Арабески Archives • Пътешествия без край

Убождане в сърцето

Veneta Nikolova — Tue, 16 Dec 2014 20:24:00 +0000

„…Покажи на мъжа от пустинята жена по пътя , забулена до чехлите, и той веднага ще определи млада ли е тя, ли стара. По диплите на коприната, образувани от движенията й, ще отгатне формата на нейното тяло. По извивките в походката й ще каже какво възпитание има тя и дали е от знатно семейство…“ . Какво е да си потомка на бедуини в свят на табута и суеверия ? Откъс от книгата „Арабески“ на Лидия Николова.

„Арабески“ -така се казва последната книга на майка ми. В нея тя събира видяното и преживяното през годините на престоя ни в Персийския залив, поднасяйки на читателя емоционален коктейл от истории с библейски привкус. На фона на нажежените пясъчни простори, осеяни с бедуински селища и градове за чудо и приказ, една след друга, като перли от броеница, се нижат човешки съдби, разяждани от потайни копнежи и безнадеждни страсти ….

Лидия Николова

Какво е човекът Душата не може да умира иначе

Освен с позволението на Аллаха

Ако не светлина Ал Коран

На падаща звезда

Ал Тарафа

Древноарабски поет VІ в.

През прозореца на голямата къща отсреща се вижда салонът, застлан с широк персийски килим. На него са насядали за молитва всички членове на семейството със снахите и децата. Последни за деня поклони пред справедливата воля на Всевишния, последни молби за здраве и спасение. После угасва прозорците на стаите. Една светлина остава а бди в тъмнината. Там молитвите не спрат и нощта не носи покой. Фарида ту потъва в безсъзнание, ту се мята в треска. Вече втора нощ.

Според строгото правило на пуританите в исляма, жената може три пъти да прекрачи прага на съпружеския дом: когато се омъжи, когато умре майка й и когато тя самата умре. Махмуд е стар и Фарида е неговото единадесето дете, единствената дъщеря. Когато го попитат колко деца има той отговаря: десет и едно момиче. Защото арабинът смята свои само синовете. Женското чедо е чуждо. То може да ти донесе много пари с женитбата си , ако е хубаво, но цял живот трябва да трепериш за неговата чест. Дори когато дъщеря ти се омъжи, трябва да следиш за поведението й, за да не опетни с нещо семейната чест, честа на баща си. Макар и в чужда къща позорът на момичето винаги си остава бащин позор.

Махмуд все по-рядко излиза от голямата къща, която преди десетина години построи с парите, дошли му изневиделица. Трудно повярва, когато научи, че държавата ще изкупи на високи цени всички имоти в източната част на града, за да строи завод. Точно там той бе наследил от дядо си пясъчни земи, оградени с кирпичени стени. Когато напролет камилите и овцете изпасваха зелените стръкове в едното заградено място, той ги преместваше в другото. За тези имоти държавата му изсипа много пари. Другите съседи забогатяха още повече, защото се сетиха да кажат, че и някои неизградени дотогава пясъци в този район на пустинята са техни. Откупиха им толкова, колкото обявиха за свои.

Преди да умре, баща му често повтарял, че в техния род умеят най-добре да правят три неща- да ядат, да любят и да се карат.

Много мъдрост бе възприел Махмуд от баща си, но най-много му допадаше пуританската строгост на стария. Радвай се, когато имаш шепа ориз, няколко фурми и покрив над главата. Не бъди алчен за повече, защото Аллах ще ти поиска скъпа отплата. Крий жените от семейството. Пази сестрите, съпругите и дъщерите от самите тях, от помислите и делата им. Той неведнъж бе чувал и знае, че женското желание няма бряг, няма сила, която да го спре, освен може би страхът от смъртта, но понякога то е по-силно и от него…

Миналата година един роднина от друга махала не откри ли, че докато стоял в магазина си, в дома му през входа за слугите влизал наметнат с женско покривало един от синовете на съседа! Покажи на мъжа от пустинята жена по пътя , забулена до чехлите, и той веднага ще определи млада ли е тя, ли стара. По диплите на коприната, образувани от движенията й, ще отгатне формата на нейното тяло. По извивките в походката й ще каже какво възпитание има тя и дали е от знатно семейство. Неговият роднина не бе се излъгал от мъжката походка на слугинята.

