Гледайте видео репортажа

Кадрите, които заснех на Белинташ, са опит да предам особената енергия , която струи от древното светилище, Кръстова гора и село Борово.

Как стигнахме до  Белинташ

На около 30 км. от Асеновград се намира едно от най-мистичните кътчета на България. Асфалтираният път ни отведе в село Врата, което напоследък бързо се разраства с нови хотели и комплекси. В слънчевия пролетен преди обед обаче нямаше жива душа, благодарение на което успяхме пълноценно да се насладим на тишината и песента на птичките, да не говорим за потъналите в тучна зеленина родопски хребети с разпилените по тях каменни къщурки с тиклени или керемидени покриви. Истинска феерия!

Указателна табела вдясно от пътя ни отведе до закътана полянка с неотменното избеляло от времето информационно табло. Там паркирахме автомобила и потеглихме по пътеката към светилището. От импровизирания паркинг на село Врата до Белинташ разстоянието е малко повече от 1 км. Пътеката е удобна и полегата и пресича малка горичка, която осигурява живителна сянка през горещите летни дни.

Храмът „Свети кръст“

Някъде по средата на пътя пред нас изникна чисто новата църква „Свети кръст“. Както повечето ни храмове обаче, и тя беше заключена, а и нямаше жива душа наоколо. Бегъл поглед в интернет разкрива, че храмът е завършен през 2016 г. и е построен от пловдивски бизнесмен в знак на благодарност за чудодейното изцеление на съпругата му. Към него признателното семейство възнамерявало да прикрепи и …хотелска част, ала последвала своевременна реакция от община, прокуратура и пр.. Така че в подножието на култовото светилище, обявено за археологически резерват, засега се извисява единствено белият силует на „Светия кръст“, която пък е умаленото копие на църквата на Кръстова гора наблизо. И двата храма са проектирани  от един и същи архитект.

Близо до храма се издига и голяма бетонена арка насред гората,

нещо като порта към платото на Белинташ. Да си призная, целият този бетон изникнал ненадейно сред дивата природа на Родопите ми дойде малко в повече. В разгара на сезона тук е пълно с народ, съдейки по разхвърлените наоколо сергии за горски мед, домашни сладка , рекламни пана и други кукички за масовия турист. Малко по-нагоре пък има приятен кът за отмора с беседки и фантастична гледка към възвишенията на планината.

Дървото на желанията

След като преминахме през бетонената арка , започна краткото изкачване до самото плато по горската пътечка. А тя минава покрай т.нар.

Дървото на желанията – превърнато в местна атракция. В ствола му хората оставят бележки с техни желания или парички. Вярва се, че ако докоснете дънера  и си пожелаете нещо наум, желанието ви ще се сбъдне тутакси. Така постъпих и аз. Продължихме пътя си и след малко се изправихме пред …

Ликът на бог Сабазий

От южната страна на платото Белинташ се откроява ясен, изваян в скалата човешки профил. Най-вероятно той е издялан не от природата, а от човешка ръка преди хиляди години. Вижда се челото, носа, устата. Това е лицето на Сабазий, богът на тракийското племе Беси, обитавало тези земи в дълбока древност. Според преданията ликът му пази хилядолетното каменно плато от иманяри и недоброжелателни посетители. В подножието на скалата е открита сребърна оброчна плочка на Сабазий. Тя изобразява  божеството на фона на  пълзящи нагоре змии, олицетворяващи  възходящото развитие на човека и вечния кръговрат на обновяващата се природа.

Малко след това, пътеката ни отведе до хлъзгав скалист участък. Успяхме някак си да го изкатерим и поемехме нагоре по добре обезопасена желязна стълба, която ни отведе до самото плато на 1 260 м. надморска височина.  Пред нас се ширна космическа гледка към отсрещните била на планината и към сгушеното долу  в позете ни село Врата.

 Белинташ – светилището на бесите

Горната площадка на каменната грамада е равна и гладка, с дължина 300 м. На нея са издълбани поредица от улеи, ниши и стъпала, както и дълбоки щерни /резервоари/ с почти съвършена окръжност. Съхранени са десетки ямки и други елементи с култово предназначение и неразгадани знаци.

Според учените това е може би единственото светилище в България, свързано с тракийския бог Сабазий. Издълбаните улеи били използвани за религиозни ритуали, жертвоприношения и пророкувания.

Свещените ритуали на древните

Древните вярвали, че потапяйки се в свещената вода на щерните, в дните  когато в тях се отразявали Луната и Слънцето, хората се свързвали с Космоса. Така те придобивали необичайни мощ и познания. На издълбаните в южната част на скалата стъпала, били поставяни идоли и свещени дарове, предназначени  за Сабазий. Божеството е било почитано от бесите още през бронзовата епоха, преди 6-7 хиляди години, смятат учени. Те обаче все още не са разгадали напълно тайната на светилището.

Според една хипотеза това било едно от главните светилище на траките , което си съперничело по известност с Делфийското. Тук , сред възвишенията на Родопа, били съсредоточени познанията на  бесите по астрономия, земеделие, скотовъдство и изкуства. Впрочем в превод от древните тюркски езици „белинташ“ означавало камък на познанието.

И още любопитни теории за Белинташ

Други изследователи твърдят, че осеяното с щерни и улеи плато, представлява една от най-древните карти на звездното небе и съзвездията, датираща от преди 7 хиляди години.

