Image default

Мандрица – албанското село на края на България

На юг от Ивайловград край тесния автомобилен път се е подредила броеница от обезлюдени села с рухнали къщи, потънали в буреняци училища, изоставени църкви и прекопаващи градините си самотни старци, живеещи със спомените си. Мандрица е едно от тези забравени от Бога кътчета, захвърлени в най-южната част на България, на километър от границата ни с Гърция. Бях чувала и преди за единственото албанско село у нас, за големите му кирпичени къщи, в които някога се отглеждали копринени буби и за превратната историческа съдба на местното население.

Мандрица започна да придобива популярност едва напоследък и то не заради самобитната му архитектура и необичайния произход на населението му.

В социалните мрежи се появиха реклами  на пръкналия се в центъра на селцето чисто нов модерен хотел, снабден с ресторант, басейн, кабелна телевизия, WiFi и прочие екстри, обещаващи на клиентелата добра храна, релакс и комфорт в селска среда. Лъскавата хотелска постройка обаче прилича по-скоро на сюрреалистичен фотоколаж на фона на тънещото в прах и руини албанско село.

Затова пък басейнът и лятната градина, където се помещава ресторантът, са единствените оживени места в целия район. Местните се гордеят с новата си придобивка и се надяват чрез нея да привлекат туристи, та селото най-сетне да живне! „Преди ходехме долу на реката да се разхлаждаме, но сега вече си имаме басейн“ – не скрива радостта си синеока женица на средна възраст.DSC_0059

DSC_0024

DSC_0054-1Заговарям я докато се скитам между накацалите по хълма призрачни постройки и се чудя накъде да поема. Тя е сред  30- та останали жители на  Мандрица. Подобно на останалите жители на селото говори албански.

„Но това е архаичен вариант на езика ни от 17 век., когато тук  се заселили първите жители. Били трима братя християни. Установили се със семействата си покрай реката, а селото кръстили Мандрица, защото били мандраджии. И защото снабдявали с продоволствия турската армия, пашата ги освободил от данъци. Затова сме били богато село! “- добавя събеседничката ми.

По-късно през 18 век втора мигрантска вълна от Албания пристига тук. Селото започва да набъбва и да просперира.  „Преди две години с още няколко души от Мандрица посетихме албанския град Корча, от където са тръгнали предците ни. И там бяха много изненадани, че сме българи, а говорим албански. От техния свещеник разбрахме, че след като хората ни напуснали Корча, турците опожарили града, защото бил християнски “.

Питам я сега на какъв език си общуват хората тук ?. „Ами на нашия си стар албански.  Говорим го шепа хора. Младите отдавна напуснаха. Езикът ни ще умре заедно с последния жител на селото“ – заключава с горчивина  жената и се отправя към църквата.

Кликнете върху снимка по-долу, за да влезете в галерията

За миналото на село Мандрица

А някога Мандрица било голямо село. Народът обитавал просторни 2-3 етажни кирпичени къщи с резбовани тавани с балкони от ковано желязо и красиви колонади в римски стил. Първият етаж бил предназначен за добитъка, на втория отглеждали копринените буби, а на третия се тъпчела многобройната фамилия. Към началото на 19 век селото наброявало близо 4 хиляди души.

Всъщност в миналото целият район на Източните Родопи се препитавал главно от бубарство. Поминък, от който в наши дни не е останало нищо, освен някоя друга етнографска експозиция, по линия на поредния европроект. А към края на 19 век България била на първо място в Европа и на 8-мо в света по отглеждане на копринени буби. Мандрица, разположено на пътя на коприната, пък се славело като едно от проспериращите бубарски села в района.

Мандричани се гордеели със своите 20 манифактури за производство на бубено семе и с четирите си мелници. Селото им разполагало с тухларна, леярна за камбани, бъчварница, бояджийница,  включително с предприятие за газирани напитки и пр. А най-малките му жители проплаквали за първи път в модерната гинекологична клиника, която се помещавала в къщата на доктор Атанас Пейкидис – един от малкото висшисти в този край.

DSC_0032Част от населението тук било гръцко, тъй като граничното село преминавало ту в пределите на България, ту – в Гърция поради ред стечения на геополитическите обстоятелства, белязали в черно десетки хиляди съдби в Беломорска Тракия и върху които няма да се разпростирам.  В даден момент в Мандрица имало три гръцки училища – едно мъжко, едно девическо и една детска градина. Днес за някогашния му разцвет свидетелстват навяващи носталгия къщи с озъбени към небето стени и разказите на няколкото му жители.

DSC_0023

DSC_0016

В горещия августовски преди обед десетина души са насядали по столовете на църквата „Св. Димитър“ /от 1835/  и тихичко разговарят. Денят е 15 август – празникът на Света Богородица. Заговарям Султана, която продава свещи и работи в църковното настоятелство – енергична, лъчезарна женица. Питам я скоро ли ще започне празничната служба. „А, не! Няма да имаме служба. До нас свещеници не стигат. Просто  се събираме в църквата всяка неделя и по празниците, разменяме някоя приказка, после народът си тръгва и заключваме храма !“.

Султана си спомня детството, когато селото имало 4 попа – за всеки квартал по един. В горната му част, там където са гробищата, е изоставената църква „Света Неделя“. Вкопана дълбоко в земята по повеля на турците и осветена през 1708 г.,  това е една от най-старите църкви в Източните Родопи. За съжаление е заключена и обрасла в бурени. „Преди имаше голям камък пред нея с надпис 1636 г., когато се предполага, че е основано селото. Но дойдоха хора от Кърджалийския исторически музей и го взеха. Оттогава не сме го виждали“- разказва Султана.

DSC_0038Напоследък обаче се наблюдава повишен интерес към Мандрица. Някои си купиха къщи и ги възстановиха, за да ги използват като летни вили.  Селото е включено и в доста веломаршрути.  Благодарение на шумно рекламирания хотел със синеещия се сред развалините басейн, все повече посетители откриват това откъснато от света кътче.. Малко по малко хората от Мандрица възвръщат оптимизма си, че селото ще го бъде и че няма да последва окаяната съдба да съседните мъртви населени места, които скоро ще бъдат заличени от картата на България.

Кликнете върху снимка по-долу, за да влезете в галерията

Пътешествия без край . Венета Николова

Други статии

Един египетски скарабей променя представите ни за миналото

Veneta Nikolova

On the trail of lost time: the submerged church of Zhrebchevo dam

Veneta Nikolova

Поломието – планина под равнината

Veneta Nikolova