Село Мандрица е може би едно от най-странните места в България. Намира се в района на Ивайловград на едва 2 км. от границата с Гърция. Посетих го тази пролет и установих, че нищо не се е променило от последния път когато попаднах тук преди 7 години. Истинска капсула на времето!

Село Мандрица – албанското сърце на България

Основано през 17 век от албански преселници, селцето е съхранило не само езика, но и специфичните високи и просторни къщи, каквито няма да срещнете никъде другаде в България.

Гледайте видео репортажа

Среща с последните пазители на албанското наречие и уникалните кирпичени къщи на Мандрица. Тези кадри ще ви покажат контраста между рушащото се минало и новата надежда в това странно и магнетично гранично селце.

Повечето от тези постройки са изоставени и се рушат, но между пукнатините и буренясалите стени историята продължава да диша и да нашепва спомени от едно славно минало, когато единственото албанско село в България е наброявало над 3000 жители, имало е две училища, линейка, болница, родилен дом, фабрика за газирани напитки и пр..

В златните си години село Мандрица било лидер  в пашкулопроизводството. Местните отглеждали  цели армии от копринени буби в къщите си.

Един говор, едно минало – живата памет на баба Султана

Днес село Мандрица наброява едва 20-на възрастни жители. И всички знаят албански, в т.ч. и техните синове и дъщери, които отдавна са напуснали селото, научавам от 93-годишната баба Султана. Срещам я пред нейната голяма кирпичена къща.

Подобно на повечето жители, и семейството й се е занимавало с бубарство. Въпреки че е родена в албанското село Мандрица  и вкъщи родителите й говорели на албански, Султана твърди че не е албанка, а си е чиста българка. За албанския език казва : „Нямаме нито четмо, нито писмо. Не знаем да пишем албански. Само говорим – един говор имаме, ама не е като на другите албанци. С тях не можем да се разберем. Вкъщи си говорехме на албански. По едно време го бяха забранили, ама дядовците пак си го говореха. После, при социализма, никой не ни пречеше. В паспортите първо пишеше, че сме албанци. Но после ни вписаха като „българи.“, спомня си Султана.

Днес единствено жителите на Мандрица и няколко български изселници в отсрещна Гърция владеят това старинно албанско наречие, твърди внукът на баба Султана – Антон Христов, който развива туризъм в селото на своите деди.

Тухли, глина и носталгия – къщите на село Мандрица разказват истории

Младият  мъж сам възстановил стара кирпичена сграда и я превърнал в еко къща за гости. Подобно на останалите постройки в района, и тя е била проектирана специално за отглеждането на буби и разполага с обширен салон на втория етаж.  „Много от къщите в селото на по три етажа“, казва Антон, и добавя, че някогашните майсторите са били уникални.

Основата им е от камък, но не е дълбока. Оттам нагоре всичко е от дърво и кирпичени тухли, които  се правят в калъпи и се сушат на слънце. Масивните вътрешни греди и дървения материал, също е бил обработван внимателно на ръка.

За историята на село Мандрица – единственото албанско село в България ще разберете от статията ми :  Мандрица – албанското село на края на България

Строителни хитрости от миналото

Местните майстори използвали различна глина. За мазилките я добивали от наносите на съседната Бяла река и я наричали „бяла мазилка“.  А за изготвяне на тухлите извличали глината на терен, като я смесвали с камъни, за да стане по-здрава. Подът пък се замазвал от кал и кравешка тор – най-добрата изолация срещу студ и жега, научаваме от Антон

Къщите са били предназначени за отглеждане на буби, защото поддържат постояна температура и имат естествена вентилация. Даже, според специалисти, било препоръчително за хора с белодробни заболявания да живеят в такива глинени къщи, тъй като стените „дишат“  и пречистват въздуха, твърди Антон. В миналото обитателите на тези големи постройки се скупчвали в една стаичка. Обикновено на първия етаж е бил оборът, вторият етаж бил за бубите, а третият –  за хората.

