Read in English | Lire en Français

Няма посетител, който да не ахне пред чара на недокоснатото от времето кътче на Родопите. Само че през летните уикенди и по празници тук става прекалено оживено.

Кога да посетите Ковачевица на спокойствие

За да усетите магията на селото без шума на големите групи, моята гореща препоръка е:

• През делнични дни: Ако имате възможност, посетете Ковачевица от вторник до четвъртък. Тогава калдъръмът е само за вас, а тишината е почти осезаема. А и нощувките са по евтини.
• Късна есен или ранна пролет: Когато мъглите се спускат над тиклените покриви, а туристическата гмеж секне, селцето разкрива истинското си, малко меланхолично лице.
• Зимата: Посещавала съм го и през зимата, когато селцето е притихнало под белия си юрган – пушещи комини, сняг върху каменните дувари, топлина и уют край камината на чаша вино. Какво друго му трябва на човека !

  

  Атмосферата на архитектурния резерват

Още с първите стъпки по стръмните калдъръмени улички усещате как градският шум отстъпва място на тишината. Тук-там изникват самотни рушащи се дувари, но повечето къщи са възстановени с  любов и почит към миналото. Обявяването на селото за архитектурен резерват го е спасило от бетона и масовия кич, превръщайки го в артистично средище за ценители.

Днес е престижно да имаш къща в Ковачевица. Режисьори, общественици и интелектуалци превърнаха старите сгради в домове, където вечер край камината пекат агнета и си разказват истории. Но въпреки, че се е превърнало в магнит за „хайлайфа“, селото не е станало снобско. То остава недокоснато и уютно.

Къде да отседнете и какво да хапнете

В Ковачевица няма да намерите огромни хотелски комплекси, за разлика от съседното Лещен. Има едва няколко къщи за гости и семейни хотели, но отвън те изглеждат по нищо не се отличават от съседите си от XVIII век. Вътре обаче няма да ви липсва нищо – санитарни възли, Wi-Fi и сателитна телевизия са стандарт.

Мебелите обикновено са дървени, масивни, както навремето. Собствениците се надпреварват кой ще подреди по-автентични тъкани, по-стари ракли, по-интересни предмети от бита. Тук няма лукс в лъскавия смисъл на думата, но има уют. А какво да кажем за храната? Родопските ястия са неустоими, а в  селото има 2  ресторанта, където можете да опитате автентичен качамак, боб в гърне и вкусни домашни суджуци.

Слушайте подкаста

В този епизод на подкаста „Пътешествия без край“ ще чуете разговора ми с младия уредник на Музея на Ковачевица Тома Желев за съхраняването на архитектурния резерват, за традициите, които се предават през поколенията, и защо селото е запазило духа си непроменен и до днес.

 

Топ преживявания в Ковачевица

• Архитектурна магия – Потопете се в атмосферата на високите каменни къщи, устояли на времето повече от 200 години.
• Църквата „Св. Никола“ –  Впечатляващият храм, увенчан с уникална камбанария, е съхранил вярата на селото през вековете.
• По стъпките на филмовите легенди – Разходете се по тесните улички, послужили за декор на едни от най-обичаните български филми като „Мера според мера“, „Мъжки времена“, „За къде пътувате“ и т.н
• Боровинково вълшебство – Опитайте автентично домашно сладко от боровинки и ароматни билкови чайове, събрани от околните  родопски поляни .
• Съвършена тишина – Насладете се на рядко срещаното планинско спокойствие, далеч от хаоса и стреса на 21 век.

Отбийте се в Музея на селото

В началото на Ковачевица се намира някогашното училище, построено през 1892 г. от дарителя Йордже Димитров. Днес сградата е реставрирана и превърната в музей, а на първия етаж са подредени творби на съвременни български художници. Вътре са запазени оригиналните чинове, черната дъска и основните греди. Има цяла класна стая с мастилници, перодръжки, тетрадки, учебници, пергели, триъгълници, карти. В отделна стая е представен битът на хората от онова време, както и тъкаческа стая със стан на около 200 години.

Музеят пази също и експозиция, свързана с Македоно-одринското революционно движение, включително сбирка от стари оръжия. С други думи това е среща с паметта на  Ковачевица – село, оцеляло  през превратностите на историята и запазило достойнството си.

500 години безотказна инфраструктура – къщите-крепости на Ковачевица

Основана още през XV век от християнски преселници от днешна Албания (т.нар. арнаути), село Ковачевица е растяло и просперирало благодарение на своите майстори, които се славели навред  като легендарни строители. През лятото мъжете ходели на гурбет в Италия, Испания и Франция, а през  зимата се прибирали у дома и строели къщи – напук на виелиците и студа.

Резултатът? Масивни, високи постройки на три и четири етажа, които сякаш са накацали една над друга. Най-впечатляващото е, че още преди столетия всяка къща е имала сложна инфраструктура с вътрешна тоалетна, мивка („водник“) и пещ. Представете си – тази 500-годишна канализация работи безотказно и до днес!

Покривите, направени от тежки каменни тикли (тежащи по 30 тона!), пазят зидария от камък, кал и дърво, която е устояла на вековете.  В Ковачевица не е имало османска власт, защото местните били много заможни.

През 1877-ма, една година след Баташкото клане , турците затварят цялото мъжко население на Ковачевица в църквата „Св. Никола“, която и до днес функционира, и по същия начин, като в Батак, се готвели да ги избият. Тогава останалата част от жителите на Ковачевица събира пари и ги дава на владетеля на Неврокопския окръг и той издава заповед хората да бъдат пощадени

Как да стигнете до Ковачевица

• Маршрут от София: Пътува се по магистрала „Струма“, след което се отбива към Банско и Гоце Делчев.

• Време за пътуване: Около 3 часа и 30 минути (приблизително 210 км).

• Пътят и гледките: Пътят е поддържан и изключително живописен. Преди да стигнете до финалната цел, ще преминете край минералните извори на Огняново и приказното село Лещен. Спрете за кратко, за да се насладите на панорамите към Пирин и Родопите.Важно: Последните километри след Гърмен са по-тесни и със завои, затова шофирайте внимателно.

• Важно: Последните километри след Гърмен са по-тесни и със завои, затова шофирайте внимателно.

• 

  Разгледайте наблизо : 9 забележителности около село Огняново – среща с миналото в югозападните Родопи

  Ако статията ви е допаднала, подкрепете ме, като се абонирате за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми до скритите кътчета на България.  Последвайте линка    @VenetaNikolova

  И една галерия с носталгични снимки от една моя разходка в приказното селце, но преди много, много години ….

The post Ковачевица без тълпи – наръчник за автентично преживяване appeared first on Пътешествия без край.

Иглика наброява не повече от 4- ма постоянни жители, макар че напоследък се усеща леко оживление, покрай виладжиите и наследници на имоти, които се завръщат за да се спасят от градския шум и стреса. Името на селото се свързва с легендата на българското кино Невена Коканова, която прекарва последните години от живота си именно тук, в една от каменните къщи на това незасегнато от хорската суета кътче на Балкана.

Гледайте видео репортажа

Потопете се в тишината на Габровския Балкан и магията на ‘каменното гнездо’. Видеото ще ви преведе през сенчестите дворове и каменни улици на Иглика, където още броди споменът за Невена Коканова

Когато камъкът се превръща в дом – тайната на майсторите дюлгери

Известно до 1952 година със старото си име Чумаците,  Иглика е от онези места, които те зареждат с усещане за непреходност. По всичко личи , че някогашните му жители били изкусни дюлгери. Тези каменни къщи с циклени покриви са издигнати с невероятна прецизност и внимание към детайла.  Основният строителен метод тук е бил каменната зидария с калова спойка.

Това е смес от глинена пръст и вода, която е служела за свързване на камъните. Тази техника се е използвала изключително за жилищни сгради. За дуварите и стопанските постройки като плевните се е прилагала чиста зидария без добавка на кал, научавам от Кирил Андреев, собственик на стара къща в селото.

Преди да започнат строежа, майсторите събирали материалите в продължение на 4-5 години. Първо започвали с камъните. Те не ги дялали, а внимателно ги подбирали и нареждали така, че ъглите да са абсолютно остри и прецизни. Хората казват, че са толкова остри, че буквално човек може да се пореже на тях.  След това добавяли дървените греди и каменните плочи или т.нар. „цигли“ .

Днес тези уникални постройки напомят за една изчезнала строителна традиция, тъй като вече няма майстори, които да владеят напълно техниката на редене на цигли и на недялани камъни .

Сянката на Невена Коканова още броди из селото 

В село Иглика са заснети българските филми  „Вампир“ и „Вечери в Антимовския хан“ с участието на Невена Коканова. А през 1984 г. актрисата превръща планинското селце в свое духовно убежище, като купува стара къща и се заселва тук до кончината й през 2000 г., когато губи битката с рака. В наши дни за някогашния й дом се грижи нейната дъщеря Теодора.

Според близки и познати на Невена Коканова, тя наистина се е чувствала щастлива в Иглика. Понеже много обичала животните, актрисата дори се грижела за козички в селото. Кинолегендата  използвала връзките си, като уредила да прокарат водопроводна мрежа в изгубеното сред  планинските хребети селце.