Но някои стигат още по-далеч в твърденията си. Те смятат, че в дълбока древност Белинташ бил площадка за кацане на космически кораби, а изсечената  в скалата „координатна мрежа“ е  служила за ориентир на извънземните пилоти.  В тази теория перфектно се вписват твърденията на местните, че често ставали свидетели на НЛО , както и на  явления на паранормален магнетизъм, каквото и да означава това !

Немалко привърженици има и още една теория. Според нея именно тук,  акостирал Ноевият ковчег. Той бил закотвен на голямата каменна халка, изсечена в скалите и т.н. и т.н.

Село Борово и най-фотогеничният параклис в България

На път за Кръстова гора пред нас се занизаха фантастични картини. Очаквах с нетърпение да видя параклиса на село Борово. Досега го бях снимала само през зимата. Навремето дори сме се пускали с шейна по възвишението, на което е кацнал. Но сега, през месец април, когато природата тържествуваше, параклисът ни посрещна потънал в зеленина.

Храмът е сравнително нов, осветен е през 2008 г. и е изграден с дарения и доброволен труд на мястото на старо оброчище. А каква панорама – 360 градуса зеленина.

Покрай близостта на Кръстова гора и малкия параклис, превърнал се в магнит за фотографи и пътешественици, село Борово развива успешен религиозен туризъм.   Отскоро селцето се е пръкнала екстравагантна симбиоза между бизнес и религия – параклис и хотел в едно.

Конструкцията даже си има вграден църковен магазин. Предполагам, че е благоустроена с механа, а защо не и с бинго зала за най-вярващите.

Къстова гора е светиня за православните християни

Това е едно от най-почитаните места в България. Вярва се, че на близкия Кръстов връх е заровена частица от кръста на Христос. Хиляди поклонници идват, водени от вярата, че тук Бог е най-близо и чува всяка тяхна молитва. Спокойствието, природата и цялата околност те карат да се почувстваш различно, да притихнеш. Стига разбира се, да попаднеш извън туристическия сезон . Най-оживено е на 14 септември, когато десетки хиляди вярващи се стичат в местнотта, за  да отбележат Кръстов ден. Вярва се, че ако прекараш нощта тук под звездите и отправиш искрена молба към Бога, той ще ти помогне да се излекуваш или да преодолееш терзанията си.

„Покров на Пресвета Богородица”

е знаковият храм, превърнал се в емблема на Кръстова гора. До него се намира чешмата на Седмочисленици –  седемте светци почитани като създатели и разпространители на глаголицата  и кирилицата.

И още – 12 параклиса ,посветени на 12-те апостоли, съставят приятен комплекс, който завършва с Чудотворния железен кръст. Той е поставен тук, по нареждане на цар Борис и тежи 99 кг. или триждий възрастта на Христос. Хората вярват, че Кръстът носи изцеление и утеха затова го докосват, молят се и оставят дрехи или пари.

Манастирският комплекс

За жалост и това свято място, притихнало сред запазената природа на Родопите, не е пощадено от бетона, който се излива в изобилие под формата на … гигантски манастир за няколко стотин монаха от Балканите. Строителството ври и кипи от доста време. На мястото на някогашната опожарена от турците обител „Света Троица“ днес никне огромен комплекс с обширна хотелска база, магазин и пр.

В двора пък се е свила другата църквичка на Кръстова гора – „Света Троица“. Тя е построена върху руините на някогашен храм през 1956 г., най-дивите и атеистични години на соца.

Вместо заключение :

Не ни остана време да посетим Караджов камък, третият елемент от т.нар.  Свещена родопска триада. Но пък успяхме да усетим особената енергия която струи от Кръстова гора и Белинташ. На тръгване дълго се взирах в зелените извивки на планината с  желанието да полетя високо над тях, нагоре, към светлината. Защото Родопа е планина с душа – мъдра, потайна, непреходна.

Ако статията ви е допаднала, подкрепете ме, като се абонирате за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми до скритите кътчета на България и не само Последвайте линка    @VenetaNikolova

The post Белинташ, Кръстова гора, село Борово – енергийни места в Родопите appeared first on Пътешествия без край.

Може и да не ги забележиш, докато се разхождаш из гората или полето, но тези древни структури, неподвластни на времето, обвеяни от ветрове и легенди, са там от хиляди години. В България са картотекирани стотици подобни конструкции. Но се предполага, че броят им е значително по-голям.

Никой не знае почти нищо за тях. Забитите в земята монолитни скални блокове, групирани или сглобявани в странни съоръжения, са били изграждани от предците ни в продължение на близо четири хилядолетия.

Подобни грамади, подредени от човешка ръка, има само в Европа и Азия.

Най-старите мегалити са от ІV хилядолетие преди Хр. и се намират в Северозападна Европа. „Нашите мегалити са изграждани са между XII и V век пр. Хр. Затова пък са със сравнително по-сложни конструкции“-  твърди Любомир Цонев от БАН, който от години изследва загадъчните паметници.

Да си спомним симпатичния комикс герой Астерикс и верният му другар Обеликс, който мъкне навсякъде любимия си менхир, представляващ грубо издялкан каменен блок.В действителност

менхирите са непоклатимо забити в земята хилядолетни камъни.

Понякога са по-високи от човешки бой, друг път групирани един до друг. У нас се срещат и стотици долмени – съоръжения от каменни плочи, закрепени с помощта на някаква скална опора. Получава се нещо като къщичка, понякога с 2 или 3 помещения.

„Ние не знаем кой ги е създал! Говорим за траките, но тези обекти са по-стари от тях и не са споменати дори от гръцките летописци” – твърди Любомир Цонев.

