срещам със стопаните на прекрасни старинни къщи за гости, реставрирни и подредени като етнографски музеи.}

Видин – дунавски град с европейски облик

Резервирах нощувка в малък хотел край Дунав в центъра на Видин . Останахме очаровани от града.  Излъсканият център с приятната пешеходна алея, която стига до реката,  множеството ретро фенери, зелената крайбрежна градина, приятните заведения, чистотата и усмихнатите лица на хората, промениха представите ми за бедния северозападен град, захвърлен накрая на Европа. Нищо подобно !

Явно през последните години Видин е направил огромна крачка напред с помощта на еврофондове, в което лошо няма! А туристите определено има как да се забавляват и какво да видят тук. Струва си да разгледате градските музеи, крепостната порта Пазар капия в центъра, къщата с куклите и руините на  Синагогата. В града се организират полети с балон, разходки с лодки по поречието и пр. Освен това оттук минава трансевропейския маршрут ЕвроВело 6 , т.е. има добри възможности и за велопреходи.
Разбира се, и ние отделихме специално внимание на емблемата на Видин –

крепостта Баба Вида

Един от най-добре запазените ни средновековни замъци е издигнат на най-големия завой на р. Дунав на мястото на  римската крепост Бонония. Настоящият й облик е от времето на цар Иван Срацимир през 14 век. В наши дни Баба Вида е сцена на зрелищни възстановки. Тук има летен театър, изложбена площ, а отскоро крепостта е домакин и на исторически куест игри. Да не говорим за приятната гледка към реката!

Античният град-крепост Рациария край село Арчар

Не очаквайте указателни табелки за културно-историческите обекти в тази част на поречието. Всичко става с питане. Така стигнахме и до Рациария.  Някога тук се издигала  бляскавата столица на римската провинция Крайбрежна Дакия. Днес руините й са разпилени в околностите на село Арчар. Основан е през I – ви век като пристанищен град. През  V век градът е превзет и опожарен от хуните, но през 5 век е построен отново.

В развалините археолози попадат на уникална находка – съкровище със златни накити с изящна изработка от III до V век.  Градът край Дунав продължава да се проучва, като  част от находките му са консервирани, т.е. опаковани в найлони. Въпреки това иманярите от години върлуват тук, ровейки като термити сред руините му . И една любопитна подробност : според експерти до 90 процента от античните монети, продавани по аукционите в света, са от България, а почти половината от тях са изровени от руините на  Рациария. Жалко!

Корабът „Радецки“ ви очаква на козлодуйския бряг

Той  достолепно се клатушка на козлодуйския бряг, където на 17 май 1876 г. акостира отвлеченият от Ботев австрийски параход. Развълнувани, бунтовниците коленичат, целуват българската земя и се отправят към Врачанския балкан, а „Радецки“ се превръща в символ на гордия български дух. Само че днешният кораб не е автентичният параход, влезнал в аналите на историята ни, а неговото копие.

През 60-те години на 20 век с даренията на над 1 милион български дечица, се построява възстановка на „Радецки“. Днес, в салона първа класа, се съхраняват някои ценни реликви от Ботев. Понякога корабът прави кратки преходи до близките населени места за развлечение на туристите.

Но да си призная … не успях да усетя полъха от миналото. Днешният „Радецки“  с нищо не се отличава на съвременните туристически увеселителни корабчета, липсва ми патината на времето… Иначе около копието на „Радецки“ е обособен чуден просторен крайречен парк с възможности за пикник и разходки.

 Оряхово – най-високият бряг на българското поречие и крепостта „Камъка“

За разлика от румънския бряг, нашият е висок, а част от селищата ни са разположени амфитеатрално на 100 – 150 м. над тихите речни води. В района на град Оряхово брегът достига най-високата си точка – 226 м. Самият град, с разпилените по склоновете къщи и виещите се нагоре-надолу улички, предлага чудни гледки към синята лента на Дунава. Централният площад е наскоро ремонтиран, а някои от къщите по нещо ми напомнят на … Португалия.

Основната туристическа забележителност на Оряхово, обаче е неговата стара крепост „Камъка“, увенчала едно от възвишенията край Дунав. Строена е през 9 век, като част от отбранителната система на Първата българска държава. Била е разрушена от турците, после – възстановена, а през 1395 е временно превзета не от кого да е, а от небезизвестния граф Влад Цепеш, прототипът на Дракула !!!!  В непосредствена близост се намират още едни руини – тези на ресторант от соца, от който са останали само скелето и бетонените отливки.

От „Камъка“ се открива километрична панорама към Дунава и към един остров, който не е ясно как се казва…

 Селски туризъм в село Гиген

Исках да отседна в някое селце на брега на Дунав, но се оказа, че в района семейните хотели са рядкост. Дълго се рових в интернет докато накрая открих някаква къща в невзрачно село, за което не бях и чувала. Село Гиген се намира близо до устието на река Искър. Пътят е ремонтиран, а повечето къщи са добре поддържани, навсякъде е чисто и спретнато. Селцето дори си има 2 магазина за хранителни стоки, та и ресторант дори!

А къщата за гости ? Тя се оказа приказно кътче за почивка!  С потъналия в цветя селски двор под сянката на асмата, зеленчуковата градина, курника с кокошки и гъски, работилничката със инструменти от преди 100 години. Собственикът, чичко Величко, обича все нещо да майстори. Сега се е захванал с някаква над 100 годишна рибарска лодка – иска да я поправи, за да я показва на гостите си.

Гордостта на чичко Величко е частният етнографски музей, който е заформил в двора на къщата си. В продължение на години той събира стари носии, бакърени съдове, шевни машини, тъкани и всякакви предмети от бита от близките дунавски села. Сега тези реликви оживяват в пъстра експозиция.

Да хапнеш вкусни домашни гозби на чист въздух с домашна ракийка и после да заспиш като къпано бебе в уютната селска къща. На сутринта не ни се тръгваше от Гиген !

 Улпия Ескус, великолепният !

Гиген си има уникална забележителност, с която се гордее – Улпия Ескус или градът на Улпий Траян на Искър – Ескус.

Основан през I век, той процъфтява с внушителните си сгради, украсени целите със зелен мрамор, докаран чак от Бреша /на територията на днешна Италия/ и с бели изваяни колони. Днес руините му са разпилени на по-малко от 2 км. от Гиген, близо до устието на р. Искър и далеч от туристическите погледи.

Според археолозите 85 процента от оригиналните камъни на повечето сгради са тук и могат да бъдат възстановени. Дори имало такава идея, но едва ли скоро ще се осъществи. Докато се разхождахме сред останките бяхме силно впечатлени от тяхната мащабност и от изящните архитектурни фрагменти.

Разхвърлените от времето и земетресенията конзоли и капители свидетелстват за пищната украса на сградите. Това било един от най-красивите и богати градове на римската провинция Мизия. По времето на император Константин Велики /4 век/ тук бил построен и удобен мост през Дунава. Ала в края на 6 в. авари и славяни превземат Улпия Ескус и напълно го сриват до земята.

 Да посрещнеш залеза в село Байкал

Дунав предлага закътани местенца с изглед към тихите му води и дивия румънски бряг отсреща. Като например село Байкал, кацнало върху плавните крайбрежни възвишения. Няколко рибарски лодки се клатушкаха на селското пристанище,  докато денят бавно се оттегляше зад равнините на отсрещна Румъния.

Изведнъж всичко притихна, речните води пламнаха в охра и червено. Докато тичах нагоре надолу с фотоапарата, в стремежа  да уловя най-красивия миг, стигнах до т.нар. паметник на Септемврийци, кацнал на малко възвишение.  Чудесно местенце да изпратиш наситения с красиви спомени ден!

Село Байкал си има рибарска хижа-ресторант в тиролски архитектурен стил, 2-3 туристически бунгала, които ми се сториха сносни, както и нелеп хотел, строен – недостроен и залостен, курдисан до самото пристанище. С други думи – тук местните яко са решили туризъм да развиват.

Най-панорамната гледка – село Сомовит

Нашият домакин в село Гиген ни посъветва да се отбием в близкото село Сомовит, от което се открива 180 – градусова гледка към Дунав. Речено сторено.  На влизане в селото попитахме един местен как да стигнем до най-високата панорамна точка. „Вървете след мен, ще ви заведа“ , каза той и яхна моторетката си. Слез 3 минути се озовахме на малко възвишение край пътя, от където пред нас, като на длан, се ширна Дунав, обрамчен от пустеещите брегове, от едната страна, и българския хълмист терен с накацалите по него къщурки – от другата.

А що се отнася до името на село Сомовит, с него е свързано следното предание.  В миналото местните обичали да ловят риба в река Вит /която се влива в Дунав край селото/. И се прославили с улова си на огромни сомове, които продавали из цялата страна. От там произлязло и името на село Сомовит. Иначе, подобно на всички населени места край Дунав, и Сомовит е с древна история. Според археолозите има свидетелства за човешко присъствие още от 3-4 в. пр. Хр.

Никопол или началото на края

В ранната септемврийска утрин посетихме захвърления на ръба на България невзрачен градец.  Докато се шляехме безцелно и разпитвахме как да стигнем до Калето, жена на средна възраст плахо се доближи с думите: „Благодаря ви, че се интересувате от нас! “.  Че то явно Никопол отдавна е забравен от света, а май и от… Бога! За някогашния процъвтяващ град, разположен амфитеатрално край Дунав, рядко се споменава в медиите ни, а и туристите го заобикалят. Напълно неоснователно ! Защото Никопол е град с богата история, освен това притежава някакъв … меланхоличен чар.

