Ето 7 идеи за патриотични екскурзии до места, свързани със свободата на България

Батак – България помни

Батак е пропит с памет и … тъга.  До ден днешен в града отеква споменът за масовите убийства, случили се преди 148 години в тази част на Западните Родопи. Досещате се – става дума за баташкото клане. На зловещия 30 април 1876 г. Батак е нападнат от башибозуци, водени от Ахмед ага Барутанлията. В продължение на три дни турците систематично изтребват до крак българското население, включително децата, старците и жените. Повече от 5 000 невинни души намират смъртта си, а градът е почти изцяло изпепелен.

Днес, Батак е символ на героизъм и мъченичество. За трагичните събития напомнят и множеството паметници, музеи и църкви. И няма как посещението на града да не „ви хване за гърлото“, колкото и клиширан да звучи този израз, защото точно това е усещането, което ви връхлита, когато прекрачите прага на църквата – костница „Света Неделя“.

По време на кланетата в черквата са потърсили убежище около 2 хиляди души, предимно деца, жени и старци. Но всичките са били избити от турците. След Освобождението костите на загиналите се съхраняват в специална костница в църквата. В наши дни дори самото споменаване на Батак навява много силни емоции в повечето ни сънародници. Въпреки това, смятам че всеки българин трябва да посети града, за да отдаде почит на жертвите и да помни историята. Освен това не е задължително да чакате 3 март, за да го включите в списъка си на патриотични екскурзии.

Национален музей-параход „Радецки“- по стъпките на Ботевата чета

На брега на Дунав край Козлодуй е закотвен легендарният параход „Радецки“. През една майска нощ на 1876 г. , преоблечени като градинари, Христо Ботев и неговите четници се качват на борда на австро-унгарския пътнически параход от румънския бряг и буквално го превземат, като заставят екипажа да свали въстаниците на българския бряг. Това е първото в човешката история отвличане на обществено транспортно средство с политически цели и предизвиква възторжените отзиви на тогавашните Западни медии.

Целта на Ботев е да вдигне българите на крак срещу османския поробител. Но поетът-революционер не получава очакваната подкрепа и заедно с четниците си намира своята трагична гибел във врачанския Балкан. Днес „Радецки“  е превърнат в уникален плаващ музей на българското национално освободително движение. Но внимание, това не е автентичният кораб „Радецки“. Оригиналът бил унищожен от собствениците му през 1924г.. Неговото стопроцентово копие, построено с дарения на 1 200 000 деца от цяла България, отваря врати като музей през 1966г. Експозицията е скромна и представя делото на Христо Ботев и злощастната съдба на неговата чета. 

Копривщица –  огнище на българското Възраждане

Копривщица – един от най-красивите български градове се свързва неминуемо с българското Възраждане и с някои от най-ярките ни просветители и радетели за национална независимост.

Това е един от малкото български градове, които са запазени в автентичния им вид от преди Априлското въстание. Причината – за разлика от повечето населени места, бунтовна Копривщица не е бил опожарена по време на въстанието. Когато турците нападат града и заплашват да го изпепелят и да избият до крак населението, копривщенските големци събират пари и откупуват живота на жителите му.

Днес се гордеем с това българско архитектурно бижу, пропито с история. С един билет можете за няколко часа да посетите седемте къщи-музея на видни копривщенци от 19 век. Градът е неотменна дестинация за любителите на патриотични екскурзии. Можете да разнообразите посещението си на Копривщица с допълни атракции като разходка с магарешка каручка, курсове по пласти и кене в Лютовата къща, конни преходи сред гънките на Средна гора и разбира се, с неустоимата местна кухня.

Вижте още : 7 причини да посетите Копривщица

Плевенската епопея – битката, която промени хода на историята

Петмесечните боеве при град Плевен в хода на Руско-турската война завършват с капитулацията на Осман паша на 10 декември 1877-ма. И точно тази съдбовна битката променя хода на войната. Свободата започва от Плевен, твърдят жителите на историческия град.

На самото бойно поле, в т.нар. Скобелевия парк-музей, разположен в рамките на днешния град,  е построена Панорамата „Плевенска епопея 1877 г. в чест на 100-годишнината от Освобождението. Внушителният паметник е с форма на пресечен конус, носен от четири стилизирани щика.  Веднъж прекрачили прага му, пред погледа оживяват едни от най ожесточените сражения за свободата на България. Диорамите и огромните панорамни платна са толкова реалистични, че човек има чувството, че е се е телепортирал назад във времето и е попаднал на бойното поле.

Паметникът на Връх Шипка – символ на националната ни независимост

Това, разбира се, е най-посещаваната българска светиня на 3 март ! Величествената му осанка се издига на вр. „Св.Никола“ в сърцето на Стара планина. Тук, през месец август 1877 г. се разиграват най-драматичните сражения на Руско-турската освободителна война.

Рамо до рамо с многохилядната руска армия, за свободата на отечеството ни се сражават 6 хиляди български опълченци, 2 хиляди украинци, а също така поляци и финландци. Подвигът им е увековечен в Паметника на Свободата. Построен е с даренията на българския народ и е открит е през август 1934 г. Монументът е висок 31,5 м, а до него водят 890 стъпала. Израснал сякаш от скалната гръд на Балкана, той олицетворява непреходния човешки стремеж към свобода и независимост.

Вижте още: Шипка, върхът който всеки българин трябва да покори

Панагюрище – ехо от едно героично минало

Средногорският град и до днес пази възрожденския си дух. Тук на 20 април е било обявено преждевременно началото на Априлското въстание, което по принцип било насрочено за 1 май. В продължение на 10 паметни дни, Панагюрище бил столица на България. Но на 30 април, след героична 10-дневна битка , градът пада под ударите на турската войска, която избива доста народ и опожарява над 500 къщи. В наши дни са оцелели някои ценни паметници на културата от онези славни времена. Сред тях са къщата на легендарната Райна Попгеоргиева, известна като Райна Княгиня, Тутевата къща, където с възгласите „Бунт! На оръжие!“ е поставено началото на въстанието и други.

Част от тези къщи са превърнати в музеи и са отворени за посещение. Струва си да се отбиете в етнографския музей на Панагюрище, който се помещава в Дудековата къща. На 30 април, когато турците  нахлуват в града, в нея се укриват десетки жени, старци и деца. За да запази живота им и да не попадне жив в ръцете на турците, революционерът Петър Щърбанов се самоубива. Последните му думи са „Моята е свършена вече… важното е, че България ще живее“.

Можете да комбинирате посещението на тези къщи-светини с разглеждане на перфектното копие на прословутото Панагюрско златно съкровище в местния исторически музей. То е от 6 кг чисто злато в мащаб 1:1 и само специалисти го различават от оригинала, изложен в НИМ-София.

Карлово – домът на Васил Левски

Апостолът на свободата е роден в Карлово, което автоматично превръща подбалканския град в българска светиня. Неговият роден дом и превърнат музеен комплекс. Къщата  е едноетажна с две стаи и със зимник, килер и скривалище на приземието. До нея е прилепна и малка работилничка.

Скромната постройка. е ремонтирана и отворена за посещение в средата на 20-ти век. Възстановен е и дворът с калдъръмената пътечка, старата чешма и каменният дувар. Музейната експозиция е скромна – тя съдържа вещи, снимки и документи свързани с живота на Васил Левски, на семейството му и неговите съратниците за национална независимост. Днес всеки може да посети това свято място, да надникне в малките стаички с дървени долапи и трикраки столчета, където Апостолът е прекарал първите си години и да се пренесе в размирната епоха на национално освободителното ни движение.

Вместо заключение :

Не е задължително да чакате Националния празник 3 март, за да посетите българските светини, свързани с отстояването на нашата свобода и независимост. Подобни патриотични екскурзии са начин да поддържаме жива паметта за делото и саможертвата на нашите възрожденци и революционери,  благодарение на които днес живеем в демократична и нормална  европейска държава !

The post 7  идеи за патриотични екскурзии, свързани с непреклонния български дух appeared first on Пътешествия без край.

В тази статия разказвам за 5 необикновени  крайдунавски места около Силистра, които ни очароваха по време на нашите пътешествия накрая на България. Това е най-северният ъгъл на нашата мила родина ! От Силистра Дунав напуска територията ни и продължава през Румъния, за да се влее в Черно море. В стремежа си да избягаме от урбанизираните зони, предпочетохме да не се задържаме в Силистра, който сам по себе си е много интересен. Да не говорим за уникалния му крайдунавски парк – един от най-живописните в България!  Ние отседнахме в района на Силистра. Резервирахме престоя си оттук

Гледайте видео репортажа

Дунав има своя особена енергия и в това видео ви каня да я почувствате. Последвайте ме в тази виртуална разходка по самия ръб на България, където небето и водата се сливат в едно.

Татарица – селото на руските старообрядци

Реката носи истории, а една от тях ни връща 300 години назад във времето, когато на около 8 км. от  днешния  Силистра, недалеч от брега на Дунав, се заселва голяма група руски старообрядци. Добре дошли в село Татарица! В наши дни то е краен квартал на силистренското село Айдемир.Тук ще видите стари едноетажни къщурки със схлупени покриви, построени в руски стил, а по прашните улици може да срещнете възрастни дългобради мъже със светли очи и аристократична осанка.

Жителите му са етнически руснаци. Те са дълбоко религиозни, живеят по каноните на старото православие и спазват руските традиции, предавани през поколенията. В Татарица са останали предимно възрастни хора, младите напускат, за да търсят късмета си другаде. Новсеки гледа да се прибере по празниците, за да присъства на службите и на дългите нощни бдения в руската църква „Покров Пресветой Богородице“, обявена за паметник на културата.

Руснаци староверци в Татарица? Какво ги е довело тук ?  

През 17-18 век, по заповед на Петър Първи, в Русия се провежда църковна реформа с цел бързата европеизация на страната. Но привържениците на старото православие са против промените и биват жестоко преследвани от властта. Мнозина от тях свършват на клада. Стотици хиляди бягат от родината, за да съхранят вярата си.

В наши дни откриваме големи староверски общности в САЩ, Австралия, Украйна и на делтата на Дунав в Румъния. В България се заселват две малки групи руски староверци. Едната се установява във варненското село Казашко, а другата пристига в района на Силистра и основава село Татарица.

Още за това непознато кътче на България ще научите от видеото ми

Да надникнеш в света на птиците –  резерватът „Сребърна“

Районът около Силистра се отличава със запазената си природа. На 17 км. от града въздухът е кристален, цари тишина и спокойствие, а погледът се губи в синевата на малко езеро с плаващи тръстикови острови, превърнали се в дом на невероятно разнообразие от пернати обитатели. Крайдунавското езеро Сребърна е обявено за биосферен резерват от ЮНЕСКО. Тук хората могат да наблюдават птиците, но само отдалеч, докато се разхождат по екопътеката, която обикаля водния басейн. За целта са инсталирани  беседки за отдих и наблюдателни станции.

Над езерото прелитат около 220 вида птици, като от тях гнездящите са 90. Пернатите могат да се наблюдават през специални далекогледи от Природонаучния музей „Сребърна“. На определени места в езерото са монтирани видеокамери и така, в реално време, се проследява житието и битието на местното пернато общество.