Читалище сред тишината на Балкана –  изкуство и килими под открито небе

И въпреки че има само няколко жители, селото притежава читалище, покрай което тук кипи културен живот. Изложби, концерти, литературни четения и други инициативи привличат многобройна публика. Реставрираната каменна сграда на читалището се е превърнала в емблема на село Иглика.

Построена през 1952-1953 година като общински дом с доброволен труд на местните хора, някога тя е приютявала концерти и самодейни театрални представления. След дълъг период на забрава, читалището оживява отново преди време, благодарение на усилията на местни жители и новодошли ентусиасти. Стените са украсени с произведения от последния фотопленер миналото лято.

През август 2025, по инициатива на читалището и с подкрепата на община Габрово,  селото стана домакин на невероятен празник под открито небе. В рамките на първия Иглика Килим Фест, близките поляни засияха с багрите на около 1000 нашенски ръчно тъкани килима от XVIII, XIX и XX век. Колекцията на холандеца Якоб ван Бейлен превърна селото в живия музей на българското наследство, привличайки гости от цялата страна и чужбина.

Актрисата, която рисуваше спомени

Но най – ценните експонати, които красят стените на местното читалище са авторските графики на Невена Коканова, която е и негов патрон. Творбите й, създадени с прецизност и чувство за детайл, разкриват неизвестна страна от нейната сложна творческа натура – наблюдателен художник с интимен и лиричен поглед към света.

Кирил Андреев ни показва и други експонати, свързани с паметта на голямата актриса. В читалището се пази личната библиотека на Невена Коканова, дарена от дъщеря ѝ. Стотици  томове са подредени и разпределени по теми – от историческа, през музикална, до руска литература и др..

Много от книгите на Невена носят автографи и лични посвещения на актрисата. Сред тях изпъква един екземпляр – стихосбирката „Есенни къпини“ на Радой Ралин, илюстрирана с рисунки на самата Невена Коканова. Книжката е с посвещение от Ралин. Аз трудно разчитам подчерка му. Но ето какво пише : „На Венчето с благодарност за неподозираните рисунки, за нейното вдъхновение, за нашата телепатия. Радой, 10.01.1973 “

Екопътеката край село Иглика

И както подобава, село Иглика си има и екопътека. Маршрутът започва от табелката на селото и е дълъг към 4 км. , като отвежда до следите на старинна крепост. Нямам лични впечатления от пътеката. Но отзивите са, че е лесна, с добра маркировка и от нея се откриват красиви панорами. От самото село пък се отваря безбрежна гледка към върховете на Стара планина и чинията на вр. Бузлуджа. Към февруари 2026 година селото все още пази своята неподправена тишина !! :)))

Ако статията ви е допаднала, подкрепете ме, като се абонирате за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми до скритите кътчета на България . Последвайте линка    @VenetaNikolova

The post Каменното село Иглика – духовното убежише на Невена Коканова appeared first on Пътешествия без край.

СЛУШАЙТЕ ПОДКАСТА

В този епизод на подкаста „Пътешествия без край“ разговаряме с доц. д-р Смилена Смилкова, председател на читалище „Извор 1882“ в село Медвен, за духа на това магично кътче. Ще разберете и защо Медвен заема толкова специално място в българската история и култура.

Ако не ви се слуша, продължете надолу.

Какво да видим и преживеем в Медвен

Селото се намира в Източните склонове на Стара планина, на около 40 км. от гр. Сливен. Разходете из селските улички, пропити с романтика. Обърнете внимание на каменните зидове и на старите къщи с дървени чардаци, нашепващи спомени за някогашните им обитатели.

Тук всяка втора къща е паметник на културата, въпреки че селото не е обявено за архитектурен резерват. На площада ще ви посрещне паметникът на Захарий Стоянов. Българският революционер и публицист е роден именно в Медвен през 1850 г. Селото има музей, посветен на най-видния си син. Ще научите любопитни подробности за живота му, ще видите неговите лични вещи, старинни мебели и ще се върнете назад във времето.

Медвен си има красива природна забележителност – водопадът „Сини вир“. Разположен е в сенчеста широколистна горичка на не повече от 2 км. от селото. До него се стига по приятна сенчеста пътека. Ще се озовете пред 7-метров водопад с дълбок изумруден вир. Това райско кътче е магнит за туристите, които се наслаждават на идиличната гледка или скачат от скалите в ледените води на вира.

Дървените къщи на село Медвен

Но най-голямото богатство на Медвен са старинните му къщи. По време на Възраждането, когато са строени, хората ползвали материал от близките широколистни и иглолистни гори. Интересното е, че къщите са с два входа или два изхода. Входните врати обикновено са двукрилни. Вероятно това е в контекста на времето, в което са строени и е давало възможност на хората да могат да избягат от турския нашественик, научаваме от доц. д-р Смилена Смилкова.

В Медвен част от къщите е изградена върху каменен постамент с хоризонтално наредени дървени талпи. Дървените кепенци от вътрешната страна на прозорците създават атмосфера на уют и сигурност. Най-впечатляваща е т.нар. „соба“, изцяло от дърво, с вградени долапи и задължителен иконостас в стената. Тук се намира и огнището, а също и широката „менсофа“ – леко повдигната площадка в стаята. През деня на нея посрещали гостите, а нощем я превръщали в спалня за семейството.

Дори днес в някои от тези стари домове могат да се видят халки, окачени на тавана, на които са закачали бебешките люлки.

От чорбаджия Атанас до потайния рицар Кондофрей

Около 1520-та се споменава за един болярин на име Чорбаджията Атанас. Заселил се той в една махала, която и до днес местните наричат „Юртата“. А пък името на самото село Медвен най-вероятно е дошло от друго място. Има една местност „Медвен“ край радомирското село Кондофрей, разказва доц. д-р Смилена Смилкова. Вероятно по време на османското иго или дори по-рано, част от хората оттам се преселили в Източна Стара планина и пренесли името на селото.

Кондофрей пък носи името на рицар, участвал в Кръстоносните походи по времето на цар Калоян. Изобщо, доста от топонимите в околностите на Медвен са свързани с някогашните пришълци от Западна Европа.

Вижте още за село Кондофрей в: Радомирското село Чуковец е пълно с изненади

И още нещо любопитно – Карел Шкорпил е открил край Медвен останки от антична крепост и вал. Но днес от тях няма и следа.

Истории от Медвен – пожари, възраждане и духовност

Между XIV–XIX век животът тук се върти около овцете – овчари пасат стадата, а жените тъкат вълнени аби и шаяци за турската армия. Някога селото се славело с дървените си станове и с хубавите бъчви, които намирали добър пазар в региона.

През 1852 г. строят църква, на мястото на изгорен параклис, но тя изгаря при най-тежкия момент в историята на Медвен – кървавият набег на османския поробител през януари 1878 г. В пепелищата обаче остава непокътната една икона – тази на Света Марина. Четири години по-късно, през 1882 г., местните строят нов храм на нейно име – „Света Великомъченица Марина“.

В началото на ХХ век населението на Медвен било около хиляда човека. Селото е вряло и кипяло от живот. С течение на времето обаче хората започват да го напускат. Най-оживено е тук през лятото, когато планинското селце „набъбва“ от виладжии и туристи.

Вижте още:
Жеравна или глътка романтика в полите на Балкана
Ичера е за ценители на старините и на дивата природа

Ако статията ви е допаднала, подкрепете ме, като се абонирате за моя YouTube канал. Последвайте линка @VenetaNikolova

The post Медвен е като прегръдка – селото на дървените къщи и спомените appeared first on Пътешествия без край.

Село Мандрица е може би едно от най-странните места в България. Намира се в района на Ивайловград на едва 2 км. от границата с Гърция. Посетих го тази пролет и установих, че нищо не се е променило от последния път когато попаднах тук преди 7 години. Истинска капсула на времето!

Село Мандрица – албанското сърце на България

Основано през 17 век от албански преселници, селцето е съхранило не само езика, но и специфичните високи и просторни къщи, каквито няма да срещнете никъде другаде в България.

Гледайте видео репортажа

Среща с последните пазители на албанското наречие и уникалните кирпичени къщи на Мандрица. Тези кадри ще ви покажат контраста между рушащото се минало и новата надежда в това странно и магнетично гранично селце.

Повечето от тези постройки са изоставени и се рушат, но между пукнатините и буренясалите стени историята продължава да диша и да нашепва спомени от едно славно минало, когато единственото албанско село в България е наброявало над 3000 жители, имало е две училища, линейка, болница, родилен дом, фабрика за газирани напитки и пр..

В златните си години село Мандрица било лидер  в пашкулопроизводството. Местните отглеждали  цели армии от копринени буби в къщите си.

Един говор, едно минало – живата памет на баба Султана

Днес село Мандрица наброява едва 20-на възрастни жители. И всички знаят албански, в т.ч. и техните синове и дъщери, които отдавна са напуснали селото, научавам от 93-годишната баба Султана. Срещам я пред нейната голяма кирпичена къща.