Най-малкият ни крайдунавски град е със славно минало и … тъжно настояще. Основан е още от римляните, а през 1059 г. получава името Никополис – град на победите. По време на т.нар. Османско владичество е един от най-важните военно-административни центрове по течението на Дунав. При соца е активен пристанищен град с бурен културен и икономически живот. Ала в наши дни няма и помен от всичко това…

Отправихме се към емблемата му – Никополската крепост

В края на 14 век тя се превръща в сцена на отчаяната и храбра съпротива срещу османските завоеватели. Тук цар Иван Шишман прекарва последните си дни преди да бъде заловен и посечен от турците. Всъщност Никополската крепост е едно от последните късчета свободна българска земя, преди България окончателно да падне под турски ботуш. Днес тази светиня е забравена. От нея са оцелели няколко буренясали камъка, реставрирани с помощта на еврофондове. Най-добре запазената част от крепостта е огромната старинна порта, но тя е от по-късен период. Крепостта е затворена за туристите, но ние успяхме да избутаме тежката порта и да се изкачим на върха, от който се вижда отсрещния румънски град Ту̀рну Мъгурѐле.

 Скалната църква „Свети Стефан“ – най-добре пазената тайна на дунавското ни поречие

Има още една причина да посетите град Никопол. Това е скалната църква „Свети Стефан“, разположена край Дунав едва на километър  от града. И това място е забравено дори от местните хора. Църквата е изсечена в отвесните варовикови скали високо над брега.

Движейки се между скалните отвеси и водата  изведнъж незнайно защо, в спомените ми изплува последната доста злокобна сцена от филма „Планетата на маймуните“ /1968г./, където главните герои, подгонени от горилите, попаднаха в затрупаните от атомен взрив останки на Ню Йорк на брега на океана. Същото апокалиптично усещане те обзема,  докато се шляеш по пустеещия бряг на фона на отсрещните индустриални структури на румънския град Турну Магуреле …

До самите скални ниши стигнахме по стръмна, хлъзгава и необезопасена пътека. Толкова варовик има в тези скали, че побеляхме, като оваляни в тебешир !  Но си струваше усилията и риска. Отгоре, през скалните отвори, ни посрещна синята усмивка на Дунава. Предполага се, че църквата е от 3-4 век – това са първите векове на християнството. Според преданията апостол Андрей, един от Христовите ученици, е служил в тази скална църква по пътя си към Черно море.

През 10 – 11 век „Свети Стефан“ става част от голям манастирски комплекс,  но от него нищо не е останало. И въобще – почти нищо не се знае за това място. Жалко!

 Вместо заключение:

През цялото време докато се движехме край Дунав по пътя, свързващ Видин с Никопол , си задавах един въпрос. Защо ние българите не умеем да ценим своите богатства ? Хилядолетия наред реката е била търговски коридор и проводник на различни културни влияния от Запада. Целият ни бряг е осеян със следи от антични крепости и разкошни римски градове, пропит е с история и предания, природата и гледките към реката са смайващи ! Да не говорим за ремонтирания асфалтов път, свързващ населените места. Само на няколко места попаднахме на разбита пътна настилка.  Красивата архитектура на старите сгради, военните паметници, чистосърдечността на хората, местната кухня … всичко това придава особен колорит на този недокоснат от масовия туризъм край – чудесна дестинация за приключенци и хора в търсене на автентични преживявания.

Вижте още : Пътешествия по бреговете на Дунав 

Ако статията ви е допаднала, подкрепете ме като се абонирате за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми до скритите кътчета на България и не само Последвайте линка    @VenetaNikolova

The post 10 чудни идеи за разходки край Дунав – от Видин до Никопол appeared first on Пътешествия без край.

Какво знаем за Пропадалото

Въпросното чудо представлява каменна долина, образувана  преди 40 млн. години от потънала земна кора между два тектонични разлома. Наричат го Пропадалото, защото е пропаднало с около 60 м. и отвсякъде е обградено с отвесни скали.

Някои от тях достигат главозамайващи височини. Това своебразно каменно срутище е дълго не повече от километър, но е наситено с причудливи фигури. Въобще целият район около Червен бряг и  Карлуково изобилства с карстови образувания. Тук са открити над 400 пещери, а в една от тях археолозите попадат  на фосили от динозавър!

Как да стигнете до Тектонски гребен калето

Пропадалото се намира на около 130 км. от София. Отминахме Червен бряг и след 6 км. бяхме вече в Реселец. Пресякохме  живописното селце, продължихме  около 2 км. на запад и стигнахме до началото на екопътеката, която отвежда до въпросния феномен. /Вижте картата в края на статията/

А веднъж попаднал тук човек може да се изгуби в гора от каменни кули, нащърбени скали, гигантски блокове, прорязани от дълбоки цепнатини и пещери. Да не говорим за невероятното разнообразие от птици, които гнездят в каменните ниши.

И най-хубавото е, че това природно съкровище още не е залято от масовия туризъм, така че човек може спокойно да се наслади на неопетнената му красота.

Екопътеката Тектонски гребен „Калето“

Въпросната пътека е леснодостъпна. Тя е обходна /т.е. кръгова/.  Общата й дължина 6 км. и обхваща както Пропадалото, така и местността „Калето“ с красивата панорамна площадка. Част от пътеката минава по древен римски път.  Ала за жалост маршрутът и забележителностите по него не са маркирани.

Изходният пункт е в околностите на село Реселец в приятна местност, облагородена с полянка, паркинг и беседка. На широката поляна е паркирана каравана с няколко маси, където хапнахме бързо, вкусно и евтино. Самата пътека към Пропадалото започва с дървени стълби близо до асфалтираната алея. Тук е поставена информационна табела, в която нищо не се споменава за самия маршрут. Пресякохме сенчеста горичка и след около 10-на мин.  се озовахме в каменната гора, заобиколени отвсякъде от скални късове, обрасли в треволяци. Пътеката криволичи край варовиковите грамади, а ние се спирахме на всяка крачка, за да съзерцаваме надвесените над нас фигури и да щракаме с фотоапарата.

Пещерата „Темната дупка“ на Пропадалото

Малко разклонение вляво от пътеката ни отведе до входа на зловеща цепнатина. Тук скалата се е пропукала, образувайки невероятен, около 60-метров процеп, от който струи ледено дихание. Това разбира се, не ни попречи да се промушим в него. Клаустрофобичната пролука  отвежда 15 м. навътре, но не стигнахме до “търбуха“ на пещерата.

Според местни пещернячи в една от залите има два отвора към небето. Местните ги наричали „Очите“ по подобие на тези в близката пещера „Проходна“.  Вътре имало две разклонения, едно от тях отвеждало  до дълбока пропаст. Така че не е желателно да се влиза навътре.

Няма как да не ви направят впечатление два великански каменни късове, изправени един срещу друг на фона на небето. Заприличаха ми на оцелели от атомен взрив небостъргачи сред руините на опустошен град.

Отсечената скала

Докато обикаляхме в подножието на скалните гиганти, свихме по малко стръмно разклонение и се озовахме на закътана полянка, от която се открива гледка към част от каньона. Пред нас изникна около 30 – метрова каменна стена, висока колкото 10-етажен блок,  разсечена на две от огромна цепнатина.

Местните хора разказват легендата за безумно красивата девойка Ресела, която се хвърлила от върха й, защото не искала да смени вярата си. От мъка скалата се разцепила и т.н.

Когато изгубиш чувство за ориентация

За по-малко от час успяхме да обиколим каменната долина. Докато скитахме насам натам, питайки се как да стигнем до „Калето“ и до панорамната площадка, срещнахме и други туристи. И те като нас се чудеха колко е дълъг маршрутът и къде отвежда. Излязохме от каньона и влязохме в сенчеста борова гора. Продължихме надолу към река Ръчене. Надявахме се, че пътеката ще ни изведе към паркинга, но в даден момент тя просто … изчезна.

Жалко, че точно в такива моменти интернет покритието ми пропада, заедно с Google maps. Признавам си, че чувството за ориентация редовно ми убягва, затова разчитам най-вече на навигацията и предварителната подготовка от интернет. Но не би! Явно пак се изгубихме.  Решихме да се върнем обратно, благодарение на което още веднъж го разгледахме и открихме нови дупки и цепнатини.

Впоследствие ни казаха, че е трябвало да продължим нагоре между стените на естествен каменен коридор, който се пада вдясно от пътеката и отвежда до равна полянка. Оттам по една пътечка се стигало до въпросното Кале! По пътя се откривала приятна гледка към каньона.

Местността „Калето“ и панорамната площадка

Но ние се върнахме в изходната точка на маршрута на паркинга и поляната. Оттам поехме по асфалтовата алея вляво от дървените стълби. Вървяхме около 15-на мин. и стигнахме до някогашната хижа „Момина сълза“, оставена на произвола на природните стихии.

Оттам продължихме нагоре към наблюдателната площадка на местността „Калето“ по стръмна пътека, облагородена с 200 дървени стъпала. Минахме край разхвърлени сред шубраците камънаци на заличена от времето римска крепост. И не след дълго се озовахме на въпросния пункт за съзерцание на каньона.

Е, гледката докато се разхождаш долу в полите на колосите, е по-впечатляваща. Оттук се вижда „Коминът“ –  върхът на цепнатината на Отсечената скала.  Има и живописна беседка с красива изглед към отсрещните не по-малко импозантни скални дантели. Освен това в далечината се се очертава и халката на скалния феномен  „Провъртеника“.

Реселешките кукли – една от най-добре пазените тайни на Северозапада

Който посещава Реселец и Пропадалото получава в бонус Куклите. За целта обаче трябва да поемете по пътя между Реселец и село Бресте. Вляво от шосето, пред възхитените ви погледи, ще изникне гора от островърхи скални качулки. Цялата долина от двете страни на река Ръчене е осеяна с тях.

За съжаление няма трасиран път между въпросните качулести формирования, но много хора използват козите пътечки край коритото на река Ръчене, която лятно време е напълно проходима, за да се възхитят отблизо на това чудо на природата. Наблизо има и водопад. Въобще – още една чудесна дестинация за разходка . Но за Реселешките кукли – някой друг път. ?