Когато глината говори

В селото се провеждат курсове по работа с глина. Обучението се организира от сдружение „Мещра“, а  участниците се настаняват в глинената еко къща на Антон и усвояват тънкостите на този стар занаят – как да правят тухли, мазилки, шпакловки.. Един  от най-интригуващите моменти на обучението е прилагането на „вълшебната „ рецепта на т.нар. мандришката глинена мазилка, която веднъж завинаги предотвратява появата пукнатини по фасадите.

Основните забележителности на село Мандрица

 Освен еко къща за гости, село Мандрица си има хотел с басейн в двора и ресторант. На централния площад се намира старата църква  „Св. Димитър“ от 1835 г., която през повечето време е затворена.

Сравнително добре са запазени сградите на двете селски училища, родилният дом на селото, както и емблематичната за село Мандрица къща на д-р Атанас Пейкидис. Някога на първия й етаж се е помещавала гинекологична клиника. Твърди се че в наши дни сградата е закупена от англичанин, който възнамерявал да обитава втория етаж, а на приземния да подреди музейна сбирка на селото.

Вместо заключение :

В миналото село Мандрица било толкова плътно застроено, че покривите на постройките се долепяли плътно един до друг така, че човек можел по тях да стигне от единия край на селцото до другия , разказва Костадин Георгиев Бейчев. Той е сред най-колоритните местни жители и поет по душа, който вплита  в красиви стихове историята на родния си край. 

Къщите на село Мандрица навяват спомени за времената, когато тук бубите били господари и се ширели в просторните салони, докато хората се бутали в тесните стаички под покрива. И макар тези сгради бавно да се предават на времето, в стените им още живее надеждата, че миналото може да вдъхновява бъдещето.

Ако статията ви е допаднала, подкрепете ме, като се абонирате за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми по света и у нас. Последвайте линка    @VenetaNikolova

The post Село Мандрица – между глинените къщи, бубите и тишината … appeared first on Пътешествия без край.

Вижте краткото филмче за Мандрица и неговите жители, заснето през пролетта на 2025 г.

Мандрица започна да придобива популярност едва напоследък и то не заради самобитната му архитектура и необичайния произход на населението му.

В социалните мрежи се появиха реклами на порасналия в центъра на селцето чисто нов модерен хотел, снабден с ресторант, басейн, кабелна телевизия, WiFi и прочие екстри, обещаващи на клиентелата добра храна, релакс и комфорт в селска среда. Лъскавата хотелска постройка обаче прилича по-скоро на странен фотоколаж на фона на тънещото в прах и руини албанско село.

Затова пък басейнът и лятната градина, където се помещава ресторантът, са единствените оживени места в целия район. Местните се гордеят със своята си придобивка и се надяват чрез нея да привлекат туристи, та селото най-сетне да живне! „Преди ходехме долу на реката да се разхлаждаме, но сега вече си имаме басейн“ – не скрива радостта си синеока женица на средна възраст.

Заговарям я докато се скитам между накацалите по хълма призрачни постройки и се чудя накъде да поема. Тя е сред  30- та останали жители на  Мандрица. Подобно на останалите жители на селото говори албански.

„Но това е архаичен вариант на езика ни от 17 век., когато тук  се заселили първите жители. Били трима братя християни. Установили се със семействата си покрай реката, а селото кръстили Мандрица, защото били мандраджии. И защото снабдявали с продоволствия турската армия, пашата ги освободил от данъци. Затова сме били богато село! “- добавя събеседничката ми.

По-късно през 18 век втора мигрантска вълна от Албания пристига тук.

Селото започва да набъбва и да просперира.  „Преди две години с още няколко души от Мандрица посетихме албанския град Корча, от където са тръгнали предците ни. И там бяха много изненадани, че сме българи, а говорим албански. От техния свещеник разбрахме, че след като хората ни напуснали Корча, турците опожарили града, защото бил християнски “.