Подобно на повечето жители, и семейството й се е занимавало с бубарство. Въпреки че е родена в албанското село Мандрица  и вкъщи родителите й говорели на албански, Султана твърди че не е албанка, а си е чиста българка. За албанския език казва : „Нямаме нито четмо, нито писмо. Не знаем да пишем албански. Само говорим – един говор имаме, ама не е като на другите албанци. С тях не можем да се разберем. Вкъщи си говорехме на албански. По едно време го бяха забранили, ама дядовците пак си го говореха. После, при социализма, никой не ни пречеше. В паспортите първо пишеше, че сме албанци. Но после ни вписаха като „българи.“, спомня си Султана.

Днес единствено жителите на Мандрица и няколко български изселници в отсрещна Гърция владеят това старинно албанско наречие, твърди внукът на баба Султана – Антон Христов, който развива туризъм в селото на своите деди.

Тухли, глина и носталгия – къщите на село Мандрица разказват истории

Младият  мъж сам възстановил стара кирпичена сграда и я превърнал в еко къща за гости. Подобно на останалите постройки в района, и тя е била проектирана специално за отглеждането на буби и разполага с обширен салон на втория етаж.  „Много от къщите в селото на по три етажа“, казва Антон, и добавя, че някогашните майсторите са били уникални.

Основата им е от камък, но не е дълбока. Оттам нагоре всичко е от дърво и кирпичени тухли, които  се правят в калъпи и се сушат на слънце. Масивните вътрешни греди и дървения материал, също е бил обработван внимателно на ръка.

За историята на село Мандрица – единственото албанско село в България ще разберете от статията ми :  Мандрица – албанското село на края на България

Строителни хитрости от миналото

Местните майстори използвали различна глина. За мазилките я добивали от наносите на съседната Бяла река и я наричали „бяла мазилка“.  А за изготвяне на тухлите извличали глината на терен, като я смесвали с камъни, за да стане по-здрава. Подът пък се замазвал от кал и кравешка тор – най-добрата изолация срещу студ и жега, научаваме от Антон

Къщите са били предназначени за отглеждане на буби, защото поддържат постояна температура и имат естествена вентилация. Даже, според специалисти, било препоръчително за хора с белодробни заболявания да живеят в такива глинени къщи, тъй като стените „дишат“  и пречистват въздуха, твърди Антон. В миналото обитателите на тези големи постройки се скупчвали в една стаичка. Обикновено на първия етаж е бил оборът, вторият етаж бил за бубите, а третият –  за хората.

Когато глината говори

В селото се провеждат курсове по работа с глина. Обучението се организира от сдружение „Мещра“, а  участниците се настаняват в глинената еко къща на Антон и усвояват тънкостите на този стар занаят – как да правят тухли, мазилки, шпакловки.. Един  от най-интригуващите моменти на обучението е прилагането на „вълшебната „ рецепта на т.нар. мандришката глинена мазилка, която веднъж завинаги предотвратява появата пукнатини по фасадите.

Основните забележителности на село Мандрица

 Освен еко къща за гости, село Мандрица си има хотел с басейн в двора и ресторант. На централния площад се намира старата църква  „Св. Димитър“ от 1835 г., която през повечето време е затворена.

Сравнително добре са запазени сградите на двете селски училища, родилният дом на селото, както и емблематичната за село Мандрица къща на д-р Атанас Пейкидис. Някога на първия й етаж се е помещавала гинекологична клиника. Твърди се че в наши дни сградата е закупена от англичанин, който възнамерявал да обитава втория етаж, а на приземния да подреди музейна сбирка на селото.

Вместо заключение :

В миналото село Мандрица било толкова плътно застроено, че покривите на постройките се долепяли плътно един до друг така, че човек можел по тях да стигне от единия край на селцото до другия , разказва Костадин Георгиев Бейчев. Той е сред най-колоритните местни жители и поет по душа, който вплита  в красиви стихове историята на родния си край. 

Къщите на село Мандрица навяват спомени за времената, когато тук бубите били господари и се ширели в просторните салони, докато хората се бутали в тесните стаички под покрива. И макар тези сгради бавно да се предават на времето, в стените им още живее надеждата, че миналото може да вдъхновява бъдещето.

Ако статията ви е допаднала, подкрепете ме, като се абонирате за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми по света и у нас. Последвайте линка    @VenetaNikolova

The post Село Мандрица – между глинените къщи, бубите и тишината … appeared first on Пътешествия без край.

Ако НЕ си падате по старините, ако пустеещите места и рушащите се къщи, превзети от бръшляна и забравата ви отблъскват, ако не се интересувате от история, а разговорите с малкото оцелели възрастни жители на планинските ни селища ви изпълват със скука и отегчение  – излезте бързо от тази статия, село Пирин едва ли ще ви трогне!

Но ако сте от хората, които изпитват особена емоция когато се озоват в подобни кътчета, навяващи меланхолия със зловещата красота на разнебитените, пропити със спомени къщи, притиснати една в друга край призрачни сокаци, село Пирин е вашият адрес!

Гледайте видео репортажа

В това видео ви отвеждам в подножието на една от най-красивите планини, за да ви покажа село Пирин такова, каквото го видях аз – сурово, истинско и неподвластно на времето.

Къде се намира село Пирин

Разположено е в Пирин планина на 200 км. от София и на 30 км. от Гоце Делчев. По-бързо ще стигнете до него ако изберете автомагистрала Струма през Благоевград. След Катунци, пътят става много живописен, като се изкачва нагоре в планината. До село Пирин се стига по 2- километрова отбивка от главния път за Гоце Делчев. Сгушено е в котловина, а къщите му са накацали една върху друга по склоновете на Пирин планина от двете страни на река Пиринска Бистрица.

7 причини да посетите село Пирин 

1. Потопете се в друго времево измерение

Селото е замръзнало някъде през 50-те години на 20-ти век с типичните за тази част на Пирин стари каменни и  кирпичени къщи, с килнати покриви и с дървени порти. Тук няма да откриете заведения, супермаркети, сергии, билбордове, капанчета и други „кукички“ на глобализацията. Село Пирин буквално се е капсулирало в миналото. Не случайно то е търсен декор за филмови продукции.

В него са заснети поне 3 нашенски филма.  Да не говорим, че това е едно от най-фотогеничните български села  – накъдето и да погледнеш ахваш от почуда ! Истински магнит за фотографи, меланхолични души, .любителите на старините и на т.нар. Dark Tourism  (към които се причислявам и аз).

И малко история

Славно и превратно е миналото на село Пирин. През средновековието местните се изхранвали с добив на желязна руда. Пиринчани  стопанисвали 5 самокови и  11 пещи, а от 30- те селски ковачници излизали огромни количества пирони, подкови и земеделски уреди, които тутакси заминавали за пазарите към Беломорието.

Хората от село Пирин открай време били горди и непокорни. Не понасяли те османски ботуш да тъпче нивите им и родното им място. Затова малко преди да избухне Илинденско-Преображенското въстание (1903 г. ), народът тук се вдига на борба срещу нашественика, но въстанието бива потушено в кръв.

2. Запалете свещичка в старата църква „Св. Никола“

Част от жителите на село Пирин обаче се скриват в църквата „Свети Никола“ от 1885г.  и се заключват зад голямата й дървена порта. Когато видели здраво залостената врата и изписания над нея лик на Свети Николай, турците, които са суеверни, се отказали от намеренията си да избият местното население.

Днес църквата е обявена за паметник на културата. Твърди се, че в абсидата й е погребана отсечената от турците глава на Спиро войвода, както и костите на други четници от селото, загинали по време на Илинденско-Преображенското въстание. Храмът се извисява на малък хълм над селските къщи. Ключ за него има клисарката баба Вела и кметът на село Пирин. Струва си да се посети.

 3. Питайте за змея Гинчо и мома Калина

Странен е начинът по който местните разказват змеювата легенда сякаш става дума  за реално случило се събитие на техни роднини. Сюжетът е много дълъг и заплетен, като човешка съдба. Общо взето става дума за следното. Докато се разхождала край реката в един дъждовен ден, мома Калина (или Стана) била отвлечена от Змей. Той я отнесъл в своята пещера край село Пирин. След време Калина му родила мъжка рожба – полу човек, полу-змей, която нарекли Гинчо и се върнала в селото с детето. Змеят им построил красива къща, като домъкнал за основите й огромни скални късове и от време на време идвал да навестява семейството си.

Минали години, но Гинчо, който имал криле, не можел да свикне с хората и когато пораснал, отлетял навръх планината завинаги. До ден днешен жителите на село Пирин вярват, че змеят Гинчо пази нивите им от градушки. Гинчовата къща, която се отличава от останалите, отдавна пустее. Но по-старите хора си спомнят последния й обитател. Става дума за реален човек, починал през 20-ти век с фамилно име Гинчов. Според местните той бил потомък на змея и имал наченки на … криле.

Други пък разправят за починалата през 60-те на 20 век Николинка – още един реален персонаж.  Когато разбрала, че змеят я харесва, красивата девойка намазала лицето си с отровни билки, така че кожата й да изгори и да погрознее и той да не я краде. Змеят се отказал от намеренията си, ала жената останала грозна и самотна до края на дните си!