Вместо заключение

Районът на село Реселец е истинска природна съкровищница, която е малко известна на пътешествениците. А това може само да радва хората, които обичат да търсят и да откриват красиви, недокоснати от цивилизацията бисери.  И все пак, въпреки усилията на община Червен бряг за облагородяването на района, местните биха могли да проявят повечко съобразителност ако искат да посрещат туристи. Колко му е да обозначиш маршрутите с няколко дървени табелки или поне да нарисуваш с боя върху скалите няколко стрелки ? Така любителите на приключенията ще могат пълноценно да опознаят дивата природа на реселешкия край. А той с нищо не отстъпва на близкото Карлуково с неговата гордост Геопарка „Искър-Панега“ – оазис на дивата природа
и  Eмблематичната пещера Проходна, известна още като  „Очите на Бога“

Ако статията ви е допаднала, подкрепете ме като се абонирате за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми до скритите кътчета на България и не само Последвайте линка    @VenetaNikolova

Вижте къде се намира Пропадалото и как да стигнете до него!

The post Пропадалото или Тектонски гребен Калето – да се изгубиш в каменната долина appeared first on Пътешествия без край.

Разгърнете някоя  туристическа диплянка за България и навсякъде ще видите кадри от  красиви девойки в носии, накичени с венци от рози, които пълнят преливащи от рози кошници в ранна пролетна утрин. Но това клише определено не изчерпва всичко което ще научите и преживеете ако си подарите няколко дни в  Розовата долина.

Гледайте видео репортажа

Околностите на Павел баня са идеална дестинация за любителите на селския туризъм и хора с откривателски дух. Представям ви някои от по-неизвестните места, където човек на спокойствие да съзерцава природата, встрани от туристическите орди.

Долина с дъх на дамасцена и какво знаем за крехкото растение

Розовата долина се простира от двете страни на Подбалканския път между Средна гора и Стара планина. Ако се движите по шосето от София, ще видите, че първите розови масиви се появяват малко преди село Розино, а последните – малко след град Казанлък.

Долината е идеалното място за отглеждане на маслодайната роза, или сорт Дамасцена. Капчици масло от българска роза влизат в състава на най-реномираните парфюмерийни марки по света. Цената му е изключително висока. Един килограм българско розово масло се търгува между 4 и 5 хиляди евро на международните пазари. Производството на т. нар. „течно злато” се е превърнало в доходоносен поминък за местните хора, както и в търсена туристическа атракция.

1. На розобер в ранни доби

В края на май и началото на юни обширните розови насаждения избуяват в бледо цикламено и са истинска радост за окото. За хората от общините Казанлък, Павел баня,  Калофер, Брезово, Стрелча  и прочие това е най-натовареният период в годината. Тогава започва розоберът. Още в ранни зори към насажденията се стичат розоберачи от близките села. Най-доброто време за бране е от 5 и половина до 10 часа сутринта, или преди слънчевите лъчи да изпарят съдържащото се в цветчетата розово масло. Самото събиране на розовия цвят представлява истински ритуал, който не се е променил съществено през последните 200 години.

Ако по това време попаднете тук, вероятно ще ви връчат найлонов чувал или кошница и ще ви подканят да „нагазите” в ароматното море от полюшващи се на вятъра рози, за да си наберете от тях.   За целта си осигурете гумени ботуши и леко яке , защото утрините тук са хладни.

В местните розоварни се добива „течното злато“ на България

Сезонът на розобера е „звездният миг“ за десетките модерни и по-примитивни розоварни в долината, които работят на пълни обороти .   Сега е моментът да се запознаете с процеса на добив на розовото масло, известно още като „течното злато“ на България. Част от тези обекти посрещат туристи срещу предварителна заявка и минимална входна такса.

На територията на община Павел баня , например, има над 6 хиляди дка розови насаждения и 10 действащи розоварни. Една от тях се намира в село Търничене.  Тя е сред най – старите в района и дори си има малък музей.

Етнографският комплекс в село Скобелево край Павел баня също съдържа малка розоварна и прилежаща към нея музейна сбирка, уютна механа, селскостопански двор, както и великолепна розова градина, в която можете да поседнете на сянка под розовите храсти и да вдишвате до насита пропития с божественото ухание въздух! Наблизо има и ферма за щрауси с широко отворени врати за туристи. С  традициите в розопроизводството можете да се запознаете в Етнографски комплекс „Кулата“ и Музея на розата в град Казанлък и на много други места в района.

2. Усетете полъха на хилядолетията – тракийски гробници и светилища

Розовата долина е осеяна с тайнствени могили, в които бяха открити древни светилища и погребения на тракийски владетели. Така този райски кът от българската природа стана известен и като Долината на тракийските царе.

Около 10-на гробници в района  посрещат туристи, привлечени от митовете, свързани с разцвета на тракийската цивилизация по нашите земи. Най-известната и посещавана е т.нар. Казанлъшка гробница от края на V и началото на  IV век пр. н.е. Въпросният обект се намира в самия центъра на гр. Казанлък, но  е копие на автентичната тракийска гробница, която  е запечатана с цел консервация.

На широка популярност се радва т.нар. Голямата Косматка или гробницата на  Севт III – тракийският владетел  на Одриското царство. Сред гробниците, достъпни за туристите са Оструша, Грифоните, Светицата, Хелвеция и др. Всички те са разпръснати в района на град Казанлък на територията на Розовата долина или т.нар. Долината на тракийските царе.Уникални артефакти открити в околностите са изложени в Историческия музей „Искра“ в Казанлък. Наистина си струва да му отделите поне час, за да обогатите представите си за живота на древните ни предци.

Още за Тракийското наследство в долината вижте в  „Потайностите на Долината на тракийските царе“.

3. Фотосесии в циклама и червено

С цвят на  дамасцена

От края на месец май до средата на юни  Розовата долина се обагря в циклама и всичко ухае на нежното цвете. То  се разстила на ароматни килими с десетки  километри край подбалканския път. И не само. Накъдето и да свиете от шосето, по черни пътища или край малки подбалкански селца, ще бъдете обиколени от розови храсти.  А това е предизвикателство за всеки фотограф.

Оказва се обаче, че е трудно да направиш оригинална снимка на розови масиви на фона на Балкана без да влезеш в капана на изтърканото клише от рекламните брошури.  Лично аз никога не съм доволна от опитите си. Но се надявам, че все някога ще направя мечтаната снимка. Може да откъснете шепа розов цвят /без да прекалявате с количествата, все пак/ и да ги поставите в гардероба, за да ви ухае дълго време на дамасцена…

Макови полета на прицел

Сезонът на розите съвпада с цъфтежа на маковете – това изумително деликатно, любимо мое цвете!! Тогава човек може до безкрай да експериментира със светлината, вятъра и плавно полюшващите се опиумни цветчета в опит да улови в кадър, макар и частица от омайната им красота.

Възможностите за фото импровизации са безкрайни. От безбрежни червени макови полета, разгърнати в полите на Балкана, до отделни усамотени червени островчета в близост до стари, порутени църкви, езерца и рекички и т.н.  Може да си изплетете венец от макове/стъблата им са малко чупливи, но е възможно/ и да направите фотосесия на фона на изпъстрени с диви полски цветя полянки и т.н. и т.н.

Друга опция за фотоемоции са разходките сред обширните лавандулови полета на Розовата долина. Но за нея ще ви разкажа в някоя от следващите ми публикации. ..

4. Тайнствени мегалити в прегръдката на долината

Част от Розовата долина се разгръща в полите на Сърнена Средна гора, която пък е осеяна с забравени от времето  мегалити, кой от кой по-древни и неразгадаеми. А откриването им е истинско приключение. Някои от тях са скрити в гората и са трудно достъпни, други са по-известни и напоследък започват да привличат туристи. Повечето все още не са достатъчно добре проучени.

Най-посещаваният подобен обект е мегалитът край казанлъшкото село Бузовград. В гигантските, струпани на ръба на пропастта каменни структури покойният траколог проф. Александър Фол съзира трон, жертвеник и урва, които били използвани за религиозни ритуали.  До загадъчната структура има чудесна екопътека. Целият маршрут се преминава за около 2 часа и половина и включва и други исторически и природни забележителности.
Вижте още:  Мегалитът край Бузовград или врата към отвъдното.

Друго пропито с мистерия място се е притаило в гората на няколко километра от село Розовец, чийто околности, както подсказва името му, са осеяни с маслодайна роза. Става дума за Кутела . Въпросният обект представлява гигантска чаша. Никой не знае кой, кога и с каква цел е изваял това великанско творение. Предположенията са много.
Вижте още:  Мистерия в Средна гора – Кутелът и как да го откриете.

Люляковото светилище, Правите камъни, долменът Плочата и яйцето на Змейцата и още няколко хилядолетни структури са осеяли склоновете на Средна гора в района на гр. Брезово.

 5. Да се гмурнеш в синевата на язовир Копринка

Докато бродим сред розовите масиви, плетем макови венци, изследваме хилядолетни гробници и катерим чукарите по следите на тайнствени мегалити в Средна гора,  денят неусетно се изнизва.  А любимото ми място за изпращането му е язовир Копринка.

Тук залезите са винаги зрелищни и всеки път различни. Бреговете на язовира предлагат прекрасни възможности за почивка и за риболов. През лятото над копринените му води се организират полети с балон. На северния бряг се намира къмпинг с десетки каравани и палатки. Приятно е да се разхождаш по язовирната стена.
От едната ти страна се разгръща синевата на Копринка, от другата – великолепна гледка към долината и белеещия се в далечината град Казанлък.  Оттук се вижда и значителна част от веригата на Стара планина, заедно с емблематичните върхове Ботев, Шипка и Бузлуджа.  Обиколката на язовира завършва с вкусна вечеря в един от местните ресторанти, предлагащи пържен шаран и уклей.