Екопътеките и наблюдателниците край езерото

През бинокъла в далечината съзирам дървена платформа с гнездящи на нея птици. Това е местната гордост – многобройната колония от къдроглави пеликани – рядък вид, застрашен в световен мащаб. От Яна Райнова, екскурзовод към Природонаучния музей „Сребърна“, научавам, че това са моногамни птици, които никога не си остават рожбата без надзор. Абсолютно всички пеликанчета, когато станат на два месеца, ги събират в една група, по подобие на човешките детски ясли и 5-6 женски започват да ги обучават да плуват, да летят, да се хранят.

Красивите тръстикови острови, които се носят като кораби по повърхността на водата, са другата атракция на „Сребърна“. Корените им не са вкоренени в почвата на дъното и когато се повдига нивото на водата, те също се повдигат и от силата на вятъра се местят, но никога не се заливат с вода. Това е изключително важно за птиците, които снасят своите яйца на тях, твърди Яна.

Да отседнеш в добруджанска къща в село Сребърна

Решихме да отседнем в село Сребърна, разположено в непосредствена близост до природния резерват и на по-малко от 2 км. от дунавския бряг. През последните години селото започна да посреща все повече туристи. Те идват, за да разгледат резервата и да се насладят на тишина, на чист въздух и на красивите гледки към равнината, езерото и реката .

В Сребърна има няколко семейни хотела, които предлагат автентична атмосфера. Избрахме една типична добруджанска къща, която е възстановена и обзаведена със старинни мебели, черги и предмети на бита, а дворът й прелива от цветни лехи и декоративни фигурки. Сутрин се будих от кудкудякането на петела – курникът беше точно до главата ми ! В селото има супермаркет, както и приятен ресторант с вкусни български ястия на народни цени. Какво друго му трябва на човек, за да релаксира далеч от сивотата и стреса !

 Да изпратиш залеза на брега на село Ветрен

Къщи за гости в добруджански стил, красиви гледки към реката и вкусна рибена чорба. Това е най-краткото описание на симпатичното село Ветрен, разположено върху хълмист терен на дунавския бряг, съвсем близо до резервата „Сребърна“.  Непременно се разходете до селското пристанище. Напролет, по черешови води, реката приижда от топенето на снеговете и залива брега, стигайки почти  до почивните станции и рибарските хижи.

Но ако отидете през лятото или есента, спокойно можете да си направите дълъг преход по пътеката покрай реката. На пристанището има капанче, където предлагат студена бира и рибена чорба. Оттук се открива приятна гледка към водната шир и отсрещния, плосък като тепсия, румънски бряг. Това е идеалното място да изпратите деня – залезите над Дунав са незабравими !

За село Гарван, старата мелница и гребенците 

Гарван е едно от селата около Силистра, които са незаслужено пренебрегнати от туризма, въпреки че разполага с цели три забележителности – къща-музей, функционираща стара мелница и голямо рибарско селище. Освен това, в Гарван има запазени добруджански къщи, както и по-нови приветливи вили, някои от които са собственост на чужденци.

Оказва се, че името на Гарван идва от думата „карван“ или „карвун“ и означава „голям сняг“, научаваме от кметския наместник на селото Димитър Неделчев, който се съгласи да ни покаже

Добруджанската къща-музей на Гарван

Старата двуетажна постройка е реставрирана от община Ситово (на чиято територия се намира селцето) с идеята да стане музей на добруджанския бит и култура. За целта на втория етаж е изложена скромна етнографска сбирка. Разглеждаме старинните миндери, камината, народните носии, сватбарските пешкири, тъканите черги и други предмети от ежедневието на гребенци от преди 100-на години. В читалището на Гарван също е подредена колекция с дарения от местното население. Там още по-добре може да се проследи земеделския бит и култура на гребенците.

Но кои са гребенци ?

Жителите на няколко села около Силистра, в т.ч. и Гарван, се отличават от останалите със своя диалект и традиции. Те наричат себе си гребенци, заради една особеност в облеклото. В миналото младите жени носели на главите си „качул от смола”, направен като гребена на петела.

За съжаление нито в Добруджанската къща, нито в селото и въобще никъде в района около Силистра, не е съхранен автентичен „гребен“, като свидетелство за идните поколения. До нас са оцелели само няколко снимки на жени с „гребен“. Затова пък в двора на Добруджанската къща-музей попадаме на

Мелница от 19 век

Тя е реставрирана и работи до ден днешен, като туристическа атракция. Задвижвана е от  дизелов двигател, произведен в Мюнхен в началото на 20-ти век, който бил свален от кораб – мелница, плаващ по река Дунав. Гарванската мелница е главен герой на Фестивала на житото и хляба. Всяко лято той се организиран от местната земеделска кооперация „16 декември“ в двора на Добруджанската къща.

Емилово – рибарското селище на Гарван

На 4 километра от Гарван попадаме накрая на света и по-точно в Емилово. Това е най-старото и най- добре устроеното рибарско селище в България с близо 40-годишна история. Обособено е като малък крайречен град, с улички, заведения и дори си има лекарски кабинет.

Мястото е трудно достъпно заради лошото състояние на черния път, който го свързва с цивилизацията, но това го прави още по-атрактивно. От брега на Емилово се открива красива гледка към отсрещните дунавски острови.

Вместо заключение:

Безмълвен и неразгадаем, Дунав е като времето, което неумолимо напредва, отмивайки спомени и усещане за тъга. Понякога реката те отвежда до незнайни брегове, на които си бил предопределен да стъпиш. Това изпитах, докато обикалях тихите крайдунавски кътчета около Силистра, на светлинни години от отъпканите туристически пътеки. Горещо ги препоръчвам на хора с откривателски дух  и оголени сетива !

Вижте още: 10 чудни идеи за разходки край Дунав – от Видин до Никопол

Ако статията ви е допаднала, подкрепете ме, като се абонирате за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми до скритите кътчета на България. Последвайте линка    @VenetaNikolova

The post 5 необикновени кътчета около Силистра – открий екзотиката на Севера appeared first on Пътешествия без край.

Къде се намира Хаджидимово

Манастирът „Свети Великомъченик Георги“ и зоокът Хаджидимово се намират в Югозападна България на около 200 км. от София близо до град Гоце Делчев в сравнително равна местност. Оттук се открива красива гледка към силуетите на три планини – Пирин, Славянка и Западните Родопи. Посетихме този край на път за Гърция, тъй като въпросните забележителности се намират едва на 10-на  км. от ГКПП Илинден-Екзохи. Посещението ни отне към два часа, през което време успяхме да си отдъхнем и да се заредим с добро настроение.

 Зоокът Хаджидимово

Те са много различни, но съжителстват в мир и хармония. Освен това са добродушни и нямат нищо против човешкото присъствие, а някои от тях дори ще ви разрешат да ги погалите. Такива са обитателите на симпатичния зоокът край град Хаджидимово. Ще си кажете – какво толкова, паркове с животни има навсякъде вече. Но това което различава въпросния кът, е че тук обитателите му  не са затворени в клетки, не са измъчени и самотни, не ви гледат с тъжни очи. Тук животинките общуват непосредствено с хората без всякакви прегради, докато си се разхождат съвсем свободно накъдето им видят очите. Е, почти, де, защото площта на която се ширят е около 30 декара.  И до такава степен са свикнали с човеците, че оставаш с впечатлението че са опитомени.

От птици и гризачи до едри чифтокопитни

Паркът край Хаджидимово предлага убежище и храна за всякакви дребни и по-големи създания. С други думи тук ще се срещнете очи в очи с камили, лами, елени, сърнички, понита, муфлони, патици, пауни, гъски, катерички, лебеди, безброй зайчета и дори кенгуру и пр.  А най- щастливи са децата. Те сноват между разните му  камили и пауни, галят сърнички и зайчета и се снимат пред елените лопатари с огромните рога. Специално за малчуганите е обособен детски кът с катерушки. Освен това, всичко тъне в зеленина, така че можете да разчитате на сянка през горещите летни дни. Паркът се стопанисва от община Хаджидимово, която се готви да монтира и малко виенско колело за децата. Входната такса е 2-3 лв. На посетителите е забранено да хранят животните.

Хаджидимовският манастир „Свети Великомъченик Георги”

Необичайният му силует се извисява на малък хълм на фона на зоокъта. От архитектурна гледна точка представлява еклектична смесица между средновековен донжон и замък от приказките с елементи от Възраждането, увенчан с часовникова кула и напомнящ илюстрация на Уолт Дисни. Постройката е чисто нова и необичайно висока, съвсем различна от представите ми за български православен манастир, но пък е живописна.

Най-ценна е църквата, изградена върху руините на много стар манастир, за който се предполага, че е бил от 11 век. Няма писмени източници, свързани с историята на днешната света обител. Но пък има легенда, според която свети Георги се явил три пъти в съня на местния овчар Атанас и му наредил да разрови на това място земята, за да извади неговия лик. И наистина, пастирът открил иконата на мъченика. Тогава хората издигнали тук малък параклис, където изложили иконата, а в средата на 19-ти век на мястото построили църква, около която възниква днешният манастир.

Чудотворната икона на свети  Георги

В олтара на манастирската църква и до днес се пази чудотворната икона на св. Георги. Специалисти установили, че тя датира от периода на 1750-1800 г. Има свидетелства за случаи, при които хора намират помощ от светеца за различни заболявания, а бездетни семейства се сдобиват с рожба след посещение на святото място. Необясними явления и чудеса витаят около съдбата на светинята.

През 1978 година в църквата лумва пожар, който изпепелява всичко, включително и целия иконостас. Оцелява единствено … чудодейната икона на свети Георги. Осем  месеца след пожара, с помощта на дарения и безвъзмездния труд на местните хората, църквата е възстановена и посреща миряни от цяла България и съседна Гърция.

В наши дни манастирът край Хаджидимово расте

Около храма изникват нови и нови постройки. Строи се и допълнителна хотелска част, където човек може да отседне. Но най-оживен е манастирът по Гергьовден. Тогава стотици миряни идват тук, за да се присъединят към нощните бдения и да отправят своите молитви към светеца. „Свети Великомъченик Георги“ е мъжки манастир, подчинен на Неврокопската епархия. Тук всяко лято  се организират детски лагери с деца от цяла България.

Вижте още :
Делчево – змейовото село на ръба на Пирин

Ако статията ви е допаднала, подкрепете ме, като се абонирате за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми до скритите кътчета на България. Последвайте линка    @VenetaNikolova

The post Хаджидимово – манастир и зоокът извън обичайното appeared first on Пътешествия без край.

Ето 9 от най-емблематичните забележителности на Югозападните Родопи :

1.  Здравословна почивка в село Огняново

Ако обичате спокойствието и уединението – това е вашето място. Селото, сгушено в Югозападните Родопи, се прочу с лековитите си води, каптирани и използвани още от римско време. Според местните, водата от тукашните 40 минерални извори лекува над 100 болести.

През последните години и тук кипи строителство на нови хотели – от малки семейни хотелчета до луксозни комплекси. Част от тях работят целогодишно и разполагат с модерни спа центрове. Освен това, цените са приемливи, за разлика от други наши спа курорти. Да не говорим за множеството открити и закрити басейни. Огняново е идеалното място да избягате от ежедневието и да презаредите в лечебните минерални води. Когато се охлади, тукашната вода е питейна и твърдят, че има благотворно въздействие върху стомашно-чревния тракт. Курортното село е начална точка за разходки в планината и близките забележителности. Така че, освен да се топите в топлите води на басейните, непременно си отделете време да опознаете околността !