В Североизточна България са разпръснати развалините на Плиска – първата българска столица, основана през VII век. А в околностите й попадаме на а стотици великолепни менхири, подобни на тези във Франция или Белгия, които са много добре запазени. Никой не може да каже за какво са направени, но загадката е пред очите ни.  Някои са метър и нещо, други са над човешки бой и стърчат забити в полята. Менхирите могат да са забити и в окръжност. Тогава ги наричаме кромлех

Стоунхендж има елементи на кромлех.  В България се оказа, че има две такива конструкции

Едната е открита в Източните Родопи край село Долни Главанак, близо до язовирите по поречието на Арда. Това по принцип е чудесно туристическо направление. Всичко е организирано много добре, има паркинг, информационно табло. Попадаме на  около 15 такива скални отломъка, забити в кръг с диаметър 8 метра.

Другият кромлех по нашите земи е бил открит от покойния археолог д-р Георги Китов в района на село Старосел, недалеч от Четиньова могила. На 30-ина километра от тракийския храм от края на V и IV век пр. Хр., се намира село Старо Железаре. В южния му край, на една много равна ливада през 2002 г. екипът на д-р Китов разкопава тракийска могила и попада на втория кромлех по нашите земи. Представлява около 20-ина камъка с различна височина, подредени в окръжност.

„Странното е, че никъде по света тези конструкции не са били заравяни по този начин.

Но тракит, са обичали да покриват с могили всичко, правили са дори фалшиви могили. Покрили са го и него!”- разказва Любомир Цонев. За жалост кромлехът край Старо Железале е поредната жертва на нехайство и безхаберие. Малко след като е открит, уникалният исторически паметник е оставен да се руши от природните стихии. В наши дни не е оцеляло  почти нищо от него.

Планините Странджа и Сакар в Югоизточна България изобилстват с долмени

Вековните им гори са осеяни с тях!  Интересното е, че някои от тези мегалитни структури са ориентирани към старинни върхове, увенчани от древно светилище. В миналото хората от Сакар са вярвали, че хилядолетните камъни са обитавани от духове, а нощем от тях излизал огън.

Край село Хлябово, близо до Тополовград, са най-големите и запазени долмени в Българи.  Местните хора наричат тези обекти „хамбарчета”, или „змейови къщи”. Това са структури, които имитират къщичка. Създадени са от огромни монолитни плочи.

Понякога най-простите имат само една камера – 4 стени и капак, има и по-сложни с повече „помещения”. Ако става въпрос за най-големите, красиви и представителни, те са около десет на брой. Има и с по-малък размер – около 20-30, а най-малките – по-ниски от човешки ръст, са т.нар. долменни могилки.

Някога  цялата Сакар планина е била гола и тези „къщички“ са били лесно разпознаваеми. Но в наши дни, след залесяването на района, тези обекти са трудно различими сред гъстата растителност. В централната част на Странджа край селата Граничар, Кирово, Горно и Долно Ябълково има чудесни долмени. Както и в местността Маслен нос край Приморско, близо до скалното светилище Бегликташ.

The post Мегалити, менхири, долмени, змейови дупки … appeared first on Пътешествия без край.

Роботът София  е с високи скули и фин нос и може да показва над 60 лицеви изражения.

Хуманоидката може да води разговори и дори проявява чувство за хумор.  В повечето случаи обаче о нотговорите й са предвидими.  Но понякога роботът София прави смайващи изявления, като например „Ще унищожа човечеството“. Но нейният създател  Дейвид Хенсън твърди, че с роботи е по-лесно да се общува, отколкото с хора. И признава, че мечтае да създаде приветливи хуманоиди, които  не просто са по-интелигентни от нас, но са креативни и способни на състрадание и … защо не, на духовен живот.

През 2017 г. робот-диригент засенчи известния тенор Андреа Бочели по време на концерт в Италия. Хуманоидът YuMi, разработка на швейцарска компания, дебютира като диригент в „Театро Верди“ в Пиза. А „Фейсбук” изключи два чат-бота, които започнаха да разговарят помежду си на свой собствен език, непонятен за хората.

В края на годината, пък в Прага се появи нов вид DJ – роботизираната ръка Кук, която напълно замества функцията на дисководещ. Кук разполага с изкуствен интелект, с който създава плейлистите. Производството на роботи се увеличава. Според учените до 2050 година изкуственият интелект ще достигне напълно функциите на човешкия мозък. Бъдещето започва от днес.  И какво следва от това ?

Вижте видеото :

Пътешествия без край. Венета Николова

The post София – робот с характер appeared first on Пътешествия без край.

В село Лисиците няма лисици и както местните твърдят, никога не е имало! Нарекли го така, защото било свито на брега на язовир „Студен кладенец“, като в лисича бърлога. Затова пък има крави, овце и щъркели колко щеш! А водите на язовира бъкат от шарани ! Селото е обитавано от 10-на души, повечето къщи отдавна са изоставени и се рушат.

Освен това в Лисиците няма нито една улица. Случайно попадналият посетител трябва да си проправя път през обрасли в трънаци кози пътеки, криволичещи край съборетини, да подскача от камък на камък или да внимава да не хлътне в някоя издълбана от дъждовете дупка.

Кликнете върху снимка по-долу, за да влезете в галерия
/ За да излезете от галерията кликнете върху  бутона Esc на вашата клавиатура/

Но тогава, ще попитате, защо въобще да се отбивате в този изолиран от човечеството край ?