Западният бряг, т.е. долната част на язовир Копринка е не по-малко живописен и фотогеничен.

 6. Потопената църква „Свети Анастасий“ или последното късче от един изгубен свят

Това е едно от най-красивите, пропити с меланхолия и мистика кътчета на Розовата долина. За разлика от потопения храм на язовир Жребчево, който се превърна в туристическа атракция и в момента се ремонтира, потопената църква на язовир Копринка тъне в самота и забвение.

Намира се на западния бряг на Копринка, там където  са изпускателите на язовира, в района на село Виден – квартал на Павел баня. Преди време семейство щъркели гнездяха на изоставената й камбанария, но гръмотевична буря отнесе гнездото. Някога тук е имало село, в което кънтял детски смях, имало и църква за чудо и приказ. Днес от тези идилични времена са останали само нащърбените сред полето руини
. Още за потопената църква на язовир Копринка вижте тук!

7. Съчетай полезното с приятното в Павел баня

Противно на очакванията не Казанлък, а Павел баня е общината с най-много розови насаждения в България. Така че и тук всяка година се провежда зрелищен празник на розата, предвождан от Царица на розата и Цар на минералната вода. Защото наред със своите  цикламени плантации, подбалканското градче се гордее и с лековитата си минерална вода.  Запазена марка в тукашните балнеосанаториуми е  т.нар. Павелбанска методика за подводна екстензия, която успешно отстранява болежките на дискова херния и т.н.

Градът разполага с безброй квартири, малки семейни хотели и по-луксозни комплекси с модерни спа центрове, плувни басейни, ресторанти и пр. И въпреки строителството на нови почивни бази и увеличаващия се туристически приток, Павел баня все още не е изгубил нищо от някогашния си чар на тихо, провинциално градче.

Още за забележителностите и условията за почивка в него вижте тук

8. Село Габарево и легендата за принцеса Анастасия

Подбалканското селце предлага нещо уникално – възможността да почиваш по едно и също време  в равнина, на планина, край река , близо до язовир и най-вече далеч от туристическите орди . Намира се на 5 км. от Павел баня и е известно още като селото на 100-те чучура , защото тук на всяка крчка има чешма, от която струи бистра ледена вода от Балкана.

Селото си има музей – това е Джанановата къща. Тук през 1869 г. Левски основава габаревския таен революционен комитет . В околностите, покрай сенчести черешови горички , розови и лаваднулови насаждения и изпъстрени с полски цветя ливади, си провира път река Тунджа.  Имаш чувството ,че си попаднал в Райската градина.  Габарево си има и две къщи за гости.
Вижте още : Габарево свети или идилията на едно подбалканско село

В Габарево и до днес се носят упорити слухове, че тук, в пълна анонимност и забвение е живяла последната руска княгиня Анастасия Романова, която се е представяла като графиня Елеонора Крюгер. Старите хора още си спомнят за загадъчната г-ца Нора .

Младата жена се установява в селото през 20–те години на ХХ–ти век. Владеела няколко езика, свирела на пиано и употребявала опиум. На границата между шията и дясната буза имала белег от огнестрелно оръжие. Умира през 1954 г. и е погребана в старото селско гробище, отнасяйки своята тайна със себе си.

Но поредица от улики и странни съвпадения  със самоличността на принцеса Анастасия превръщат мистериозната дама от Габарево в легенда.

Вижте и публикацията :За тайната на загадъчната Нора

9. Да попаднеш пъстрия свят на Чудомир в село Турия

Турия е малко село, притихнало сред меките склонове на Средна Гора, далеч от динамичното ни съвремие и хорската суета. Селцето е чисто, спретнато и кокетно със запазените си възрожденски къщи и кривите си улички. Непременно се разходете по малката уличка край река Турийска и се насладете на стария каменен мост, огънат над нея като пролетна дъга. Твърди се, че е още от римско време. А под него реката е оформила малък водопад. Местните го наричат „Скока“.

Селото си има и къщи за гости, предлагаща уют и романтика сред живописната природа на Средна гора. Турия е известно  най-вече като родното място на Димитър Чорбаджийски – Чудомир /1890 -1967 г./, в чийто творчество оживява пъстрият свят на средногорци от началото на XX век. Най-голямата забележителност на литературното село е родната къща на Чудомир. Тя представя бита на средногорци от края на XIX началото на XX век. А прилежащата към къщата картинна галерия ще ви срещне с неповторимите персонажи, населили пъстрия Чудомиров свят.

Още за Чудомировото село Турия вижте тук.

The post Розовата долина или 9 идеи за разходки в райската градина appeared first on Пътешествия без край.

Гледайте видео репортажа

Представям ви впечатляващата природна забележителност „Джуглата“ , която прилича на гигантска гъба и меандрите на река Искър край Церово – идеален маршрут за бягство сред природата на крачка от София .“

„От Искъро по-глибоко нема! “

Също така, според шопите, от Витоша по-високо нема и нема таквоз животно като жирафа. Виждала съм жирафи, виждала съм и множество дълбоки реки и още по-високи планини по света. Ала Искър, заедно с величествения му  пролом, винаги ме е изпълвал с вълнение и с едва доловима тръпка на национална гордост.  Вярно, това не е най-дълбоката , но пък е най-дългата река която тече изцяло на територията на България с нейните 368 км.

И не, названието й не произлиза от шопското „из къра“, а има доста по-сложна етимология, кореняща се в дълбока древност. Според някои топонимът на Искър е с тракийски корени и произхожда от думата „ескурой“, което се превежда като „вода в реката“ т.н.  Друга хипотеза  пък свързва името й с древно келтската дума uisge /уиске/ , която означава река и  вода и се обяснява с присъствието на келтски племена по нашите земи.  По-късно думата се трансформира в познатото ни вече латинско название на реката –  Oescus или Ескус, а оттам – Искър.

Искър извира в Рила планина и се влива в Дунав. Малко след  гр. Нови Искър , тя започва да си пробива път сред стръмните отвеси на Стара планина и забързва водите си, оформяйки великолепно дефиле със серия от бързеи, водопади и всечени в скалите меандри.

Меандрите на Искър

Няма как да отминете с безразличие село Церово, докато се движите с автомобил по пътя София – Мездра. От дясната ви страна изведнъж  ще изникне видение.  Тук за кой ли път мосю Искър, като изкусен живописец от френската школа,  е нарисувал следната идилична картина.

В тази си част, реката нагледно очертава геоложкия строеж на Стара планина с характерните й ждрела, дълбоки каньони и главозамайващи теснини. Изваяните от речното корито скали завършват с недостъпни каменни венци. В далечината се открояват амфитеатрални стъпала с хоризонтални скални пластове и множество пещерни отвори.  А в подножието плавно се вият меандрите на Искър.

Червената скала над Церово

След поредица от плавни завои, реката с накацалите на брега й къщурки, стига до подножието на гигантска скала с червени оттенъци и рязко завива край нея, за да продължи пътешествието си на север. Един от любимите ми маршрути е разходка до върха на Червената скала , откъдето се открива безбрежна  гледка към меандрите и върховете на Понор планина.  За да стигнете до скалата, /ако пътувате от София/ ще  трябва да завиете вдясно от главния път, малко преди центъра на селото.

Пресичате моста и ж.п. линията и започвате да се изкачвате по стръмна селска уличка. В даден момент завийте по черен път вляво от улицата . Но най-добре да питате местните, които с готовност ще ви упътят. Пътеката е кратка и приятна, а гледката от ръба на скалата е зашеметяваща. И една препоръка – ако искате да снимате целия меандър в подножието на скалата, изберете късната есен или зимата, когато скалата не е обрасла с досадна  растителност , която пречи на видимостта. Никога не съм посещавала местността извън топлия сезон, но в мрежата съм попадала на чудни кадри от това място през зимата…

Джуглата

В село Церово, близо до ж.п. линията, се намира и природният феномен „Джуглата”. Тук, непосредствено над коритото на р. Искър, сякаш изкусен майстор, какъвто може да бъде само природата, е подредил така каменните блокове, че да рисуват във въображението различни фигури. Феноменът е изграден от хоризонтални пластове и бива оприличаван най-често на човешка глава или на гъба.

Джуглата е висока 18 м. Образувана е преди 250 милиона години от кварцови пясъчници, оцелели по чудо от разрушителната мощ на реката. А в наши дни, можем да се радваме на образуванието и да си правим селфита пред  него благодарение на още едно чудо. През 1895 г. българските власти канят италиански инженери да изградят ж.п. линията, която пресича Искърското дефиле. Италианците  обаче решават да разрушат Джуглата, която им пречела.

Да, ама не! Жителите на Церово скочили единодушно в защита на своята забележителност и принудили инженерите да отклонят леко трасето. През 1964 г. Джуглата е обявена за природен феномен. Около нея е обособен малък парк с беседка и стълби.

Подмола – рай за скалните катерачи

Районът на Церово е добре познат на скалните катерачи, а едно от  любимите им места   е т.нар. Подмола. Това е скален венец с издълбани в подножието му ниши и отвори, който предлага перфектни условия за катерене. Местният приключенски клуб  „Под ръбъ” редовно организира експедиции на Подмола, както и на съседните скали.

За нас, обикновените пътешественици, това е идеалното място за усамотяване под сянката на скалните ниши. Тук можеш да си направиш скромен пикник /но без да замърсяваш природата / и да съзерцаваш до безкрай Искърския пролом с красивите мандри в нозете ти. Разклонът към Подмола се намира вляво по пътя към село Заселе, малко след като излезете от село Церово.