И не, град Габрово не е основан от Рачо Ковача,  а от 6 пирински родилки  !!!

Село Пирин възникнало на отсрещния хълм в ранното средновековие. Но както обикновено, турците подгонили жителите му. Част от тях се установили в котловината на брега на река Пиринска Бистрица и основали сегашното село Пирин. Но една групичка поела на Север.

И докато хората се скитали из България се случило чудо – за една нощ три жени родили  шест мъжки рожби под един … габър. И групата решила там да се установи!  В резултат на което се появил град Габрово.

4. Селски мегдан като картинка !

За да увековечи легендата за змея, кметът поръчал и платил от джоба си дървена скулптура на изправен в цял ръст змей и коленичила в нозете му девойка, която незнайно защо целува ръката му, но сякаш прави … друго нещо.

Покрай нестандартното творение, селото влезе в медиите и започнали да го посещават туристи. Специално за тях е поставено информационно табло на български и на английски език, което разказва надлъж и шир за легендата. А на мегдана грейнаха още три дървени скулптури – на Спиро войвода, чиято отсечена глава е погребана в църквата, на свети Никола, покровител на селото и най-последната атракция – майка мецана с малко мече, както и чисто нов малък изкуствен водопад, който тихо ромоли.

5. Село Пирин си има къща за гости

Хубавото е че пиринското селце отстои на светлинни години от съвременността. Но това не означава че е скарано с туризма. Открай време ценители на старите български села и автентичните преживявания отсядат в къщата за гости на бившата народна певица Любимка Бисерова. Дядо й – поп Стамат, е бил съратник на Яне Сандански и на Спиро войвода.

Стопанката посреща гостите с домашни гозби и ги запознава с уникални пирински традиции и ритуали. Под нейно наставление, желаещите могат да усвоят тънкостите на т.нар. ложена баница, лятна супа шербет и други тукашни вкусотии.  В околностите пък има няколко маршрута. Единият от тях отвежда до „Змеювата дупка“, т.е. брачното ложе на змея и Калина.

Още за омагьосаното село Пирин и срещата ми Любимка Бисерова Тук

6. Разходете се до манастира „Св. Троица“

На около 3 км. от село Пирин се намира манастирът „Св. Троица“, където било местоположението на старото село Пирин. Местните го наричат „Турица“ и твърдят че до ден днешен районът е осеян с руини от някогашното село. Наскоро т.нар. манастир е бил реставриран.

Пътят до него също е ремонтиран и е сравнително добър. Тясната асфалтова лента, която на моменти изчезва, се вие  нагоре в планината и разкрива прекрасни гледки към Ирин-Пирин. Разбира се, може да се стигне и пеша.

Всъщност става дума за малък параклис, кацнал на едно възвишение в красива местност. Но тук не е имало манастир и не разбрах защо така го наричат. Всяка година на Свети Дух, село Пирин отбелязва своя празник с голям събор именно край  „Света Троица“ , като за целта жените приготвят курбан в над 10 огромни тенджери.

7. Местните, които живеят между два свята

В средата на 20 век село Пирин било едно от най-големите в околията с неговите над 2000 обитатели. Днес то наброява не повече от 80 постоянни жители – предимно стари хора, чийто бит не е много по-различен от този на предците им. И тъй като тук сравнително рядко идват туристи, всеки пришълец бива оглеждан с любопитство и добронамереност. Пиринчани са приветливи и контактни, раздумката с тях върви леко.

Така разбрахме за змея Гинчо, за шестте родилки под габъра и разбира се, за славната история на село Пирин. Навсякъде ви спират и заговарят, радват се че някой проявява интерес към тях. Ако искате да разгледате църквата, потърсете кмета или баба Вела клисарката. Те ще ви я отключат и с удоволствие ще ви разкажат за нея.

Вижте къде се намира другото змейово село на Пирин планина !

Ако статията ви е допаднала, подкрепете ме като се абонирате за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми до скритите кътчета на България. Последвайте линка    @VenetaNikolova

The post Капсула на времето – 7 причини да посетите село Пирин appeared first on Пътешествия без край.

Село Долен е етнографско бижу, застинало във времето, което и до днес е съхранило автентичния си дух. За разлика от близките Ковачевица и Лещен, Долен не е комерсиализирано, не е преобразено от бетона и бизнеса.

 Read in English |
Lire  en Français

Да, вярно е че голяма част от къщите са изоставени и се рушат, а тесните улички на места са обрасли в храсталаци, осеяни с ями и трудно проходими. Тук няма да откриете нито една асфалтирана улица, няма сергии за сувенири, ресторанти, магазини, кафенета… А и за какво са ви тези съвременните „екстри“! Нали посещаваме подобни места, именно за да се откъснем от битието си на стресирани граждани?!

Гледайте видео репортажа

В тези кратки кадри се опитах да уловя тишината на каменните улици на Долен и онова особено усещане, което струи от вековните му дувари. Пуснете си видеото, за да се разходим заедно из този архитектурен резерват,застинал във времето.

Няколко къщи за гости посрещат туристи, но през повечето време са празни. И това е! Останалото е истинско и непокътнато от времето и от човешката суета. И понеже в самото село местата за настаняване са ограничени, можете да съчетаете разходката си тук с комфорта на минералните басейни в близкото Огняново.

Има къщи, които са закупени и възстановени с много вкус и усет за мярка с цел да се ползват като ваканционни имоти, но собствениците им рядко се отбиват в селото и те пустеят. Мястото те омайва с кристалния си въздух, птичата песен и непокорната си красота. А заради уникалните му стари къши е обявено заархитектурен резерват.

Какво да видите в село Долен накратко:

• Църквата „Св. Никола“ (построена през 1837 г.)

• Автентичните каменни къщи с тиклени покриви

• Амфитеатъра в края на селото

Стария мегдан, където времето е спряло

Как да стигнете до село Долен и какво да очаквате?

Долен е част от община Сатовча в Западните Родопи. Докато пътуваме към селото постоянно спираме автомобила, за да снимаме невероятните панорами. И ето че стигаме до село Долен. Но бързам да уточня – то си има нова част, разположена по-ниско в планината, където цивилизацията отдавна се е настанила, заедно с всички нейни удобства. Ние обаче сме се запътили към старото село Долен с накацалите по баирите каменни къщурки и стръмните улички.

Тесният път, който лъкатуши в планината ни отвежда право на селския мегдан с насядалите пред къщите баби и дядовци. Заговаряме се с тях и сме тутакси уведомени за славното миналото на Долен, когато училището се е пукало по шевовете от деца, а родилният дом работел на пълни обороти. Имало е ветеринарна служба и поща. Сега сградите стърчат изоставени, училището и детската градина отдавна пустеят, а 30-ната постоянни жители са предимно пенсионери, които с любопитство  проследяват случайните туристи. Към февруари 2026 година село Долен остава все така магично и непокътнато, притихнало сред дивата природа на Западните  Родопи .

Архитектурата на Долен – каменни къщи и тиклени покриви

Изгубеното в Западните Родопи село като по чудо е съхранило почти непроменен облика си отпреди повече от 200 години.  Изградени изцяло от камък, дърво и кирпич, тези къщи излъчват достолепие и носталгия. Неслучайно в селото са заснети няколко български филма.

Първото нещо, което привлича погледа са тиклените покриви

Тиклите са майсторски подредени като рибени люспи, които обхващат, подобно на пипала, цялата къща. По този начин те я държат, образно казано, в ръцете си, за да не падне. Ако не бяха тези покриви, повечето постройки отдавна щяха да са рухнали. Интересни са комините. Едните са кръгли и скосени отгоре като кардиналски шапки, другите са четвъртити и се разширяват в горната си част, подобно на царска корона.

На долния етаж били разположени оборите за добитъка, който имал задачата да отоплява горните помещения. Дървена стълба отвежда до първия етаж в стаите за спане. Там семейството спяло направо на пода, застлан с дебели меки халища.

Какво знаем за миналото на село Долен

Близо 60 години след падането на България под турско иго, няколко християнски семейства търсят убежище от поробителя във високата и непроходима част на Родопа. Тук те полагат основите на село Долен. Някога селото наброявало над 2 500 души, а по близките ливади пасяли около 40 хиляди овце и 15 хиляди говеда. През зимата жените тъчали дебели халища. Напролет мъжете обикаляли из турската империя и ги продавали.

В село Долен имало и примитивни фабрики за тъкане на гайтани, които също намирали добър прием на пазарите в тази част на империята.

Как доленци се сдобили с църква 

С хитрост, разбира се, както подобава на онези времена. За да издейства разрешение за строеж от кмета, който бил турчин, местният чорбаджия дядо Коста заровил икона на Св. Николай в една ливада насред селото. После отишъл при кмета и му казал, че имал пророчески сънища. В тях някаква “външна сила” настоявала, че в средата на селото е заровен знак от Всевишния. Кметът накрая склонил да се копае там. И не щеш ли – иконата тутакси се появила и Долен получило разрешение да строи храм.