Питам я сега на какъв език си общуват хората тук ?. „Ами на нашия си стар албански.  Говорим го шепа хора. Младите отдавна напуснаха. Езикът ни ще умре заедно с последния жител на селото“ – заключава с горчивина  жената и се отправя към църквата.

Кликнете върху снимка по-долу, за да влезете в галерията

За миналото на село Мандрица

А някога Мандрица било голямо село. Народът обитавал просторни 2-3 етажни кирпичени къщи с резбовани тавани с балкони от ковано желязо и красиви колонади в римски стил. Първият етаж бил предназначен за добитъка, на втория отглеждали копринените буби, а на третия се тъпчела многобройната фамилия. Към началото на 19 век селото наброявало близо 4 хиляди души.

Всъщност в миналото целият район на Източните Родопи се препитавал главно от бубарство. Поминък, от който в наши дни не е останало нищо, освен някоя друга етнографска експозиция, по линия на поредния европроект. А към края на 19 век България била на първо място в Европа и на 8-мо в света по отглеждане на копринени буби. Мандрица, разположено на пътя на коприната, пък се славело като едно от проспериращите бубарски села в района.

Мандричани се гордеели със своите 20 манифактури за производство на бубено семе и с четирите си мелници. Селото им разполагало с тухларна, леярна за камбани, бъчварница, бояджийница,  включително с предприятие за газирани напитки и пр. А най-малките му жители проплаквали за първи път в модерната гинекологична клиника, която се помещавала в къщата на доктор Атанас Пейкидис – един от малкото висшисти в този край.

Част от населението тук било гръцко,

тъй като граничното село преминавало ту в пределите на България, ту – в Гърция поради ред стечения на геополитическите обстоятелства, белязали в черно десетки хиляди съдби в Беломорска Тракия и върху които няма да се разпростирам.  В даден момент в Мандрица имало три гръцки училища – едно мъжко, едно девическо и една детска градина. Днес за някогашния му разцвет свидетелстват навяващи носталгия къщи с озъбени към небето стени и разказите на няколкото му жители.

В горещия августовски преди обед десетина души са насядали по столовете на църквата „Св. Димитър“ /от 1835/  и тихичко разговарят. Денят е 15 август – празникът на Света Богородица. Заговарям Султана, която продава свещи и работи в църковното настоятелство – енергична, лъчезарна женица. Питам я скоро ли ще започне празничната служба. „А, не! Няма да имаме служба. До нас свещеници не стигат. Просто  се събираме в църквата всяка неделя и по празниците, разменяме някоя приказка, после народът си тръгва и заключваме храма !“.

Султана си спомня детството, когато селото имало 4 попа – за всеки квартал по един. В горната му част, там където са гробищата, е изоставената църква „Света Неделя“. Вкопана дълбоко в земята по повеля на турците и осветена през 1708 г.,  това е една от най-старите църкви в Източните Родопи. За съжаление е заключена и обрасла в бурени. „Преди имаше голям камък пред нея с надпис 1636 г., когато се предполага, че е основано селото. Но дойдоха хора от Кърджалийския исторически музей и го взеха. Оттогава не сме го виждали“- разказва Султана.

Напоследък обаче се наблюдава повишен интерес към Мандрица.

Някои си купиха къщи и ги възстановиха, за да ги използват като летни вили.  Селото е включено и в доста веломаршрути.  Благодарение на шумно рекламирания хотел със синеещия се сред развалините басейн, все повече посетители откриват това откъснато от света кътче.. Малко по малко хората от Мандрица възвръщат оптимизма си, че селото ще го бъде и че няма да последва окаяната съдба да съседните мъртви населени места, които скоро ще бъдат заличени от картата на България.

Разгледайте галерията от Мандрица по-долу !

Кликнете върху снимка по-долу, за да влезете в галерията

The post Мандрица – албанското село на края на България appeared first on Пътешествия без край.