Но ако някой ден дъщеря му Фарида предизвикаше такъв срам, Махмуд би я убил. А тя вече наближаваше възрастта за женитба. Имаше Махмуд две жени, снахи и внуци, но само една дъщеря Фарида. И нека за всеки женската рожба да не е негова, за Махмуд не е така.

… Когато Фарида бе тригодишна, започна с веселото си гласче да подражава песните на жените в къщата. С малките си ръчички, покрити до лактите със златни гривни, тя галеше Махмуд или танцуваше пред него с умилително смешни движения.

Тогава сърцето му, което преди познаваше само семейни грижи и телесни наслади, за първи път бе пронизано от топлота и нежност, силни като болка. Даряваше го с тях момиченцето с доверчива прегръдка. Той е стараеше да прикрива тази своя слабост от домашните. Боеше се да не предизвика омраза у братята към сестрата, враждебност у едната си съпруга към другата, към майката на момичето. Съседите биха могли да научат, че вместо да се радва а синовете си, се размеква пред детето, което ще краси чужд дом. Но всички виждаха озарения поглед на Махмуд към Фарида, откриваха обич в израза на усмивката му и в ласкавия тон.

Колкото повече години минаваха и Фарида растеше, с толкова по-голяма болка Махмуд се вглеждаше в лицето на дъщеря си. Макар и в богат дом с тежки килими и копринени дивани, те пак по навик сядаха в кръг с подвити и кръстосани крака на постланата върху килима черга и с пръсти присядаха към тавите, наредени върху нея. Не им ли е дал затова ръцете Аллах? Как иначе биха усетили богатството на трапезата си, как биха вкусили ястията, приготвяни не на пушения мангал в шатрата или на открито върху три равни камъка, а от скъпо-платен готвач пакистанец ? Та ако седнат на маса, както правят вече някои от най-богатите, ако вземат и вилици в ръка, как ще усетят вкуса на храната?

Колкото дъщеря му растеше, толкова Махмуд по-трудно я разбираше. Само Фарида се хранеше с прибори и търпеливо му обясняваше защо това е по-добро. Той, без да схваща нейните обяснения, й разрешаваше да бъде по-различна. Момичето никога не излизаше, освен да навести два пъти в годината неговите роднини. Но ето, че телевизор се появи в къщата и взе да съперничи на бащиния авторитет. И това желание на дъщеря си бе изпълнил след дългите й трогващи молби.

В неговия дом, както в домовете на всички мъже, които уважават себе си, жените не работеха. Слава на Аллаха, той имаше достатъчно пари да наема момчета да им слугуват. А Фарида, за да не седи без работа, бродираше. Научили ги бяха в училище. Заедно с парите, в града дойде и общ стремеж момичетата да учат. Ако не пуснеше дъщеря си да ходи на училище, щяха да го сметнат за назадничав. Не би се смущавал от това. Такъв беше баща му, такъв бе и той сега. По-мъчително му бе да си помисли, че след някоя и друга година, след като се ожени, тя ще го напусне завинаги. Затова склони, когато го бе помолила за училището.

Постепенно обаче, бе започнал да забелязва, че друг бе цветът на лицето, различни дори ставаха извивките на гласа й, когато се връщаше оттам. Махмуд не можеше да преодолее онова болезнено присвиване , дошло от другаде или от другиго, не от него. Светлината, с която външният свят пълнеше очите й, оставаше неразбираема.

Махмуд едва изтърпя Фарида да посещава четири години училище, и я спря. Намери сила за това в огорчението и в своята ревност от странната радост, която тя излъчваше на връщане оттам. За първи път молбите й не го трогнаха. Оттогава и момичето се промени. Сякаш единствено телевизорът и ръкоделието съществуваха за нея. Веднъж, когато нямаше никого в салона, той издърпа силно жицата, която се подаваше от проклетата кутия на телевизора, а на техника плати , за да не го поправи.

