Image default

Ще умре и друга камила

“….Дъщеря на пустинята, тя знаеше как да тича из нея. Тънки вихрушки се надигаха изпод петите й и се смесваха с разпилените й дълги коси. Но краката й се препънаха, тя падна и остана разперена в пясъка, усетила горещата прегръдка на пустинята, податливо мека, миришеща на вятър и безбрежност….. “.  Какво е да си потомка на бедуини в  свят на табута и суеверия ? Откъс от книгата “Арабески” на Лидия Николова, майка ми.                                            
 “Арабески” -така се казва последната книга на Лидия Николова. В нея тя събира видяното и преживяното през годините на престоя си в Персийския залив, поднасяйки на читателя емоционален коктейл от истории с библейски привкус. На фона на нажежените пясъчни простори, осеяни с бедуински селища и градове за чудо и приказ,  една след друга, като перли от броеница, се нижат човешки съдби, разяждани от потайни копнежи и безнадеждни страсти   ….
 
 
 
Лидия Николова

                                                                       
Когато я срещнах случайно, аз я обикнах,                                                 
Тя обича него

А той пък обича не нея, а друга жена.
Всеки от нас е ловец и плячка
           
Ал Аша VІ в.
древноарабски поет       
 
Сорея се събуди остана да лежи на пода присвита, прегърнала лакти. Боли я цялото тяло. Миризмата на овнешки гозби още не е успяла да се пребори със свежия дъх на варова мазилка и безирена боя. Очите й шарят из малката стая, задържат се върху чергата на кафяви и бели ивици, върху съдовете, донесени от Али в деня на сватбата им.
Чергата й подариха, когато напусна бащината шатра, за да дойде тук в това ново бедуинско селище.
Властите го построиха, за да привлекат вечните скитници из пясъците, да спрат странстванията им и ги приземят с дом и челяд.

 
 Новите къщи изглеждаха на Сорея, като еднакви тухлени кошари, заградени с жълт дувар, за да не избягат овцете.   И да бъдат все край стопанина си.  Макар той сега да нямаше  такава нужда от тях, както в пустинята по време на пясъчна буря, поне щеше да чува блеенето им в долния етаж на къщата си. Миризмата и близостта им ще го успокояват.
А ключът на вратата ще ги пази от крадлива съседска ръка.  На Сорея й се стори странно, че къщите са построени за две семейства и входовете им са на противоположни страни, за да влизат съседите без да си пречат и да се карат.  Но как ще попречиш на скитниците да се карат? Как ще ги отучиш да не си крадат овцете, камилите и жените?
Баща й я даде на Али, защото му хареваха тези бели постройки край модерния град. Струваше му се че би могъл добре да си почива там на старини.

Но го бе срам да признае мислите си пред другите възрастни мъже от рода, които събрани вечер около наргилето в някоя шатра, одумваха онези, които се готвеха да заживеят в селището. Обсъждаха как би изглеждал животът им там. За старите пустинници „заседналите” бяха недостойни, а краят на волното скитане сред пясъците означаваше израждане.

 
Наближава обяд, а тя още не е сварила агнешкия дроб. Дали Али ще се върне и намръщен ще повдигне капака на тенджерата? Дали ще се
обърне към нея с яростта, която донася отвън?
Сорея не може да разбере откъде извира тази негова ярост,
но е сигурна, че за да избяга от нея, да я забрави поне за малко, тя позволи на замаята да проникне в нея. Онази топла замая, която струи от Маджуб. Срещу Сорея прозорецът зее със счупено стъкло и парчетата му стоят неизметени по пода.
Съдовете, на които в първите дни след сватбата тя се радваше, като дете на мечтани играчки, изкривени и счупени, се търкалят по чергата. Сорея обгръща посинените си рамене и пръстите й неволно се спират в дупката на скъсаната й рокля.
 
Снощи Али дълго чука, докато я събуди. Не можа да види в тъмното израза на лицето му, за да се покрие поне с одеялото, за да омекоти ударите му. Беше пиян.
Колко пъти тя проклинаше тези негови нощни скитания из пясъците и тайно пренасяне на каси уиски през границата.
Оттам дойдоха парите, с които си купиха камила и телевизор, но там Али се научи да пие. Снощи, без да каже дума, още като пристъпи в стаята, той я блъсна към прозореца. Издрънчалото стъкло го ожесточи.
Намери я на пода и продължи да я рита, докато се умори, или се изплаши, че я е убил, защото тя не издаде звук. За да доизтощи злобата си, той започна да тъпче съдовете, които Сорея изнасяше на двора и търкаше с пясък и вода. В тъмнината усети по лицето си плътна лепкава вълна, постепенно като че ли всичко се отдалечи от нея, и тя потъна в някакъв тих пясък, черен и примамливо топъл.
 