И съвсем основателно! Защото вероятно не знаете, че невзрачно родопско селце притежава истинско чудо – най-дългият въжен мост в България, протегнат над смълчаните води на язовира.

Мостът е с дължина 260 м. и е единствената връзка на село Лисиците с останалия свят. Въпреки, че селото отстои на 10 км. по въздух от Кърджали, попаднеш ли тук, те обзема усещане за самота и изолация. Село Лисиците се е спотаило на края на света. А самото откриване на моста му си е истинско приключение.

Как да стигнете до моста на село Лисиците?

Отговорът е – трудно !  До село Лисиците и моста няма автомобилен път. Достъпни  са само с лодка, влак или пеша. Ако пътувате с автомобил най-прекият достъп до Лисиците е през село Широко поле. Завийте веднага надясно след джамията и следвайте черния път покрай ж.п. линията. Когато  пътят свърши, паркирайте автомобила си и продължете пеша покрай релсите. На нас ни се наложи да минем през една порта и после да се промушим през бодлива тел, за да стъпим на пътечката която следва ж.п. линията покрай язовира.

Горещият августовски следобед /беше към 14 часа/, жаждата и изтощението / бяхме твърде нетърпеливи да видим това чудо на архитектурния гений, за да обядваме / не ни попречиха да се възхитим на красивия изглед към язовира и отсрещните потънали в зеленина брегове. След около половин час ходене, щракане с фотоапарата и възторжени възклицания, стигнахме до  дървена пейка с рухнала край нея бяла постройка, която изпълнява функцията на селската ж.п. гара. Тук, два пъти на ден, спира влакът по линията Кърджали-Димитровград.  А ние поехме по малка горска пътека вляво от спирката и ж.п. линията.

След 200-300 метра пред нас се ширна миловиден аналог на моста „Голдън гейт“

Е, лисичият му вариант е малко поръждясал и опърпан, тук-там с поизгнили или липсващи дъски, но все пак здраво стъпил на двата язовирни бряга, с устремена във висините конструкция. Една тясна въздушна пътека, която те отвежда в друг свят, капсулиран във времето ! А долу, в краката ти, зеленеят отблясъците на язовир „Студен кладенец“.

Какво ни разказаха за село Лисиците

Докато се наслаждавахме на въздушната си разходка, към нас се приближи бай Иван – един от малкото жители на Лисиците. „Имате ли лисици в селото?“ – заговарям го. „ Не, просто така се казва,  много е старо. Било е турско село и чак след „демокрацията“ тук се настаниха и българи„ – занарежда той.

Село Лисиците от край време било трудно достъпно заради водата. В миналото жителите му трябвало да прекосяват малък мост над р.Върбица, за да отидат на пазар или на лекар. В края на 50-те години на 20 – и век, когато построили язовир „Студен кладенец“ и водите му плъзнали в околностите, в най-тясната част на водния басейн, в непосредствена близост до Лисиците изградили 260-метров въжен мост. Някога тук имало детска градина, училище и дори магазин, но не и улици.

 Мостът на село Лисиците е взел и една жертва

Веднъж, около новогодишните празници, жителите на Лисиците отишли заедно да си купят продукти от съседното село. По това време /през 90-те години на 20 век/ обаче мостът бил в окаяно състояние. Много от дъските били счупени или прогнили, а едно от носещите стоманени въжета било съвсем ръждясало и разнищено. Когато вечерта се прибрали от пазар, хората преминали внимателно през нестабилния мост „И като стигнахме до края, чухме едно силно скърцане, но стъпихме на брега здрави и читави“, спомня си бай Иван.

Да, но техният съселянин Али решил да пийне една ракийка в съседното с. Широко поле и да се прибере по-късно. Когато на връщане стигнал към средата на моста, отекнал зловещ пукот. Едното носещо въже се скъсало и мостът … се обърнал и изсипал Али в ледените язовирни води. Мъжът започнал да вика за помощ и съселяните му едва го извадили от язовира, но било късно – човекът починал от премръзване.

След трагедията властите тутакси ремонтирали съоръжението. В наши дни то е в прилично състояние, въпреки изгнилите тук-там дъски.

Тракийският комплекс Чит кая

На входа на с. Лисиците ни посрещна стар дънер, обсипан с туристически табели – последна надежда за вливане на свежи сили в полу-мъртвото село. Една от тях сочи към местността Чит кая, където са открити следи от тракийски култов комплекс с трапецовидни ниши, издълбани в скалата. Предполага се, че на това място предците ни извършвали обреди, свързани с култа към слънцето. „Идват тук някакви хора да гледат онези дупки в скалите, ама те дупките, пари не дават “ – отсича бай Иван.  Жегата и изтощението си казаха думата. Отложихме прехода до върха на скалата под неумолимия августовски пек за някой друг път.

Село Лисиците си има и още една забележителност – селската чешма, декорирана с петолъчка, сърп и чук – бледен спомен от някогашното му соц битие.  На чешмата е монтирана ръчна водна помпа от която блика ледена вода. Утолихме жаждата си, наплискахме се с пълни шепи и си обещахме, че отново ще се върнем в това целунато от безвремието място.

Ако статията ви е допаднала, подкрепете ме, като се абонирае за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми до скритите кътчета на България и не само Последвайте линка    @VenetaNikolova

The post „Голдън гейт“ ли? Не, мостът на село Лисиците! appeared first on Пътешествия без край.