През 1837 г. завършва строежът на църквата “Св. Никола”. Тя е трикорабна, имала е и женско отделение.  Най-старата й икона е на 700 години. Камбаните й били ляти 7 пъти докато се постигне идеалният звук, който отеква на 8 км. в планината. Наскоро е започнат ремонт на църквата.

Доленското високо пеене – наследство от ЮНЕСКО

И до днес местните баби се славят със своя автентичен фолклор и най-вече със старинния стил на пеене „на високо”, който се използва и в съседното село Сатовча. В миналото тези песни, известни още като „летни песни”, са се изпълнявали на открито от жени, работещи на полето. По този начин от единия хълм те са общували с посестримите си на отсрещния хълм. Едните се провиквали, а другите им отговаряли с „икане“. Доленското високо пеене е включено в списъка на ЮНЕСКО за световно нематериално културно наследство.

Амфитеатър в планината

Попадаме на нетипична за едно родопско село забележителност … амфитеатър. Да, правилно сте прочели. Дори в селото има упътваща табела, която отвежда до него. Структурата е построена преди 10-на години, за да приюти публиката на един невероятен фестивал за джаз етно и фюжън музика, който получи силен отзвук навремето. През 2015 и 2016 г., в малкото изгубено в планината селце, се стичат музиканти от цял свят, за да свирят, импровизират, експериментират и да слеят музиката, извираща от душата им с природата на Родопа. На сцената се качват световно известни изпълнители, а публиката … остава без дъх.

Организаторите на феста все още живеят в  Долен в стара къща на края на селото. Мъжът е музикант, но собственоръчно е възстановил къщата и е построил към нея амфитеатъра. Понякога тук се провеждат арт събития с идеята да има изяви, които да привличат интелигентна публика, да се развива устойчив туризъм и селото да се съживи. В момента собствениците са се захванали с ремонт на амфитеатъра. Както се досещате –  без помощ от държавата.

Вместо заключение:

Наричат село Долен скритото съкровище на Родопите, защото все още не е засегнато от масовия туризъм. Местните ни обясниха, че преди години, предприемачът, който в началото на 21 век закупи няколко къщи в близкото Лещен, поставяйки основите на масовия туризъм в района, се насочил първо към архитектурния резерват. Но тогавашният кмет го изгонил и така селото било подминато от бизнеса и инвеститорските апетити, благодарение на което е запазило родопския си дух непокътнат. Днес Долен е истински оазис на тишината и хармонията насред безумния свят, в който живеем.

Какво да видите наблизо : Исторически парк „Градище“- скални скулптури пазят тайни на 7 000 години
Вижте галерия от село Долен : Изгубени във времето

Ако статията ви е допаднала, подкрепете ме, като се абонирате за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми до скритите кътчета на България.  Последвайте линка    @VenetaNikolova

The post Омайното село Долен – на светлинни години от хаоса на 21 век appeared first on Пътешествия без край.

Но ако сте „кашкавал туристи“, т.е. с „кашкавалени крака“, леко неподвижни, леко мързеливи или сте просто уморени или пък сте съзерцателни натури, спокойно можете да си останете за дълъг уикенд в Берковица – определено няма да скучаете. Въпреки че е несправедливо подценявано от туризма, градчето определено ще ви очарова.

„Каква красота в това непознато райче !“

– възкликнал нявга Иван Вазов зареял поглед към диплите на Берковския Балкан. Патриархът на българската литература пребивава в Берковица между 1879 г. и 1880 г. Тук той заема висша длъжност – председател на Берковския окръжен съд. Настанява се да живее в т.нар. Ипеклийска къща, където създава някои от най-добрите си творби и се влюбва в своята черноока 19-годишна икономка, туркинята Зихра – девойка с добри обноски, на която по-късно посвещава цяло стихотворение. Днес къщата на Вазов в Берковица е превърната в музей.

Сладкодумната уредничка Калинка Петрова ще ви разкаже любопитни подробности от 17-месечния престой на младия Вазов в града, ще ви изрецитира с плам някое негово стихотворене и дори ще ви изпее с чудесен глас „Малини“ – творбата му, вдъхновена от красивите берковски малинарки, превърнала се в нещо като химн на града.

Чакай, момне, стой да зърна/тия очи сини,/твойта кошница е пълна/ с алени малини./От зори си ги забрала/ със розови пръсти,/брала си ги,/ па си пяла/ сред горите гъсти.

И наистина, ако се качите горе на хижа Ком, ще попаднете в море от малинови храсти и няма да може да се наситите на малките сочни червени плодчета.

СЛУШАЙТЕ ПОДКАСТА

В този епизод на подкаста „Пътешествия без край“ ви срещам с уредничката на музея на Иван Вазов в Берковица, която с плам пее и рецитира негови стихове. Ще посетим и Етнографския музей на града с неговите уникални каракачански носии и берковска керамика.

 Къде да отседнете в Берковица

Няколко хотела и къщи за гости предлагат подслон в малкия провинциален градец с различна степен на лукс, като някои от тях са с басейн. И понеже Берковица не е от най-популярните дестинации, цените на нощувките са все още приемливи. Ние пък избрахме да отседнем в  симпатичен къмпинг сред природата на хвърлей от града. До там се стига по доста разбит черен път, но това не ни впечатли особено.

Затова пък ни настаниха в малка самотна къщичка със собствен санитарен възел, както и с печка, хладилник и кухненска посуда на терасата с изглед към Балкана. Беше прекрасно! Нощем Млечният път блещукаше на една ръка разстояние и заспивахме под съпровода на щурците. Сутрин се будехме от птича песен и от далечно мучене на крави. Истинско райче, както би казал Вазов !

Къде и какво да хапнете в Берковица

 В центъра на Берковица има няколко заведения, където човек може прилично да хапне. Ние посетихме ресторанта с градина към един от местните хотели и останахме много доволни. На няколко места в Берковица се предлага вкусна прясна пъстърва на жар – та нали районът е обилно „оросен“ от реки и вирове!

Набляга се и на типичните северняшки мезета, като берковската топеница, например, която се приготвя с накълцани печени червени чушки, домат, сирене и варено яйце, поръсени с копър. Но също толкова приятно е да си приготвиш сам скромна  вечеря и да хапнеш на полянката пред къщичката-бунгало, в която си отседнал, на кристален въздух и тишина.

Какво да видите в града на Вазов и Малинарките

Хубавото е, че музеите в Берковица работят без почивен ден. След като посетите къщата – музей на Вазов, за която споменах по-горе в статията, горещо препоръчвам да се отбиете в съседство, където се намира :

Етнографският музей

Сърбинската къща, в която се помещава музеят, е от края на 19 век. Самата сбирка не е голяма, но съдържа интересни експонати, които нямаше да ни направят чак такова впечатление ако не беше увлекателният и изпълнен с любопитни подробности разказ на уредничката Диляна Генкова. Тя ни показа

вътрешната баня на къщата

Това е невиждан лукс за онези сурови времена. Била е оборудвана със сложна система за подгряване на водата от огнището на съседното помещение, където се намирала кухнята. Топлият въздух се подавал към банята в двете зазидани делви, в които се загрявала водата.  Още с влизането в къщата – музей ни направиха впечатление

 каракачанските носии

Дълго разглеждахме женския булченски костюм, който тежи цели 16 кг. Оказва се, че в Берковица имало  голяма каракачанска общност, която се занимавала с  миграционно овцевъдство. Лятото, когато долу на Беломорието тревата изгаряла и нямало паша за животните, те се пренасяли на тучните ливади в Берковския  Балкан, научаваме от Диляна, която ни разказа и за

берковската керамика

Грънчарството било основен занаят за берковчани. В края на 19 век в Берковица  имало 50-60 действащи керамични работилници в които били ангажирани около 100-120 грънчари, калфи и чираци. Беровската керамика много наподобява на бусинската. Това е така, защото местните майстори са ходили в Бусинци, за да се учат на занаят. Затова съдовете им са обагрени в жълто и в зелено, подобно на бусинските. В етнографския музей на Берковица разгледахме великолепни образци на местното грънчарство, сред които и т.нар. Берковска дяволска кана. За да отпиеш от нея трябва да се досетиш къде е чучурът й.

Църквите на Берковица

„Свети Николай Чудотворец“

е може би най-любопитната сграда в Берковица. От далеч ми заприлича на … католическа катедрала. Монументалният трикорабен храм с богато украсен купол е построен през 1871 г. и се отличава в архитектурно отношение от повечето православни църкви по нашите земи.

Но колкото и да разпитвах местните, никой не можа да ми обясни на какво се дължи тази особеност. И за разлика от повечето ни църкви, които по всяко време са заключени, „Свети Николай Чудотворец“ ни посрещна с широко отворени врати. Успяхме да прекрачим прага й, да я разгледаме и да запалим свещичка.

Някога, в двора й се намирало старото берковско класно училище, което в наши дни е приютило Художествената галерия на Берковица.

„Рождество на Пресвета Богородица“

е от времето на българското Възраждане. Цървата е вкопана в земята, но е била доизградена през средата на 19 век. Иконостасът е изработен от самоковски дърворезбар, а иконите са изписани от самия Димитър Зограф. Ала в горещия августовски следобед църквата, както подобава, беше със здраво залостени врати. Така че за жалост нямам лични впечатления от нея.