Събудиха я слънцето и болката.

От нея мисълта й неусетно прелетя към вчерашната наслада, която Маджуб вля в тялото й. И вече не знаеше от какво я боли това нейно тънко, окаяно тяло – от ласките, от ритниците ли! Домъчня й за роклята, дето Маджуб с такова желание ши, първата й модерна рокля, направена не от сестрите или от майка й, а от майстор.

Заедно с новодомците, и той се бе настанил в една от празните къщи.

Към нея още през следващите дни се зачу пошляпване на женски чехли и едва овладян смях.  Черният сатен на покривалата не можеше да скрие радостта на новодомките, че освен покрив над главата и телевизор в стаите имат и махленски шивач.

 
Имаше и нещо друго. Дали така се струваше на Сорея, но когато  отиваха към шивачницата, стъпките на жените бяха някак по-ситни, макар и да затъваха в пясъка, а в гласовете им звъняха познати нотки на срамежливо очакване.
Подозираше, че всяка  от тях се надяваше на нея да спре поглед синеокият сириец.
Сорея беше познала задавящото вълнение да притича до шивачницата, да забави престорено крачка пред входа и да зачака , спряла дъх в предверието , където двамата чираци на Маджуб шиеха, омотани с конци и ленти от пъстри платове. 

В душата си благославяше тези малки сирийчета, които три пъти размениха кройките й. Цял месец тя имаше за какво да идва и всеки път отново и отново да потъва в бистротата на Маджубовите очи и в парещата тръпка на ръцете му в стаичката за проби, където за минути отаваха сами.
Тук Сорея за първи път откри каква всеобемаща  радост може да донесе мъжкото докосване.  И се изплаши от празнотата, която светът представляваше вече без него.

Нека страните й да са нарязани от парчета стъкло, раменете й да са на сини петна, а краката да я болят като счупени.

Тя е благодарна, че може да затвори очи и ненаситно да плува в синевата на неговия поглед, нерабираем, с прозирна острота.

 
От другия двор Сорея чу да се надприказват разностройни гласове, някой да вика името й. Тя се навеси от счупения прозорец. Нейната нова съседка се провикваше през дувара, че вчера  в един от оборите е умряла камила.
Това означавало, че някъде наоколо е извършена изневяра, защото тези благородни животни не можели да преживеят близостта на такъв грях.
Като научил за смърта на камилата,  съседът заподозрял жена си, че твърде често ходи при шивача. Тази сутрин я проследил, видял я в прегръдките му и на място я убил с малка секира. 

А Маджуб забягнал към пустинята. Много от платовете били изцапани с кръв, та ако Сорея има нещо дадено за шиене, да отиде да си го прибере. Убитата понесли да погребат, мъжът й отишъл в града да се предаде, защото знаел, че за такова нещо няма да го осъдят строго, а камилата  оставили да лежи, докато властите съставят акт.
Лицето на вестоноската не е забулено.  От светлините в присвитите й срещу слънцето очи,  от усмивката на оголените й зъби Сорея разбира, че всички са доволни от възмездието, което Аллах е пратил на прелюбодейката заради невинната смърт на камилата.
 
Неопомнена, чула шум зад себе си, Сорея се дръпна от прозореца. Насред отворената врата Али бе застанал с мокра от пот разгърдена риза и в ръцете държеше два вързопа, от които се подаваха  дръжки на нови тенджери и джезвета.
Усмивката му бе така ласкава и умолителна, както в деня на сватбата.
– Ех, слава на Аллаха, не ти си била причината да умре камилата – прошепна той с чистосъречно облечение и тръгна към масата, за да остави пакетите.
 
Отворът  на вратата бе свободен и Сорeя хукна навън. Краката й неусетно я понесоха край дуварите на къщите. Тя ги отмина и нагази в дълбокия пясък. Дъщеря на пустинята, тя знаеше как да тича из нея.
Тънки вихрушки се надигаха изпод петите й и се смесваха с разпилените й дълги коси. Но краката й се препънаха, тя падна и остана разперена в пясъка, усетила горещата прегръдка на пустинята, податливо мека, миришеща на вятър и безбрежност.
 
Смрази я шумът на стъпки зад гърба й
– Върни се, гълъбице! Нали обеща да ми родиш син! Няма вече да пия, няма да те бия!
 
Сорея повдигна безизразно лице и устните й с полепнали песъчинки се раздвижиха
– Ами ако умре и друга камила?

Кувейт, 70-те години на 20 век. Майка ми с нашия хазяин Мистър Джесъм
– колоритен прототип на някои нейни разкази

Лидия Николова . Пътешествия без край        



                                           

        

Други статии

Комуната на толстоистите от българската Ясна поляна

Veneta Nikolova

I’m in love with my car !

Veneta Nikolova

Писаните булки не плачат

Veneta Nikolova