Вижте видеото :

„Обичам да пътувам на непознати места. Снимам  страната, хората и много обичам да снимам села с архитектура. Имате и много изоставени сгради и аз ги показвам“

Така започва разговорът ни с 25 – годишния Леон.  Живее и работи в България, а в свободното си време снима призрачните села и занемареното ни архитектурно наследство. Наскоро Леон  състави електронната книга “Изоставените сгради на България”, която съдържа над 150 фотографии от най-интересните места, които е посетил.

„Тези места разпалват въображението ми и ме връщат в историята.  Тъжно е, че тези красиви сгради са изоставени на произвола на времето. След години те ще бъдат заличени завинаги от паметта ви.  Архитектурата е част от културното ни наследство. И би трябвало да се отнасяме с почит и грижа към това богатство“ – казва Леон.

По какъв начин тези пропити с носталгия места  са очарователни. И може ли тъгата и разрухата да са красиви  ?

„Те провокират спонтанни емоции в хората. Това е като да видиш случайно поникнало през пукнатините на асфалта цвете. По същия начин тези къщи те връщат в детството или в това на родителите ти, към едно носталгично, идилично минало. Това е тъжно, но и красиво преживяване – да видиш как природата превзема руините и си възвръща това което й е било отнето „

Засега  „Изоставените сгради на България“ е достъпна само в електронен формат и се разпространява на английски и на български език в Интернет. Но Леон се надява скоро книгата му да излезе и на хартиен носител.

„В продължение на 3 години аз събрах много снимки, качих ги в моя блог /Блогът на Леон/   и те предизвикаха невероятен интерес. Затова реших да ги представя в електронна книга. Искам да покажа на българите какво притежават и какво са на път да изгубят„

Любимите му места са паметникът на връх Бузлуджа, потопената църква на язовир Жребчево, обезлюдените села в Източните Родопи, изоставената детска градина в село Априлци. Казва, че изпитва отговорност да споделя с другите местата, които посещава:

Леон иска да предизвика размисъл в българите по отношение на тяхната история и как да опазят това архитектурно наследство.

Защото забравата води неминуемо до разруха. И до крах – твърди холандецът. И добавя :“В Холандия ние нямаме толкова рушащи се безстопанствени обекти. Хората имат друго съзнание. Освен това институциите упражняват контрол върху собствениците на тези имоти, като ги задължават да ги поддържат и им оказват финансова подкрепа“.

Може би България има шансове да се наложи като водеща дестинация за популярния напоследък  т.нар. мрачен или URBEX туризъм?

„Всъщност да, тя е вече URBEX дестинация. Любителите на този вид пътувания отдавна я разпознават като такава. Но заедно с призрачните села и изоставените сгради, вие  имате и запазени културни паметници, които са много ценни. Именно този контраст между висока култура от една страна и разруха – от друга, е интересен и по някакъв начин необясним за нас, чужденците. „

Снимки: Леон де Лю

Пътешествия без край . Венета Николова

The post Холандец с книга за рушащото се архитектурно наследство VIDEO appeared first on Пътешествия без край.

На борда на пътническия лайнер имало и български пасажери от троянския Балкан

Един от тях обаче успява по чудо да избегне гибелта . След години той се завръща жив и здрав в родното си село, за да построи великолепен дом. Днес къщата му в село Бели Осъм е реставрирана  и съдържа уникална музейна сбирка.

„Открийте новия свят на Земята!”, „Тръгнете за Америка – люлката на благоденствието” – тези призиви, разлепени из троянския край променят съдбите на десетки наши сънародници. Годината е 1912. На дългата опашка пред кантората на пътническата агенция се нарежда и 16-годишният Кальо Ненов.

Подобно на много българи в началото на 20-и век Кальо от Бели Осъм заминава за Америка в търсене на щастието и лесни пари. В ръцете си младежът стиска малка кесийка, съдържаща 30 жълтици – толкова струва пътят към лелеяната мечта Америка. Заедно с още 50-на негови сънародници млаежът заминава за пристанищния град Саутхемптън в Англия, откъдето трябва да отплува на борда на „Титаник”. „Хората от троянския край били широко скроени, с авантюристичен дух. Затова мнозина се отправили на задокеанско пътешествие в търсене на щастие и лесни пари” – разказва Цветан Димитров – собственик на някогашната къща на Кальо в с. Бели Осъм.

Но не всички българи, сдобили се с билет за „Титаник”, се качват на злощастния кораб.

Вечерта преди отплаването, обзети от еуфория, някои от тях безпаметно се напиват и така избягват гибелта си в ледените океански води. Други пък, подобно на нашия герой, решават да продадат билета си в последния момент за главозамайваща сума и да вземат следващия рейд до „Обетованата земя”. Предполага се, че всичките 40-на българи, пътували в 3-та класа, са срещнали смъртта на борда на кораба.

„Сред тях – 7 души от съседното село Гумощник – разказва Цветан. – Сега там има паметник в тяхна чест и ние често водим туристите там. Загинали са и двама души от близкото село Сенник, а един е оцелял. Но най-много жертви – 11, е дало с. Садовец край град Плевен. Когато „Титаник” потъва, много от сънародниците ни, които продали билетите си, се отказват да пътуват за Америка. Но не и Кальо от Бели Осъм! Той все пак заминава и прекарва там 9 години.”

В Новия свят нашият човек работи като дърводелец, зидар и преуспява във всяко свое начинание.

Печели и огромни суми на комар и през 1921 г. се завръща в родното си село Бели Осъм, където издига великолепна къща, близо до бащиния си дом. Хората от селото и до днес си спомнят за несметните му богатства, но и за щедрото му сърце.