Лежерна разходка до подножието на вр. Ком

След като обиколихме града, хапнахме вкусно и хубаво си починахме, решихме все пак да се поразходим в Берковския Балкан, без да си даваме много зор. Метнахме се на колата и след половин час изкачване по красив път, паркирахме пред новата хижа „Ком“. Тук, високо в планината, температурите са с няколко градуса по-ниски, а цветовете са по-ярки и контрастни. Хижата е изходен пункт на няколко маршрута.

Най-краткият отвежда до т.нар. „Вазовия камък“, от който поетът обичал да съзерцава природата и да се вдъхновява. Ние избрахме да си направим лека разходка  до старата хижа „Ком“, която се намира на около 2 км. от паркинга. Пътеката не е стръмна и пресича сенчести местенца, обрасли с възпетите от Вазов малинки, които ни примамваха да се спираме на всяка крачка. Така че ни отне доста време, докато стигнем до набелязаната цел.

Какво пропуснахме да видим

Препоръчаха ни да разгледаме Синия вир, скрит в гориста местност в подножието на планината, недалеч от шосето, свързващо новата хижа „Ком“ с Берковица. Ала колкото и да се лутахме покрай рекичката в търсене на природната забележителност, включително и с помощта на джипиес, така и не я открихме. Може би заради жегите и сушата вирът беше пресъхнал ?

Близо до Берковица се намират Хайдушките водопади. До там се стига пеш по добре обозначен сенчест път за около час и половина в едната посока. Чудесна дестинация за еднодневна разходка. Дори ни увериха, че част от трасето може да се премине с по-висок автомобил. Ала ние решихме да отложим посещението си за друг по-влажен сезон, а не през горещия и сух август, когато водните каскади са … пресъхнали.

Вместо заключение:

Берковица е тихо провинциално градче, незасегнато от масовия туризъм. Потопихме се в автентичната му атмосфера, заредихме батериите сред природата, а на тръгване се изкачихме на Калето, където са разпръснати руините на много стара, обраснала в храсталаци крепост. Пред погледа ни се разкри чудна гледка към града и към Берковския Балкан, така красиво възпят от Вазов в стихотворението „На Ком“ :

Оттук окото волно прегради не намира.
Вселената пред мене покорно се простира.
Душата гордо диша. От тия планини
умът към нещо светло, голямо се стреми

Вижте къде да отскочите наблизо : Една легенда се завръща – Вършец

Ако статията ви е допаднала, подкрепете ме, като се абонирате за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми до скритите кътчета на България Последвайте линка    @VenetaNikolova

The post Лежерен уикенд в Берковица и Берковския Балкан-„Каква красота в това непознато райче!“ appeared first on Пътешествия без край.

В тази статия разказвам за 5 необикновени  крайдунавски места около Силистра, които ни очароваха по време на нашите пътешествия накрая на България. Това е най-северният ъгъл на нашата мила родина ! От Силистра Дунав напуска територията ни и продължава през Румъния, за да се влее в Черно море. В стремежа си да избягаме от урбанизираните зони, предпочетохме да не се задържаме в Силистра, който сам по себе си е много интересен. Да не говорим за уникалния му крайдунавски парк – един от най-живописните в България!  Ние отседнахме в района на Силистра. Резервирахме престоя си оттук

Гледайте видео репортажа

Дунав има своя особена енергия и в това видео ви каня да я почувствате. Последвайте ме в тази виртуална разходка по самия ръб на България, където небето и водата се сливат в едно.

Татарица – селото на руските старообрядци

Реката носи истории, а една от тях ни връща 300 години назад във времето, когато на около 8 км. от  днешния  Силистра, недалеч от брега на Дунав, се заселва голяма група руски старообрядци. Добре дошли в село Татарица! В наши дни то е краен квартал на силистренското село Айдемир.Тук ще видите стари едноетажни къщурки със схлупени покриви, построени в руски стил, а по прашните улици може да срещнете възрастни дългобради мъже със светли очи и аристократична осанка.

Жителите му са етнически руснаци. Те са дълбоко религиозни, живеят по каноните на старото православие и спазват руските традиции, предавани през поколенията. В Татарица са останали предимно възрастни хора, младите напускат, за да търсят късмета си другаде. Новсеки гледа да се прибере по празниците, за да присъства на службите и на дългите нощни бдения в руската църква „Покров Пресветой Богородице“, обявена за паметник на културата.

Руснаци староверци в Татарица? Какво ги е довело тук ?  

През 17-18 век, по заповед на Петър Първи, в Русия се провежда църковна реформа с цел бързата европеизация на страната. Но привържениците на старото православие са против промените и биват жестоко преследвани от властта. Мнозина от тях свършват на клада. Стотици хиляди бягат от родината, за да съхранят вярата си.

В наши дни откриваме големи староверски общности в САЩ, Австралия, Украйна и на делтата на Дунав в Румъния. В България се заселват две малки групи руски староверци. Едната се установява във варненското село Казашко, а другата пристига в района на Силистра и основава село Татарица.

Още за това непознато кътче на България ще научите от видеото ми

Да надникнеш в света на птиците –  резерватът „Сребърна“

Районът около Силистра се отличава със запазената си природа. На 17 км. от града въздухът е кристален, цари тишина и спокойствие, а погледът се губи в синевата на малко езеро с плаващи тръстикови острови, превърнали се в дом на невероятно разнообразие от пернати обитатели. Крайдунавското езеро Сребърна е обявено за биосферен резерват от ЮНЕСКО. Тук хората могат да наблюдават птиците, но само отдалеч, докато се разхождат по екопътеката, която обикаля водния басейн. За целта са инсталирани  беседки за отдих и наблюдателни станции.

Над езерото прелитат около 220 вида птици, като от тях гнездящите са 90. Пернатите могат да се наблюдават през специални далекогледи от Природонаучния музей „Сребърна“. На определени места в езерото са монтирани видеокамери и така, в реално време, се проследява житието и битието на местното пернато общество.

Екопътеките и наблюдателниците край езерото

През бинокъла в далечината съзирам дървена платформа с гнездящи на нея птици. Това е местната гордост – многобройната колония от къдроглави пеликани – рядък вид, застрашен в световен мащаб. От Яна Райнова, екскурзовод към Природонаучния музей „Сребърна“, научавам, че това са моногамни птици, които никога не си остават рожбата без надзор. Абсолютно всички пеликанчета, когато станат на два месеца, ги събират в една група, по подобие на човешките детски ясли и 5-6 женски започват да ги обучават да плуват, да летят, да се хранят.

Красивите тръстикови острови, които се носят като кораби по повърхността на водата, са другата атракция на „Сребърна“. Корените им не са вкоренени в почвата на дъното и когато се повдига нивото на водата, те също се повдигат и от силата на вятъра се местят, но никога не се заливат с вода. Това е изключително важно за птиците, които снасят своите яйца на тях, твърди Яна.

Да отседнеш в добруджанска къща в село Сребърна

Решихме да отседнем в село Сребърна, разположено в непосредствена близост до природния резерват и на по-малко от 2 км. от дунавския бряг. През последните години селото започна да посреща все повече туристи. Те идват, за да разгледат резервата и да се насладят на тишина, на чист въздух и на красивите гледки към равнината, езерото и реката .

В Сребърна има няколко семейни хотела, които предлагат автентична атмосфера. Избрахме една типична добруджанска къща, която е възстановена и обзаведена със старинни мебели, черги и предмети на бита, а дворът й прелива от цветни лехи и декоративни фигурки. Сутрин се будих от кудкудякането на петела – курникът беше точно до главата ми ! В селото има супермаркет, както и приятен ресторант с вкусни български ястия на народни цени. Какво друго му трябва на човек, за да релаксира далеч от сивотата и стреса !

 Да изпратиш залеза на брега на село Ветрен

Къщи за гости в добруджански стил, красиви гледки към реката и вкусна рибена чорба. Това е най-краткото описание на симпатичното село Ветрен, разположено върху хълмист терен на дунавския бряг, съвсем близо до резервата „Сребърна“.  Непременно се разходете до селското пристанище. Напролет, по черешови води, реката приижда от топенето на снеговете и залива брега, стигайки почти  до почивните станции и рибарските хижи.

Но ако отидете през лятото или есента, спокойно можете да си направите дълъг преход по пътеката покрай реката. На пристанището има капанче, където предлагат студена бира и рибена чорба. Оттук се открива приятна гледка към водната шир и отсрещния, плосък като тепсия, румънски бряг. Това е идеалното място да изпратите деня – залезите над Дунав са незабравими !

За село Гарван, старата мелница и гребенците 

Гарван е едно от селата около Силистра, които са незаслужено пренебрегнати от туризма, въпреки че разполага с цели три забележителности – къща-музей, функционираща стара мелница и голямо рибарско селище. Освен това, в Гарван има запазени добруджански къщи, както и по-нови приветливи вили, някои от които са собственост на чужденци.