На Фарида остана само шиенето. Махмуд все по-рядко я виждаше весела. Като че ли прокарваше по него невиждащ поглед, когато всички се събираха и насядваха около печената овца. А поклоните й при молитва започнаха да стават по-чести и по-дълбоки. Момичето вече не отиваше в мъжката част на къщата, за да се закача и смее с братята си, нито шушукаше по коридорите със снахите. С майка си отдавна бе престанала да споделя.

Тласкан от болезнена обида и бащина мъка, веднъж Махмуд реши да влезе в стаята на дъщеря си на горния етаж. Никога не бе го правил дотогава. Макар и господар на дома, той несъзнателно тихо запристъпя с боси крака по мозайката, която покриваше подовете на всички помещения. Не му се искаше другите да узнаят, че отива при нея, че мисли повече за нея. Но нали му е дете, трябва да знае какво прави сама по цял ден. Тази мисъл му се мярна като оправдание и му даде сила да натисне внезапно дръжката на вратата.

Наведено над бродерията, момичето стреснато подскочи и неволно сграбчи плата. Иглата се заби дълбоко в дланта й. Фарида извика от болка и объркана, с едната ръка притисна другата. Иглата се заби още повече. Тя припряно я издърпа и я извади пречупена. Върхът бе останал вътре. Махмуд се усмихна виновно, смутен обясни, че търси майка й.

Вечерта Фарида не дойде в салона при другите. Най-големият син на Махмуд каза, че ръката я боляло и той извикал лекар, който настоял за бърза операция и лечение в болница. Гняв разтресе бащата. Защо не са искали неговото съгласие, когато са викали лекар? Стар ли е вече, та не го слушат децата му, не го уважават? Не, той не би позволил външен човек да влезе в дома му. Това дяволско парче игла няма нищо да стори на дъщеря му. Той ще се моли на Аллаха. Опасно било, защото било тръгнало по пътя на кръвта. А какво ли не е опасно в този объркан свят, където момичетата ходят разбулени по улицата, чужди мъже ги цапат с погледите си и я няма старата почтителност? Никой вкъщи не му възрази, но започнаха да го гледат изплашени, като че ли от него зависеше животът на Фарида. Може би от неговите молитви!

… От къщата се чуват приглушени писъци, които постепенно преминават в стонове. Полунощ е, но прозорците светват и жени в бели нощници притичват по откритата веранда. Стоновете все повече приличат на вой. След време пристига линейка. Отнасят Фарида. Отнасят я завинаги.

Прибоят на морето гальовно залива пясъка и му се жалва за нещо безкрайно древно. В задушната нощ бащата изпраща до портата носилката с дъщеря си. Силуетът с бялата му роба остава сам, прав и неподвижен, до сутринта. Никой не бива да види и узнае, че той, суровият бедуин, е лял сълзи за женска рожба.

Кувейт, 70-те години на 20 век. Майка ми с нашия
хазяин Мистър Джесъм – колоритен прототип на някои нейни разкази

Лидия Николова . Пътешествия без край

The post Убождане в сърцето appeared first on Пътешествия без край.

Ще умре и друга камила

Veneta Nikolova — Tue, 25 Mar 2014 15:09:00 +0000

„….Дъщеря на пустинята, тя знаеше как да тича из нея. Тънки вихрушки се надигаха изпод петите й и се смесваха с разпилените й дълги коси. Но краката й се препънаха, тя падна и остана разперена в пясъка, усетила горещата прегръдка на пустинята, податливо мека, миришеща на вятър и безбрежност….. „. Какво е да си потомка на бедуини в свят на табута и суеверия ? Откъс от книгата „Арабески“ на Лидия Николова, майка ми.

„Арабески“ -така се казва последната книга на Лидия Николова. В нея тя събира видяното и преживяното през годините на престоя си в Персийския залив, поднасяйки на читателя емоционален коктейл от истории с библейски привкус. На фона на нажежените пясъчни простори, осеяни с бедуински селища и градове за чудо и приказ, една след друга, като перли от броеница, се нижат човешки съдби, разяждани от потайни копнежи и безнадеждни страсти ….