„Когато купихме двете къщи от наследниците на Кальо Ненов, за да ги превърнем в семеен хотел, не подозирахме, че ще попаднем на тази вълнуваща история. Открихме един стар дървен куфар, запратен в килера.  На него пишеше „Варна – Ню Йорк”. Така попаднахме на снимки, документи и писма.  Намерихме и спестовната му книжка, която съдържала огромната за времето сума от 350 щ.д.”– разказва Цветан. Новите собственици решават да запазят непокътнат възрожденския стил на къщите. В  една от тях подреждат и музейна сбирка, проследяваща живота на Кальо. Прекрачите ли прага на комплекса, ще попаднете в друго времево измерение.

Тук всичко е от дърво и камък, с автентични старинни черги и долапи. „Хората са впечатлени от българската следа в трагедията „Титаник”.

Разпитват ни за подробности, разглеждат снимките на Кальо, карат ни да им четем кореспонденцията му… Въобще цялата тази история се превърна в голяма туристическа атракция!” – разказва Цветан Димитров. Според него духът на Кальо все още витае в някогашния му дом, изпълвайки всеки ъгъл със спомена за един българин, дръзнал да осъществи мечтите си!

Пътешествия без край . Венета Николова

The post Следи от трагедията „Титаник“ и в троянското с. Бели Осъм appeared first on Пътешествия без край.

Още за Белоградчишките скали вижте Тук

Още за пещерата Магура прочетете Тук

Една от най-красивите български пещери е с колосални размери и наподобява подземна катедрала. Но това, което я прави уникална са древните рисунки по стените й- около 900 на брой. Предполага се, че най-старите са на 8 хиляди години и че са едни от най-ранните в Европа. Част от тях пресъздават примитивни сцени от ежедневието на първобитния човек, но има знаци и символи, които все още не са разгадани.

Според екип от местни палеоархеолози и историци не само пещерата Магура, а целият район около нея, включващ и прословутите Белоградчишки скали, е бил водещ култов център в древността. В продължение на дълги години, учените изследват символите по стените й и стигат до извода, че това не са обикновени първобитни рисунки.Или поне някои от тях.

 „Все повече доказателства потвърждават хипотезата, че пещерата е била своебразна библиотека, в която са закодирани познанията на древните за света“

– твърди Кирил Кирилов от археологическо дружество „Белоградчик“. Към това заключение ни отвеждат различни изследвания. Като се започне със семантичния анализ на думата „магура“. Оказва се, че тя се среща и на други места по света. И навсякъде се отнася до пещера, хълм или до вода, която извира.

Но единствено българската Магура е едновременно пещера, намира се вътре в хълм и до нея извира езеро. „ Да не говорим, че ние тук имаме традиции да изграждаме могили, а думата „могила“ е  близка като звучене до „магура“. Освен това могилата също е хълм с кухина съдържаща свещени послания“ – казва Кирил Кирилов и добавя:

„Разполагаме с пълна карта на разпространението на названието „магура“ по света – това са над 2400 места. Срещаме думата чак в Япония, в Тихия океан, в Африка. Най-масовата концентрация е на Балканите и вероятно центърът на името Магура е именно тук. И нещо любопитно- на всички тези места наблюдаваме същия култ към Богинята- Майка, изобразена и в нашата Магура, даже със същото име.

В Южна Корея, например, тя се казва Маго, а в Китай – Магу. Богинята е свързана с пещерите, с плодородието. Предците ни считали, че тя дава познания на тези, които искат да й се посветят.“

В  Магурата намираме аналози на келтски руни, както и символи от алхимията

,твърди моят събеседник. И още нещо удивително – тук учените откриват древни прототипи на 26 букви от кирилицата, изобразени по стените на пещерата няколко хилядолетия преди създаването на славянската писменост.

Според Кирил и колегите му, рисунките са далеч по-древни, отколкото се предполага. И още:  „В пещерата „Ач“ в Германия е открита плочица от слонова кост, с изображение напълно идентично с мъжка фигура от  Магурата. Тази плочица е датирана от преди 32 500 години и се знае със сигурност ,че е била пренесена на територията на днешна Германия  от култура, дошла от Изток. А България, където е и Магурата,  се намира на Изток.“

Има убедителни доказателства, че т.нар. кроманьонци се заселват в Северозападна България в района на  Магурата преди 42 хил. години.

Кирил и колегите му предполагат, че приблизително по това време са възникнали и първите рисунки по стените й. В момента екипът от археологическо дружество на „Белоградчик“ изготвя каталог на пещерните рисунки. Идеята е да проследи къде още по света се срещат подобни праисторически изображения.

Но не само Магурата фокусира вниманието им. Районът е пропит с мистика. До момента са открити 5 древни светилища, използвани като места за религиозни ритуали и астрономически обсерватории. Сред тях е  двуетажната пещера „Лепеница“, притаена в сърцето на Белоградчишките скали.

„ Предполага се, че е обитавана още от преди 5 хиляди години – казва Кирил Кирилов. Намира се на 4 км.от Белоградчик, до нея се стига по екопътека. На скална площадка над пещерата пък е разположена т.нар. „звездна карта“ с обособен  скален трон за наблюдение на нарочно изсечените в скалата дупки, представляващи звезди и съзвездия.“

Дружество в Белоградчик организира туристически маршрути из тези места с разяснителни беседи. Прави се  възстановка на праисторическо жилище по древни технологии.  Изградено е от напълно естествени материали – дърво, глина и слама. „Любопитното е, че първобитният човек е живеел в подобни на някогашните български къщи „плетарки“, или дървени конструкции, покрити с плет от пръчки, измазани с глина. „-търди Кирил.