2. Село Долен или бягство от съвременността – на 28 км. от Огняново

 До селото се стига по тесен криволичещ път, от който се откриват спиращи дъха гледки към ридовете на Югозападните Родопи. Долен също е обявено за архитектурен резерват, подобно на съседните му „побратими“ Ковачевица и Лещен.

Докато се скитате безцелно по прашните улички ще се почувствате като пришелец от друго време. Изградени изцяло от камък и дърво, къщите нашепват спомена за някогашните им обитатели. Някои от тях са превърнати в семейни хотелчета, но повечето са изоставени и тънат в забрава. Първото нещо, което привлича вниманието, са наредените с математическа прецизност тиклени покриви. Интересни са и комините – едните са кръгли и скосени отгоре като кардиналски шапки, другите са четвъртити и се разширяват в горната си част, подобно на царска корона. В Долен човек може спокойно да отседне за един уикенд, за да се потопи в миналото и да се разходи в планината.

Вижте : Омайното село Долен – на светлинни години от хаоса на 21 век

Гледайте видео репортажа

В тези кратки кадри се опитах да уловя тишината на каменните улици на Долен и онова особено усещане, което струи от вековните му дувари. Пуснете си видеото, за да се разходим заедно из този архитектурен резерват,застинал във времето.

3. Ландшафтно-исторически парк „Градище“- една загадка на 7000 години на 20 км. от Огняново

Човешки лица, скални костенурки, жертвеници и провиралки – местността „Градището“ край село Долно Дрянове е осеяна със скални силуети на хора и животни, които са били дооформени от човешка ръка преди близо 7 хиляди години. В наши дни тези загадъчни скулптури са достъпни благодарение на туристически маршрут, а мястото е известно като Ландшафтен-исторически парк „Градище“.

Мегалитните структури се разпростират на 500 декара и са достъпни благодарение на изграден от общината маршрут с беседки, предпазни парапети, платформи за наблюдение и пр. Най-впечатляваща е т.нар. „Главата“ – съвсем ясно очертано гигантско каменно лице в профил, зареяло поглед към вечността. На върха на главата има следи от култово огнище. Тези скални силуети са сред първите протоскулптури в историята на човечеството, а за светилището се твърди, че е по-старо и от Перперикон.

Любопитни подробности за това мистично късче от Родопа планина  ще откриете Тук:

4. Ковачевица, където времето е спряло – на 17 км. от Огняново

Едно от най-красивите етнографски селища в България посреща гости целогодишно. Няма посетител, който да не ахне пред чара на старинните къщи, изградени изцяло от камък и дърво.

Тук ще се откъснете от съвременната цивилизация и ще се потопите в друга епоха, докато се скитате по тесните калдъръмени улички. Приказното село неслучайно е обявено за архитектурен резерват и отдавна е популярна атракция, при това не само за туристи.

Наши режисьори, общественици и други представители на интелектуалния ни хайлайф закупиха хубави местни селски къщи на по 100-200 години, превръщайки ги в артистично средище за отбрани ценители.  Местните семейни хотелчета предлагат автентична селска обстановка, но със всички модерни екстри, а в механите и ресторанти ще се насладите на неустоими родопски гозби. Романтика, тишина и кристален въздух!  В Ковачевица  човек попада в друго измерение.

Вижте : Ковачевица без тълпи – наръчник за автентично преживяване

5. Каменното село Лещен – на 9 км. от Огняново

Лещен се намира близо до Ковачевица и, подобно на него, предлага разходка във времето. Селото впечатлява с архитектурните шедьоври на някогашните самоуки дюлгери. Голяма част от старите му каменни къщи са превърнати в приятни хотели, които предоставят старовремска атмосфера.

Сред местните атракции е и глинената къщичка на Флинстоун, където можете да прекарате уникална праисторическа нощ сред родопските хребети. А нпри ясно време, обсипаният със звезди небосвод е на една ръка разстояние.

6. Рибново в сезона на сватбите – на 20 км. от Огняново

Село Рибново е известно със своето българо-мохамеданско население, което ревностно пази традициите си. Ако попаднете тук през зимния сезон, можете да станете свидетели на колоритните местни сватби. Те продължават два дни и са наситени с древни ритуали, някои от които се коренят още в езически времена.

Най – атрактивната част е излагането на чеиза пред дома на младоженката, както и ритуалът „лепенето на гелината“, при който лицето на младоженката се покрива с пъстроцветна маска от пайети.
За жалост през последните години тази стародавна традиция започва все повече да се комерсиализира, превръщайки се в туристическа атракция и вече софийски туроператори предлагат пакети, включващ разходка до Рибново с посещение на рибанска сватба. Струва си да посетите селцето и през топлите месеци, защото е разположено сред много красива местност, а хората са общителни и гостоприемни.

Вижте : Рибново или една паралелна реалност
А също и : Писаните булки не плачат 

7. Шествековният Гърменски чинар – на 3 км. от Огняново

В непосредствена близост до църквата „Свети Георги“ на село Гърмен, ще попаднете на уникален жив паметник.

Става дума за чинар на шест века, представител на т.нар. platanus orientalis – дървесен вид, който в далечното минало е образувал гъсти гори в тази част на Балканите. Дървото е с 10-метров ствол, а протегнатите към небето клони достигат 24 метра височина. През 2020 г. Гърменският чинар се нареди на второ място в конкурса „Европейско дърво на годината“.

8. Античният римски град Никополис ад Нестум – на 3 км. от Огняново

Това е единственият в Родопите град от римско време. В превод името му означава „Град на победата край (река) Места“, защото е основан през 106 г. от император Траян в чест на победата му над даките.

Днес, от някогашното му великолепие са останали руини, разпръснати в околностите на село Гърмен. Но все още личат следи от крепостните стени, култовите сгради и термите. През 577 г. Никополис ад Нестум  е разрушен от славяни и авари, за да се възроди отново през IX–X. Градът просъществувал чак до XIII век, но е унищожен от кръстоносните походи.

 9. Село Делчево – на 18 км. от Огняново

Делчево НЕ е в Родопите, затова се чудих дали да го включвам в тази класация. Но пък се намира на някакви си 18 км. от курортното селище Огняново и горещо го препоръчвам на хората с пътешественически дух. Делчево е кацнало като скален орел по суровите пирински склонове, обрасли с букови гори близо до град Гоце Делчев. Но попаднете ли тук, ще ви се стори, че сте се върнали поне 100 години назад във времето.

Тук все още можете да видите натоварено със сено магаренце или притичващи домашни животни по прашните дворове. Улиците са тесни, понякога преминават в пътеки, които се вият нагоре по чукарите между старите къщи. Някои от тези постройки са обновени, накипрени, украсени с цветя, оживени от човешко присъствие, други са рухнали под тежестта на времето, изоставени, самотни. В селото има чудесни къщи за гости, където ще хапнете вкусни домашни гозби.

Вижте : Делчево – змейовото село на ръба на Пирин

Ако статията ви е допаднала, подкрепете ме, като се абонирате за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми до скритите кътчета на България и не само Последвайте линка    @VenetaNikolova

The post 9 забележителности около село Огняново – среща с миналото в Югозападните Родопи appeared first on Пътешествия без край.

Гледайте видео репортажа

В това филмче ви водя по следите на потайни светилища и скални долмени в околностите на село Кирково, които превръщат района в една от най-загадъчните археологически дестинации в България.

1. Скално – култовият комплекс „Костенурките“

Между селата Фотиново и Бенковски, съвсем близо до шосето зад автобусната спирка, попаднахме на необичайни каменни творения, наподобяващи водни костенурки. Мястото в тази част на Източните Родопи е известно като Скално-култов комплекс „Костенурките“ и се простира на около 2 декара. На повърхността на скалата, с малко повече въображение, се различават 7 коруби на костенурки. Виждат се главите, плавниците и опашките, изсечени от нечия майсторска ръка в едно необозримо минало.

Теориите за тяхното предназначение и произход са много. Според някои, това са били жертвеници, в които предшествениците ни възливали я вино, я кръв. Те гадаели бъдещето в зависимост от това как течността се движи по издълбаните контури на костенурките, които служели за улеи. Други пък твърдят, че става дума за първобитни леярни. Нагрявали рудата с дървета върху корубите на нещастните животинки и металът се стичал в улеите и т.н.  Предполага се, че костенурките са изваяни през 4 хил. пр. Хр. , като част от огромен скален комплекс, който се разпростира между селата Фотиново и Бенковски. Става дума за уникален за страната ни образец на т.нар. хоризонтално скално изкуство от древността. Съществува хипотеза, според която скалните скулптури са оставени от древна цивилизация, която е много по-ранна от тази на траките.

Мястото притежава силен енергиен заряд  

Усетих го, когато се събух боса, за да не нараня нежните творения докато се разхождам по корубите им. Недоумявам как тази археологическа ценност е оставена да се руши на произвола на времето и безхаберието на хората. Видях излят бетон върху участък от скалния комплекс, на друго място пък имаше разпилени стъкла от бирени бутилки…

Ако някой знае нещо повече за тези уникални скулптури, нека сподели информацията долу в коментари. Чудя се как никой до момента не е заснел това творение с дрон, сигурна съм че от птичи поглед изглежда изумително. …  Тази част на Източните Родопи и по-точно районът около Кирково изобилства с множество следи от зората на човечеството, но за жалост до момента не е добре проучена от археолозите.

2. Дупченият камък–мегалит и провиралка в едно

Въпросният мегалит от столетия се използва като провиралка  от местното мюсюлманско население. Но въпреки че е сравнително близо да шосето, до него се стига трудно. Тръгнахме от Кирково, стигнахме в с. Бенковски, прекосихме го и отминахме последната му махала Горни Веселец.

Шосето продължава след селото нагоре по малко възвишение. На върха на хълмчето трябва да се паркира автомобилът и да се тръгне по пътека, която се пада вдясно от пътя. След по-малко от 15 мин. се намира въпросният Дупчен камък, скрит под едно дърво. Но преди да го открием, ние дълго време се лутахме нагоре-надолу в полето, търсихме в интернет, разпитвахме хора от селото и накрая се наложи една добра жена да ни заведе до мястото.

Някога, преди хиляди години, това е било гробница

Вероятно тя е била използвана от същата цивилизация, която е създала любимите ми костенурки в съседство.

За жалост още в древността, гробницата била ограбена. По-късно хората пробили купола й и така си измайсторили провиралка. От векове те се провират през дупката с надежда за изцеление. Твърди се, че мястото лекува ревматизъм, шарка, страхови неврози и заекване. Поставена е малка стълба, така че всеки да ползва съоръжението. След като се промушат 3 пъти през отвора, хората оставят част от дреха на близкото дърво.

3. Скалната гъба

Между селата Дедец и Добромирци попадаме на още едно творение, но то е изваяно не от човешка ръка, а от слънцето и вятъра. Наричат го каменната гъба. Вижда се вдясно от пътя, но целият район беше ограден, така че не успяхме да се доближим до нея. Гъбата е обявена за природна забележителност, висока е 2 метра, а гуглата й е с диаметър 3 м.

Тя се намира в непосредствена близост до скален култов комплекс, за който се смята, че е бил светилище на древна цивилизация, вероятно предхождаща тракийската. Комплексът е известен като Каменният град и е целият надупчен от пещери, които са служели за гробници, има жертвеници, скални изсичания, както и зооморфни фигури. Но не можахме да го разгледаме отблизо.

