Image default

„Голдън гейт“ ли? Не, мостът на село Лисиците!

Отвъд моста

В село Лисиците няма лисици и както местните твърдят, никога не е имало! Нарекли го така, защото било свито на брега на язовир „Студен кладенец“, като в лисича бърлога. Затова пък има крави, овце и щъркели колко щеш! А водите на язовира бъкат от шарани ! Селото е обитавано от 10-на души, повечето къщи отдавна са изоставени и се рушат.

Освен това в Лисиците няма нито една улица. Случайно попадналият посетител трябва да си проправя път през обрасли в трънаци кози пътеки, криволичещи край съборетини, да подскача от камък на камък или да внимава да не хлътне в някоя издълбана от дъждовете дупка.

Кликнете върху снимка по-долу, за да влезете в галерия
/ За да излезете от галерията кликнете върху  бутона Esc на вашата клавиатура/

Селото ни посрещна такаНе всички къщи са изоставениГлавната улица

Но тогава, ще попитате, защо въобще да се отбивате в този изолиран от човечеството край ?

И съвсем основателно! Защото вероятно не знаете, че невзрачно родопско селце притежава истинско чудо – най-дългият въжен мост в България, протегнат над смълчаните води на язовира.

Мостът е с дължина 260 м. и е единствената връзка на село Лисиците с останалия свят. Въпреки, че селото отстои на 10 км. по въздух от Кърджали, попаднеш ли тук, те обзема усещане за самота и изолация. Село Лисиците се е спотаило на края на света. А самото откриване на моста му си е истинско приключение.

Как да стигнете до моста на село Лисиците?

Ж.п. линията се движи край язовира .Горската пътечка, която ни отведе до мостаЛисичият отговор на "Голдън гейт" !

Отговорът е – трудно !  До село Лисиците и моста няма автомобилен път. Достъпни  са само с лодка, влак или пеша. Ако пътувате с автомобил най-прекият достъп до Лисиците е през село Широко поле. Завийте веднага надясно след джамията и следвайте черния път покрай ж.п. линията. Когато  пътят свърши, паркирайте автомобила си и продължете пеша покрай релсите. На нас ни се наложи да минем през една порта и после да се промушим през бодлива тел, за да стъпим на пътечката която следва ж.п. линията покрай язовира.

Горещият августовски следобед /беше към 14 часа/, жаждата и изтощението / бяхме твърде нетърпеливи да видим това чудо на архитектурния гений, за да обядваме 🙂 / не ни попречиха да се възхитим на красивия изглед към язовира и отсрещните потънали в зеленина брегове. След около половин час ходене, щракане с фотоапарата и възторжени възклицания, стигнахме до  дървена пейка с рухнала край нея бяла постройка, която изпълнява функцията на селската ж.п. гара. Тук, два пъти на ден, спира влакът по линията Кърджали-Димитровград.  А ние поехме по малка горска пътека вляво от спирката и ж.п. линията.

След 200-300 метра пред нас се ширна миловиден аналог на моста „Голдън гейт“

Е, лисичият му вариант е малко поръждясал и опърпан, тук-там с поизгнили или липсващи дъски, но все пак здраво стъпил на двата язовирни бряга, с устремена във висините конструкция. Една тясна въздушна пътека, която те отвежда в друг свят, капсулиран във времето ! А долу, в краката ти, зеленеят отблясъците на язовир “Студен кладенец”.

Какво ни разказаха за село Лисиците

Докато се наслаждавахме на въздушната си разходка, към нас се приближи бай Иван – един от малкото жители на Лисиците. „Имате ли лисици в селото?“ – заговарям го. „ Не, просто така се казва,  много е старо. Било е турско село и чак след „демокрацията“ тук се настаниха и българи„ – занарежда той.

Село Лисиците от край време било трудно достъпно заради водата. В миналото жителите му трябвало да прекосяват малък мост над р.Върбица, за да отидат на пазар или на лекар. В края на 50-те години на 20 – и век, когато построили язовир „Студен кладенец“ и водите му плъзнали в околностите, в най-тясната част на водния басейн, в непосредствена близост до Лисиците изградили 260-метров въжен мост. Някога тук имало детска градина, училище и дори магазин, но не и улици.

 Мостът на село Лисиците е взел и една жертва

Бай Иван обяснява как зиме трудно се придвижват по моста

Веднъж, около новогодишните празници, жителите на Лисиците отишли заедно да си купят продукти от съседното село. По това време /през 90-те години на 20 век/ обаче мостът бил в окаяно състояние. Много от дъските били счупени или прогнили, а едно от носещите стоманени въжета било съвсем ръждясало и разнищено. Когато вечерта се прибрали от пазар, хората преминали внимателно през нестабилния мост „И като стигнахме до края, чухме едно силно скърцане, но стъпихме на брега здрави и читави“, спомня си бай Иван.

Да, но техният съселянин Али решил да пийне една ракийка в съседното с. Широко поле и да се прибере по-късно. Когато на връщане стигнал към средата на моста, отекнал зловещ пукот. Едното носещо въже се скъсало и мостът … се обърнал и изсипал Али в ледените язовирни води. Мъжът започнал да вика за помощ и съселяните му едва го извадили от язовира, но било късно – човекът починал от премръзване.

След трагедията властите тутакси ремонтирали съоръжението. В наши дни то е в прилично състояние, въпреки изгнилите тук-там дъски.

Тракийският комплекс Чит кая

Според една от табелите скалните ниши на Чит кая отстоят на един час оттукТракторът вероятно е докаран през 10-километровия коларски път, който свързва Лисиците със с. ЛетовникЛисиците от край време е било изолирано от света заради водата.

На входа на с. Лисиците ни посрещна стар дънер, обсипан с туристически табели – последна надежда за вливане на свежи сили в полу-мъртвото село. Една от тях сочи към местността Чит кая, където са открити следи от тракийски култов комплекс с трапецовидни ниши, издълбани в скалата. Предполага се, че на това място предците ни извършвали обреди, свързани с култа към слънцето. „Идват тук някакви хора да гледат онези дупки в скалите, ама те дупките, пари не дават “ – отсича бай Иван.  Жегата и изтощението си казаха думата. Отложихме прехода до върха на скалата под неумолимия августовски пек за някой друг път.

Село Лисиците си има и още една забележителност – селската чешма, декорирана с петолъчка, сърп и чук – бледен спомен от някогашното му соц битие.  На чешмата е монтирана ръчна водна помпа от която блика ледена вода. Утолихме жаждата си, наплискахме се с пълни шепи и си обещахме, че отново ще се върнем в това целунато от безвремието място.

Селската чешмаИдилия на брега на язовира

Пътешествия без край .Венета Николова

Други статии

„Звук и светлина” в Търново навърши 30 години

Veneta Nikolova

Солища или романтика в бяло

Veneta Nikolova

Бръшлян – сън или реалност

Veneta Nikolova