Белоградчишките скали и Магурата тепърва ще разкриват своите хилядолетни тайни. „Може да се окаже, че именно оттук е започнало разпространението на различни древни култове и религии по света“- казва Кирил Кирилов. Дали някога ще разберем цялата истина за това магнетично място? Само времето ще покаже…

Благодарим на Кирил Кирилов за предоставените снимки

The post Познанията на древните за света са закодирани в Магурата appeared first on Пътешествия без край.

Страната с най–много гейзери в Европа несъмнено е малката островна държава Исландия, известна със стотиците си горещи извори, заскрежени пейзажи и действащи вулкани. Извиращите от земята води и пари, които се извисяват до 40–50 метра в небето, са най–търсената атракция.

Противно на очакванията обаче най–горещият гейзер в Европа се намира не в Исландия, а близо 3 700 км. южно от страната на викингите, в подножието на Рила планина, там където се е приютил един малък български град – Сапарева баня. Околоприродната забележителност е обособен специален парк.

  А гейзерът на Сапарева баня, който извира от 73 м. дълбочина, сякаш танцува ритмично.

На определени интервали водната струя изригва, обгърната от кълба горещи изпарения, които се разпръскват на милиарди прозрачни капчици. За разлика от исландския му конкурент, нашенският гейзер е по– нисък – издига се на не повече от 18 м.. Затова пък е горещ, много горещ!

При ветровито време трябва да се стои настрани от водния стълб, тъй като пръските могат да опарят по–напористите. Температурата му е 103 градуса, или с поне 20 градуса по–висока от тази на исландските му събратя.  Местните отдавна използват както подобава тази негова особеност . Какъв по–лесен и забавен начин набързо да свариш яйцата за закуска, например!

Бабите го правят. Например – варят картофи за животните. Пълнят кофите и ги поставят във водата и след известно време те се сваряват. Може по същия начин да сварите бурканите със зимнина.

Горещата водата в Сапарева баня се използва и за  пръскане на лозите и на дворните асми против различни листни болести.

Освен това е незаменим енергиен източник. За целта е изградена малка геотермална централа, с която се отопляват детската градина, училището, читалището, поликлиниката, санаториума, новата баня…

Кипящият воден стълб на Сапарева баня  се е превърнал в туристическа емблема на града. А кулинарното му превъплъщение е специалитетът „Гейзерът”.  Предлага се в един от местните ресторанти и представлява дълъг шиш с набучени мръвки от различни видове меса, символизиращи, според съдържателите на заведението, изригването на горещия гейзер.

Освен че е гореща, водата на Сапарева баня е и лековита. Това нейно свойство било познато още от  римляните, които основали тук свой град. Останки от него са били разкрити през 50–те години на XX век по време на строителството на местния санаториум. От тогава тук започва да се развива балнеотуризмът.

Водата на Сапарева баня оказва добро въздействие върху болестите на опорно–двигателния апарат, на нервната система, на кожни и гинекологични заболявания и пр. Освен в санаториума, водни процедури се предлагат и в спа центровете на двата градски хотела, както и в новооткритата модерна баня.

Градът е тихо и спокойно място за почивка или разходка, заобиколен от стрелналите се към небето склонове на Рила.  Разходете се по стръмните му улички , хапнете вкусно и евтино в някои от ресторантчетата в центъра му, разгледайте старите му църкви, които пазят духа на Възраждането.

Курортът Паничище

Само на 10 км. от Сапарева баня, високо в Рила или по-точно на 1 400 м. надморска височина , се намира курортът Паничище, който е приятна изненада за любителите на природата и пешеходните преходи. Хубавото е, че за разлика от други приказни кътчета на българската природа, Паничище не е презастроен с мутрафонски комплекси.

Има хотели, някои от тях с басейни и всякакви екстри, други занемарени или изоставени, но те са разпръснати сред борови горички, на прилично разстояние един от друг.  Тук въздухът е чист и вкусен, пропит с аромата на смола. Разнообразие от пешеходни преходи примамват планинарите да потънат в прегръдката на Рила. Паничище е изходен пункт към високите части на планината , както и към Рилските езера.

По-мързелитиве /а те преобладават/ използват лифта на Паничище, който ги стоварва директно на езерата, за да си спестят няколкочасовия преход и потенето по стръмните планински чукари.  За жалост именно този тип туристи са най-големите замърсители на природата, накърнявайки  крехкото биоравновесие на това целунато от вечността място. Самият курорт разполага с няколко ски писти, включително и със специална писта за спускане с шейни. Но лично аз предпочитам планината през лятото!

 Село Сапарево

Съвсем близо до Сапарева баня е и малкото село Сапарево с неговата живописна църква „Св. Богородица“ от 1861–64 г. Твърди се,че е умалено копие  на църквата на Рилския манастир. Построена е върху старо оброчище след като на местен жител му се явила Богородица и му заръчала да издигне църква.

Светата майка  подсказала на човечеца къде точно да копае, за да намери необходимите за строежа пари. Котелът, в който открил заровените златни монети и до днес се съхранява като реликва в църквата. В района има множество стари манастири и църкви, всяка със своята история и легенди, които си струва да бъдат разгледани.