Оказва се, че името на Гарван идва от думата „карван“ или „карвун“ и означава „голям сняг“, научаваме от кметския наместник на селото Димитър Неделчев, който се съгласи да ни покаже

Добруджанската къща-музей на Гарван

Старата двуетажна постройка е реставрирана от община Ситово (на чиято територия се намира селцето) с идеята да стане музей на добруджанския бит и култура. За целта на втория етаж е изложена скромна етнографска сбирка. Разглеждаме старинните миндери, камината, народните носии, сватбарските пешкири, тъканите черги и други предмети от ежедневието на гребенци от преди 100-на години. В читалището на Гарван също е подредена колекция с дарения от местното население. Там още по-добре може да се проследи земеделския бит и култура на гребенците.

Но кои са гребенци ?

Жителите на няколко села около Силистра, в т.ч. и Гарван, се отличават от останалите със своя диалект и традиции. Те наричат себе си гребенци, заради една особеност в облеклото. В миналото младите жени носели на главите си „качул от смола”, направен като гребена на петела.

За съжаление нито в Добруджанската къща, нито в селото и въобще никъде в района около Силистра, не е съхранен автентичен „гребен“, като свидетелство за идните поколения. До нас са оцелели само няколко снимки на жени с „гребен“. Затова пък в двора на Добруджанската къща-музей попадаме на

Мелница от 19 век

Тя е реставрирана и работи до ден днешен, като туристическа атракция. Задвижвана е от  дизелов двигател, произведен в Мюнхен в началото на 20-ти век, който бил свален от кораб – мелница, плаващ по река Дунав. Гарванската мелница е главен герой на Фестивала на житото и хляба. Всяко лято той се организиран от местната земеделска кооперация „16 декември“ в двора на Добруджанската къща.

Емилово – рибарското селище на Гарван

На 4 километра от Гарван попадаме накрая на света и по-точно в Емилово. Това е най-старото и най- добре устроеното рибарско селище в България с близо 40-годишна история. Обособено е като малък крайречен град, с улички, заведения и дори си има лекарски кабинет.

Мястото е трудно достъпно заради лошото състояние на черния път, който го свързва с цивилизацията, но това го прави още по-атрактивно. От брега на Емилово се открива красива гледка към отсрещните дунавски острови.

Вместо заключение:

Безмълвен и неразгадаем, Дунав е като времето, което неумолимо напредва, отмивайки спомени и усещане за тъга. Понякога реката те отвежда до незнайни брегове, на които си бил предопределен да стъпиш. Това изпитах, докато обикалях тихите крайдунавски кътчета около Силистра, на светлинни години от отъпканите туристически пътеки. Горещо ги препоръчвам на хора с откривателски дух  и оголени сетива !

Вижте още: 10 чудни идеи за разходки край Дунав – от Видин до Никопол

Ако статията ви е допаднала, подкрепете ме, като се абонирате за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми до скритите кътчета на България. Последвайте линка    @VenetaNikolova

The post 5 необикновени кътчета около Силистра – открий екзотиката на Севера appeared first on Пътешествия без край.

Гледайте видео репортажа

Вижте видеото от това почти забравено кътче, където природата е прегърнала старите къщи, а гледката към планината ще ви накара да затаите дъх. Пътуване към спокойствието, което зарежда с енергия.

 Е, няма такова село ! Това паралелна реалност ли е?

 Точно това си помислих, след като отминахме красивата табела в началото на Долене, спряхме се за малко, почти като хипнотизирани от удивителната гледка към отсрещните планински ридове, отминахме първите спретнати каменни къщи, подредените като войници лехи с градински цветя и стигнахме до централния селски площад, където ни очакваше красив градински фонтан. Оттук, накъдето и да насочиш поглед, мигаш и не вярваш. Това българско село ли е? Отговорът е – да, по-българско от което и да е друго – неповторимото село Долене! Но трябва да имате предвид, че в самото село Долене няма хотели или къщи за гости, нито условия за настаняване на туристи. Поне засега. Мястото е замислено за дневна разходка и потапяне в природата, твърдят стопаните му. така че най-близкият и удобен вариант за нощувка е град Петрич, който е само на 22 км.

Информацията в тази статия е актуална към март 2026 г.“

ВНИМАНИЕ ! От  лятото на 2025 г. посещението на етноселото вече става с предварителна резервация и срещу заплащане. Билетът за възрастен  – към 20 лв., за деца от 12 до 17 г. – към 15 лв., за  малчуганите от 7 до 11 г. – 10 лв.  За 2026-та година още нямам информация !

Как да стигнем до село Долене с кола (път и маршрут)

Долене е петричко село, внимавайте да не го объркате с Долен в Западните Родопи. Намира се на 10-на  километра от границата ни със Северна Македония и на  22 км. от град Петрич. Разположено е живописно в по-високата част на Огражден – една от най-дивите и малко изследвани от туристите планини в България. Нейният първенец – вр. Огражденец   (1747,6 м. ) се намира в Северна Македония. Не много далеч от Долене, пък се издига Билска чука (1644 м) – най-високият връх на планината на българска територия.

Пътят за Долене минава през село Първомай. След което започва изкачването нагоре и нагоре по склоновете на Огражден. Гледките, коя от коя по-безбрежни, се редят една след друга и ние непрекъснато спирахме, за да снимаме, заради което пътуването ни отне повече време. На места обаче асфалтовата лента се стеснява, има много завои, както и разбити участъци. Самото село се намира на 700 м. надморска височина.

Кой стопанисва село Долене?

В късния летен следобед, селският площад пустееше. Не забелязах признаци на живот и от селския ресторант. Затова, когато ненадейно се появи един човек, веднага се втурнах към него, за да го разпитам – какво е това село?? Ала отговор не получих.

Впоследствие разбрах, че съм разговаряла с местния предприемач и т.нар. благодетел на селото.  През 2018 г. той се захваща с облагородяването на Долене с идеята да го събуди за нов живот. За целта ангажира хора от съседните населени места, които да възстановят част от къщите и да създадат въпросния атрактивен ландшафт.

Предприемачът, който е родом от Долене, финансира проекта със собствени средства и, доколкото знам, до момента няма парични печалби от това негово дело. Човекът накара дъщеря му да ме разведе из Долене и да ми разкаже за селото. Така , от дума на дума, разбрах че всъщност стопаните не желаят да популяризират това удивително място, по неразбираеми причини.. Затова ще уважа молбата им да останат в анонимност и няма да спомена имената им.
Иначе всеки е добре дошъл в този приказен кът на Огражден. На входа на Долене ви посреща табела със следния надпис: „Уважаеми гости, с посещението ви на село Долене вие подпомагате развитието на региона. Благодарим ви, за нас е чест“.

Хобитско село, скрито от погледите

 Всичко тук е направено с усет и вкус, за да e красиво, за да радва хората. Част от къщите са рухнали, но тук-там зидовете им са укрепени. Други къщи пък са реставрирани напълно, но повечето са необитаеми. Изградени са от кирпич, камък, дърво и слама. Личи си, че професионалисти са проектирали зелените площи. Хризантеми, мушката, теменужки и други градински цветя, са засадени между зидовете. Модерна напоителна система осигурява капково напояване на цветята. Алеите са добре поддържани.

За идиличната атмосфера допринасят дървените пейки и мостчета, изкуствените водоскоци и  фонтани. Зелени килими, нашарени с цветя, образуват стъпаловидни градини, с разпръснати по тях малки каменни къщи, от които очакваш всеки момент да изскочи я някой елф или джудже. Долене е като хобитско село от приказките.

Църквата с цветята

Долене е разположено терасовидно по склоновете на планината, а в най-високата му част се издига църквата „Света Богородица“ . Тя е изградена през  70-те години на 19 век на мястото на предишен, вкопан в земята храм. В църквата са заложени 11 изображения на гълъби под формата на рисунки и малки фигурки. Така че човек може да ги потърси за свое удовлетворение! Аз открих около 4 ! Явно в селото цветята са открай време на почит, защото отвътре, цялата църква е изписана с пъстри флорални мотиви.

Подобни декорации откриваме и в  „Св. Георги“ на т.нар. „Манастира с Дяволите„ в съседното село Гега. Църквата на село Долене е дело на майстори от дебърската школа и е истинско произведение на изкуството.

Какво знаем за миналото на село Долене 

Долене е основано през  1570 г. Преди това се намирало на 3 км оттук. Ала чумата пристига и опустошава целия район. Оцелелите от набезите на неканената гостенка се преселват на отсрещния хълм, за да основат днешното село.

През периода 16-19 век Долене се славело със своя панаир – един от най-големите в европейските земи на Османската империя. За него споменава и пътешественикът Евлия Челеби. На панаира можело да се намери от пиле мляко, и дори се носят слухове, че продавали …  роби.

В най-добрите му години, Долене наброявало около 3 500 жители. В средата на 19 век в селото е построено училище с около 30-на ученика и един учител.

Дестинация за фестивален туризъм

 На няколко места са възстановени зидове и части от разрушени къщи, които са превърнати в открити сцени. Тук от време на време се канят фолклорни състави или занаятчии от околията, които демонстрират своите умения. В селския ресторант пък се провеждат кулинарни дегустации. В  деня преди посещението ни, жени от околията демонстрирали местни ястия от речни раци.