4. Дървената джамия на село Подкова

Докато обикаляхме из Източните Родопи попаднахме в село Подова на 10 км. от Кирково. В  покрайнините му се извисява минарето на старата джамия. Тя е построена изцяло от дърво и е единствена по рода си в България. Нито един метален пирон не е бил използван в градежа й. Вместо това, гредите са били свързани с улеи и сглобки. Чак след ремонта й преди години се появили няколко железни пирона. Справка в интернет показва, че подобни конструкции откриваме в Иран, Кавказ и в Турция. А най-старата дървена джамия е построена през 12 век и се намира в Анадола.

Нашата е от 1425 г. и се казва Джамията на 7-те девойки ( на турски – Йеди къзлар джамиси ), научавам от надпис на дървената порта, която се отваря към добре поддържания двор. След датата следва описание на легендата на 7-те девойки. Според нея именно те построили джамията с крехките си ръце и то за една нощ без никаква помощ, защото годениците им не се завърнали от война. От тъга, момичетата разпродали цялото си имане и го вложили в строителството. На сутринта те изчезнали и повече никой не ги видял. В знак на признателност, в двора са подредени 7 кенотафа (празни гробове). Оказва се, че тази легенда се възприема от местното население като исторически факт и никой не се пита каква е истинската история на културния паметник.

В двора има няколко лечебни камъка, считани за мегалити, и една провиралка. Още подробности за дървената джамия и камъните ще откриете след 1:50 мин. на горепосоченото видео или в публикацията :  Чудесата на село Подкова – лечебни камъни, провирало и дървена джамия

5. Село Шуматница

То е едно от най-старите в района  и последното населено място преди граничната бразда с Гърция. До 1934 г. се наричало Фъндаджик. Тук ромонът на реката приглася на птичите трели. Може би затова се казва Шумнатица. Селцето е съхранило старите си каменни къщи с типичните родопски тиклени покриви и комини.

И въпреки, че голяма част от къщите са изоставени и се рушат, селото все още не е обезлюдено, за разлика от други места в Източните Родопи. Заговарям се с кмета, а той държи да ми покаже местната гордост –

Ремонтираната 200 – годишна воденица – единствената действаща в България

Туристи от страната и чужбина идвали тук специално, за да видят как преди два века дедите ни мелили брашно.

Другата знаменитост е красивият каменен мост, огънат като слънчева дъга над реката в центъра. За него твърдят че е от римско време, ала по-скоро е от турско. Затова пък е окичен целят с цветя и е много красив. В Шумнатица има още два стари моста, а в края на селото, високо в небето е протегнал клони и над 100-годишния чинар.

 6. Призрачното село Жерка

 В ранния летен следобед потегляме на разходка по билата на Източните Родопи близо до село Кирково. Решили сме да разгледаме Жерка. Селото отдавна е обезлюдено и се руши. Затова не е обозначено на картите. Бях чела в интернет за призрачното родопско село, забравено от хората,  което не се предава на времето и нямах търпение да го посетя и аз.

Спряхме автомобила край реката и потеглихме нагоре по баира – на гладно, без вода, под неумолимото августовско слънце, както често правим противно на всякаква логика. Час по-късно, пред нас изплува приятна гледка – стара чешма, тихо бълбукаща под дебелата сянката на голямо дърво, а на фона – първите къщи на Жерка – каменни, с килнати тиклени покриви и изтърбушени прозорци, като безмълвни свидетели на времето. Освежихме се с ледената планинска водица от чешмата и бодро продължихме по сенчестата пътека.

Но се оказа, че селото … го няма

Защото цялото е обраснало и е почти недостъпно. Жерка е потънало във вечен сън, под юрган от бръшлян, трънаци и бурени, а наоколо бродят духовете на бившите му обитатели. На места някогашните калдъръмени улички се стесняваха като кози пътеки в шубраците, на други –  те напълно изчезваха в растителността и се чудехме накъде да продължим.

От време на време, сред избуялата зеленина, се открояваха назъбени дувари, продънени покриви и разхвърлени мебели. Видяхме телевизор до изоставена Лада Нива, но и  две нови вили с подредени дворове – самотни и тъжни в очакване стопаните да ги навестят.

Изведнъж зад гърба си чухме дрезгав глас „Кой е там! Стой!“. Пред нас изскочи единственият жител на Жерка. След първото объркване, разговорът потръгна. Разбрахме, че селото се обезлюдило още при соца, когато властите обявили че ще развиват миннодобивна индустрия в тази част на Източните Родопи. Впоследствие се отказали, ала народът не се върнал обратно. На изпроводяк събеседникът ни връчи по една гега, та да се пазим от змиите, че било змиярник. Пообиколихме още малко с гегите, и поехме обратно надолу към колата. Селото притежава  своето очарование, но може би е добре човек да го посети наесен или в ранна пролет, когато няма такава растителност. А този кадър долу е гледката от Жерка към отсрещните била на Източните Родопи :
За село Жерка, пропито с дъх на забрава, за пръв път научих от блога Огледалото на Мира

 7.  Каменните мостовете в района на Кирково

За някои от тях вече стана дума, докато ви разказвах за китното село Шумнатица. Още по римско време в този крайграничен ъгъл на Източните Родопи е минавал път, който пресичал днешния проход Маказа и стигал чак до Беломорието. Понеже теренът е пресечен и набразден с реки, хората изградили поредица от мостове, за да осигурят безпрепятственото преминаване на пътниците. До нас са оцелели няколко стари моста, за които населението твърди, че са от римско време.

Освен в Шумнатица, такива има и в селата Драганово, Долно Къпиново, Лозенградци и  Кирково. Повечето са полуразрушени, скрити зад дървета и храсталаци. Да не говорим, че са жертва на иманярски набези, заради легенди за скрити съкровища и т.н..

Старият мост край Кирково е трисводест и свързва двата бряга на малката река Солуцка. Ще го откриете от лявата страна на пътя, на по-малко от километър след Кирково ако пътувате в посока Лозенградци. Мостът се намира на около 200 -300 м. от шосето. Той е притаен зад избуялата растителност, така че да не може да бъде заснет нормално.  Другият вариант да стигнете до него е като тръгнете срещу течението по брега на реката. Струва си човек да посети района само заради мостовете. Търсенето им е истинско приключение, храна за въображението и душата!

Вижте още : Източни Родопи – terra incognita за масовия туризъм
И още : Трапецовидни скални ниши – мистерии и митове в Източните Родопи

Ако статията ви е допаднала, подкрепете ме, като се абонирате за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми до скритите кътчета на България и не само Последвайте линка    @VenetaNikolova

Вижте къде се намират някои обектите, за които споменавам в публикацията.

The post Източните Родопи – 7 тайни и мистични кътчета в района на с. Кирково appeared first on Пътешествия без край.

 Ето няколко бюджетни идеи как да опознаете Неапол и Амалфийското крайбрежие

Неапол е любима дестинация на българите. Една от причините е, че е евтина и достъпна. Човек без проблем може да намери Low cost полет и да си резервира приятен хотел или студио в града на достъпни цени. От летището до центъра на Неапол стигнахме с градски автобус за около 25 мин. срещу 5 евро. Понеже вече бях посещавала Неапол, реших този път да отделим повече време на Амалфийското крайбрежие, като отседнем в Соренто. От летище Неапол до Соренто има бърз и много удобен шатъл. Ала цените на нощувките са доста по-високи в Соренто и на Амалфийското крайбрежие, от тези в Неапол. Затова резервирах по booking малко студио близо до метрото в историческия център, откъдето всеки ден обикаляхме по даден маршрут.

Гледайте видео репортажа

Във филмчето ви потапям в хаоса и чара на Неапол, а после се отправяме заедно към цветните фасади на Прочида и Позитано – места, които остават в сърцето завинаги

Неапол – градът на слънцето

Наричат го така не само защото тук рядко вали дъжд, а защото основите му са положени през 5 в. пр. Хр. от древните гърци в чест на Аполон – богът на слънцето. В наши дни Неапол е шумен, мръсен, колоритен, пълен с контрасти и с тесни клаустрофобични, пренаселени улички с неотменното веещо се пране, елегантни фасади на средновековни дворци, безумен трафик, хора от всички раси и религии.. Неапол те грабва от пръв поглед. Или се влюбваш в него или те отблъсква.  Главната улица се казва Spaccanapoli. От тази основна артерия тръгват различни отклонения, които отвеждат до най-красивите градски площади и църкви. Центърът е компактен, можете спокойно да го обходите пеша. Цената на билета за метрото е 1,20 евро. /към пролетта на 2022г./ Градът под Везувий предлага страхотни места на достъпни цени.

За предпочитане е да обиколите Неапол с „кракомобил“

Без предупреждение общината обича да спира за по няколко часа метрото или градските автобуси – я заради някой маратон или стачка или повреда и т.н., но пък никой не се сърди или ядосва. През шестдневното ни пребиваване ни се случи два пъти да се чудим как да се приберем от ж.п. гарата до пиаца Данте, в сърцето на Неапол, където бяхме отседнали. Но пък не е чак толкова далеч, за около 40 мин. се стига пеш.

Освен метро и автобуси, които не са много надеждни, Неапол си има и фуникуляр, който се изкачва високо над града и отвежда до един от неговите символи  – средновековната крепост Кастел Сант Елмо, откъдето се разкрива зашеметяваща гледка към града, към залива и легендарния Везувий.

В сравнение с по-скъпия Север, тук цените са поносими, почти съпоставими са с нашите. Така че ако сте гурме, ще се изкушавате на всяка крачка да пробвате някой местен специалитет. Да не говорим, че уличната им храна е превъзходна.

Градът е съкровищница на музеи и художествени галерии, но ние го посетихме по Великден, когато всичко беше затворено. Затова наблегнахме на безцелните разходки накъдето ни видят очите и на отскоците в околностите на града.

Какво да видите в Неапол ? Вижте статията от предишно мое пътуване с полезна инфо и за обществения им транспорт

Туристически капан ли е Неапол?

Вярно е, че има невероятен чар, но как да се насладиш на прелестите му, когато отвсякъде те притискат хора ! Човешка гмеж се стича по тесните мрачни градски улички, като потоци лава от близкия Везувий и изпълва площади, музеи, спирките на метрото и пр. Но може би тълпите придават повече колорит и настроение на града.  Или? А какво да кажем за мърсотията ?

Две думи за мърсотията :

В историческия център на Неапол тя е вездесъща. Преливащите от боклуци кофи„красят“ най-известните градски площади, редом до изящните фонтани и елегантните фасади на сградите. Ала това не впечатлява нито местните жители, нито туристите, които възприемат мърсотията и смрадта, като запазената марка на Неапол и дори като … културно – историческо наследство, с което неаполитанци леко кокетират.   Но ако малко мръднете извън историческия център, ще видите, че е далеч по-чисто и спретнато. Да се чуди човек!

Тук можете да резервирате еднодневна организирана екскурзия от Неапол до Помпей и Везувий.

Как стигнахме до шарения остров Прочида

Неапол има две пристанища, разположени в близост едно до друго – частно и държавно. Оттук потеглят корабчета до всяка точка на Амалфийското крайбрежие, включително и до остров Прочида. От частното пристанище билетите са по-скъпи, но пък курсовете на корабчетата и фериботите са по-чести и в по-удобни часове, затова избрахме тази опция. Цените на  билетите за корабчета и феритата в залива (към пролетта на 2022 г.) варират между 12-20 евро в посока в зависимост от компанията, която изберете и часа на курса. Разстоянието между Неапол и Прочида е около 30 км. по вода, като пътуването с корабчето отнема около 40 минути.
За актуалните цени и разписания вижте тук

За разлика от съседните острови Капри и Иския, Прочида не е толкова популярен, благодарение на което, човек може да се потопи в автентичната му атмосфера, неопетнена от масовия туризъм (доколкото това е възможно за тази част на Италия).