Други красоти и емоции край Церово

Церово си има и водопад с височина около 12 метра, известен още като Варовитец.  Намира се в района на Подмола. В околностите има и множество пещери. Най-дългата сред тях е т.нар.  „Водната пещера” с нейните  3264 м., следвана от  „Маяница” и „Говорът на водата”.

Те са необлагородени, така че  ако решите да ги изследвате, се обърнете за съдействие към момчетата от „Под ръбъ”. Селото е и изходен пункт за спускане с каяци по поречието на река Искър. Подобни експедиции се организират от местни клубове, които осигуряват екипировка и опитни водачи.

The post Церово – меандрите на Искър, Джуглата, Подмола и други красоти appeared first on Пътешествия без край.

7  идеи за разходки около Велико Търново :

1. Преображенският манастир и фантастичното Колело на живота на Захари Зограф

Намира се на по-малко от 5 км. от старата ни столица и е заобиколен от отвесни скални блокове. Манастирът, основан през 13-14 в. ,  е сред най-ярките шедьоври на църковното ни изкуство и е задължителна спирка на туристите, които се отбиват в района.

По време на Възраждането светата обител е обновена и придобива настоящия си вид. Част от сградите, заедно с  т.нар. звънарник с камбаните, са изградени от майстор Кольо Фичето. Но това, с което Преображенският манастир е най-известен, са чудните му стенописи и най-вече „Колелото на живота“ – дело на гениалния Захари Зограф. Прословутата фреска краси външната фасада на манастирската църква и внушава преходността на човешкото съществуване, жалките ни ламтежи за материални блага.

Манастирът е бил неколкократно опожаряван от турците, но всеки път е възкръсвал, като феникс от пепелта. През 1881 г. се случва чудо.  Заради огромно свлачище, от скалите надвесени над него, се откъсва  огромен каменен блок, който се стоварва върху част от манастирските сгради. Ала незнайно как, докато лети надолу, скалата се разчупва на две и църквата с камбанарията са пощадени. Манастирът преживява още едно свлачище през 80-те години на 20-ти век, както и силно земетресение през 1913 г.

В наши дни тази българска светиня е жертва на поредното бедствие – заради хронично безпаричие и нехайство от страна на отговорните институции безценните й стенописи, в т.ч. и Колелото на живота,  се рушат. Но това е друга тема!

2. Болярското село Арбанаси, където минало и настояще си подават ръка

Който казва Велико Търново, казва и Арбанаси. Старинното селце, характерно с каменните къщи и калдъръмени улици, се намира на 10-на мин. път с автомобил от старопрестолния ни град, поради което се радва на същия огромен туристически интерес.

Кацнало на скалисто плато около Велико Търново, Арбанаси е съществувало още от времето на Втората българска държава. Било е любимо място на търновските боляри, които разположили на мястото на днешното село своите пищни летни резиденции. Твърди се, че  нашите царе дори са секли монети тук. През  17 в. селото вече просперира като търговско средище, а жителите му започват да трупат богатства и да строят къщи като крепости с идеята да се защитят от вражески нападения най-вече от кърджалиите.

Отвън тези масивни, не особено красиви постройки били неприветливи. Но отвътре обитателите им се радвали на лукс и комфорт. Модерното обзавеждане включвало всички удобства, включително  уникална за времето екстра – вътрешна тоалетна. И още една подробност – в селото съжителстват четири етнически групи – българи, гърци, албанци и власи.  Предполага се, че всъщност било основано от албанци.

През годините Арбанаси промени своя облик

и в наши дни то ми мяза повече на курортно селище отколкото на архитектурно-музеен резерват, за какъвто е обявено. Последно го посетихме  миналото лято, когато преливаше от туристически групи – предимно французи и испанци.  Луксозни автомобили на нашенски бизнесмени задръстваха арбанашките улички,  окичени целите с рекламни табели на семейни хотели и механи. В същото време не видяхме никъде указания към местните музеи. Наложи се да поразпитаме продавачките на сергиите, за да се ориентираме кое къде е . Отделихме си една сутрин, за да се пошляем из селото и да разгледаме някои от основните му забележителности.

Сред най-знаковите му туристически обекти е Констанцалиевата къща от 17 век, която представя бита на местното население през Възраждането.

Разгледахме и  църквата „Рождество Христово” –  най-старата в селото. Стенописите й са завършени през 1597 г. Това е една от малкото напълно изписани църкви от времето на османското владичество. Вътре тя е  като отворена библия, защото по стените й  можете да проследите сюжетите на целия Стар и Нов завет.

Не успяхме да посетим останалите 6  църкви на Арбанаси, както и двата действащи манастира – „Св. Никола” и „Успение на Пресвета Богородица”, но пък се насладихме на чистия въздух и красивата гледка, към Велико Търново, която се разкрива от приятно възвишения на края на селото.

3. Хотнишкият водопад – късче от рая

Намира се на около 20 км. от Велико Търново. Това е един от най-красивите български водопади с височина около 30 м.. Но това което ме удиви е изумруденият цвят на неговите води, дължащ се най-вероятно на варовиковите отлагания в скалите.

Той се захранва от  река Бохот, която  се спуска отвисоко , оформяйки райски вир в подножието им. Мястото е толкова красиво, че имаш чувството,  че си попаднал на някой откъснат от цивилизацията остров от приказките, въпреки, че се намира на метри от автомобилния път. До водопада е изграден и малък паркинг. Така че е лесно достъпен, заради което мястото е винаги оживено с туристи.

Хотнишкият водопад е известен още и с името Кая бунар, което означавало извор в скалата. Освен това той си има и екопътека за чудо и приказ. Началото й е вляво от вира. Тя е сравнително стръмна и следва скалистия релеф. Маршрутът отвежда до вържа на  водопада, откъдето се разкриват красиви гледки към околностите.

Дължината му е около километър и половина., но тъй като се стъмваше и бързахме да се приберем във Велико Търново, стигнахме до средата и бързо  се върнахме обратно. Имало обходен маршрут, който се преминава за по-малко от час.

4. Геокомплекс Зарапово или да попаднеш сред дивата природа на крачка встрани от пътя

На по-малко от 30 км. от Велико Търново попаднахме в друго измерение. Близо до шосето, което свързва селата Емен и Вишовград,  има малко разклонение. Там, под сянката на едно дърво  паркирахме колата и продължихме по приятна пътека към Зараповския водопад, който се пада в малък дол в подножието на пътя.  Всъщност дължината на маршрута в едната посока е не повече от половин километър и отнема около 10-на минути.

Преходът е приятен, минава се по дървени мостчета и стълби, които изглеждат полу-изгнили, но се оказаха стабилни и безопасни. След като пресякохме малък дървен мост над бълбукащ ручей, се озовахме на полянка, от която стартира почти отвесна разкривена дървена стълба. Тя  отвежда до подножието на красивия Зараповски водопад,  висок около 12 м.. Водата му минава през поредица от скални прагове, за да се влее в малък вир с доста мътна вода заради изобилните валежи.

В разгара на лятото Зараповският водопад не беше особено буен, но въпреки това имаше достатъчно вода, за да се насладим на пръските му и на приятната прохлада. Наблизо е изграден заслон, където човек може да си направи пикник. Ние обаче се отправихме към друга забележителност наблизо, а именно:

5. Село Мусина е истинска съкровищница за приключенци

Малкото невзрачно павликенско село Мусина се намира на 23 км. от Велико Търново. Тук туристи рядко се отбиват, защото не подозират, че селцето притежава уникални богатства.  Като например т.нар. геокомплекс „Пропастите“, където ще откриете две главозамайващи пропасти, дълбоки над 25 метра или колкото 9 -етажен блок.

Тези природни образувания са обвеяни с легенди.  Една от дупките е съоръжена с метална стълба с перила.  В другия край на селото пък има пещера, която в миналото била облагородена за туристи, но в наши дни е изоставена. През нея минава подземна река . Пещерата е дом на многобройна колония прилепи. А точно до входа й открихме следи от римски каптаж. Още информация за селото и как да стигнете до неговите скрити забележителности вижте тук: Село Мусина или пътешествие в долната земя.

6. Еменският каньон – в зелената прегръдка на планината

В района на село Емен си провират път водите на  река Негованка. Тя  образува живописен пролом, известен с името Еменският каньон. Великолепни природни картини изкушават пътешественици и любители на фотографията в северните склонове на Стара планина.

В тази си част Балканът изобилства с карстови образувания и чудесни възможности за досег с дивата природа. И всичко това само на 20 км. от суматохата на старопрестолния град. Красотите на каньона са достъпни благодарение на изградена преди години екопътека.
Вижте подробности за този приказен оазис на дивата природа около Велико Търново .

7. Поемете глътка духовност в Петропавловския манастир

Кацнал на върха на Арбанашкото плато, едва на 6 км. от старата ни столица, се намира Петропавловският манастир. Камбанарията му приковава вниманието отдалеч с островърхата си осанка. Звънът й отеква чак в близкия град Лясковец, известен с винарската си изба и традициите в градинарството – някога печеливш поминък.

Именно с историята на старопрестолния град е свързана превратната му съдба. Именно тук търновските братя Асен и Петър дават клетва, че ще освободят народа си от византийския нашественик, а след това ще въздигнат в близост манастир в прослава на свободата. Защо си струва да посетите тази светиня вижте  : Петропавловският манастир – „Мен не ме докосна меч и робство, ни огън и земетръс“

Вижте още : 7 причини да се влюбите във Велико Търново

The post 7 идеи за разходки около Велико Търново appeared first on Пътешествия без край.

В България можете да откриете не едно или две малки, уютни местенца, където природата щедро е изсипвала своите дарове, а хората от памтивека живеят в хармония с околната среда и патриархалните си ценности. Едно от тези вълшебни кътчета е районът на село Иваново.

Селото е административен център на едноименната община, която граничи с река Дунав. Намира се в Североизточна България на около 300 км. от София и едва на 20-на км. от град Русе.