Повечето от тези инициативи, обаче не се огласяват от медиите. За тях знаят само ограничен кръг от хора, тъй като те се организират за местното население. В Долене засега няма къща за гости, където човек да отседне, но пък има ресторант, където да похапне. Е, ако извадите късмет, може случайно да попаднете на някоя седянка и така да се насладите на тукашните песни и вкусни гозби по рецепти на баба.

Вижте още едно приказно място съвсем наблизо: Чуриловският манастир край село Гега – истории за дяволи, грешници и жертвени агнета

Ако статията ви е допаднала, подкрепете ме, като се абонирате за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми до скритите кътчета на България Последвайте линка    @VenetaNikolova

Вижте как да стигнете до село Долене от Петрич  !

The post Удивителното село Долене – най-добре пазената тайна на Огражден планина appeared first on Пътешествия без край.

Ето 9 от най-емблематичните забележителности на Югозападните Родопи :

1.  Здравословна почивка в село Огняново

Ако обичате спокойствието и уединението – това е вашето място. Селото, сгушено в Югозападните Родопи, се прочу с лековитите си води, каптирани и използвани още от римско време. Според местните, водата от тукашните 40 минерални извори лекува над 100 болести.

През последните години и тук кипи строителство на нови хотели – от малки семейни хотелчета до луксозни комплекси. Част от тях работят целогодишно и разполагат с модерни спа центрове. Освен това, цените са приемливи, за разлика от други наши спа курорти. Да не говорим за множеството открити и закрити басейни. Огняново е идеалното място да избягате от ежедневието и да презаредите в лечебните минерални води. Когато се охлади, тукашната вода е питейна и твърдят, че има благотворно въздействие върху стомашно-чревния тракт. Курортното село е начална точка за разходки в планината и близките забележителности. Така че, освен да се топите в топлите води на басейните, непременно си отделете време да опознаете околността !

2. Село Долен или бягство от съвременността – на 28 км. от Огняново

 До селото се стига по тесен криволичещ път, от който се откриват спиращи дъха гледки към ридовете на Югозападните Родопи. Долен също е обявено за архитектурен резерват, подобно на съседните му „побратими“ Ковачевица и Лещен.

Докато се скитате безцелно по прашните улички ще се почувствате като пришелец от друго време. Изградени изцяло от камък и дърво, къщите нашепват спомена за някогашните им обитатели. Някои от тях са превърнати в семейни хотелчета, но повечето са изоставени и тънат в забрава. Първото нещо, което привлича вниманието, са наредените с математическа прецизност тиклени покриви. Интересни са и комините – едните са кръгли и скосени отгоре като кардиналски шапки, другите са четвъртити и се разширяват в горната си част, подобно на царска корона. В Долен човек може спокойно да отседне за един уикенд, за да се потопи в миналото и да се разходи в планината.

Вижте : Омайното село Долен – на светлинни години от хаоса на 21 век

Гледайте видео репортажа

В тези кратки кадри се опитах да уловя тишината на каменните улици на Долен и онова особено усещане, което струи от вековните му дувари. Пуснете си видеото, за да се разходим заедно из този архитектурен резерват,застинал във времето.

3. Ландшафтно-исторически парк „Градище“- една загадка на 7000 години на 20 км. от Огняново

Човешки лица, скални костенурки, жертвеници и провиралки – местността „Градището“ край село Долно Дрянове е осеяна със скални силуети на хора и животни, които са били дооформени от човешка ръка преди близо 7 хиляди години. В наши дни тези загадъчни скулптури са достъпни благодарение на туристически маршрут, а мястото е известно като Ландшафтен-исторически парк „Градище“.

Мегалитните структури се разпростират на 500 декара и са достъпни благодарение на изграден от общината маршрут с беседки, предпазни парапети, платформи за наблюдение и пр. Най-впечатляваща е т.нар. „Главата“ – съвсем ясно очертано гигантско каменно лице в профил, зареяло поглед към вечността. На върха на главата има следи от култово огнище. Тези скални силуети са сред първите протоскулптури в историята на човечеството, а за светилището се твърди, че е по-старо и от Перперикон.

Любопитни подробности за това мистично късче от Родопа планина  ще откриете Тук:

4. Ковачевица, където времето е спряло – на 17 км. от Огняново

Едно от най-красивите етнографски селища в България посреща гости целогодишно. Няма посетител, който да не ахне пред чара на старинните къщи, изградени изцяло от камък и дърво.

Тук ще се откъснете от съвременната цивилизация и ще се потопите в друга епоха, докато се скитате по тесните калдъръмени улички. Приказното село неслучайно е обявено за архитектурен резерват и отдавна е популярна атракция, при това не само за туристи.

Наши режисьори, общественици и други представители на интелектуалния ни хайлайф закупиха хубави местни селски къщи на по 100-200 години, превръщайки ги в артистично средище за отбрани ценители.  Местните семейни хотелчета предлагат автентична селска обстановка, но със всички модерни екстри, а в механите и ресторанти ще се насладите на неустоими родопски гозби. Романтика, тишина и кристален въздух!  В Ковачевица  човек попада в друго измерение.

Вижте : Ковачевица без тълпи – наръчник за автентично преживяване

5. Каменното село Лещен – на 9 км. от Огняново

Лещен се намира близо до Ковачевица и, подобно на него, предлага разходка във времето. Селото впечатлява с архитектурните шедьоври на някогашните самоуки дюлгери. Голяма част от старите му каменни къщи са превърнати в приятни хотели, които предоставят старовремска атмосфера.

Сред местните атракции е и глинената къщичка на Флинстоун, където можете да прекарате уникална праисторическа нощ сред родопските хребети. А нпри ясно време, обсипаният със звезди небосвод е на една ръка разстояние.

6. Рибново в сезона на сватбите – на 20 км. от Огняново

Село Рибново е известно със своето българо-мохамеданско население, което ревностно пази традициите си. Ако попаднете тук през зимния сезон, можете да станете свидетели на колоритните местни сватби. Те продължават два дни и са наситени с древни ритуали, някои от които се коренят още в езически времена.

Най – атрактивната част е излагането на чеиза пред дома на младоженката, както и ритуалът „лепенето на гелината“, при който лицето на младоженката се покрива с пъстроцветна маска от пайети.
За жалост през последните години тази стародавна традиция започва все повече да се комерсиализира, превръщайки се в туристическа атракция и вече софийски туроператори предлагат пакети, включващ разходка до Рибново с посещение на рибанска сватба. Струва си да посетите селцето и през топлите месеци, защото е разположено сред много красива местност, а хората са общителни и гостоприемни.

Вижте : Рибново или една паралелна реалност
А също и : Писаните булки не плачат 

7. Шествековният Гърменски чинар – на 3 км. от Огняново

В непосредствена близост до църквата „Свети Георги“ на село Гърмен, ще попаднете на уникален жив паметник.

Става дума за чинар на шест века, представител на т.нар. platanus orientalis – дървесен вид, който в далечното минало е образувал гъсти гори в тази част на Балканите. Дървото е с 10-метров ствол, а протегнатите към небето клони достигат 24 метра височина. През 2020 г. Гърменският чинар се нареди на второ място в конкурса „Европейско дърво на годината“.

8. Античният римски град Никополис ад Нестум – на 3 км. от Огняново

Това е единственият в Родопите град от римско време. В превод името му означава „Град на победата край (река) Места“, защото е основан през 106 г. от император Траян в чест на победата му над даките.

Днес, от някогашното му великолепие са останали руини, разпръснати в околностите на село Гърмен. Но все още личат следи от крепостните стени, култовите сгради и термите. През 577 г. Никополис ад Нестум  е разрушен от славяни и авари, за да се възроди отново през IX–X. Градът просъществувал чак до XIII век, но е унищожен от кръстоносните походи.

 9. Село Делчево – на 18 км. от Огняново

Делчево НЕ е в Родопите, затова се чудих дали да го включвам в тази класация. Но пък се намира на някакви си 18 км. от курортното селище Огняново и горещо го препоръчвам на хората с пътешественически дух. Делчево е кацнало като скален орел по суровите пирински склонове, обрасли с букови гори близо до град Гоце Делчев. Но попаднете ли тук, ще ви се стори, че сте се върнали поне 100 години назад във времето.

Тук все още можете да видите натоварено със сено магаренце или притичващи домашни животни по прашните дворове. Улиците са тесни, понякога преминават в пътеки, които се вият нагоре по чукарите между старите къщи. Някои от тези постройки са обновени, накипрени, украсени с цветя, оживени от човешко присъствие, други са рухнали под тежестта на времето, изоставени, самотни. В селото има чудесни къщи за гости, където ще хапнете вкусни домашни гозби.

Вижте : Делчево – змейовото село на ръба на Пирин

Ако статията ви е допаднала, подкрепете ме, като се абонирате за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми до скритите кътчета на България и не само Последвайте линка    @VenetaNikolova

The post 9 забележителности около село Огняново – среща с миналото в Югозападните Родопи appeared first on Пътешествия без край.