Прочида е миниатюрно бижу, непокварено от глобализацията

То е пъстроцветно, застинало във времето и много романтично. Корабчето спира на пристанището /La Marina/,  откъдето човек може да се качи на автобус, който ще го разведе из острова напълно безплатно, както ни увериха местните жители. Ние обаче разбрахме за тази опция, чак след като пеша се изкачихме до най-високата му точка, където е кацнала средновековната крепост Terra Murata или в превод Укрепената земя.

Разбира се, не съжалихме, защото разстоянията тук са кратки, площта на острова е 4,1 кв. км., а и така се насладихме на всеки малък детайл от пейзажа. Приятно е да се разхождаш по тесните калдъръмени улички, които се вият от пристанището нагоре към стария град. А гледката, ширнала се от върха, е нещо, което никога няма да забравя!

В самата крепост е обособен музей на восъчните фигури. Отминахме крепостта и след малко попаднахме на още едно belvedere /панорамна площадка/, откъдето пък в далечината се открои митичната осанка на Везувий и плаващия насред синевата остров Капри.

 Какво научихме за миналото на остров Прочида

Докато се разхождахме, успяхме да се присламчим към една туристическа група, чийто гид надлъж и шир обясняваше как шареният остров бил заселен още от Микенската цивилизация през 3-то хилядолетие пр. Хр. Първоначално хората се криели в крайбрежните пещери от пиратските набези. По-късно те обособили свой квартал в по-високата част на острова, известен като Casale Vascelo (Казале Вашело). В миналото рибарите боядисвали лодките си в същия цвят като къщите си. Нощем те търсели убежище от пиратите зад дебелите крепостни стени на Terra Murata, а денем се прибирали в техния квартал Казале Вашело или слизали долу на брега в

старото рибарско селище Коричела

То е разположено от другата страна на съвременното пристанище и до днес не е изгубило нищо от  някогашния си облик. Причината е, че се е сгушило в подножието на стръмен склон и е недостъпно за автомобили. До него се стига само по тесни каменни стълби. Тук няма да видите акостирали яхти или кораби, няма да чуете автомобилни клаксони и пр..

Вместо тях, тихо се полюшват рибарски лодки, а собствениците им плетат своите мрежи и проследяват туристите с любопитен поглед. Разбира се, повечето стари сгради тук са превърнати в къщи за гости или уютни ресторантчета, които предлагат прясна току що уловена средиземноморска риба.

Има и вариант да посетите Прочида от Неапол съвсем комфортно и спокойно с организиран еднодневен тур, включващ и обед.

Как стигнахме до Амалфийското крайбрежие

Оказва се, че няма директен обществен транспорт, който да свързва Неапол с Амалфийското крайбрежие. Има опция човек да се запише за организиран тур, но цените са доста солени. Друг вариант е да наемете автомобил и така ще можете спокойно да обиколите живописните градчета, накацали по стръмните склонове с лице към морето. Амалфийското крайбрежие отстои на около 50-60 км. от Неапол. Най-евтиният начин да стигнете дотам от Неапол е общественият транспорт и по-точно ж.п. линията La Circumvesuviana. Качвате се на влака на Stazione Centrale , т.е. на Централната ж.п. гара на Неапол, и слизате в Соренто и оттам взимате автобус до желаното местенце.

За неизбежния туристически наплив, който е част от приключението

В ранната пролетна  утрин перонът на гарата в Неапол преливаше от народ. Когато влакът за Соренто наближи, тълпата с рев щурмува вратите. Добре че предвидливо бяхме дошли по-рано и така се озовахме на първа линия, благодарение на което се добрахме до вагона. Излишно е да казвам, че през целия път до Соренто, т.е. в продължение на около час и половина, бяхме правостоящи, натъпкани като сардини, но пък със задължителните противогрипни маски. От ж.п. гарата в Соренто потеглят автобусите, които обикалят Амалфийското крайбрежие. Разбира се и там не мина без опашки, чакане и юруш към буса. За актуални цени и разписания на влака Неапол – Соренто вижте тук:

Бях проучила всичко и знаех, че човек трябва да седне от дясната страна на возилото, за да има пряка видимост към морето и серпентините на пътя. На връщане автобусът за Соренто закъсня с повече от три часа. Да, не преувеличавам!  На тясната автомобилна лента, под безмилостния пек, се беше насъбрала върволица от стотина гневни туристи. Отново чакане, а накрая решителен щурм на предната врата. Е, справихме се и с това предизвикателство!!! Така е! Няма отърване от свръхтуризма в Италия, особено по време на празници и в разгара на туристическия сезон, който тук е в периода от май до септември!

Понеже достъпът с обществен транспорт до това дивно кътче е доста труден, ако сте отседнали в Неапол, можете да си резервирате организирана еднодневна обиколка на Амалфийското крайбрежие 

Град Позитано – красив като видение

50 километровият участък на Амалфийското крайбрежие е под егидата на ЮНЕСКО и е обявено за едно от най-красивите места в Европа. Тесният път криволичи високо над морето, край луксозни вили, терасовидни лозя и лимонови горички, разпръснати сред скалистите урви. Но перлата на Амалфийското крайбрежие е Позитано, затова избрахме да го посетим.

Като видение от сън пред погледа изплува този вертикален град, потънал в зеленина, изправен между небето и морската синева.  До 50-те години на 20 век Позитано било бедно рибарско селце, докато тук не пристига Джон Стейнбек, който се захласва по него го възпява в свои есета с думите „Това е вълшебно място. То не е напълно реално, когато си там, но става приятно реално, след като го напуснеш.“ . И Позитано постепенно се превръща в лъскаво място за знаменитости и богаташи.

Така е и до ден днешен. Тук няма музеи или някакви специални туристически забележителности. Просто е достатъчно да се разходиш из стръмните улички, да надникнеш в малките бутици, да седнеш в някое заведение или да хапнеш джелато и да изпълниш очите си с красота.

Капри – най-приказният остров на Средиземноморието

Пътуването с корабчето от Неапол до Капри ни отне около 45 минути. Островът има две населени места – Капри – в по-ниската  част, и Анакапри – по-отдалеченото и по-живописно селище, до което обаче не стигнахме. От пристанището или т.нар. Marina Grande до градчето Капри се стига с фуникуляр за няколко евро. Но и тук се сблъскахме с опашки, затова решихме да се изкачим пеша по едни живописни стълби, като разходката ни отне не повече от 40-на минути.

Шикозни хотели и ресторанти, лъскави лимузини, скъпи бутици и разбира се – стотици хиляди туристи. Едва ли ще ви стигне един ден, за да се запознаете с всички забележителности – елегантни резиденции, следи от античността, фантастични градини…  Струва си да разгледате и  прословутата Grotta Azzurra или Синята пещера, до която се стига с лодка от пристанището. За жалост не успяхме да я посетим, поради липса на време, но пък дълго се разхождахме в Giardini di Augusto, откъдето се разкрива красива гледка към Фаралионите /Faraglioni /. Тези „плаващи“ в лазурните води скални грамади са един от символите на Капри.

С дъх на лимони и пролетни цветя

Другият символ на острова е лимонът. Киселият плод е характерен за цялото Амалфийско крайбрежие и се е превърнал в туристическа атракция, но в Капри жълтият цвят тържествува на всяка крачка. Тук всички сувенири са с изображения на лимони, освен това навсякъде се предлага любимото ми лимончело. Разбира се, не пропуснахме да вкусим и неподражаемото им gelato al limone – наслада за небцето! Целият остров е потънал в зеленина, в бели и цикламени олеандри и всякакви дъхави цветя, кактуси и екзотични растения. Но беше облачно и не успях да направя красиви снимки.
Вижте тук за еднодневен организиран тур до Капри от Неапол, включващ и разходка с лодка около острова

Легендарният Помпей

 В последния ден посетихме най-известните руини в света. До застиналия във времето град, разположен на 25 км. южно от Неапол, стигнахме с влакчето la Circumvesuviana за около половин час. Добре че ръмеше, а и отидохме рано сутринта. Иначе опашките са кошмарни и е невъзможно да влезеш без предварителна олайн регистрация.

Някогашният процъфтяващ град в полите на Везувий оживява във въображението и ни връща назад във времето и по-точно в злокобната есен на 79 г. след Хр., когато гибелното изригване на Везувий, погребва Помпей и неговите обитатели. Върху тях се изсипва повече от 6 метра слой пепел, която ги консервира за идните векове. Сякаш древните римляни току-що са напуснали къщите си, магазините, винопродавниците, площадите и импозантните храмове …

Как да не се възхитиш на пищните римски вили

Те са разполагали с всякакви удобства, били са покрити с богати фрески и сложни мозаечни подове … По всичко личи, че обитателите им не са били по-различни от нас. Имали са същите потребности и стремежи, търсели са същите удобства и развлечения. Градът е огромен и е невъзможно да го обходиш за един ден. Въпреки ранния час и лошото време, пред някои обекти се беше заформила опашка. А за да разгледаме Лупанарето /някогашния публичен дом/ трябваше да чакаме поне 3 часа, заради което тутакси се отказахме.

За да не чакате с часове на опашка, можете да закупите предварително входни билети за Помпей оттук

Вместо заключение

 Прекарахме шест незабравими дни в Неапол и в района на Кампания. Но времето неусетно се изниза като звезден прах между пръстите ми. Тръгнах си обогатена с толкова много впечатления и красиви гледки, запечатани завинаги в спомените ми. Защото, както е казал поетът, който веднъж е видял тази красота, ще я носи за цял живот в себе си

Ако статията ви е допаднала, абонирайте се за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми по света и у нас Последвайте линка    @VenetaNikolova

The post Амалфийското крайбрежие и Неапол – бюджетни идеи как да ги опознаете appeared first on Пътешествия без край.

В нашите представи обикновено свързваме Свиленград с един от най-натоварените ни ГКПП със съседна Турция. Оттам транзитно се изнизва огромният поток пътници не само от България, но и от цяла Европа към южната ни съседка. Малцина обаче отсядат в самия град с цел почивка или туризъм. С изключение на любителите на хазарта. И ако доскоро Свиленград се славеше като българския Лас Вегас заради множеството си казина и игрални зали, към които се стичаха гости най-вече от Турция, Covid епидемията си казва думата.

Посетихме го в разгара на лятото. Въпреки оживения ГКПП с периодичните опашки от тирове и автобуси, градът пустееше, а част от хазартните обекти, кичозните хотели с неонови реклами и ресторантите от които се носят ориенталски ритми, не работеха. Отседнахме за три вечери в приятна къща за гости на тиха улица близо до центъра и успяхме да се запознаем с немалка част от забележителностите в района. В това отношение Свиленград е „златна мина“ за любознателния пътешественик.

Свиленград като свила

В буквален превод, името на Свиленград означава Градът на свилата (коприната). През 1932 г. тук се произвежда 25% от коприната на България и се изнасяла на пазарите в Одрин, Солун и Истанбул и т.н.. Разбира се, тази индустрия отдавна е замряла, но развитието й може да бъде проследено в местния исторически музей, който обаче беше затворен по време на посещението ни.