Лидия Николова

Когато я срещнах случайно, аз я обикнах,
Тя обича него

А той пък обича не нея, а друга жена.
Всеки от нас е ловец и плячка

Ал Аша VІ в.

древноарабски поет

Сорея се събуди остана да лежи на пода присвита, прегърнала лакти. Боли я цялото тяло. Миризмата на овнешки гозби още не е успяла да се пребори със свежия дъх на варова мазилка и безирена боя. Очите й шарят из малката стая, задържат се върху чергата на кафяви и бели ивици, върху съдовете, донесени от Али в деня на сватбата им.

Чергата й подариха, когато напусна бащината шатра, за да дойде тук в това ново бедуинско селище.

Властите го построиха, за да привлекат вечните скитници из пясъците, да спрат странстванията им и ги приземят с дом и челяд.

Новите къщи изглеждаха на Сорея, като еднакви тухлени кошари, заградени с жълт дувар, за да не избягат овцете. И да бъдат все край стопанина си. Макар той сега да нямаше такава нужда от тях, както в пустинята по време на пясъчна буря, поне щеше да чува блеенето им в долния етаж на къщата си. Миризмата и близостта им ще го успокояват.

А ключът на вратата ще ги пази от крадлива съседска ръка. На Сорея й се стори странно, че къщите са построени за две семейства и входовете им са на противоположни страни, за да влизат съседите без да си пречат и да се карат. Но как ще попречиш на скитниците да се карат? Как ще ги отучиш да не си крадат овцете, камилите и жените?

Баща й я даде на Али, защото му хареваха тези бели постройки край модерния град. Струваше му се че би могъл добре да си почива там на старини.

Но го бе срам да признае мислите си пред другите възрастни мъже от рода, които събрани вечер около наргилето в някоя шатра, одумваха онези, които се готвеха да заживеят в селището. Обсъждаха как би изглеждал животът им там. За старите пустинници „заседналите” бяха недостойни, а краят на волното скитане сред пясъците означаваше израждане.

Наближава обяд, а тя още не е сварила агнешкия дроб. Дали Али ще се върне и намръщен ще повдигне капака на тенджерата? Дали ще се

обърне към нея с яростта, която донася отвън?

Сорея не може да разбере откъде извира тази негова ярост,

но е сигурна, че за да избяга от нея, да я забрави поне за малко, тя позволи на замаята да проникне в нея. Онази топла замая, която струи от Маджуб. Срещу Сорея прозорецът зее със счупено стъкло и парчетата му стоят неизметени по пода.

Съдовете, на които в първите дни след сватбата тя се радваше, като дете на мечтани играчки, изкривени и счупени, се търкалят по чергата. Сорея обгръща посинените си рамене и пръстите й неволно се спират в дупката на скъсаната й рокля.

Снощи Али дълго чука, докато я събуди. Не можа да види в тъмното израза на лицето му, за да се покрие поне с одеялото, за да омекоти ударите му. Беше пиян.

Колко пъти тя проклинаше тези негови нощни скитания из пясъците и тайно пренасяне на каси уиски през границата.

Оттам дойдоха парите, с които си купиха камила и телевизор, но там Али се научи да пие. Снощи, без да каже дума, още като пристъпи в стаята, той я блъсна към прозореца. Издрънчалото стъкло го ожесточи.

Намери я на пода и продължи да я рита, докато се умори, или се изплаши, че я е убил, защото тя не издаде звук. За да доизтощи злобата си, той започна да тъпче съдовете, които Сорея изнасяше на двора и търкаше с пясък и вода. В тъмнината усети по лицето си плътна лепкава вълна, постепенно като че ли всичко се отдалечи от нея, и тя потъна в някакъв тих пясък, черен и примамливо топъл.

Събудиха я слънцето и болката.

От нея мисълта й неусетно прелетя към вчерашната наслада, която Маджуб вля в тялото й. И вече не знаеше от какво я боли това нейно тънко, окаяно тяло – от ласките, от ритниците ли! Домъчня й за роклята, дето Маджуб с такова желание ши, първата й модерна рокля, направена не от сестрите или от майка й, а от майстор.

Заедно с новодомците, и той се бе настанил в една от празните къщи.

