Църквата на село Виден се е спотаила зад стена от избуяли храсталаци и върби, като безмълвен свидетел на човешката преходност.

Зиме свирепи ветрове се завихрят около рухналите й зидове, провират се през обраслите с мъх пукнатини, плъзват нагоре по тесния отвор на старата камбанария и засвирват зловеща мелодия.

Напролет водите на Копринка прииждат, заливат полето и се плисват в нозете на храма.

Тогава светата обител се понася с ефирна лекота в синевата, на границата между небето и водата, сякаш устремена към един по-съвършен свят. Наричат я още Потопената църква.

„Св. Анастасий“ – така се е казвал най-красивият и богато украсен православен храм в района на гр. Казанлък.  Призрачният му профил с грозно озъбените дувари и продънения купол, със зеещите прозорци и изоставената камбанария, стърчи печален насред нищото.

Дълги години семейство щъркели, свили гнездо на камбанарията, бдяха като стражи над забравения от хората храм.

Но не щеш ли, преди време, силна буря прекършила част от тукашните дръвчета, отнасяйки със себе си и щъркеловото гнездо.  Сега изправеният насред полето силует е по-самотен и сумрачен от всякога.

В средата на миналия век в България се развихря ударно строителство на язовири и ВЕЦ-ове. Социалистическият строителен замах достига и това целунато от Бога кътче в сърцето на Розовата долина. В изграждането на язовира се включват бригадири от цяла България.

Към тях, на собствени разноски, се присъединяват и 10-на английски студенти в Кеймбридж с крайно леви убеждения. Седмичната им заплата била един лев, но това по никакъв начин не се отразило на ентусиазма им.

Някои от чуждестранните доброволци още си спомнят с умиление срещата им с вожда на компартията Георги Димитров, дошъл лично да инспектира изграждането на язовира, който в годините на соца носеше неговото име.

Докато полагали основите му, бригадирите се натъкнали на останките от  великолепния тракийски град Севтополис от 4 век пр. Хр.

Но и това не ги спряло. През 60-те години на миналия век век каптираните от р. Тунджа водни маси заливат района и неумолимо плъзват по улиците на село Виден.

Разправят, че водата първо в храма се настанила, а когато се оттеглила, на нейно място се заселили стада крави и свине.  Безверие и отчаяние се спуснали над долината. Хората загрубели, забравили наставленията на дядо поп, всеки първо себе си гледал да нареди, а някогашната китна църквица превърнали в обор.

„Голямо ни беше селото, голямо и хубаво! Но язовирът го погълна. От 400 къщи 80 останаха.“ – спомня си 87 годишният Кънчо. Къщата му е в горната махала на село Виден. Дотук водата не стигнала. И училището било пощадено, както и къщата на попа.

„Сега в нея се помещават общинските казани за ракия. Училището пък го закриха, че децата изчезнаха. “- разказва  бай Кънчо.

И добавя, че в селото често се отбиват фотографи и туристи, за да снимат обруления от ветровете храм. „А беше църква за чудо и приказ! С един красив купол, с висящи полилеи. Добре че попът успя да спаси старите икони, сребърните свещници, кандилниците…“, нарежда събеседникът ми.

„Св. Анастасий“ бил издигнат между 1851-1854 г., но по  време на Руско-турската война е опустошен от башибозуците.

С дарения на местното население светата обител е възстановена половин век по-късно, а  славата й се ширнала навред в околията.

Казват, че удивителната й акустика можела да се мери с тази на Миланската скала, а тайната била в един строителен трик. Майсторите зазидали в дуварите празни глинени гърнета по сложна схема, така че кухините перфектно да отразяват църковните песнопения. Църквата си имала и балкон.  В празничнни дни там се разполагал хорът.

Сега общината строи нов храм, но още не е завършен, парите не стигали. В него щели да пренесат спасената от дядо поп църковна утвар. Но духът го няма, вярата си е отишла.  Хората, един по един измрели или напуснали оцелялата от потопа махала. Останали само приходящите виладжии и шепа възрастни жители.

И бай Кънчо, който посреща и изпраща случайните минувачи.  Кани ги да поседнат в двора му на чашка домашна ракия и разказва ли, разказва. За детството, за някогашната глъч по селските улици, за розовите насаждения на баща му,  за излъганите надежди и Потопената църква – последното избледняло късче от един отиващ си свят.

Ако статията ви е допаднала, подкрепете ме, като се абонирате за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми до скритите кътчета на България и не само Последвайте линка    @VenetaNikolova

The post Потопената църква на яз. Копринка или последното късче от един изгубен свят appeared first on Пътешествия без край.