Старият мост над река Марица е визитната картичка на Свиленград

Който казва Свиленград, казва и мостът на Мустафа паша. Сигурна съм, че дори да не сте го виждали наяве, в мрежата сте попадали на безброй снимки на това архитектурно бижу, което е фотогенично през всички сезони и по всяко време на денонощието! Намира се в центъра и свързва двата бряга на р. Марица. Чудесно място за разходки, снимки и съзерцание. Каменният мост е издигнат през 1529 г. като част от комплекс, включващ още кервансарай, джамия, чаршия и хамам, от които днес няма и помен.

Дълъг е 300 м. и има 20 красиви каменни свода. Има и подробна легенда, свързана с него и с въпросния Мустафа паша, но тук няма да ви занимая с нея. През 2016 г. Свиленградският мост е бил реставриран и затворен за автомобили, което е добре дошло за пешеходците! Наблизо попаднахме на няколко приятни заведения за вкусна речна риба.

Свиленград като малеби

 Да отидеш в Свиленград и да не хапнеш малеби е като да посетиш Неапол и да не си поръчаш пица. Опитах най-вкусното малеби, което съм яла от детство. Десертът с аромат на роза ме върна назад в соца и по-точно в славните времена, когато малебито беше основен десерт по ресторанти и столове, като се сервираше в типичните алуминиеви купички. В наши дни свиленградчани са превърнали приготвянето на скромния, блудкав за вкусовете на мнозина специалитет, в истинско изкуство.  Всъщност рецептата била донесена от арабския свят в Свиленград в началото на миналия век.

Оказва се, че дори по време на Втората световна война в града нито за ден не е спирало производството на въпросния вид ориенталски пудинг.  В наши дни малебито се прави по стара изпитана рецепта в местния сладкарски цех, който захранва цялата околия. Т.е. тук под път и над път се предлага прясно приготвено малеби. Най-общо казано малебито се приготвя от оризово брашно, прясно мляко, захар, розова вода и сладкарска боя, ала си има чалъми, които и до днес се пазят в тайна от потомствените свиленградски майстори сладкари.

А какво да кажем за природата ?

Около 80 % от територията на община Свиленград попадат в Европейската екологична мрежа „Натура 2000”. В този крайграничен район се диплят възвишенията на Сакар планина, а над тях прелита невероятно разнообразие от птици. Орнитолозите са привлечени от възможността да наблюдават големи колонии от световно защитения царски орел, от лешояди, белошипи ветрушки и пр. Освен това Свиленград е съвсем близо до Източните Родопи, които са истинска магия и предизвикателство за всеки пътешественик и любител фотограф. И още – околностите на малкия крайграничен град са все още незасегнати от масовия туризъм. Тъй че движейки се бавно и предпазливо по разбитите пътища, се почувствахме като пришълци от друго време.

Свиленград – пътешествие в миналото

 Самотното село Маточина и крепостта Букелон

Село Маточина се намира в гънките на Сакар планина на около 40 км. от Свиленград. Но пътуването до него ни отне към час и половина заради безобразното състояние на пътната настилка. В горещия августовски пек имах чувството, че никога няма да стигнем до заветното село. Но ето че в далечината се открои гордата осанка на крепостта Букелон, кацнала на малко възвишение с разхвърленото в подножието му село Маточина. Паркирахме автомобила в полите на хълма, близо до каменна чешма край руините на някогашен Посетителски център, замислен с ентусиазъм и ненадейно изоставен по неясни причини.

Подобно на повечето населени места в Сакар, и Маточина се обезлюдява, а старата му църква се руши, изоставена на произвола на ветровете и вековете. След 10-на минути вече разглеждахме отблизо следите от добре запазената средновековна кула тип донжон, извисяваща се на цели 18 м. над околностите. Тук на 14 април 1205 г. българският цар Калоян разгромява латините, предвождани от император Балдуин Фландърски, който е пленен и отведен в Търновград. Гледката от тези възвишения в посока днешна Турция и град Одрин е неповторима.

Не щеш ли, на връщане край селото изскочи автомобил на гранична полиция. Като разбраха, че сме безобидни туристи, граничарите тутакси ни предложиха да ни заведат до

Скалната църква на село Маточина

Наричат я още “Свети дух“. Намира се на по-малко от километър от селото. Нашият автомобил е сравнително висок, въпреки това едва успяхме да последваме джипа на граничарите по неравния коларския път. Те паркираха пред входа на скалната църква, а ние  – около 200 метра по-надолу. През 10 век монаси отшелници  издълбали църквата в скалата. Оформили я като правоъгълно помещение със свод. „Свети дух“ е била използвана чак до 20 век.

 Още за „Свети дух“ и за забележителностите наоколо ще разберете от краткото видео:

Айпандо – ехо от миналото

На около 10 на км. от село Маточина, попаднахме на още една находка, пропита с тайнство и мистика – скалният храм край село Михалич, наричан от местните Айпандо.  До него стигнахме пеш, след като паркирахме автомобила близо до указателната табела на пътя. Кръстокуполната скална църква е била издълбана преди повече от хиляда години в подножието на малко плато в Сакар планина.

Всъщност тя е съвременник на съседния храм в село Маточина и също е дело на монаси отшелници. 14 стъпала отвеждат надолу във вътрешността й. А от върха на Айпандо, в маранята на августовския следобед, успях да различа мязащите на иглички далечни очертания на минаретата на Селимие джамия в Одрин.

Вижте още : Букелон и скалните църкви край Маточина и Михалич – чудесата на Сакар

Крепостта Неутзикон край село Мезек

 Най-известната и достъпна местна забележителност отстои на около 15-на км. от Свиленград и посреща туристи по всяко време. Тя е от 11-12 век, от времето на византийския император Алексий I Комнин, но тук са живели и тракийското племе одриси. Неутзикон е една от най-добре запазените крепости по нашите земи. Функционирала е до османското нашествие в края на 14 в., а до началото на 20 век все още е била много добре съхранена.

В наши дни крепостта е обособена като туристическа забележителност с удобен път до нея и с паркинг. Пред стените й е изграден атракцион – паянтови декори на военен лагер, шатри, военно снаряжение. Тук-там са поставени и манекени в средновековни доспехи, за радост на туристите. Освен това всяка пролет Неутзикон е домакин на фестивал на средновековните традиции, бит и култура. Тъй че мястото е много добре „социализирано“ и се радва на голям туристически интерес.

Уникалната тракийска куполна гробница край с. Мезек

Съвсем близо до крепостта се намира още една знаменитост – тракийската куполна гробница от 4-3 в. пр. Хр.. Тя е запазена изцяло в оригиналния си вид и е една от най-големите по нашите земи. Отличава се със своя почти 21 – метров дромос  (коридор). Вътре са представени холограми на откритите в нея артефакти. Предполага се, че е била ползвана като фамилна гробница на тракийски аристократ. Целият коридор е окичен с разяснителни табели, включително с рекламното пано на европроекта, по който е възстановена гробницата.
В полумрака  на погребалната камера ни посреща призракът на жената на тракийския аристократ, която от хилядолетия безутешно броди по тези места !!  При последното ми посещение на гробницата обаче, загадъчният манекен беше премахнат. Язък !

И една любопитна подробност – в началото на 20-ти век,  в насипа около обекта, местен селянин попаднал случайно на изящна бронзова скулптура на глиган в естествен ръст с тегло 177кг. Находката обаче била тутакси отнесена в Истанбул, където и до днес се съхранява в местния археологическия музей. Причината ? До 1912 г. тази част на България все още се намирала в пределите на Турция. Но пък в наши дни всеки може да види репликата на въпросния глиган, която краси центъра на село Мезек.

Вино с вкус на хилядолетна история

Районът се слави с хилядолетните си традиции във винарството, наследени още от траките. Край с. Мезек има две чудесни изби, където можете да си купите Мерло, Каберне Совиньон, Мавруд ( Евмолпия), Сира местно производство и т.н. По предварителна заявка се организират дегустации на бутикови вина. 

Потайностите на Глухите камъни 

Това е един от най-големите скални култови комплекси в Източните Родопи и един от най-мистичните. Намира се на около 30-на км. от Свиленград. Паркирахме автомобила на малко уширение край пътя и поехме  пеш по полегата сенчеста пътека, която за има-няма 20 минути ни отведе до местността Глухите камъни.

Подобно на много подобни места в Източните Родопи, и тук открихме безброй необясними, издялани в скалите трапецовидни  ниши. Кой, защо и по какъв начин е създал тези удивителни скални творения, си остава загадка.Най-силно впечатление ни направи древното светилище – огромен мегалит разположен в най-високата част на комплекса, издялан преди 3 хилядолетия от човешка ръка – най-вероятно тракийска. Учените предполагат, че светилището се е намирало в пределите на древен град с улици, сгради и храмове, който достигнал разцвета си през I-во хилядолетие пр. Хр.

Вместо заключение:

Гореспоменатите забележителности далеч не изчерпват богатството и многообразието на Свиленград и околностите. На тръгване се разходихме за последно по моста Мустафа паша, хапнахме по едно малеби и си обещахме, че отново ще се върнем, тук, на ръба на България, за да преживеем пътешествие във времето. Какво по-хубаво от това !

Вижте още : Глухите камъни или безмълвният шепот на времето

Ако статията ви е допаднала, подкрепете ме, като се абонирате за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми до скритите кътчета на България и не само Последвайте линка    @VenetaNikolova

Вижте на картата по-долу къде са разположени обектите, за които споменавам и как да стигнете до тях .

The post Свиленград като свила, малеби и пътешествие във времето appeared first on Пътешествия без край.

Може ли туризмът да е мрачен, да навява тягостни спомени и емоции? Отговорът ще откриете в огромния интерес към старите, изоставени заводи, административни сгради, болници, църкви, та дори застиналите във времето призрачни села. България е златна мина за търсачите на т.нар. Dark (мрачен) Tourism със занемарената си инфраструктура от времето на соца и рушащите се сгради, стадиони, училища от тази епоха. Не случайно страната ни фигурира в челните позиции на чуждестранни сайтове, специализирани в този вид пътувания. И макар че не влизат в статистиките, много млади хора, предимно бекпекъри, пристигат тук с една единствена цел – да тръгнат по следите на един свят, белязан от тъгата и забравата. Напоследък и българите поемат по стъпките на близкото ни минало, водени от откривателска тръпка с щипка носталгия по отминалите времена.

Вижте 7 изоставени и зловещо красиви места в България 

1. Чинията на Бузлуджа

Безспорно това е най-знаковият символ от епохата на соца у нас. Включен е в международната класация за „33-те най-красивите изоставени места в света“ и се посещава от хиляди туристи всяка година. Бетонната конструкция на т.нар. Дом-паметник на партията е издигната през 1981 г. и е увенчана от 70-метров пилон, от върха на който, по-близо до звездите, блещукат 2 гигантски рубиненочервени петолъчки. Днес това чудо на соц архитектурата, кацнало като летяща чиния на планинския връх, се руши в очакване да бъде възстановено по линия на международен проект. Така че побързайте да го видите в най-зловещия му и въздействащ облик, преди да бъде възстановен и „социализиран“!

2. Концлагелът на остров Персин

По време на комунизма над 8 000 наши сънародници (по неофициални данни)– предимно представители на интелигенцията, срещат смъртта си в концлагера на дунавския остров Персин. Понтонен мост, дарен лично от Сталин, свързва и до днес брега на град Белене с острова, където се намират малкото незаличени следи от т.нар. трудово възпитателен лагер. Направена е възстановка на някогашния портал с цитати от Максим Горки. От предната му страна пишело „Човек звучи гордо“, а отзад –

„Ако врагът не се предаде, се унищожава!“.