В околностите криволичат меандрите на река Русенски Лом, заедно с нейните притоци – Бели, Черни и Мали Лом. Провирайки си път в подножието на отвесни каньони и скали, водната стихия е моделирала нереално красиви, изпъстрени с ярки цветове пейзажи! Известен още като Поломието, този край  е магнит за любителите на дивата природа, на културните маршрути и на чревоугодниците.

Вижте 7 причини да посетите района на село Иваново

1. Дивата красота на природен парк „Русенски Лом“

Приятен птичи хор съпътства всеки посетител на това дивно късче земя, сякаш откъсната от рая! Не се учудвайте, ако над главата ви прелети двойка черни щъркели или египетски лешояди. Във високите скални ниши гнездят над 110 вида пернати, някои от които са застрашени в световен мащаб. Част от поречието на Русенски Лом е обявено за природен парк.

Разхождайки се сред горската прохлада, наситена с аромат на цветя, край вас ще пърхат пъстроцветни колонии от пеперуди. А ако имате късмет, наблизо ще видите пробягващата сянка на дива котка или на стадо елени. Една от местните атракции е спускане с кану по течението на река Черни Лом. Районът е магнит за хора с приключенски дух. Но не само!  В селата на Поломието отсядат орнитолози от Великобритания, Германия и Скандинавските страни.

2. Иваново е рай за любителите на селския туризъм

Най-популярните адреси за селски туризъм тук са селата Нисово, Иваново, Кошов, Божичен. Бях силно впечатлена от лукса и екстрите в местните къщи за гости. Някои от тях разполагат с плувни басейни, с битови механи, с просторни и потънали в цветни лехи градини,

Отседнахме в малък хотел в село Кошов, разполагащ с басейн, билярд, напълно оборудвана кухня с трапезария , барбекю. Прекарахме часове в потъналия в цветя двор с изглед към отсрещните скали. Всъщност най-голямата забележителност бяха гнездящите отсреща колонии египетски скални лешояди, мишелови и пр. Имам лични впечатления и от чудесно уредените хотелчета в село Нисово – спокойствие, комфорт и VIP обслужване. Но, подобно на Кошов, и село Нисово си има своите „кукички“ за любознателните пътешественици. А те са:

3.Тамплиерско гробище и скален манастир край село Нисово

В приказната  местност край с. Нисово са разпръснати останките от т.нар. „Конско гробище”, превърнало се в една от тукашните туристически забележителности. Върху старите му надгробни паметници са издълбани тайнствени кръстове, заградени в кръг.  Според някои изследователи те са сходни със символа на Ордена на тамплиерите. Но по-правдоподобна е версията, че навремето в района пламнала епидемия от чума и въпросните гробове са на жертвите.

В околностите  на село Нисово попаднахме на истинско чудо на природата – 700 годишен бял бряст. Това е най-старото дърво в тази част на България.

Но Нисово е най-известно със своя скален манастир „Св. св. Константин и Елена“ от 11 век, разположен на 7 км. от селото. Преходът до него е около час и половина. Движихме се през цялото време покрай реката,  но пътеката беше доста обрасла.

Посетихме района напролет и затова през цялото време бяхме нащрек за змии. Изваяната в скалата обител се вижда отдалеч.  До самия манастир се стига по изсечени в скалата стълби. Но най-известните обители в района отстоят на 26 км. южно оттук. Става дума за:

4. Ивановски скални манастири – мистика и изумителни гледки

Това е задължителна спирка на всички гости на община Иваново. Скалните манастири се намират само на 5 км. от село Иваново и са едно от най-красивите места в България. Високо в скалите, на 40–50 м над земята, се виждат отворите на пещери и зейнали към небето дупки. По време на Второто българско царство те били обитавани от монаси-аскети или т.нар. исихасти. Монасите усърдно са разширявали естествените пещери, превръщайки ги в удобни жилищни помещения и в параклиси и църкви.

В наши дни може да разгледате част от запазените стенописи на църквата „Света Богородица“, датиращи от ХІV век. Определят тези фрески като върхово постижение на българското средновековно изобразително изкуство. А гледките ,които се откриват от църквата към околните скални гиганти и към реката, провираща си път в нозете им, е предизвикателство за всеки фотограф, поет или художник.

5. Импозантната крепост Червен – платото и сгушеното в нозете му село

Близо до село Червен, на около 13 км. от село Иваново, река Черни Лом образува красиви меандри. Те криволичат край високо издигнато над долината плато, увенчано от руините на стара крепост, а в подножието се намира село Червен. Някога то е било средновековен град. Горе на високото плато, в охолство и благополучие, живеели богатите боляри, а долу в низините се бутали бедните селяни

Червен  е наследник на ранновизантийска твърдина от 6-ти век. Но има предположения, че това мястото е било обитавано още от траките. Можете да  разгледате останките от някогашната крепост, от болярския дворец и митрополитската църква.

Последният път ,когато посетих крепостта беше в края на един топъл октомврийски ден , а гледките от платото към ширналата се в подножието долина и разпръснатите, като кибритени кутийки къщи на село Червен, беше страхотна. Както подобава, крепостта е увенчана с  масивна кула  висока 12 метра. Твърди се, че това  е най-добре запазената средновековна кула по нашите земи . Значението на крепостта Червен нараства след 1235 г., когато става седалище на Българската червенска митрополия. През 14-ти век твърдината се налага и като голям занаятчийски център.

 6. Пъстрият фолклор на Поломието и що е то е Татунчо

Местните хора са запазили живи традициите и своя фолклор. Ако попаднете на някой от тукашните събори, ще се насладите на красивите северняшки носии и типичните за този край песни, съпроводени с гъдулка, кавал или гайда. Хорàта в Поломието са темпераментни и с много сложни стъпки.

Невероятно колоритни са и маскарадните игри. В село Кошов, например, те се наричат „Джамал“ и в тях участват само мъже, облечени в овчи кожи и въоръжени с дървени саби.  Главният герой се казва Татунчо – някакво странно същество, приличащо на камила, което обикаля населените места и прогонва злите сили.

Обредът е включен в националната класация „Живи човешки традиции“, защото е  единствен по рода си  в България.

Татунчо си има сътрудници – мъже, с маски от кратуни, с налепени кълчища вместо кичури коса. Те подскачат екзалтирано в ритъм и пеят, размахвайки дървените си саби. Освен това, незнайно защо, се удрят един друг по гърбовете, които пък са покрити с възглавници, за да омекотяват ударите. Доста езическо шествие, напомнящо на първобитни ритуали. Обикновено „Джамал“ се прави по Ивановден, но хората с удоволствие организират възстановката по време на съборих и празници.

Затова Татунчо се е превърнал и в  туристическо лого на Поломието, с идеята да възпламенява въображението и да привлича повече гости в района. Лошо няма!

7.  Добре дошли в  царството на гъбите

Варовиковите скали край село Красен са  убежища на редки видове птици. В миналото те били ценен източник за добив на широко използвания в строителството красенски камък. Към средата на 60-те години на 20-ти век обаче пещерите и скалните ниши, от които се добивала суровината, били преоборудвани в гъбарници ! Това са общо 12 пещери –  някои от тях са по 4 хиляди квадратни метра. По-късно в село Красен бил построен консервен завод за тяхната преработка. Така преди повече от 40 години местните започват да  култивират печурки. Днес предприятието е сред най-големите на Балканите, а продукцията му намира много добри пазари в страната и чужбина.

Така че съвсем логично е гъбата да се превърне в част от местния фолклор и кухня! А въображението на хората от този край няма граници, когато става дума за гъбени специалитети. Гъбени салати, яхнии, баници, погачи, сосове, соленки, сладки и дори солена торта с гъбки изненадват окото  и радват небцето на многобройните посетители на ежегодния фестивал на гъбата в село Красен.

Рай за чревоугодници и гурмета

И въобще пригответе се да качите килограм – два, заради вкусните тукашни баници, сърмички и гъбени яхниики, с които домакините изкушават гостите си. Хората тук имат дългогодишни традиции в екологичното производство на плодове, зеленчуци, мед и гъби, така че освен вкусни, ивановските госби за и здравословни.

The post Иваново – скални църкви, маршрути, природа и кой е Татунчо appeared first on Пътешествия без край.

Вижте тук ако желаете да разгледате само снимките от материала.

Какво знаех за Кападокия, преди импулсивно да си направя резервация за екскурзия в случайна туристическа агенция и да се отправя в сърцето на Анадола ? Ами признавам, че почти нищо. Това бе причината да потърся, макар и за кратко, убежище от софийското си битие именно в този удивителен, пропит с хилядолетна история кът, отстоящ на 1600 км. от апартамена ми в кв. Изток.
Когато автобусът навлезе в малкото градче Гюреме посред нощ, всички ахнахме от почуда. Целият град, барабар със стърчащите навред скални образувания, беше феерично осветен и приличаше на илюстрация от „1001 нощ“.

Снимките са придружени с коментари. Влезте в галерия, за да ги прочетете !

Апропо, Гюреме означава „Никой да не ни види“. В продължение на столетия хората по тези краища са се криели в скалите, подгонени от религиозните си врагове, както и от суровите метеорологични условия. Още от София се бях зарекла да направя супер артистични снимки с традиционните местни балони, затова първата сутрин станах по-рано, за да ги заснема. Оказа се обаче, че съм закъсняла. Полетите, организирани за туристи са на изгрев слънце. Тогава небето над Кападокия се изпълва с десетки многоцветни топки. Успях да уловя случайно мъдрещ се  на хоризонта балон.

Цената на полета над долината е над 150 евро. За целта туристите трябва да станат в 5 часа сутринта на минус 8 градуса.

Тази част на Анадола е най-бедната в цяла Турция,

която иначе просперира в качеството си на водеща икономическа сила. Ала част от тукашното население определено мизерства и се чуди как да изкара по някоя лира от стиснатите европейски и американски туристи.