Ако статията ви е допаднала, подкрепете ме, като се абонирате за моя YouTube канал с кратки видеа от пътешествията ми до скритите кътчета на България и не само Последвайте линка    @VenetaNikolova

The post Най–горещият гейзер в Европа извира в центъра на Сапарева баня appeared first on Пътешествия без край.

Решава да се засели в село Гудевица, заедно с жена си и двете им ангелоподобни дечица и да се отдаде на просветителска дейност.

В селото е вече оживено, идват деца от цялата страна. Пристигат и млади хора, за да помагат или да участват в различни инициативи на читалището. И се включват в неговите образователни проекти, финансирани от ЕС и от други международни организации. Като ръководител на читалището, Теодор е удостоен с гражданската награда за България на Европейския парламент. Заслугата му е за принос в областта на културата и образованието. Теодор е лидер, визионер, вдъхновител. Вижте защо:

Вижте филмчето на нашия екип с историята на Теодор от Гудевица :

„Малки истории“ на БНТ

Разказът на Теодор  :

„Дойдох тук за първи път преди 13 години в един дъждовен ден на колело с един приятел и така ме грабна това място !. Много живо, природно, много силно като въздействие. Заради планината тук много по-дълго време са се съхранили традициите и културата. И до ден днешен има неща, които все още можем да научим от старите хора около нас. Тук можеш да го усетиш миналото, ти го живееш даже. И наистина се потапяш в една атмосфера, която съвсем спокойно можеш да кажеш, че като тръгнеш оттук не знаеш на кой свят се намираш. Връщаш се назад във времето.

Кликнете върху снимка, за да ви излезе в галерия !

Венета Николова . Пътешествия без край

The post Село Гудевица – живей хармонично VIDEO appeared first on Пътешествия без край.

За разлика от научно – фантастичния трилър „Джурасик парк”, който пресъздава Юрския период от преди 200 милиона години, светът, който оживявя край село Дорково е по-млад – едва на 5 млн. години.

Оттогава датират находките, открити в праисторическото гробище в близост до селището. В залата на музея ме посреща гигантският Ананкус анвернензис.

Скулптурата в реален размер на мастодонта от епохата на Плиоцена е като жива.

Разклеждам огромните бивни, застрашително насочени към мен, симпатичния „маникюр“ на едрите стъпала, щръкналите косми на темето и … гъстите, необичайно дълги мигли, придаващи добродушно изражение на праисторическото същество .

„Да, точно такива са били представителите на тези растителноядни бозайници, тежащи между 8-10 тона“ – уверява ме Милан Пейчинов, екскурзовод в музея и добавя: „Скулптурата е висока цели 4,50 м. и е с дължина над 5 м..“

Възстановена е по най-голямата кост, открита  в нашето находище – подбедрена кост. И по нея учените установили, че е на 3,6 млн. години и че е от мъжки екземпляр на този вид. Самата скулптура в Плиоценски парк е направена от гипс, стереопор и пластмаса, а космите на главата и опашката са от конски косми, за да е по-реално.

През 80-те години на миналия век в Дорково пристига първата експедиция от български и френски учени

Те са водени от световноизвестния палеонтолог Ерве Тома – зам. директор на „Колеж дьо Франс”. На не повече от 60 см под земята те се натъкват на поразителни находки. Пред смаяните им погледи изникват останки на отдавна заличени от историята животни. Техните  огромни бивни, кътници и части от скелети лежали необезпокоени от хилядолетията под хорските ниви. Неслучайно местността се нарича „Кокалите”!

Жителите на съседните села са свикнали да вадят странни животински кости, докато обработват земята си. Българо-френската експедиция проучва района в продължение на 3 години и стига до извода, че това е най-богатото палеонтологическо находище от късния Плиоцен в цяла Европа.

Находките край Дорково са натоварени на 2 камиона и изпратени във Франция, за да бъдат реставрирани и консервирани.

В проследствие малка част от тях са върнати обратно у нас и днес са изложени в Плиоценски парк Дорково.  В района са намерени кости от над 30 вида праисторически животни. Останките от мастодонти, древни видове маймуни, лъвове, саблезъби тигри, мечки, трипръсти коне хипариони и други съвременници на Плиоцена, допълват представите ни за епохата, когато на Земята се появяват и първите хоминиди – австралопитеките. По това време климатът в тази част на Стария континент не е бил умерено континентален, както сега, а субтропичен.

Мястото край днешно Дорково е било разлив на река – сегашната р. Мътница

По време на сухите периоди тя е пресъхвала, а по време на дъждовете имала много големи разливи. През един от тези сухи периоди повечето от животните измрели, а когато реката потекла отново, силното течение отнесло останките им в един от ръкавите на реката и там костите останали запечатани между 3 слоя глина, образувайки праисторическо гробище.

„ Диорамата в музея ни пресъздава субтропичната среда на древните животни и е правена по поръчка в Чикаго  “- не скрива гордостта си Милан Пейчинов.

Специална озвучителн техника възпроизвежда звуците на дивите зверове, населявали тази част на света преди милиони години. Самата сграда на музея пък била проектирана с идеята да наподобява древен пчелен кошер.

Интересът към необичайната сбирка е голям по всяко време. В селото се отбиват най-вече гости от съседния Велинград. Идват и чужденци, но  и хора отдалеч, за да се срещнат очи в очи с прословутия Ананкус от Дорково.  Местните пък са доволни, защото покрай музея, селото им грейна на туристическата карта на България.

Вижте още За Дорково, крепостта Цепина и тъжната участ на една френска принцеса

The post Плиоценски парк в Дорково или да съживиш изгубения свят appeared first on Пътешествия без край.