И наистина, надзирателите безцеремонно уморили и избили по всякакви изобретателни методи хиляди „врагове на народа и на партията“ – лекари, адвокати, писатели, общественици… Има проект за изграждане на мемориален комплекс в памет на жертвите на тоталитаризма, но той от години чака да види бял свят.

Концлагерът е включен в касацията ни за зловещо красиви места в България заради фантастичната природа. Островът е част от природен Парк „Персина“ и е едно  от най-красивите и недокоснати от урбанизацията кътчета по Дунав, известно най-вече със своето уникално птиче богатство.

И три потопени църкви – призраци:

В България има близо 3 хиляди големи и малки язовири и всички те са били строени при соца. Стотици български селища с красива архитектура и богата история са били заличени завинаги от водната стихия. Днес от тях е останал само блед спомен и тук-там следи от полегнали зидове. Но язовирните води не са успели да прекършат гордата осанка на три български православни храма, от които лъха  духовност и … забрава.

3. Потопената църква на язовир Жребчево:

Едно от тях е село Запалня с великолепната му църква „Св. Иван Рилски“. За някогашния разцвет на това живописно късче от Розовата долина днес свидетелства единствено потопеният храм, който отдалеч прилича на призрачен кораб, носещ се меланхолично по мрачните води на язовир Жребчево. Напоследък той бе укрепен, за да не се разруши напълно. Лятно време тук гъмжи от народ – хора от цяла България идват, за да съзерцават пропитата с меланхолия гледка.

4. Потопената църква на язовир Копринка.

Това е едно от най-магнетичните места в Централна България, поне за мен. Намира се в средата на едно голо поле  близо до град Павел Баня, в сърцето на Розовата долина. Напролет, водите на язовир Копринка прииждат, заливат полето и плисват в нозете на изоставения храм „Св. Анастасий“.  Някога това било най-красивата и богато украсена църква в околията.  Днес, призрачният й профил с грозно озъбените дувари и продънения купол, със зеещите прозорци и изоставената камбанария, стърчи печален насред нищото. През 60-те на 20 век тук започва ентусиазирано изграждане на язовир „Георги Димитров“, както се е казвал навремето. Така, част от населението на китното селце Виден е принудено да се изсели. В наши дни са останали единствено следите от църквата. Още за това магическо място вижте :

5. Потопената църква на язовир Огоста

През 60-те години на миналия век в района на град Монтана започва строителство на язовир. По този повод властите изселват принудително жителите на селцата Живовци и Калиманци, които с тъга напускат родното си място. През 1986 г. яз. Огоста е завършен. Водите му  неумолимо плъзват по изоставените селски улици и къщи, помитайки всичко по пътя си и заливат църквата „Св. Вознесение Господне“.  Храмът обаче успява да устои на водната стихия. Днес, той се е смълчал на самия бряг.

Напролет, прииждащият  язовир Огоста залива основите на рушащите се каменните зидове, които упорито не се предават на природните стихии. „Св. Вознесение Господне“ е строена през 50-те години на 19 век от майстор Лило, известен и като строителят на Лопушанския манастир. Последния път, когато се опитахме да стигнем до потопената църква на язовир Огоста,  беше през месец юни. Но заради обилните валежи, пътят до храма беше залят и ние не успяхме да стигнем до него.  А един от членовете на компанията ни дори… падна в язовира. Но споко, остана невредим !!!

                            6. Мраморното езеро край град Брезово

Цветът му е със светлосиньо-зеленикав оттенък, а водата е равна като стъкло. Но това НЕ е природно творение. Езерото, разположено в Средна гора, представлява изоставена мраморна кариера от времето на соца, която постепенно се е запълнила с дъждовна, естествено филтрирана кристално бистра вода. Дълбочината му достига до 20 м. Мястото е магнит за любители на зловещо красиви места в България и на търсачи на необичайни гледки. Къпането е строго забранено, но това не пречи на ентусиасти да се хвърлят от мраморните тераси във водата. Водолазите пък го използват, съвсем легално, за тренировки.

7. Село Горно Луково

Страната ни таи истински съкровища за феновете на дарк туризма – това са стотиците обезлюдени селища с рушащи се църкви и стари каменни къщи, обрасли целите в буреняци и бръшлян, подобно на замъка на Спящата красавица. Едно такова вълшебно място е крайграничното село Горно Луковов Източните Родопи, което сякаш е заспало своя вековен сън. Да не се бърка обаче с Долно Луково, което се намира съвсем близо и е известно с уникалната си каменна църква построена за 7 нощи през 1806 г. Горно Луково също си има великолепна църква, дори са правени опити за нейната реставрация, която обаче не е довършена. Селото – призрак е започнало да се обезлюдява още при соца, когато народът се изселва в близките градове в търсене на препитание и по-добър живот. В наши дни тук идват фотографи и меланхолични души, за да се любуват на този удивително красив, застинал във времето туристически бисер.

Вижте още изоставени и зловещо красиви места в България и по-точно в района на Ивайловград

Ако статията ви е допаднала, подкрепете ме, като се абонирате за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми до скритите кътчета на България и не само Последвайте линка    @VenetaNikolova

Booking.com

The post Вижте тези 7 изоставени и зловещо красиви места в България appeared first on Пътешествия без край.

Плажът на Дуранкулак

Най-дивият, най-красивият и недокоснат от бетона и мутрафонията /засега/ български плаж, отстои на няколко километра от границата ни с Румъния. В „долния“ му край е село Крапец с разрастващата се от година на година зона за свободно къмпингуване. В „горния“ край на плажната ивица е култовият къмпинг „Космос“, който навява носталгични спомени с рудиментарните си, но пък добре поддържани дървени бунгалца и ретро соц ресторанта „Чайка“, предлагащ богато рибно меню.

Гледайте видео репортажа

Потопете се в атмосферата на това диво кътче от българския Североизто – от фините като звезден прах пясъци на плажа до останките от най-ранната каменна архитектура в Европа, притихнали сред езерните води.

Близо 7 километра фин пясък, плисък на вълни и девствена красота. Преди години във водата близо да брега подскачаха делфини и се закачаха с децата. Сега обаче от игривите животинки няма и помен. Причината е, че и в Дуранкулак през лятото започва да става доста населено в резултат на неудържимо разрастващата се туристическа база в района и … ниската култура на някои от летовниците, но това е друга тема!

Въпреки това районът е истински оазис на дивата природа. Близо до най-дивия плаж на Северното Черноморие се намира

Дуранкулашкото езеро и птиците

Това е една от най-добре запазените влажни зони в България.  Край обраслите с водолюбива растителност езерни брегове гнездят над 150 редки и застрашени пернати вида, сред които преобладават пеликани, щъркели, жерави, орли, соколи, ястреби и т.н. Сред пъстрото птиче множество, което от сутрин до вечер огласява небесата над езерото, се откроява един уникален, застрашен в световен мащаб вид. Това е червеногушата гъска, превърнала се в нещо като туристическо лого на района.

Най-красивата гъска на Земята изминава 7 хиляди километра от далечен Сибир, за да достигне водите на Дуранкулак. Тук зимува почти цялата 30 хилядна популация на този вид. Наесен, когато прелетните птици се готвят да отлетят към топлите земи, Дуранкулак се превръща в „сцена” на удивителен спектакъл. Тогава небето над езерото и близкия плаж потъмнява от птици. Орнитолози от цял свят пристигат тук, за да наблюдават как около 70 хиляди щъркела се издигат нагоре в съвършен синхрон, образувайки жив облак с 15 км. дължина.

Още за Дуранкулашкото езеро вижте ТУК

Дуранкулак е капсулирал 7 хилядолетия европейска култура

Най-ранната каменна архитектура в континентална Европа, най-мащабният праисторически некропол в света,  най-старото обработено злато в света, едни от най-древните следи от човешка писменост… Звучи невероятно, но тези свидетелства за зараждането на първата европейска цивилизация . Те са разпръснати не къде да е, а на Големия остров на Дуранкулашкото езеро!

Все още твърде малко се знае за представителите на най-ранната протоцивилизация на континентална Европа, възникнала по нашите земи преди повече от 7 хиляди години. Но учените са единодушни – тези хора изпреварили с хилядолетия останалите култури в праисторическия свят. Следи от тяхната високо развита цивилизация са открити на няколко места в България, но се счита, че най-ранните свидетелства са разпръснати на големия остров на Дуранкулашкото езеро.

През каменно-медната епоха тук възниква селище с високи каменни сгради,

със светилище на Богинята майка и голям некропол с 1204 погребения. Животът на това място започва от 5  300 – 5 250 г. пр. н. ера и завършва към края на Х век. Това са 11 исторически  пласта от различни периоди с малки прекъсвания. Мястото е консервирало историята ! Сградите са построени през 5 хилядолетие пр. н. ера, което ги прави най-ранните на Стария континент.  Те са с каменна основа, градежът е с глинени пояси и завършва с двускатов покрив. Жилищата са големи и комфортни, дори за днешните представи. Нашите предци се ширели на 160 – 170 кв. метра. Някои от сградите били на повече от един етаж. Вътре подовете били глинени, като преобладавал червеният цвят, научавам от Ивелина Романова от РИМ-Добрич.

И нещо удивително – археолозите попадат на изящни златни накити

Оказва се, че те са на същата възраст като златното съкровище от Варненския некропол, признато за най-старото обработено злато в света.  Но един от предметите от Дуранкулак е с 200-300 години по-стара от накитите на Варненското халколитно съкровище .

Става дума за емблематичната спираловидна гривна, изработена с такова изящество, сякаш е излязла от съвременен златарски бутик. На големия остров  е открита и женска фигурка на Богинята майка. На гърдите й има пиктограма, която свидетелства за едни от първите писмени знаци в човешката история

Днес Езерното селище е достъпно за туристите. Тук е обособен археологически резерват с дървени мостчета и стълби. Ала мястото е запуснато. Посетителският център към обекта не работи, а уникалните свидетелства от процъфтяващата протоцивилизация тънат в буреняци в очакване някой да се погрижи за тях.

Ако статията ви е допаднала, подкрепете ме, като се абонирате за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми до скритите кътчета на България и не само Последвайте линка    @VenetaNikolova

The post Дуранкулак – плажът, езерото, птиците и хилядолетният каменен град appeared first on Пътешествия без край.

Read in English |
Lire en Français

Решихме да се гмурнем в това спокойно море от зелени хълмове, притаило в дълбините си села с дървени къщи, параклиси, аязма и тайнствени светилища от древността. Направихме си резервация в село Бръшлян около Малко Търново в една типична странджанска къща на повече от 100 години с всички съвременни екстри. Селото беше изходен пункт към набелязаните забележителности в Странджа. Прекарахме 4 прекрасни дни, наситени с толкова много преживявания и впечатления, че имах чувството че съм пребивавала там цял месец !

Гледайте видео репортажа

Представям ви мистични мегалити, вековни гори и странджански села, за да усетим заедно магията на тази древна земя, която все още пази своите най-дълбоки тайни.