Към нея още през следващите дни се зачу пошляпване на женски чехли и едва овладян смях. Черният сатен на покривалата не можеше да скрие радостта на новодомките, че освен покрив над главата и телевизор в стаите имат и махленски шивач.

Имаше и нещо друго. Дали така се струваше на Сорея, но когато отиваха към шивачницата, стъпките на жените бяха някак по-ситни, макар и да затъваха в пясъка, а в гласовете им звъняха познати нотки на срамежливо очакване.

Подозираше, че всяка от тях се надяваше на нея да спре поглед синеокият сириец.

Сорея беше познала задавящото вълнение да притича до шивачницата, да забави престорено крачка пред входа и да зачака , спряла дъх в предверието , където двамата чираци на Маджуб шиеха, омотани с конци и ленти от пъстри платове.

В душата си благославяше тези малки сирийчета, които три пъти размениха кройките й. Цял месец тя имаше за какво да идва и всеки път отново и отново да потъва в бистротата на Маджубовите очи и в парещата тръпка на ръцете му в стаичката за проби, където за минути отаваха сами.

Тук Сорея за първи път откри каква всеобемаща радост може да донесе мъжкото докосване. И се изплаши от празнотата, която светът представляваше вече без него.

Нека страните й да са нарязани от парчета стъкло, раменете й да са на сини петна, а краката да я болят като счупени.

Тя е благодарна, че може да затвори очи и ненаситно да плува в синевата на неговия поглед, нерабираем, с прозирна острота.

От другия двор Сорея чу да се надприказват разностройни гласове, някой да вика името й. Тя се навеси от счупения прозорец. Нейната нова съседка се провикваше през дувара, че вчера в един от оборите е умряла камила.

Това означавало, че някъде наоколо е извършена изневяра, защото тези благородни животни не можели да преживеят близостта на такъв грях.

Като научил за смърта на камилата, съседът заподозрял жена си, че твърде често ходи при шивача. Тази сутрин я проследил, видял я в прегръдките му и на място я убил с малка секира.

А Маджуб забягнал към пустинята. Много от платовете били изцапани с кръв, та ако Сорея има нещо дадено за шиене, да отиде да си го прибере. Убитата понесли да погребат, мъжът й отишъл в града да се предаде, защото знаел, че за такова нещо няма да го осъдят строго, а камилата оставили да лежи, докато властите съставят акт.

Лицето на вестоноската не е забулено. От светлините в присвитите й срещу слънцето очи, от усмивката на оголените й зъби Сорея разбира, че всички са доволни от възмездието, което Аллах е пратил на прелюбодейката заради невинната смърт на камилата.

Неопомнена, чула шум зад себе си, Сорея се дръпна от прозореца. Насред отворената врата Али бе застанал с мокра от пот разгърдена риза и в ръцете държеше два вързопа, от които се подаваха дръжки на нови тенджери и джезвета.

Усмивката му бе така ласкава и умолителна, както в деня на сватбата.

– Ех, слава на Аллаха, не ти си била причината да умре камилата – прошепна той с чистосъречно облечение и тръгна към масата, за да остави пакетите.

Отворът на вратата бе свободен и Сорeя хукна навън. Краката й неусетно я понесоха край дуварите на къщите. Тя ги отмина и нагази в дълбокия пясък. Дъщеря на пустинята, тя знаеше как да тича из нея.

Тънки вихрушки се надигаха изпод петите й и се смесваха с разпилените й дълги коси. Но краката й се препънаха, тя падна и остана разперена в пясъка, усетила горещата прегръдка на пустинята, податливо мека, миришеща на вятър и безбрежност.

Смрази я шумът на стъпки зад гърба й

– Върни се, гълъбице! Нали обеща да ми родиш син! Няма вече да пия, няма да те бия!

Сорея повдигна безизразно лице и устните й с полепнали песъчинки се раздвижиха

– Ами ако умре и друга камила?

Кувейт, 70-те години на 20 век. Майка ми с нашия хазяин Мистър Джесъм

– колоритен прототип на някои нейни разкази

Лидия Николова . Пътешествия без край

The post Ще умре и друга камила appeared first on Пътешествия без край.