Кападокия е древна земя, населявана някога от от хети, римляни, християни, мюсюлмани и пр. Ранните християни се установяват тук още през 2-3 век . Именно те започват да дълбаят прословутите подземни градове и църкви в местната мека скала /или туфа./ Там те са се крили от гоненията на римляните. По-късно по тези земи се заселват още християни , а след тях пристигат мюсюлманите, които пък се настаняват в туфестите шапки, осигуряващи чудесни условия за живот.

Някои от тези шапки били обитавани до 50-те години на миналия век, други са превърнати в елитни хотели. А трети са обособена като музеи.

Вътре е много уютно. . Лошото е ,че в даден момент скалата започвала да се рони и обитателите на тези приказни жилища са принудени да ги напуснат и да се заселят в някоя далеч по-мизерна скална дупка.

Затова пък въпросната туфа, е чудесен изолатор, тъй като е шуплест и супер лек. Лете, когато живакът скача до 45 градуса, ти осигурява  прохлада, а зиме предпазва обитателите си от кучешкия анадолски студ.

Скалните хора нямат никакво намерение да се лишават от удобствата на съвремения технологичен век, като wi fi и спътникова телевизия. А и как иначе ще проследяват с трепет и вълнение речите на любимия им Ердоган??

Подземните градове на Кападокия

Пътешествието ни по стъпките на ранните християни ни отведе до един от многото тукашни подземни градове. Казват, че са над 3 хиляди. Някои от тях са по на 10-12 етажа надолу в земята. Имали си кухненски помещения, винарни, трапезарии, църкви, затвори, водоеми, включително и училища. А всеки отделен град е свързан с останалите, чрез гъста мрежа от тунели.

Около 4 подземни града са открити до момента в Кападокия. Някога те са били населявани от десетки хиляди жители и са приличали на огромни подземни метрополии /или мравуняци/.Днес тези мъртви градове тънат в мрак, забвение и тишина. Понякога се посещават от туристи.

Въпросният подземен град обаче още не е добре разработен за посещения и е без осветление, за разлика от други подобни обекти.Затова не успях да направя читави снимки.

Добре дошли в Лучената долина

Дойде време за обяд. Хапнахме на теферич край една пресъхнала рекичка в долината Соанлъ или в превод „Лучената долина“, защото отглеждали много лук, който слава богу, не присъстваше в менюто ни. На почит в тази част на Турция са зеленчуковите ястия и най-вече граховата супа, която до края на пътуването ми втръсна.

Жените тук произвеждат т.нар. лучени кукли /но не от лук/ които се опитват всячески да пробутат на туристите, за да оцелеят някак си. На човек му става жал за тях. Една лучена леля ме убеди да й купя куклата за 5 лири на развален италиански. Явно е била гастарбайтерка на Запад.

Долината Саонлъ е известна със скалните църкви от 9 до 11 век и със подземните си складове, в които се съхраняват тонове картофи. Разгледахме църквата „Св. Георги“. Цялата е покрита с уникални стенописи. Ала очите на светците са избодени с шишове по повеля на Исляма. Съвременните вандали пък не са се посвенили да ги донадраскат и изчегъртат както им хрумне. Впрочем никъде в Кападокия не видях и един реставриран християнски храм. Всички са в това състояние.

Посетихме и т.нар. Куполна църква . Интересното е, че куполът й е издялан по подобие на традиционните църкви, т.е. освен отвътре, човешката ръка бая се е потрудила и отвън –  нещо нетипично за тази част на Анадола. Отстрани ми прилича на проядено от червеи швейцарско сирене…

Не мога да приема равнодушно плачевното състояние на тези църкви .

За мен това не са само атрактивни културно-исторически забележителности, това са християнски храмове, макар и изоставени на произвола на природните стихии и на човешката религиозна нетолерантност. Но явно само на мен ми прави впечатление. Никой от групата не изрази възмущение. Може пък да не съм права ???

Навсякъде виждахме издълбани в туфата жилища. Повечето от тях са изоставени и пустеят. Но обитателите им още скитат по пустошта на Кападокия, все така бедни и безпътни и сякаш не искат да се разделят с миналото си. Някои от тези мизерни ниши обаче са превърнати в атрактивни хотели.

Спряхме за малко и в гръцкото село Мустафапаша. Някога то изцяло е било обитавано от гърци. Всъщност целият район е бил с преобладаващо гръцко население. През 20-те години на миналия век обаче Кемал Ататюрк ги прогонва в Гърция. А  тези които отказали да напуснат били избити. Става дума за около 15-на хиляди души сред които и жени и деца! Нищо работа!

Танцуващите дервиши на Кападокия

Анадола  е родината на танцуващите дервиши, а техен кумир и гуру е небезизвестният Мевляна Джелаледин Руми, който се е подвизавал през 13 – век.  Руми е един от най-четените суфийски поети в света. Поезията и философията му надскачат време, пространство, религии и култури. Наричат суфите или дервишите мистиците на Исляма. Те изповядват една от най-либералните форми на отдалечаващото не напоследък се от постулатите на корана вероизповедание.

В малко селище край Гюреме ни заведоха на дервишко шоу изпълнявано не от артисти-шарлатани, както навред из цяла Турция, а от истински набожни суфита. Тези свети хора обаче не се притесняват да изпадат в религиозен транс в присъствието на туристите срещу прилично заплащане. Нали челяд трябва да отглеждат. !

От суфизма и най-вече от поезията на Мевлиана Руми били впечатлени видни западноевропейски интелектуалци, като Шекспир и Андерсен. Суфите казват: „ Истинското себепознание се състои в познаването на следните неща: Какво си ти в себе си и откъде си се появил? Къде отиваш и с каква цел се мотаеш наоколо? В какво се състоят истинското ти щастие и нещастие?” Ама чакай малко,  тези въпроси си ги задавам и аз !

За суфизма и още нещо

На практика всеки уважаващ себе си мюсюлманин копнее да се срещне очи в очи с Бога след кончината си. Да, но не! Суфите не са съгласни да чакат смъртта, те искат да се слеят с Всевишния на момента, тук, на Земята. За целта живеят като аскети и изпълняват този свой толкова фееричен танц, наречен сема.

Докато гледах специфичния им танц, за пръв път през живота си изпаднах в странно състояние. Още на 3-та секунда започнаха да ми се затварят клепачите и да се килвам встрани. Впоследствие се оказа, че голяма част от публиката изпитала същото. Разсъждавайки стигнахме до извода че може би сме изпаднали в състояние на масова хипноза. Но не от друго, а от въртящите им се роби, които изписваха във въздуха монотонни вълнисти движения. Имало и жени дервишки, но те си изпълнявали танците само сред себеподобни от женски пол.

Музеят на открито на Гюреме

Музеят на открито Гюреме е уникален комплекс от скални църкви и параклиси. Казват че са 365 на брой колкото са и дните в годината. А малките дупчици, издълбани в скалните ниши из цяла Кападокия, са всъщност гълъбарници. Някога отглеждали гълъбите, както се гледат крави или овце, за домашни нужди. Използвали акото им 1. за бои, с които изографисвали църквите си,  2. за да наторяват с него насажденията си, 3. а самите гълъби  кръстосвали надлъж и шир небесата над Кападокия в ролята на пощальони. Затова никой не ги ядял !!

Църквите тук са покрити с великолепни изображения на светци и с интересни раннохристиянски символи, които лично аз за пръв път видях.

Купете си грънци, вино и сушени плодове

В гр. Аванос ни показаха предприятие за производство на керамични изделия, тъй като районът е известен в красивите си грънци, изпъстрени с ярки цветове.

Тук се изработват и традиционните им  керамични „стомни“ за вино. Домакинът промушва ръката си в дупката, така че да закрепи съда на рамото си и докато налива на госта местното кисело вино, прави дълбок поклон в знак на почит и уважение (две в едно). В Ориента гостът е поставен на пиедестал.

Заведоха ни да дегустираме прословутото им вино, с което толкова се гордеят. Самите им лозя представляват болнави на вид стръкчета, подаващи се плахо от каменистата почва. Въпросното вино, отглеждано с „кръв и пот“ обаче е тежко и кисело. Но на някои се харесва!!

Затова пък са царе на сушените плодове и зеленчуци!  От Кападокия си купих фантастични сушени кайсии, но не такива светлооранжеви и наблъскани с консерванти и пр., а сухи, сбръчкани, неприветливи на вид, но натурални, ароматни и мн. вкусни.

Лунните пейзажи на Кападокия

В превод Кападокия означава „земя на коне“ . Тук можеш да срещнеш туристи, които  видимо се кефят, яхнали волните си вихрогони. Наред с летенето с балон, това било най-скъпата туристическа атракция в района. Последният ден потеглихме на 4-часов пешеходен тур в околностите на Гюреме, осеяни с шапки, гъбки, къщички и прочие радости за окото и обектива на ненаситните за екзотика фотографки..

Тук на всяка крачка ви дебнат странни, навяващи неприлични асоциации природни формирования на фона на неотменните изсечени в скалите гълъбарници. Само че къде са гълъбите? Освен това долините на Кападокия не са толкова стерилни, колкото може да се очаква. Тук растат овощни градини, а есенно време, докато се скитат сред скалните фигури, туристите берат круши и ябълки …

В течение на хилядолетия човекът се е борел с природните стихии, ваял е камъка,  променял е околната среда, за да може екип от Холвууд да дойде тук , на място и да заснеме 4-та серия на „Междузвездни войни„.

Между скалните образувания има трасирани специални пешеходни маршрути

Те са с различна дължина и степен на натовареност. Българските туристически групи, които посещават района обаче рядко се движат по тях, тъй като отсядат за кратко.