9 забележителности в Странджа, които си струва да видите поне веднъж в живота

1. Село Бръшлян – разходка в миналото

Защо избрахме Бръшлян ли ? Защото се намира сравнително близо до повечето забележителности в Странджа. Селото е запазило автентичния си облик от преди повече от 150 години. Докато се разхождахме по живописните му улички, се спирахме на всяка крачка за да се дивим на приказни дървени къщурки, потънали в цветя.  Няма и следа от чалга и простащина. Нито от бетон, рекламни билбордове, сергии и бира-скара. Тук времето е спряло. За последно бях идвала в Бръшлян през 2015 г. Нищо не е мръднало оттогава.

Покрай ковид пандемията обаче църквата, килийното училище и етнографската къща са затворени. Но пък на входа им е посочен мобилен телефон, така че се обадихме, за да ни отключат и дори ни изнесоха беседи.  Единственият минус е, че няма къде да хапне човек, а продавачът в хоремага е на повикване. Но пък разполагахме с чудесно оборудвана кухня. Освен това в близкото Малко Търново има няколко ресторанта. Още з вижте Тук: Село Бръшлян – сън или реалност

2. Разгледайте 4-те музея на Малко Търново

Малко Търново, отстои на около 10 км. от границата ни с Турция. Бяхме приятно изненадани от зеленината, чистия въздух и спокойствието, типични за провинциалните градчета. Посетихме храмът „Успение Богородично”, който съхранява невероятно богатство от икони. Казаха ни, че в зидовете са вградени антични фронтони, открити в околностите, които пък изобилстват с тракийски и римски светилища. Малко Търново си има и католическа църква – „Света Троица”, издигната през 1931 г. на мястото на предишен храм, в основите на който пък лежат следи от древно езическо светилище.

Местните определено се гордеят с историческото и природното си наследство. А то е представено подробно чрез богатите сбирки, подредени под административната шапка на т.нар. Общински музей. На практика обаче музеите в градчето са не един, а четири, тъй като експозициите им са подредени в четири различни къщи – коя от коя по-старинна и красива. Намират се в самия център на града и представляват изящни образци на характерната странджанска архитектура от края на 19 в..

3. Заредете се с отрицателни йони край водопада Докузак

Най-големият водопад в Странджа е лесно достъпен.  Намира се на около 7 км. северно от Малко Търново. Обозначен е с табелка, има и място за паркиране. Докузак е висок 10 метра и е изключително красив и пълноводен, дори през горещите летни месеци. Намира се в сенчеста горичка на няколко метра от шосето.

Наблизо е изграден заслон с огнище за барбекю. Всъщност думата докузак означавала 9 извора. Името на водопада идва от едноименната река, оформена от 9 карстови извора. Приятно е да се разхладиш от пръските му и да вдишваш до насита отрицателни йони, които оказва се, имали позитивно влияние върху организма /нищо че се водят „отрицателни“/.

4. Местността „Пропада“ – усетете полъха на вековете в могилния некропол

От Малко Търново продължихме по пътя към границата с Турция. На около 4 км. след града, вдясно от шосето, видяхме леко разклонение. Тесен черен път отвежда почти до началото на пътеката, която криволичи през некропола. Това е една от знаковите исторически забележителности в Странджа планина.

Маршрутът е лек и приятен. Местността се намира в сенчеста вековна гора, осеяна цялата с погребални съоръжения от различни епоха. Мястото е тайнствено и леко злокобно. Било е използвано като град на мъртвите в продължение на 8 века. На площ от около един километър са разпръснати над 70 могили и гробове, обрасли в храсталаци и дървета. Но повечето са били разграбени от иманяри. Най-интересни са римската гробница от II – III век и двете тракийски гробници.

Много добре съхранена е тракийската куполна гробница от V-III в. пр. Хр.. Открихме я в западната част на некропола накрая на пътеката, оградена с метална ограда. За конструкцията  казват, че е без аналог в тази част на Балканите. Изградена е от големи каменни блокове, а куполът е  майсторски сглобен с трапецовидни камъни опряни един в друг.

5.  „Света Троица“ – загадъчният параклис и неговата лечебна пещера

Странджа е планина духовна и мистична. Никъде другаде няма да видите такава концентрация на параклиси и свети места. Те излъчват особена сила и спокойствие. Между село Граматиково и Визица, на около 30 км. северно от Малко Търново,  попаднахме на един от най-интересните и мистични храмове в Странджа. До него стигнахме след  30-минутен преход по почти равна горска пътечка.

Параклисът „Света Троица“ е изграден от дялан камък върху пещера, за която се предполага, че е била използвана като тракийско светилище, най-вероятно от племето асти, населявало в древнотта тази част на планината. Според историци, през ранното средновековие тук е имало манастирски комплекс, основан от монаси исихасти. В продължение на векове храмът е бил духовен център на Странджа. Скрито в дълбините на гората, и до днес това свято място излъчва покой и достолепие.

Разгледахме параклиса, а после се опитахме да покорим и пещерата по тесни каменни стъпала, които започват от пода на църквата и отвеждат до два подземни коридора. Единият е срутен и, слава богу, някой го е заградил с дървена решетка. Другият коридор отвежда до малко подземна ниша. По стените й се стича вода, за която казват, че е свещена и лековита, а в дъното имало и икона. Но признавам, при мен клаустрофобията надделя, стигнах до средата на стълбите и се върнах обратно. Край параклиса растат 500 вековни дъбове.

6.  „Петрова Нива“ – меандрите на р. Велека от птичи поглед

Има едно място в Странджа, което е магнит за ценители на природата и колекционери на речни меандри.  В района на местността „Петрова нива“ е изградена наблюдателна площадка, от която се открива спираща дъха гледка към един от най-живописните меандри на река Велека, под формата на сърце. Разклонението към наблюдателницата се пада вдясно от шосето. Има обозначителна табелка, която се вижда от пътя. Пред ошашавените ни погледи, на фона на залеза, се разгърна следната гледка:

Самата местност „Петрова нива“ е райско кътче – идеално за почивки и съзерцание на природните красоти. Това е и една от най-популярните забележителности в Странджа. Мястото е историческо. Тук през 1903 г. се провел конгрес на вътрешната македоно-одринска революционна организация на който се изработва план за присъединяване към Илинденското Преображенското въстание, което избухва на 19 август в същата година.

По този повод в местността е издигнат паметник, църква, музей, амфитеатър, както и поредица от беседки за отдих и съзерцание на красивите панорамни гледки.  И всяка година на 19 август хиляди се стичат на „Петрова нива“,  за да  почетат паметта на илинденци и преображенци.

7. Потърсете изворите на река Младежка и се изкачете на върха на „Замъка“

Една от най-живописните забележителности в Странджа се намира в околностите на село  Младежко на 30-на км. от Малко Търново. На това благословено от природата място посветихме цяла сутрин, през която се лутахме нагоре надолу по сенчести  пътечки в търсене на изворите на река Младежка. Параклис, чешма,  заслон, дървени мостчета и парапети, обозначителни табели и две наблюдателни кули… Маршрутът определено не е скучен, а красивите гледки се редуват една след друга.

Стигнахме до т.нар. „Замъка“. В подножието са нахвърлени обрасли с мъхове следи от градеж. Стръмна пътечка отвежда до скала, увенчана с изградена по европроект наблюдателна кула. А от върха й се разкрива чудна панорама към билата на Странджа и към отсрещната наблюдателница, където са разпилени следи от ранновизантийска крепост.

След около 20-на минути, разходката ни сред дебрите на Странджа ни отведе до изворите на река Младежка. Серия от дървени мостчета осигурява достъп до това нереално красиво кътче, недокоснато от времето. Водите на Младежка са кристално чисти. Твърдят, че били полезни за ревматизъм и за болни нерви. Тук-там прехвърчат водни кончета. Пътеката стига до няколко пещери, ала беше непроходима заради изгнилите парапети и решихме да не рискуваме по хлъзгавите камънаци. Но пък се заредихме с позитивна енергия и куп впечатления !

8. Минете през Провиралката на скалната гъба в тракийското светилище Камъка

Докато се движихме по пътя Малко Търново – Царево, преди село Граматиково, в дясно от шосето, видяхме табела с информация за светилището. Паркирахме автомобила на малката полянка до табелата и се шмугнахме на сяна в гората по приятна полегата пътечка. След около 30-на минути пред нас изникнаха тайнствени камъни, безразборно нахвърлени, като от сърдито дете и обрасли целите в храсталаци и мъхове.

Според учените това е древно светилище на 3-4 хиляди години. В издълбаните щерни нашите предци възливали вино, вода или кръв, за да омилостивят боговете. Вероятно мястото е било използвано и като астрономическа обсерватория от траките. Те дълбаели върху камъните соларни кръгове и улеи в чест на Бога Слънце. Но понеже са обрасли с мъхове, не успяхме да ги открием с изключение на някой друг по-дълбок улей.

Разбирасе, най-атрактивна е скалната гъба, за която също се счита ,че е била използвана като светилище. В подножието й има процеп или провиралка, вероятно дооформена от нечия сръчна тракийска ръка. Хората и до ден днешен се промушват оттук за здраве през цялата година.

9. Светилището в местността „Мишкова нива“ – една загадка на 4 хиляди години

Това е едно от чудесата на Странджа, но не го включих в маршрута си, тъй като, вече съм го посещавала преди време. Дотам съм стигала с високо проходим джип, организиран от Природен парк Странджа. Но има и удобен път, достъпен и с обикновен автомобил. В „Мишкова нива“, непосредствено до граничната бразда, са разпилени останките на най-древното странджанско светилище. Някои дори се изсилват, като го сравняват със Стоунхендж, защото е  древно и с кръгла форма.

Представлява внушителен култов комплекс, в който първоначално бил погребан висш жрец, а после бил превърнат в светилище на Аполон. Съоръжението е използвано от второто хилядолетие пр.Хр. до късната античност. И една препоръка – преди да се отправите към „Мишкова нива“, е желателно да се сдобиете с разрешително за преминаване на граничното съоръжение, за да нямате излишни главоболия. За целта се свържете с Музея в Малко Търново, с ТИЦ-а  или с Гранична полиция.

Пътищата в Странджа

Избягваме да се движим по магистрали, предпочитаме винаги страничните шосета, които криволичат край малки населени места и красиви гледки. В случая избрахме Подбалканския път, който ни отведе до Бургас. Оттам до Бръшлян, се стига за един час по пътя за Малко Търново. За жалост това е единственото сносно двулентово шосе в района. Пътищата в Странджа са доста тесни и с разбити настилки. Но хубавото е, че през повечето време се движихме в зелени сенчести коридори от дървета и храсти, така че дори не усетихме летните жеги. Внимавахме на завоите, защото шосето е тясно и разминаването на два автомобила е на косъм. Повечето забележителности в Странджа са добре обозначени с малки табелки, на самия път, така че няма как да ги пропуснете.

Как се ориентирахме в Странджа ?

За целта използвахме Google maps, който този път ни подведе само веднъж. Информирахме се и от този сайт , който съдържа ценна информация и съвети и разбира се, се допитвахме до местните хора. Останах приятно изненадана от доброто покритие на интернет в района. Благодарение на което успяхме да посетим уникални кътчета и да се почувстваме като истински Индиана Джоунси, попаднали в друго време и измерение. Странджа е истинско откровение !

Разледайте фоторепортажа ми от Приморска Странджа

Ако статията ви е допаднала, подкрепете ме, като се абонирате за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми до скритите кътчета на България и не само Последвайте линка    @VenetaNikolova

The post 9 спиращи дъха забележителности в Странджа (около Малко Търново) appeared first on Пътешествия без край.