Тук се намира една от знаковите църкви в района – съдържа фантастични фрески, както и масивен издълбан на тавана кръст. Но и тук вандалски пръстчета са драскали и бучили…

Ако попиташ местните защо не реставрират вандализираните стенописи получаваш четири  различни отговора:   1. Така било по-автентично, защото в този си вид фреските отразявали реалното наслагване на различни епохи  2. Как да ги реставрират като не знаели как са изглеждали преди да бъдат избодени с шишове  3. Няма пари и 4. ЮНЕСКО да плати.

Дълго се скитахме из долини и паланки. А гледките ,които се редуваха пред ошашавените ни погледи, ще останат завинаги запечатани в спомените и сърцето ми. Ето някои от тях. Оставам ги без коментар!

Денят преваляше, но ние не усещахме умора, вдъхновени от красотата и срещите с историята. Четиричасовият ни преход от долина на долина ни отведе до съседното на Гюреме село, което пък би могло да е идеален декор за филми, като „The day after tomorrow“,  „The road“ и други продукции за пост ядрената епоха и апокалипсиса.

Но защо да чакаме края на света! Това долу би могло да е кадър и от … Факултута. Въпросната сграда / виж снимката долу/  била изоставена от нещастните си обитатели чак към края на миналия век, а някои наши сънародници още живеят в подобни съборетини.

Шапки, гъбки, комини и ебру …

Последният ден преди да отпътуваме от Гюреме бе благодатен за снимки. Успях да уловя в кадър няколко закъснели балона на фона на издълбаните шапки, превърнати в уютни домове, но не само.. Някои от тях и до днес се използват като хладилни складове за храни. Въпросът е, че в даден момент започват да се ронят и рушат.

Иначе могат да бъдат благоустроени в интересни хотели. Гостите им обаче се притеснявали, че нямат коридор или някакво преходно помещение и отвън направо влизали в спалнята. Това ли им било проблемът !

Посетихме и ателието на местна художничка, която практикува старо изкуство, разпространено в Персия и донесено по тези земи през 16 век.  Нарича се ебру и представлява рисуване върху вода. Художникът никога не знае каква картина ще се получи, затова всяко изображение е уникално.

Изрисуваната водна плоскост се покрива внимателно с лист хартия или пък с копринен плат, върху които рисунката се отпечатва. Така се получават фантастични копринени шалове или картини.

Дойде време да се разделим с Кападокия от специално обособения за целта панорамен кът, надвесен над ширналите се до хоризонта туфести планини.

Със свито сърце се сбогувах със „Страната на красивите коне“ и си обещах, че все някога отново ще се завърна тук, за да се будя сутрин в пет от електрония глас на имама, да гоня реещи се в небето балони и да се гмуркам до насита в дълбините на безбрежното скално море на Анадола.

Ако статията ви е допаднала, абонирайте се за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми по света и у нас Последвайте линка    @VenetaNikolova

The post Кападокия на древните християни, дервишите и балоните appeared first on Пътешествия без край.

Църквата  „Никола Летни“ – бижуто на Чуковец 

И така, първото нещо ,което ни направи впечатление, още щом прекосихме мегдана на Чуковец и поехме по уличката вляво от него , беше стройният силует на селската камбанария, който се белееше зад занемарените къщи, накацали по склона. Паркирахме автомобила и бързо се насочихме към църквата. А картината, която се разгърна пред нас ни удиви. Няма как да останеш равнодушен пред неочаквано живите стенописи на сцени от Евангелието, които покриват цялата фасада на малката църква подобно на старинен комикс.

Разбира се, основният персонаж тук е дяволът, който постоянно преследва нещастните християни. Ту ги ръчка с вила, ту ги хапе, души или изкушава с лукава усмивка. Лее се кръв, хора ужасени пищят и се молят за прошка, а ангели се опитват с нещо да помогнат, най-вече с наставления и притчи.

С други думи Страшният съд е пресъздаден по възможно най-въздействащия начин, подобно  на картините на Йеронимус Бош.  Някои от по-старите стенописи на църквата датират горе-долу от същата епоха, в която любимият ми нидерландски художник създава своите шедьоври. Вижте: Неразгадаемият Йеронимус Бош 

И малко конкретика за църквата на Чуковец

В миналото църквичката се е казвала  „Света Троица“, но впоследствие, незнайно защо,  е била преименувана на „Св. Никола Летни“. Предполага се, че е построена през средновековието. През 1865 г., е  обновена и разширена допълнително с женско отделение на втория етаж. До него отвеждат дървени стълби. Някъде по това време е издигната и камбанарията от която се открива красива гледка към Чуковец и ширналата се в нозете ви равнина.

Хубавото е ,че в момента текат ремонтни работи за консервация на църквата. Но не и на стенописите! Църквата е изографисана на два слоя. Най-новият е от Възраждането. Част от изображенията са дело на Димитър Зограф от Самоковската школа. В абсидата ще видите най-старите стенописи – за жалост те са в тежко състояние.

И още една подробност. „Св. Никола Летни“ е функционирала през цялото средновековие, оцеляла е през турското робство, дочакала е Освобождението, съхранила се е и през атеистичните години на соца, за да достигне почти непокътната до „демокрацията“. Но уви, през 1990 г. храмът е изоставен и започва да се вандализира и руши. И ето, че напоследък бяха предприети действия за съживяването му с дарения от местната общност. Поздравления на хората, които се грижат за тази светиня и не разчитат на подаянията на Министерството на културата!

 Аристократично село със славно минало

Тази част на Мраката е тясно свързана с българската история и с кръстоносните походи през 13 век.  Местните се хвалят, че във вените им тече не каква да е, а чуждоземска кръв. Според една от тукашните легенди през 13 век в  Мраката се подвизавал рицарят с белгийски произход граф д’ Офре, или на френски le comte d’Offré. Той  бил участник в четвъртия кръстоносен поход и се отличил със своята храброст. Затова бил назначен от цар Иван Асен II за областен управител на Радомирско с идеята да укрепява граничните райони на българската държава. За целта аристократът бил обдарен с обширни имоти в района на днешното село Чуковец и околностите.

Конт д ‘Офре се установил тук, хванал си местна булка и създал многобройна челяд. Не случайно съседното селце Кондофрей /на 2 км. от Чуковец/ е кръстено на него. В хоремага на Кондофрей се заприказвах с негови потомци. Ето техният синтезиран разказ за знатното им потекло: „ Е па некъв белгийски рицар нещо закъсАл тук и останАл. Затуй половината сме с белгийска кръв “. Ти да видиш!!  Наистина, всички мъже в хоремага бяха с млечно бели кожи и сини очи. Същото се отнася и за коренните жители на Чуковец!!

5-те параклиса на Чуковец

Оказва се, че и при Османското владичество чуковци били привилегировани. По това време селото се е казвало Чукофча, а сред жителите му преобладавали т.нар. войнуци или българи на служба на турската власт. Това  били все заможни хора, силно привързани към християнската си принадлежност. Затова изградили множество църкви, оброчища и един манастир.

Нищо чудно, че в наши дни чуковци са дълбоко религиозни и продължават да тачат своите духовни убежища. За поддръжката и реставрацията им не се щадят средства и усилия. Благодарение на което Чуковец е съхранило своите цели пет параклиса. Те са разположени на кръст в различни части на селото на еднакво разстояние един от друг. Издигнати са на мястото на средновековни оброчища или аязми. Хубавото е, че всички са възстановени и допълнително благоустроени със средства на щедри тукашни бизнесмени.

„Свети Георги“ –  най-импозантният параклис, който прилича по-скоро на църква, се кипри накрая на селото по пътя за Кондофрей. Пада се от лявата страна на шосето. Ще го познаете по златния купол. Параклисът е изрисуван целият с ярки изображения като захаросана фигурка от сладкарски магазин. Кръстен е на свети Георги, защото в селото имало много мъже с това име.  В непосредствена близост тече бурно строителство – расте магерница. Тя ще бъде обрисувана в същите пъстроцветни картини и увенчана с подобаващи златни куполи.

В центъра на виртуалния кръст се намира параклисът „Свети Рангел“/Св. Архангел Михаил/. Той се е притаил сред дърветата на малко възвишение съвсем близо до църквата „Св. Никола Летни“ и се отличава със своя модернистичен архитектурен облик.

Успяхме да запалим свещичка и в параклиса „Света Богородица“. Намира се на другия край на селото. Попаднахме на него след като пресякохме площада с кметството и отминахме едно изоставено ТКЗС.

 Мистерията на покрития кладенец

От кмета на Чуковец разбрахме, че селото си има още една забележителност. Тя обаче е скрита в гората, далеч от хорското любопитство. За нея почти никой нищо не знае. Това е покритият каменен кладенец.  Открихме го в  югоизточния край на селото. Отминахме селската църква и стигнахме до една чешма, където пътят свършва.  Паркирахме колата и продължихме по тясна козя пътечка вляво от пътя покрай малък ручей.

За около 5-7 мин. стигнахме до един каптаж. Наблизо, полускрито от шубраците, се намира старинното съоръжение. Местните твърдят, че  кладенецът е изграден още от траките. През средновековието той е бил покрит с каменен свод, а на големия празник Богоявление хората се събирали край него за водосвет. Жалко, че  въпросният културен паметник е забравен от хората и е оставен да се руши на произвола на вековете и природните стихии.

Вместо заключение: Със своята изрисувана църквичка, 5-те параклиса, каменния кладенец и легендите за белгийски рицари, село Чуковец е истинска находка. Само едно нещо му липсва – място където човек да хапне след разходката на чист въздух. Най-близкото капанче се намира на 10 км. оттук в село Кленовик, където само за 15 мин. ни ще ви приготвят вкусен и евтин обяд. Гарантирано от първо лице!

The post Радомирското село Чуковец е пълно с изненади appeared first on Пътешествия без край.